Баланс на силите

1Понеделник, 16:55 ч. Мадрид, Испания

— Направо се издъни — каза Марта Макол. Беше съвсем откровено отвратена от младата жена до себе си и й трябваше време да се поуспокои. Наведе се към Ейдийн, за да не могат да я чуят околните пътници. — Изпусна си нервите. Знаеш колко много неща са заложени на карта. Подобно нещо е непростимо.

Марта, с внушителното си излъчване на статуя, и слабоватата й помощничка Ейдийн Марли стояха на пътечката между седалките в близост до предната врата на автобуса. Пухкавите, закръглени страни на Ейдийн бяха почти толкова червени, колкото и косата й. Младата жена нервно мачкаше влажна хартиена кърпичка.

— Не си ли съгласна? — попита Марта.

— Съгласна съм — отвърна Ейдийн.

— Кажи, за Бога!

— Казах ти — повтори Ейдийн. — Съгласна съм. Сгреших. Напълно и тотално.

Ейдийн вярваше в това, което казва. Беше се държала импулсивно в ситуация, на която вероятно не трябваше да обръща никакво внимание. Но също като прекалено силната й реакция преди няколко минути, и конското от страна на Марта беше пресилено и унищожително. През двата месеца, откакто Ейдийн беше започнала работа в офиса по политика и икономика към Оперативния център, другите трима служители нееднократно я бяха предупреждавали да направи всичко възможно да не разгневява шефката.

Сега разбираше защо.

— Не знам какво се опита да докажеш — продължи Марта. Все още беше наведена към Ейдийн и тонът й бе все така рязък. — Не искам обаче това да се повтаря. Не и когато си с мен. Ясно ли е?

— Да — отвърна Ейдийн засрамено.

„Господи — помисли си тя, — стига вече!“ За момент се върна в спомените си за семинара, който беше посетила в американското посолство в Мексико Сити. Че похитителите изнудват най-добре заложниците си, когато последните са най-уязвими в емоционално отношение. Особено чрез чувството за вина. Дали Марта беше изучавала тази техника, или беше стигнала до нея сама?

И почти веднага се зачуди дали не съди шефката си прекалено строго. В края на краищата това беше първата им съвместна акция по линия на Оперативния център. При това важна.

Най-сетне Марта спря да я гледа сърдито. Но само за момент.

— Не мога да повярвам — продължи тя и пак погледна подчинената си. Гласът й беше точно толкова висок, колкото да се чува над рева на мощния мотор. — Кажи ми нещо. Мина ли ти поне за момент през ума, че полицията може да ни задържи? Как щяхме да обясним това на чичо Мигел?

„Чичо Мигел“ беше кодовото име на човека, с когото бяха дошли да се видят — депутата Изидро Серадор. До пристигането им в Congreso de los Diputados — Конгреса на депутатите — трябваше да го споменават само под това име.

— За какво да ни задържат? — попита Ейдийн. — Честно да ти кажа — не. Въобще не се сетих за това. Ние просто се защитавахме.

— Защитавали сме се? — възкликна Марта.

Ейдийн я погледна.

— Ами да.

— И от кого?

— Как така от кого? Онези мъже…

— Онези испанци — поправи я Марта, все още приведена към нея. — И щяхме да имаме тяхната дума срещу нашата. Две американки, които се оплакват, че са били насилени, на полицаи — мъже, който по всяка вероятност също упражняват известно количество насилие. В тяхната policia направо щяха да ни се изсмеят.

Ейдийн поклати глава.

— Не вярвам, че щеше да се стигне чак дотам.

— Ясно — отсече Марта. — Сигурна си. Можеш ли да ми гарантираш, че нямаше да се стигне дотам?

— Не, не мога — призна Ейдийн. — Но дори при това положение ситуацията щеше…

— Какво? — попита Марта. — Да свърши ли? Ти какво щеше да направиш, ако ни бяха арестували?

Ейдийн погледна навън — към прелитащите пред погледа им магазини и хотели на търговския център на Мадрид. Преди известно време беше взела участие в един от компютъризираните Проекти за военна симулация на Оперативния център — свободно избираем тренинг за членовете на дипломатическия персонал. Участниците в тренинга успяха да усетят онова, което колегите им трябваше да понасят в случаите, когато дипломацията се проваляше. Повече жертви, отколкото можеше да побере умът. Онова упражнение беше много по-лесно от това тук.

