Баланс на силите

42.Вторник, 12:06 ч. Мадрид, Испания

Концертната зала на двореца беше тъмна. От коридора обаче идваше достатъчно светлина, за да може отец Норберто да види свития на пода мъж. Беше направо обезобразен. Виждаха се петна от кръв по него самия, по дрехите му и по стената зад него. От множество рани по бузите, челото и устата му продължаваха да се точат тънки кървави нишки.

Отец Норберто буквално усещаше присъствието на Смъртта — точно както я беше усетил, когато коленичи до умиращия си брат. Това усещане винаги беше едно и също — независимо дали се опитваше да успокои душите на неизлечимо болните, или пък държеше ръката на човек, който всеки момент ще умре от множеството си рани. Смъртта имаше сладникав, съвсем леко металически мирис, който изпълваше ноздрите и караше стомаха да се бунтува. Отчето почти усещаше докосването й. Приличаше на хладен, невидим дим, който се разнася из въздуха и се просмуква в плътта, костите, душата.

Смъртта вече беше дошла да отведе този човек. Когато очите на Норберто свикнаха с тъмнината, той си помисли, че е истинско чудо, че мъжът е още жив. Зверовете, които го бяха вкарали в това помещение, бяха стреляли по него, бяха го били и горили без никаква милост.

„И за какво? — чудеше се Норберто с горчиво негодувание. — За информация? За отмъщение? За забавление?“

Каквато и да беше причината, тя не можеше да оправдае подобно нещо. А пък в една католическа страна, където хората прилежно следват Десетте заповеди и учението на Иисус Христос, това, което бяха направили мъчителите на Хуан, беше направо смъртен грях. Заради престъплението си те щяха да останат завинаги извън Божията милост.

Не че това щеше да помогне на бедния човек. Отец Норберто коленичи до умиращия заложник. Отметна сплъстената му от потта коса от челото и погали окървавените му страни.

Заложникът отвори очи. В тях не проблясваше и искрица живот; имаше само объркване и болка. Очите огледаха расото на свещеника, след което отново се качиха върху лицето му. Хуан се опита да вдигне треперещата си ръка. Отец Норберто я хвана и я задържа между дланите си.

— Чадо мое — каза Норберто, — аз съм отец Норберто.

Мъжът вдигна поглед.

— Отче… какво… става?

— Ранен си — отговори Норберто. — Лежи спокойно.

— Ранен ли? Колко?

— Недей да мърдаш — каза нежно Норберто. После му стисна леко ръката и му се усмихна. — Как се казваш?

— Хуан… Мартинес.

— Аз съм отец Норберто. Искаш ли да се изповядаш?

Хуан се огледа. Очите му шаваха във всички посоки, изпълнени с ужас.

— Отче… аз… умирам ли?

Норберто не отговори. Просто стисна малко по-силно ръката на Хуан.

— Но как е възможно… това? — зачуди се Хуан. — Та аз не усещам никаква болка.

— Бог е милостив — отвърна Норберто.

Хуан стисна пръстите на свещеника. Очите му се затвориха бавно.

— Отче… ако Бог е милостив, тогава ще се моля… да ми… прости греховете.

— Ще ги опрости само ако се покаеш искрено — обясни Норберто. Някъде надалеко изстрелите бяха започнали да намаляват. Сигурно имаше и много други, които се нуждаеха от Божията милост и опрощение. Норберто притисна дървения кръст към устните на ранения и го попита:

— Разкайваш ли се искрено за всичките си грехове, с които си обидил Бога?

Хуан целуна кръста.

— Разкайвам се искрено — каза той решително, но и с голямо усилие. — Убих… много хора. Няколко в радиостанцията. Още един в една стая… някакъв рибар.

Норберто усети как Смъртта му се изхилва право в лицето. Никога не беше изпитвал нещо по-жестоко или поразяващо от този момент — съзнанието, че ръката, която държи в своите, е покосила собствения му брат.

Очите на Норберто бяха като две яростни точки сред леден океан. Изгаряха мъжа пред него така, сякаш е самият Сатана. Прииска му се неистово да хвърли ръката на този човек и да го гледа как отлита бавно към страната на вечното проклятие, неизповядан и неопростен.

„Този човек е убил моя брат…“

— Убийствата бяха неизбежни — задави се Хуан. Ръката му се тресеше неистово и той стисна пръстите на Норберто още по-здраво. — Но… аз… наистина се разкайвам… за тях.

Норберто затвори очи. Беше стиснал здраво зъби, главата му трепереше, а ръката му не отвръщаше на докосването на Хуан. Въпреки това той се бореше срещу порива да пусне ръката, която беше отнела живота на Адолфо. Колкото и да тъгуваше по брат си, той все пак беше и духовен пастир, призован да носи славата на Бога.

— Отче… — задави се Хуан. — Помогни ми… да кажа… молитвата.

Норберто пое дъх през стиснатите си зъби. „Не съм длъжен аз да му простя. Прошката е дело на Бога.“

После се вторачи в обезобразеното лице и натрошеното тяло, проснато пред него.

— Боже, прости греховете ми — каза хладно той, — за които се покайвам искрено.

— По… кайвам… се… искрено — прошепна Хуан и затвори очи. Дишаше на пресекулки.

— Простените ми грехове ще бъдат измити от душата ми и ще върнат мен — грешния — в покоите на Твоята опрощаваща милост — каза Норберто. — Нека Бог прости греховете ти и те дари със спасението на душата ти.

Устните на Хуан бавно се разтвориха. Чу се тиха въздишка. И после вече нямаше нищо.

Норберто продължи да се взира в мъртвеца. Ръката на Хуан беше хладна — нали кръвта му беше почти изтекла.

Норберто не можеше нито да оправдае, нито да прости това, което беше направил този човек. Но Адолфо беше отишъл за риба в едно море, където жертвите не се предаваха лесно. Ако Хуан не беше погубил брат му, щеше да го направи някой друг. Очите на Норберто се напълниха със сълзи. Трябваше да спре цялата порочна верига още с Адолфо.

Само ако беше знаел за другата страна на живота на брат си. Ако не беше се държал толкова строго, може би Адолфо нямаше да се страхува толкова много и щеше да му разкаже за всичко. Защо въобще го пусна да излезе нея нощ? Защо не тръгна с него, когато отиде да носи онази касета в радиото, касетата, която беше поставила началото на всичко това? „Защо не направих нищо, когато все още имаше някакво време?“ А най-лошото беше, че не беше успял да спаси душата на брат си — само тази на убиеца му.

— О, Боже — изстена Норберто и по лицето му се застичаха сълзи. Постави ръката на Хуан до тялото му и покри очите си с две ръце.

Докато стоеше така на колене, усети как Смъртта си тръгва — макар че не се отдалечи кой знае колко. Свещеникът направи всичко възможно да спре да плаче. Въобще не беше моментът сега да оплаква загубата на Адолфо или пък да се проклина за собствените си грешки. Имаше много други, които се нуждаеха от утеха и опрощение — хора, които може би бяха действали напълно арогантно в разцвета на живота си, само за да намерят смирението, изправени пред вечното проклятие.

Отец Норберто се изправи, изписа във въздуха кръст над тялото на Хуан Мартинес и каза тихо:

— Бог да те прости.

„Дано и на мен да ми прости“ — мислеше си той, докато излизаше от стаята. Ненавиждаше човека, който беше починал току-що. Дълбоко в сърцето си обаче, в най-потайните и искрени кътчета на душата си, се надяваше Бог да е чул покаянието му.

Проклятията бяха станали прекалено много за един-единствен ден.