Баланс на силите

12.Понеделник, 17:09 ч. Вашингтон

Пол Худ беше в лошо настроение. Напоследък това се случваше доста често и обикновено поради една и съща причина. Худ се беше обадил на жена си, за да й съобщи, че няма да се прибере за вечеря.

— Както винаги — припомни му Шарън, каза „чао“ и тръшна слушалката.

Худ се опита да не й се сърди, че се чувства разочарована. Че как би могъл? Тя не знаеше, че е загубил Марта по време на акция. Не му беше разрешено да обсъжда по телефона неща, свързани с Оперативния център, с никого. Така или иначе, Шарън се беше разстроила повече заради децата, отколкото заради себе си. Каза му, че макар да било ваканция, единайсетгодишният Александър бил станал рано сутринта и сам си нагласил новия скенер. Горял от нетърпение да му се похвали с компютърните игри, които бил създал. Обикновено, когато Худ успееше да се прибере вечер, Александър вече беше прекалено сънен, за да зареди системата и да му разкаже подробно за всичките стъпки, през които е минал в работата върху конкретната програма. Очевидно момчето обичаше да прави това най-много — да обсъжда работата с баща си. Тринайсетгодишната Харли се упражняваше на цигулката си всяка вечер по един час след ядене. Шарън му бе казала, че през последните няколко дни момичето вече било усъвършенствало поредната пиеса на Чайковски и по залез къщата им била направо като вълшебно място от приказките. И че всички щели да се чувстват още по-добре, ако и Пол от време на време прекарвал вечерите с тях.

Една част от Худ се чувстваше виновна. Причината за това се криеше както в Шарън, така и в Медисън Авеню. „Семейството на първо място“ беше рекламният рефрен на деветдесетте. Пенсилвания Авеню обаче също го караше да се чувства виновен. Худ имаше задължения и към президента и нацията. Носеше отговорност за хората, чийто живот и благоденствие зависеха от неговите професионални задължения, от неговата преценка. От работата му.

И двамата с Шарън знаеха какви правила ще определят живота му, когато той реши да приеме мястото. Не беше ли точно тя тази, която настояваше той да излезе от политиката? Не мразеше ли точно тя това, че като членове на семейството на кмета на Лос Анджелис те нямаха право на никакво уединение, дори когато бяха заедно? Истината обаче беше, че каквото и да правеше Худ, той не беше директор на гимназия като баща й и нямаше толкова много свободно време през лятото. Вече не беше и банкер, който работи от осем и половина до пет и половина и от време на време вечеря с клиенти. Нито пък заможен и независим във финансово отношение любител на яхтите като оня самовлюбен италиански винопроизводител Стефано Реналдо, с когото тя беше обиколила света по вода, преди да се омъжи за Худ.

Пол Худ беше човек, който обичаше работата си и отговорността, свързана с нея. Наслаждаваше се и на отплатата от нея. Всяка сутрин се събуждаше в притихналата къща, слизаше долу да си направи кафе, сядаше в работния си кабинет и докато оглеждаше всичко около себе си, си мислеше: „Аз съм направил това“.

Всички се ползуваха от резултатите от работата му. Нямаше да има нито компютър, нито уроци по цигулка, нито къща, в която да стоят и да се ядосват на отсъствието му, ако той не работеше упорито. Шарън щеше да бъде принудена да работи на пълен работен ден, вместо да се появява от време на време в едно предаване за готварски рецепти по кабелната телевизия. Не че беше длъжна да му благодари непрекъснато, но пък трябваше ли да го проклина? Естествено не можеше да се радва на отсъствието му — на него това също не му харесваше, — но пък можеше поне да не вдига толкова много скандали.

Ръката му още лежеше върху слушалката. Погледът му пък беше върху ръката. Трябваха му само няколко секунди, за да прехвърли в главата си всичките „за“ и „против“. Вдигна ръка от слушалката, облегна се в креслото си и се смръщи.

Това не бяха нито нови, нито пък добре погребани стари емоции. Не беше такава и горчивината, която го обзе. Ех, да можеше Шарън да го подкрепя, вместо непрекъснато да му се сърди. Така въобще нямаше да го накара да се прибере по-рано. Всъщност той и не можеше да се прибере по-рано. Можеше обаче да се почувства като човек, който се прибира у дома си, а не отива на семинар на тема „За грешките в поведението на Пол Худ“.