— Ако ни бяха арестували — каза Ейдийн, — щях да се извиня. Какво друго ми оставаше?

— Съвсем нищо — отвърна Марта. — И точно това се опитвам да ти обясня. Макар че вече е малко късничко, не мислиш ли?

— Знаеш ли какво? — рече Ейдийн. — Права си! — Тя погледна Марта в очите. — Всичко, което искам да направя сега, е да ти се извиня и да забравим цялата работа.

— Естествено, че ще го искаш — отвърна Марта. — Но аз не действам така. Когато не съм на кеф, го показвам.

„До безкрай“ — помисли си Ейдийн.

— А когато хич не съм на кеф — допълни Марта, — те вадя от играта. Не мога да си позволя благотворителни жестове.

Ейдийн не можеше да приеме подобен подход. Изграждаш си един приличен екип и се бориш със зъби и нокти да го запазиш; един мъдър и находчив мениджър си дава сметка, че желанието трябва да бъде подхранвано и насочвано, а не стъпквано. Това обаче беше една от чертите на Марта, с които просто трябваше да свикне. Както беше казал Майк Роджърс — главният заместник-директор на Оперативния център, — когато я беше наел на работа: „Всяка професия си има своята политика. Само дето тази на политиката е много по-ярко изразена.“ И беше продължил, че независимо от професията си, хората си имат план по точки. Много често едва няколко десетки или максимум стотици хора следват плана си. В политиката разклоненията при всяко малко раздвижване са просто неизброими. И имало един-единствен начин да се бориш с това.

Ейдийн го беше попитала как.

Отговорът на Роджърс се беше оказал съвсем простичък. С по-добър план.

Точно сега Ейдийн беше прекалено ядосана, за да разсъждава върху конкретните планове на Марта. Темата беше доста дискутирана в Оперативния център. Хората бяха разделени в зависимост от това дали смятаха, че „Политически и икономически връзки“ работи усърдно за най-доброто за нацията — или за Марта Макол. Повечето обаче усещаха, че истината е, че Марта е постоянно нащрек и за двете.

Ейдийн огледа хората в автобуса. Повечето около тях двете бяха притеснени, макар че притеснението им нямаше нищо общо с това, което ставаше между нея и Марта. Автобусът беше препълнен с хора, които се връщаха по работните си места след обедната почивка — която продължаваше от един до четири часа — а също и с екипирани с фотоапарати туристи. Някои бяха видели какво бе направила на автобусната спирка и мълвата се беше разнесла светкавично. Най-близките се опитваха да се отдръпнат и хвърляха неодобрителни погледи към ръцете й.

Спирачките изскърцаха силно, големият червен автобус спря на Кале Фернанфлор и двете жени припряно слязоха. Облечени като туристки в дънки и анораци, метнали на рамо раниците и фотоапаратите си, те застанаха на тротоара на задръстеното от движение авеню. Автобусът изръмжа и се отдалечи. По прозорците се виждаха мрачни физиономии, които гледаха презрително двете жени.

Марта изгледа помощничката си. Въпреки конското в сивите очи на Ейдийн, под леко луничавите й клепачи, все още проблясваше стоманена искра.

— Виж какво — каза Марта. — Ти си нова на това поприще. Взех те, защото знаеш езици и си много интелигентна. Можеш да имаш голямо бъдеще в международните отношения.

— Не съм съвсем нова — отвърна отбранително Ейдийн.

— Нова си на европейската сцена и по отношение на моя начин на работа — отвърна Марта. — Обичаш директните нападки, поради която причина може би генерал Роджърс те е отнел от посланика Карнеги. Нашият заместник-директор обича да атакува проблемите с рогата напред. Аз обаче те предупредих нещо, когато започна да работиш за мен. Казах ти да изпуснеш малко парата. Това, което е вършело работа в Мексико, може би няма да е подходящо за условията тук. Казах ти, когато прие мястото, че ако ще работиш за мен, трябва да приемеш и моя начин на работа. А аз предпочитам да се движа по заобиколните пътища. Да избягвам основните бойни части. По-скоро да преметна врага с финес, отколкото да тръгна в открито нападение. Особено когато са заложени толкова много неща.

— Разбирам — рече Ейдийн. — Както вече ти казах, може би съм нова в ситуация като тази. Но не съм съвсем зелена. Когато знам правилата, мога да играя по тях.

Марта се поотпусна.

— Добре. Засега това ме задоволява. — Тя проследи с поглед как Ейдийн изхвърля смачканата кърпичка в едно кошче за боклук. — Добре ли си? Искаш ли да си поседнеш някъде?

