Азбучните убийства

ГЛАВА XIIДОНАЛД ФРЕЙЗЪР

От пръв поглед ми стана жал за младия мъж. Побледнялото му, измъчено лице и неразбиращ поглед показваха колко силен се е оказал ударът за него.

Той беше добре сложен, симпатичен млад мъж, висок почти шест фута, не красив, но с приятно лице, покрито с лунички, с високи скули и огненочервена коса.

— Какво е това, Мегън? — попита той. — Защо тук? За бога, кажи ми… Аз току-що чух, че… Бети…

Гласът му му измени.

Поаро бутна напред един стол и той се отпусна в него. После моят приятел извади от джсба си малко, плоско шише, изсипа част от съдържанието му в първата чаша, която видя върху кухненския бюфет, и каза:

— Изпийте това, мистър Фрейзър, ще Ви стане по-добре.

Младият мъж послуша. Брендито възвърна естествения цвят на лицето му. Той седна поизправено в креслото и пак се обърна към момичето. Този път говореше спокойно, със самообладание:

— Предполагам, че е истина — каза той. — Бети е… мъртва… убита?

— Истина е, Дон.

Той каза, сякаш не съзнаваше, че говори:

— Сега ли идваш от Лондон?

— Да, татко ми телефонира.

— С влака от 9:30 предполагам?

Съзнанието му, явно, искаше да избяга от действителността и за по-безопасно той говореше тези банални фрази.

— Да.

За една-две минути се възцари тишина, после Фрейзър каза:

— А полицията? Предприела ли е нещо?

— Сега са горе. Ровят се из вещите на Бети, доколкото ми е известно.

— Имат ли някаква идея кой…? Не знаете ли…?

Той млъкна.

Беше от тези стеснителни и чувствителни хора, за които е мъчително да произнасят тежки думи.

Поаро се приближи малко към него и го заговори. Тонът му беше сух и делови, сякаш се интересуваше от някаква незначителна дреболия.

— Каза ли Ви мис Бърнард снощи къде отива?

Фрейзър отговори някак си автоматично:

— Каза, че отива с приятелка в Сейнт Леонард.

— Вие повярвахте ли й?

— Аз… — Изведнъж автоматът се съживи. — Какво искате да кажете, дявол да го вземе?

И като гледах това изкривено от внезапна ярост, заплашително лице, ми стана ясно, че едно момиче има основание да се страхува да събуди гнева му.

Поаро каза отсечено:

— Бети Бърнард е била убита от някой вманиачен убиец и Вие ще ни помогнете да го хванем, само ако говорите истината.

Погледът му за миг се спря на Мегън.

— Така е, Дон — каза тя. — Моментът не е подходящ да мислим за собствените си чувства. Трябва да бъдеш искрен.

Доналд погледна подозрително Поаро.

— Кой сте Вие? Не сте ли от полицията?

— Аз съм по-добър от полицията — каза Поаро.

В думите му не прозвуча нито самодоволство, нито високомерие. За него това беше просто факт.

— Кажи му всичко — каза Мегън.

Доналд Фрейзър капитулира.

— Аз… не бях сигурен — каза той. — Когато ми го каза, й повярвах. И през ум не ми мина да се усъмня. Но по-точно… Изглежда е имало нещо странно в държанието й. Аз… такова… започнах да се съмнявам…

— Да? — каза Поаро.

Той беше седнал срещу Доналд Фрейзър. Погледът му беше впит в очите на Доналд и като че ли го хипнотизираше.

— Срамувах се, че съм толкова подозрителен. Но… аз наистина подозирах… Мислех да сляза на крайбрежната улица и да я проследя, като излезе от кафенето. Всъщност аз така и направих. Но после разбрах, че не бива. Бети можеше да ме види и да се разсърди. Тя щеше да разбере веднага, че я следя.

— И какво направихте?

— Отидох в Сейнт Леонард. Бях там около 8 часа. После следях автобусите, да не би да е в някой от тях. Но от нея нямаше и следа.

— И тогава?

— Аз направо се побърках. Бях убеден, че е с някой мъж. Помислих, че е много вероятно да я е закарал с кола до Хастингс. Ходих и там — лутах се из хотелите и ресторантите, висях около кината, бях и на вълнолома. Страшно глупаво от моя страна. Дори да беше там, вероятността да я открия беше нищожна, а има и много други места, където можеше да я е завел, освен Хастингс.

Той млъкна. Макар че говореше спокойно, аз долових нотки от сляпата, зашеметяваща мъка и гняв, обзели го по времето, за което разказваше.

— Накрая се отказах и се прибрах.

— По кое време?

— Не знам. Вървях пеша. Трябва да е било полунощ или дори и по-късно, когато съм се прибрал.

— Тогава…

Вратата на кухнята се отвори.

— А, тука ли сте? — каза инспектор Келси.

Инспектор Кроум го отмести, стрелна с поглед Поаро, после погледна двамата непознати.

— Мис Мегън Бърнард и мистър Доналд Фрейзър — представи ги Поаро.

— Това е инспектор Кроум от Лондон — каза той.

Обръщайки се към инспектора, той каза:

— Докато вие търсехте горе, аз поговорих с мис Бърнард и мистър Фрейзър и се опитах да открия нещо, което да хвърли светлина върху убийството.

— Нима? — каза инспектор Кроум, като явно мисълта му беше отправена не към Поаро, а към новодошлите.

Поаро се оттегли в хола. Когато минаваше покрай Келси, последният го попита любезно:

— Научихте ли нещо?

Но вниманието му бе отвлечено от колегата му и той не дочака отговора. Присъединих се към Поаро в хола.

— Нещо направи ли ти впечатление, Поаро? — попитах аз.

— Само учудващото великодушие на убиеца, Хейстингс.

Не посмях да кажа, че си нямах никаква представа какво има предвид той.