Отново се замисли за Нанси Бозуърт. Преди известно време се беше засякъл в Германия с тази своя стара любов. Нищо, че точно тя беше избягала от него преди години. Нищо, че беше разбила сърцето му. Когато я видя, отново усети привличането й, защото тя беше жена, която го желаеше безрезервно. Успя да му наговори цял куп мили неща.

„Разбира се — рече си Худ, когато съвестта му застана на страната на Шарън, — Нанси може да си позволи да бъде любвеобилна. Тя не е принудена да живее с теб, да възпитава двете ви деца и да страда заедно с тях, когато тате не си е вкъщи.“

Това обаче не променяше факта, че той беше пожелал да притисне в прегръдките си Нанси Джо Бозуърт, а също така и да бъде притиснат в нейните. Че беше закопнял да се отпусне в скута й, просто защото на нея това щеше да й бъде много приятно, а не като награда за това, че той се е държал добре с децата си. Та в това нямаше никаква страст.

След това се замисли за Ан Ферис. Красивата и сексапилна отговорничка за връзките с масмедиите го харесваше. Беше я грижа за него. Караше го да изглежда добре в собствените си очи. Той също я харесваше. Имаше много случаи, в които трябваше да се бори много силно с импулса да зарови пръсти в косата й. Знаеше обаче, че ако някога престъпи тази линия, дори само на един милиметър, няма да има връщане назад. Всички в Оперативния център щяха да разберат веднага. Щеше да разбере и цял Вашингтон. Накрая щеше да разбере и самата Шарън.

„И какво от това? — запита се той. — Какво нередно има в това да сложиш край на един брак, който така или иначе не функционира, както ти се иска?“

Последната мисъл увисна в съзнанието му като лекарска диагноза, която човек не иска да чуе. Възненавидя се, че дори е допуснал мисълта за развод, защото въпреки всичко обичаше Шарън. Тя беше обрекла живота си на него, а не на Реналдо. Беше се отдала на това да изгради живота си с него, а не около него. Освен това имаше някои неща, за които жените винаги ги беше повече грижа, отколкото мъжете. Като децата например. Това не означаваше, че тя е права, а той греши, че тя е добра, а той лош. Това просто означаваше, че двамата са различни. А различията можеха да се изгладят.

Обзелата го горчивина се поразсея и когато той за пореден път си даде сметка, че двамата с Шарън са доста различни в много отношения. Тя беше мечтателка, а той — прагматично настроен. Тя го преценяваше и съдеше по мерки, които бяха по-скоро нещо като романтичен блян. Засега подобни настроения трябваше да останат на заден план, защото справянето с действителността беше много по-наложително. Освен това жена му и децата му щяха да му простят, защото нали бяха едно семейство!

Така поне трябваше да се развият нещата в „Света, изграден по правилата на Пол“.

В пет и четвърт пристигнаха Майк Роджърс, Боб Хърбърт и Рон Плъмър за обсъждане на последните новини. Худ беше готов за посещението им и след като беше поуспокоил съвестта си до известна степен, умът му работеше на почти пълни обороти. Плъмър беше получил задачата да поеме задълженията на временен действащ дипломат, докато не бъде организирана официална дискусия за замяната на Марта. Това нямаше да стане, преди кризисното положение да отмине. Ако Плъмър проявеше необходимите качества за тази длъжност, това веднага щеше да си проличи и дискусията щеше да си остане само чиста формалност.

— Мрачни вести — започна Хърбърт, щом влезе с автоматизираната си инвалидна количка. — Германците току-що са отказали да участват в големия футболен мач, планиран за утре в Барселона на олимпийския стадион. Заявили, че се притесняват от „нагласата за прояви на насилие“ в Испания.

— Неявяването на мача ще бъде ли отчетено като загуба на Германия? — попита Худ.

— Много си прав да задаваш този въпрос — отвърна Хърбърт. — За нещастие отговорът му е „не“. — Той извади някаква разпечатка от едно джобче отстрани на количката си. — Международната футболна федерация е постановила, че в една страна, където — цитирам: „има значително влошаване на качеството на услугите или основателен страх за сигурността, гостуващият отбор може да поиска отлагане до отминаване на въпросните неуредици“. Това, което в момента става в Испания, със сигурност отговаря на цитираното изискване.