— Мислиш ли, че трябва?

Марта се намръщи.

— Не. Знаеш ли, все още не мога да повярвам, че го направи.

— Знам, че не можеш, и наистина съжалявам — рече Ейдийн. — Какво още искаш да чуеш?

— Нищо — отвърна Марта и бавно поклати глава. — Нищичко. Все ми се е случвало да попадам на улични схватки, но трябва да призная, че на подобно нещо не съм била свидетел.

Вървяха към внушителния Паласио де лас Кортес, където по уговорка трябваше да се срещнат неофициално и без много-много шум с депутата Серадор. Според това, което политикът-ветеран беше казал на посланик Бари Невил по време на едно много тайно съвещание, напрежението между докараните до пълна бедност андалусци на юг и богатите влиятелни кастилци в северната и централна част на Испания се покачваше. Правителството се нуждаеше от разузнаване, което да осигури някаква помощ. Трябваше да се разбере откъде точно извира напрежението а също така дали в него са въвлечени каталунците, галицийците, баските и останалите етнически групи. Големият страх на Серадор беше, че организираните усилия от страна на една от фракциите по отношение на друга може да разнищи и без това рехавата тъкан на Испания. Преди шейсет години гражданската война, която беше обединила аристокрацията, военните и римокатолическата църква срещу метежно настроените комунисти и други анархистки сили, почти беше унищожила Испания. Една война в съвременни условия би привлякла етнически симпатизанти от Франция, Мароко, Андора, Португалия и други близко разположени народи. Това щеше да дестабилизира южния фланг на НАТО и резултатите щяха да бъдат катастрофални особено като се имаше предвид, че НАТО се опитваше да разшири сферата си на влияние в Източна Европа.

Посланик Невил беше отнесъл проблема до Държавния департамент. Държавният секретар Ав Линкълн беше прехвърлил топката на втория заместник-държавен секретар Керъл Ланинг, която беше специалист по испанските въпроси. Линкълн и Ланинг решиха, че Държавният департамент не може да си позволи да бъде въвлечен във всичко това на такъв ранен етап. Ако въпросът се разраснеше и станеше ясно, че са имали пръст в това, за Съединените щати щеше да е много трудно да помогнат в преговорите за мир. Ланинг помоли Марта да осъществи първоначалните контакти и да разбере дали Съединените щати могат да направят нещо — и какво, — за да разсеят назряващата криза.

Марта вдигна ципа на синия си анорак, за да спре внезапната атака на вечерния хлад, и каза:

— Просто не мога да ти обясня колко е важно всичко това. Мадрид не е Мексико Сити. На брифингите на Оперативния център не обсъдихме този въпрос, защото нямаше време. Но колкото и да са различни многобройните народности в Испания, те до една вярват в едно нещо: честта. Да, отклонения има. Лоши кълнове има във всяко общество. Вярно е също така, че стандартът не е един и същ и не винаги е съвсем хуманен. Сред политиците може да има един вид чест, а сред убийците — друг. Но те винаги се ръководят от правилата на професията си.

— Значи това важи и за тримата изроди, които искаха да ни разведат из града при излизането ни от хотела? — каза рязко Ейдийн. — Единият просто ме стисна за задника! Значи и те са се ръководели от някакъв кодекс на честта на сексуалните насилници, така ли?

— Не — отвърна Марта. — Те действаха по кодекса на уличните изнудвачи.

Ейдийн присви очи.

— Моля?

— Нямаше да ни направят нищо — обясни Марта. — Това нямаше да е по правилата на играта. По правилата е да преследват жени и да ги тормозят, докато не им бъде платено да спрат. Тъкмо щях да го направя, но ти реши да се проявиш.

— Така ли?

Марта кимна.

— Тук се прави така. Колкото до полицията, където щеше да се озовеш, голяма част от служителите получават щедри рушвети от уличните изнудвачи да си затварят очите. Набий си го в главата. Колкото и корумпирана да изглежда една игра, действането по нейните правила си е все пак въпрос на дипломация.

— Но какво става, когато не знаеш за тяхната „професия“, за техния кодекс? Като мен. — Ейдийн снижи глас. — Притесних се, че ще ни отмъкнат раниците и това ще развали дегизировката ни.

— Един евентуален арест щеше да ни извади от прикритието много по-бързо — отвърна Марта, хвана Ейдийн за ръката и я дръпна към близката сграда, извън потока пешеходци.