— Което пък, от своя страна, по всяка вероятност ще предизвика още повече безредици заради недоволството на футболните запалянковци — намеси се Плъмър. — Така положението ще продължи да се влошава.

— Казано съвсем накратко — да — съгласи се Хърбърт. — Утре сутрин министър-председателят ще се появи по телевизията, за да помоли всички да запазят спокойствие. Военният министър обаче вече е тръгнал на обиколка по най-големите градове в три кастилски провинции, за да задържи избухването на размирици, докато полицията си седи със скръстени ръце. Местните жители в тези провинции винаги са мразели открито каталунците и баските, които работят там. Цялата история около Серадор и групата в Сан Себастиан е капчицата, която преля чашата.

— Въпросът е — накъде ще тръгнат нещата? — каза Худ.

— Ще имаме повече предположения след изявлението на премиера — отвърна Плъмър.

— На теб какво ти подсказва шестото ти чувство? — не се задоволи с този отговор Худ.

— Положението вероятно ще се влоши — отговори Плъмър. — Испания винаги е била пъстра мозайка от най-различни етнически групи — в това отношение прилича до голяма степен на бившия Съветски съюз. Ситуация, която силно поляризира отношенията между етническите групи, каквато е тази, е трудна за овладяване.

Худ погледна Роджърс.

— Майк?

Генералът, който се беше облегнал на стената, помръдна съвсем бавно — очевидно още не беше оздравял напълно.

— Военните лица в Португалия, с които вече разговарях по темата, са изключително загрижени. Не могат да се сетят за ситуация, в която напрежението да е било ескалирало до такава степен.

— Сигурен съм, че знаеш, че от Белия дом са се свързали с посланика ни в Испания — каза Хърбърт. — На служителите там им е било наредено да барикадират добре посолството.

Худ кимна. Шефът на Националната служба за охрана Стив Бъркоф му се беше обадил преди половин час да му съобщи, че посолството в Мадрид е нащрек. Пропуските за военния персонал били сменени, а целият останал персонал бил получил заповед да остане на територията на посолството. Част от хората се страхували от нови атаки срещу американски поданици. Но по-важното беше, че американците могат да бъдат въвлечени в общите прояви на насилие, които вече кипели осезаемо под повърхността.

— НАТО има ли някаква юрисдикция в случая? — попита Худ.

— Не — отвърна Роджърс. — Те не са част от вътрешната полиция. Консултирах се с генерал Роше — главнокомандващ на Обединените сили в Централна Европа. Той е доста консервативен и не иска да се намесва.

— Ако баските бъдат нападнати, с намесата на френските баски нещата няма много дълго да останат само вътрешен за Испания проблем — намеси се Плъмър.

— Прав си — каза Роджърс. — Въпреки това обаче НАТО няма да иска да пренебрегне основното си предназначение, което се състои в това да разрешава по мирен път конфликтите между страните членки в организацията.

— Познавам Уилям Роше — каза Хърбърт — и не мисля, че трябва да го съдим за становището му. НАТО все още си носи обицата на ухото от сръбско-босненския конфликт през деветдесет и четвърта. Сърбите непрестанно нападаха определените за убежища места въпреки заплахата от въздушни нападения от страна на НАТО, но с ограничени средства. Ако нямаш намерение да се впуснеш с всичко, с което разполагаш, по-добре да стоиш настрана.

— Както и да е — каза Роджърс. — Има нещо, което е по-всеобхватно. Ако Португалия, Франция или някое друго правителство от региона реши да постави военни сили в бойна готовност, това може да доведе до криза в целия регион.

— Испанците са малко избухливи и вироглави в това отношение — каза Хърбърт. — Цели групи могат да се съберат и да започнат нещо, просто защото са се почувствали обидени, че някой си е помислил, че са замислили нещо.

— Да не говориш за банди за линчуване? — попита Худ.

— Може например да потърсят етнически португалци или французи, върху които да си излеят гнева — отговори Хърбърт. — И тогава, разбира се, правителствата на засегнатите групи ще трябва да направят нещо в отговор.

Худ поклати глава.

— Добре дошли в света на назряващите кризи — каза Хърбърт. — От стрелбата по Форт Съмтър до взривяването на кораба „Мейн“, от убийството на ерцхерцог Фердинанд до бомбардировките на Пърл Харбър. Дай на хората само една искра и обикновено се стига до голям пожар.