— Истината е, че в крайна сметка някой щеше да ни помогне да се отървем от тях. Винаги се намират хора за тази работа. Така се играе тази игра, а аз винаги се подчинявам на правилата на всяка игра във всяка страна. Когато започнах работа в дипломацията, в началото на седемдесетте, на седмия етаж на Държавния департамент, бях въодушевена донемайкъде. Бях на седмия етаж, където се върши цялата истинска работа при напълно натоварен режим. Тогава обаче разбрах защо съм там. Не защото бях чак толкова кадърна, макар че се надявах да е точно така. Бях там, за да се справям с лидерите на апартейда в Южна Африка. Бях представителката на Щатите, която казваше нещата „направо в очите“. Бях един размахан пръст, който казваше: „Ако искате да имате добри отношения с Щатите, ще трябва да третирате чернокожите като равни“. — Марта се намръщи. — Имаш ли въобще представа какво означава това?

Ейдийн направи физиономия. Можеше само да си представи.

— Не е като да те шляпнат по задника, уверявам те — продължи Марта. — Аз обаче вършех това, което се очакваше от мен, защото много рано разбрах едно нещо. Ако заобикаляш правилата или ги нагласяш така, че да пасват на твоя темперамент дори мъничко, това се превръща в навик. А когато се превърне в навик, човек става ленив. А един ленив дипломат не е полезен на държавата си — и на мен също.

Изведнъж Ейдийн се почувства отвратена от себе си. Трийсет и четири годишната служителка от международния отдел трябваше да си признае, че като дипломат въобще не беше от ранга на четиридесет и девет годишната си началничка. Малцина бяха такива. Марта Макол не само се движеше съвсем уверено сред европейските и азиатски политически кръгове — това отчасти беше резултат от летните ваканции и почивките, които беше прекарала в обиколки около света с баща си — известният през шейсетте години соулпевец и активист за граждански права Мак Макол. Тя беше също така и финансова вълшебница, завършила с отличие Масачусетския технологичен институт, първа приятелка с топ-банкерите по целия свят и имаше силни връзки на Капитолия. От Марта се страхуваха, но я и уважаваха. Ейдийн трябваше да признае, че тя е права и в този случай.

Марта погледна часовника си и я подкани.

— Хайде. Трябва да сме в двореца след по-малко от пет минути.

Ейдийн кимна и тръгна до шефката си. Вече не беше ядосана. Беше отвратена от себе си и изглеждаше замислена, както ставаше винаги когато направеше някакъв фал. Не беше успяла да направи кой знае колко фалове през четиригодишната си служба в армейското разузнаване във Форт Мийд. Там имаше цели купища куриерска работа, която се състоеше в прехвърлянето на пари в брой и свръхсекретна информация към оперативните служители в страната и в чужбина. Към края на назначението си там трябваше да превежда ELINT — електронното разузнаване — и да предава информацията на Пентагона. Тъй като най-големите кражби на информация се вършеха чрез сателитите и компютрите, тя изкара специални курсове по елитна тактика и техники за таен надзор — просто за да има опит в тези области. Не получи и нито една възможност да сгафи, когато напусна военните и стана младши съветник по политическите въпроси в американското посолство в Мексико. През по-голямата част от времето използваше данните от електронното разузнаване, за да проследява дилърите на наркотици сред мексиканските военни, макар че от време на време й се разрешаваше да излиза за задачи в реални условия и да използва някои от уменията за работа под прикритие, които беше придобила. Един от най-ценните аспекти на трите години, които прекара в Мексико, беше, че научи триковете, които се оказаха толкова ефикасни този следобед — колкото и да бяха неприятни те за Марта и препълнилите автобуса пътници. След като тя и приятелката й Ана Ривера от кабинета на мексиканския министър на правосъдието бяха притиснати една нощ от двама хашлаци от един картел за наркотици, Ейдийн откри, че най-добрият начин да се отблъсне един нападател не е в това да си носиш свирка или нож, нито да го ритнеш в слабините или да му извадиш очите. Най-добра работа вършеше да си имаш влажни салфетки в чантата. Точно с такива Ана си изтри ръцете до лактите, след като беше запратила по онези двамата няколко mierda de perro.

Кучешки лайна. Ана ги беше събрала небрежно от улицата и беше почнала да замеря хашлаците, които ги преследваха. След това беше омазала и ръцете си, за да е сигурна, че никой няма да посегне да я хване. Каза, че никога не е попадала на нападател, който да продължи да й досажда след подобни действия от нейна страна. Тримата „улични изнудвачи“ в Мадрид определено не бяха изключение от правилото.

Марта и Ейдийн вървяха мълчешком към извисилите се бели колони на Паласио де лас Кортес. Построен през 1842 година, дворецът беше седалището на Конгреса на депутатите; заедно със Senado — Сената — той побираше двете камари на испанския парламент. Слънцето беше залязло и двата бронзови лъва, поставили лапите си върху топовни гюлета, бяха осветени с прожектори. Статуите бяха излети от оръжията, отнети от враговете на Испания. Бяха разположени от двете страни на стъпалата, които водеха до висока метална врата, врага, която се използваше само в церемониални случаи. От лявата страна на главния вход имаше висока желязна ограда, по чийто горен ръб си виждаха множество шипове. До нея бе долепена малка кабинка за охраната с непроницаеми за куршуми прозорци. Това беше мястото, през което депутатите влизаха в залите на парламента.

Нито една от двете жени не каза нито дума, докато минаваха покрай внушителната гранитна фасада на двореца. Въпреки че беше работила за Оперативния център много малко, Ейдийн знаеше, че духом шефката й вече е на срещата. Марта безмълвно обмисляше за пореден път нещата, които искаше да каже на Серадор. Конкретната роля на Ейдийн пък се състоеше в това да използва опита си с мексиканските метежници и познанията си по испански, за да следи дали нещо не е било заявено или разбрано погрешно.

„Само ако имахме малко повече време да се подготвим“ — помисли си тя, докато се разхождаха, правеха снимки и въобще се държаха като туристи, като междувременно се придвижваха бавно към портала. Оперативният център едва беше успял да си поеме дъх от историята със заложниците в долината Бекаа, когато от американското посолство в Мадрид беше дошла тази задача. Съобщението им беше предадено с толкова малко шум, че само депутатът Серадор, посланикът Невил, президентът Майкъл Лорънс и най-близките му съветници и служителите от върха на Оперативния център разбраха за него. Ако Серадор беше прав, на риск бяха изложени десетки хиляди хора.

В далечината се чу църковна камбана. На Ейдийн тя й прозвуча някак по-свято в Испания, отколкото във Вашингтон. Тя преброи ударите. Часът беше шест. Двете с Марта се насочиха към къщичката на охраната.

— Nosotros aqni para un viaje todo comprendido — каза Ейдийн през процепа в стъклото. „Тук сме на туристическа обиколка.“ За да завърши картината за въодушевените туристи, тя добави, че някакъв общ приятел бил уредил частно посещение на сградата.

Един млад висок войник с безизразно лице ги попита за имената им.

— Senorita Temblon у Senorita Serafico — отвърна Ейдийн и му подаде фалшивите им лични карти. Преди да напуснат Вашингтон, Ейдийн се беше погрижила за тях, след като се беше посъветвала с кабинета на Серадор. Всичко — от самолетните билети до резервациите в хотела — беше под тези имена.

Пазачът се извърна и провери в някакъв списък на едно табло. Ейдийн се огледа. Зад оградата имаше обширна тревна площ, над която синьо-черното небе изглеждаше особено красиво. В дъното на тази площ имаше малка каменна постройка, където бяха разположени спомагателните правителствени служби. Зад нея пък се намираше покрита със стъкло нова сграда — там бяха кабинетите на депутатите. Комплексът беше внушителен и напомни на Ейдийн колко далеч бяха стигнали испанците след смъртта на El Caudillo — „водача“ — Франциско Франко през 1975 година. Сега страната беше конституционна монархия с министър-председател и крал с до голяма степен номинална титла. Самият Паласио де лас Кортес говореше доста красноречиво за един от най-мъчителните моменти в историята на Испания. По тавана на Заседателната зала се виждаха дупки от куршуми спомен от десничарски опит за преврат през 1981 година. Дворецът беше ставал обект и на други нападения, едно от най-забележителните от които през 1874 година, когато президентът Емилио Кастелар загубил при един вот на недоверие и войниците открили огън по коридорите.

През този век конфликтите в Испания бяха останали предимно във вътрешните работи и по време на Втората световна война страната беше останала неутрална. В резултат светът беше обърнал сравнително малко внимание на проблемите и политиката й. Но когато Ейдийн учеше езици в колежа, преподавателят й по испански сеньор Арместо беше казал, че Испания е на ръба на катастрофата.