— Това е история — каза Худ напрегнато. — А нашата работа е да намерим начин, по който така да организираме нещата, че да предотвратим кризата. — Думите му прозвучаха доста по-напористо, отколкото беше възнамерявал, и той пое дълбоко дъх. Трябваше да внимава проблемите от кризата в собствения му живот да не се излеят в професионалната криза. — Както и да е — продължи той, — това ни води до въпроса за Даръл и Ейдийн. Даръл помоли за разрешение да изпратим Ейдийн до Сан Себастиан заедно с една агентка на Интерпол. Разреших. Ще заминат под прикритие и ще се опитат да разберат как е бил направен записът от яхтата, кой го е направил и с каква цел.

— Коя е агентката на Интерпол? — попита Хърбърт.

— Мария Корнеха — отговори Худ.

— Олеле! — възкликна Хърбърт. — Ще падне игра на нерви.

Худ отново се сети за срещата с бившата си любовница.

— Двамата ще имат съвсем минимален контакт. Даръл ще съумее да овладее положението.

— Не, играта ще е по нейните нерви — поясни Хърбърт. — Тя може да се справи така, както кастилците се справят с каталунците.

Всичко беше казано на шега, но въпреки това напрежението си личеше. Мария се беше влюбила до смърт в Маккаски. Връзката им преди две години беше предизвикала почти толкова коментари, колкото и първата криза на Оперативния център, когато трябваше да се открие и обезвреди една терористична бомба на борда на космическата совалка „Атлантис“.

— Това не ме притеснява — каза Худ. — Единственото, за което съм загрижен, е да дадем на Ейдийн резервен вариант за измъкване в случай, че нещата се объркат. Летят до Сан Себастиан тази нощ. Даръл твърди, че Интерпол се интересува само от етническото пристрастие вътре в самата организация.

— Което ще рече, че Ейдийн и Мария ще действат самостоятелно — отбеляза Роджърс.

— До голяма степен — съгласи се Худ.

— Тогава според мен трябва да изпратим един отряд за бързо реагиране на място — продължи Роджърс. — Мога да ги изпратя във въздушната зона на НАТО извън Сарагоса. Това означава, че ще се намират на не повече от сто и петдесет километра южно от Сан Себастиан. Полковник Огъст познава района много добре.

— Да тръгват — каза Худ. — Рон, ти ще трябва да поговориш за това с хората в Надзорния комитет за разузнаването към Конгреса. Накарай Лоуъл да поработи с теб по този въпрос.

Плъмър кимна. Марта Макол винаги беше работила с Надзорния комитет до голяма степен по собствено усмотрение. Адвокатът на Оперативния център Лоуъл Кофи обаче се познаваше доста добре с хората от групата и можеше да окаже ценна помощ на Плъмър, ако се наложеше.

— Пропуснахме ли нещо? — попита Худ.

Мъжете в стаята поклатиха глави. Худ им благодари и се уговориха да се срещнат отново в шест и половина, точно преди да започне нощната смяна. Въпреки че дневният екип официално оставаше водещ, докато се намираше на територията на центъра, присъствието на нощното подкрепление му позволяваше да си почива от време на време, ако се наложеше да остане на работа до късно през нощта. Худ усещаше, че е длъжен да остане на работа, докато нещата се стабилизират или пък толкова излязат от контрол, че опитите за справяне с кризата отстъпят пред открити военни действия.

„Длъжен съм“ — помисли той. Всеки си имаше своя представа за това какво означават професионалните му задължения или пък на кого трябва да бъде предан. За Худ основният аргумент беше, че дължи това на страната си. Беше живял с тази мисъл, откакто за първи път беше видял как Дейви Крокет умира в Аламо в едно телевизионно предаване на Уолт Дисни. Беше живял с тази мисъл и докато наблюдаваше по телевизията как астронавтите излитат в открития космос по проекта „Меркурий“, проекта „Джемини“ и проекта „Аполо“. Без хора, готови на подобна преданост и саможертва, нацията щеше да бъде обречена. А без осигурена и процъфтяваща нация децата нямаше да имат никакво бъдеще.

Въпросът не беше да успее да убеди Шарън в това. Тя беше много, много умна жена. Въпросът беше да я убеди, че за него е важна собствената му саможертва.

Не можеше да остави нещата така. И макар да знаеше, че това, което прави, не е най-правилното, взе слушалката и набра домашния си телефонен номер.