„Ако има трима испанци, мненията са поне четири — беше казал той. — Когато световните събития заработят в услуга на нетърпеливите и недоволните, тези мнения ще се чуят много силно и ще има много насилие.“

Сеньор Арместо беше прав. Раздробяването се беше превърнало в политическа тенденция — от разпадането на Съветския съюз и Югославия, през отцепническото движение в Квебек, до надигащия се етноцентризъм в Съединените щати. Испания не беше имунизирана срещу подобно нещо. Ако страховете на депутата Серадор се окажеха основателни — а разузнаването на Оперативния център ги беше потвърдило, — страната беше обречена да навлезе в най-страшните си размирици през последните хиляда години. Както беше казал шефът на разузнаването Боб Хърбърт, преди Марта да напусне Вашингтон: „В сравнение с това Испанската гражданска война ще прилича на безобидна кавга.“

— Un momento — пазачът остави списъка си, взе слушалката на червения телефон в задната част на помещението и набра някакъв номер.

Докато часовоят разговаряше, Ейдийн се обърна и огледа широкото авеню, което беше задръстено от трафика — la hora de aplastar — „ударният час“, както го наричаха тук. Фаровете на бавно пълзящите коли блестяха заслепяващо в тъмния здрач. Когато пешеходците минаваха пред тях, те сякаш светваха и изгасваха. От време на време проблясваше светкавицата от фотоапарата на някой турист, спрял се, за да снима двореца.

Ейдийн тъкмо премигваше от ефекта на една такава светкавица, когато някакъв млад мъж, който току-що беше направил снимка, прибра фотоапарата си в джоба на дънковото си яке и се обърна към кабинката на пазача. Ейдийн не можеше да го види ясно поради ниско нахлупената бейзболна шапка, но усети, че е вперил поглед в нея.

Поредният хулиган! Мъжът бавно тръгна към тях. Ейдийн реши този път да остави Марта да се оправя и понечи да се обърне, но в същия момент забеляза как една кола спира до бордюра точно зад мъжа. Изведнъж светът сякаш започна да се върти около нея на забавен каданс. Младият мъж извади изпод якето си нещо, което приличаше на пистолет…

За секунда Ейдийн се парализира. После обучението й си каза думата.

— Fusilar! — изкрещя тя. — Въоръжен нападател!

Пистолетът подскочи, чу се слаб гърмеж, просветна блед пламък. Марта полетя към кабинката и се свлече, а Ейдийн отскочи в противоположната посока. Намерението й беше да отклони стрелбата на нападателя от Марта. Успя. Докато се опитваше да се сниши максимално, някакъв млад пощальон стъписано спря пред нея, вторачи се и получи един куршум в лявото бедро. Кракът му се подкоси и той полетя напред, а през това време втори куршум попадна в хълбока му. Той се стовари по гръб и Ейдийн се прилепи плътно към паважа точно до него. Младежът се гърчеше в предсмъртна агония. От дупката в тялото му бликаше яркочервена кръв. Ейдийн притисна раната с длан. Надяваше се, че натискът ще помогне спирането на кръвотечението.

Остана да лежи, наострила слуха си до болка. Гърмежите бяха спрели и тя предпазливо надигна глава. Колата се отлепи от бордюра и замина. Развикаха се хора. Тя бавно коленичи. Продължаваше да притиска раната на мъжа до себе си.

— Ayuda! — провикна се тя към един от охраната, който беше изтичал до портала на Конгреса на депутатите.

— Помощ!

Мъжът отключи портала и се притече на помощ. Ейдийн му каза да притисне раната на падналия и когато той го направи, стана и се обърна към кабинката. Часовоят крещеше за помощ в телефонната слушалка. От другата страна на улицата, както и по цялото платно, беше пълно с хора. Единствените обаче, които бяха останали пред двореца, бяха Ейдийн, падналият до нея мъж, пазачът… и Марта.

Ейдийн се вгледа в шефката си в сгъстяващата се тъмнина. Минаващите коли намаляваха и спираха, фаровете им осветяваха замръзналата, ужасяваща сцена. Марта лежеше възнак с лице към стената на кабинката. Под тялото и се събираше гъста локва кръв.

— О, Господи! — задавено изхълца Ейдийн, коленичи до Марта и се вгледа в красивото й лице. Беше напълно неподвижно.

— Марта? — тихо каза Ейдийн.

Марта не реагира. Около тях колебливо започнаха да се събират хора.

— Марта? — каза Ейдийн по-настойчиво.

Марта не помръдна. Ейдийн чу шум от тичащи нозе из градината пред двореца. След това до нея долетяха глухи гласове, които приканваха хората да освободят района. Ейдийн колебливо докосна страните на Марта с върховете на пръстите си. Марта не реагира. Съвсем бавно, сякаш насън, Ейдийн протегна показалеца си. Задържа го под носа на Марта, съвсем близо до ноздрите. Дишането беше спряло.

— О, Боже, мили Боже — промълви Ейдийн. Докосна нежно единия клепач на Марта. Никаква реакция. Ейдийн отдръпна ръката си и се вторачи в безжизнената фигура. Светът сякаш се връщаше към нормалната си скорост на движение.

Само преди петнайсет минути Ейдийн беше псувала наум тази жена. Марта беше потънала в нещо, което изглеждаше толкова важно — толкова дяволски важно. Секундите винаги изглеждат важни, докато трагедията не ги облече в някаква времева перспектива. Или може би са си важни, защото си отиват безвъзвратно. Не че сега това имаше някакво значение. Независимо дали Марта бе права, или не, добра или лоша, ясновидка или владееща се луда, сега тя беше мъртва. Секундите й бяха свършили.

Порталът на градината се отвори със замах и оттам на бегом заизлизаха хора. Събраха се около Ейдийн, която се взираше с празен поглед в Марта. Младата жена докосна гъстата черна коса на мъртвата.

— Съжалявам — продума Ейдийн, пое дъх на пресекулки и затвори очи. — Толкова съжалявам…

Крайниците й бяха натежали и я беше яд, че рефлексите, които се бяха задействали толкова бързо с уличните хулигани, сега я бяха предали напълно. На рационално ниво Ейдийн знаеше, че не носи никаква вина. По време на едноседмичното въвеждане в новата работа, когато я наеха в Оперативния център, екипната психоложка Лиз Гордън обясни на нея и на другите две нови служителки, че в момента, в който неочаквано се озоват за първи път пред дулото на оръжие — ако това въобще станело, — по всяка вероятност щели да се почувстват психически опустошени. Че пистолет или нож, извадени в инак позната обстановка, разрушават илюзията, че сме недосегаеми, когато вършим рутинните си всекидневни занимания — в този случай разходка по една градска улица. Лиз беше казала също, че в моменти на шок телесната температура, кръвното налягане и мускулният тонус на човек се разцентроват напълно и минава известно време, преди инстинктът за самосъхранение да заработи отново. „Нападателите винаги разчитат на този момент на пълно парализиране“ — ги беше предупредила Лиз.

Обаче това, че Ейдийн имаше обяснение за случилото се, не й вършеше никаква работа. Ама съвсем никаква. То не намаляваше болката и вината, които я бяха обзели. Ако беше реагирала само секунда по-рано или малко по-смело всичко, което беше необходимо, бе съвсем малко повече кураж — Марта можеше и да оцелее.

„Как живее човек с такова чувство на вина?“ — запита се Ейдийн. В очите й започнаха да се събират сълзи.

Нямаше отговор на този въпрос. Никога не беше успявала да се справя с моментите на провал. Не можа да понесе, когато откри овдовелия си баща разплакан на кухненската маса, след като беше загубил работата си в обувния завод в Бостън, където беше работил почти от дете. Дни наред след това се опитваше да го накара да говори, но гой предпочете да се обърне към уискито. Тя замина да учи в колеж скоро след това, но отнесе със себе си усещането, че е предала очакванията му. Не можа да се справи с усещането за провал и когато приятелят й в колежа — най-голямата й любов — се усмихна топло на едно старо гадже. Напусна я седмица след това и след скорошното си дипломиране тя се записа в армията. Дори не отиде на бала — щеше да умре само като го види.

А сега беше предала и Марта.

Един млад мустакат сержант от охраната я хвана внимателно за раменете, помогна и да стане и я попита на английски:

— Добре ли сте?

Тя кимна и се опита да спре сълзите си.

— Имате ли нужда от лекар?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте, сеньорита?

Ейдийн си пое дълбоко дъх. Сега не беше нито времето, нито мястото да се отпуска. Трябваше да говори с връзката на Оперативния център с ФБР Даръл Маккаски. Той беше останал в хотелската си стая, защото очакваше посещение от един свой колега от Интерпол. Освен това все още беше решена да се види с депутата Серадор. Ако стрелбата беше имала за цел да попречи на осъществяването на тази среща, просто бе длъжна да го направи.

— Ще се оправя — каза тя. — Знаете ли… знаете ли кой може да е направил това? Имате ли въобще някаква представа кой беше?

— Не, сеньорита — отвърна сержантът. — Ще трябва да огледаме и да проверим какво са записали наблюдателните камери. Междувременно, ако сте в състояние, можете да ни разкажете за случилото се.

— Да, разбира се — каза тя. Трябваше да се съобразява все пак със задачата, с причината, поради която беше дошла тук. Но не знаеше колко точно трябва да каже на полицията. — Но…?

— Да?

— Бяхме дошли, за да се видим с един човек, които се намира вътре. Все още настоявам да се видя с него колкото е възможно по-скоро.

— Ще се обърна към съответните лица…

— Освен това трябва да се свържа с един човек в „Принсеса Плаца“ — допълни Ейдийн.

— Ще се погрижа за това — отвърна той. — Но комисар Фернандес ще пристигне всеки момент. Той е човекът, който ще проведе разследването. Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще намерим извършителя.

— Разбира се — съгласи се тя. — Разбирам. Първо ще говоря с него, а след това ще се срещна с нашия човек. Мога ли да използвам някакъв телефон?

— Ще се погрижа за това — пак каза сержантът. — След това лично ще отида и ще проверя за човека, с когото имате уговорена среща.

Ейдийн му благодари и го пусна. Олюля се. Сержантът пак я подхвана.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви види лекар? В резиденцията има дежурен.

— Не, благодаря — отвърна тя. Нямаше да разреши на нападателя да се зарадва на още една жертва. Щеше да преодолее всичко това, дори ако се наложеше да го прави с миши стъпки.

Сержантът и се усмихна топло и бавно я поведе към отворения портал.

Дворцовият лекар прелетя покрай тях, след секунди се чу сирената на линейка. Младата жена се обърна. Линейката спря точно на мястото, където преди малко беше стояла черната кола. Санитарите забързано разтовариха носилката на колелца, а лекарят се изправи до тялото на Марта. Остана до него само няколко секунди. Каза нещо на един служител от охраната, след което хукна към ранения пощаджия. Започна да разкопчава униформата му, извика на санитарите да се приближат. Служителят от охраната покри със сакото си главата на Марта.

Ейдийн се обърна и погледна пред себе си. Край значи. Само за няколко секунди всичко, което Марта Макол беше знаела, планирала, чувствала и очаквала, си беше отишло. И вече нищо не можеше да го върне.

Младата жена едва сдържаше сълзите си. Въведоха я в един малък кабинет с дървена ламперия и тя се отпусна на една кожена кушетка до вратата. Коленете и лактите я боляха от падането върху паважа. Все още беше замаяна, но знаеше, че скоро ще се оправи. Освен това знаеше, че и Даръл, и генерал Роджърс, и директорът Пол Худ, както и всички останали от екипа на Оперативния център стоят зад нея.

— Можете да използвате телефона — каза сержантът и посочи един стар апарат с шайба върху близката стъклена масичка. — За външна трябва да наберете нула.

— Благодаря.

— На вратата ще оставя човек от охраната, за да сте в безопасност и да не ви притеснява никой. Отивам да се свържа с вашия човек.

Ейдийн му благодари отново. Той излезе и затвори вратата. В стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само съска нето на радиатора и приглушени звуци от уличното движение. Звуците на живота, който продължаваше.

Ейдийн пое дълбоко дъх, извади тефтерчето от раницата си и намери телефонния номер. Беше й невъзможно да повярва, че Марта е мъртва. Все още чувстваше раздразнението й, виждаше очите й, усещаше парфюма й. Все още я чуваше да казва: „Знаеш колко много неща са заложени на карта.“

Ейдийн преглътна, набра номера и помоли да я свържат със стаята на Даръл Маккаски. Постави заглушаващото устройство върху долната част на слушалката — то щеше да изпрати по линията ултразвуково пищене и да заглуши всякакви подслушвателни устройства. Филтър от другата страна на линията щеше да отстрани пищенето от слушалката на Маккаски.

Ейдийн наистина знаеше какво е заложено на карта в този случай. Съдбата на Испания, Европа, че дори и на цялото човечество. И каквото и да й костваше това, тя нямаше намерение да се провали отново.