Баланс на силите

8.Понеделник, 16:22 ч. Вашингтон

Както всеки ден в късния следобед Пол Худ разгледа списъка от имена на екрана на компютъра си. Само преди няколко минути беше поставил палеца си върху скенера, който се намираше до компютъра, лазерното устройство беше идентифицирало отпечатъка му и беше помолило за личната му парола за достъп. След една секунда и седем стотни на екрана се появи кодираният файл „HUMINT“ с имената на хората, които изпращаха информация за Оперативния център от най-различни места. Худ изписа чрез клавиатурата моминското име на жена си — Кент. Файлът се отвори и на екрана се появиха имената.

Агентите от „персоналното разузнаване“ бяха всичко на всичко девет души. Всеки един от тези мъже и жени беше гражданин на съответната държава, но на щатна заплата към Оперативния център. До колонката с имената беше тази с настоящите им координати и задачи; после имаше кратка сводка по последния им доклад, която се приготвяше от Боб Хърбърт (пълният доклад също се съхраняваше); и накрая беше точният адрес на най-близкото място, където можеха да се скрият, или пътят, по който можеха да избягат. Ако някой от тези служители въобще бъдеше разкрит, Оперативният център щеше да ги търси на въпросните места и да направи всичко възможно за изтеглянето им. До този момент нито един от агентите не беше попадал в такава опасност.

Трима от оперативните служители се намираха в Северна Корея. Задачата им беше да не допуснат разрушената от силите за бързо реагиране тайна база за ракети с дълъг обсег на действие в Диамантените планини да се ремонтира. Трябваше да правят всичко възможно, та изстрелващите ракетите устройства да не бъдат поправени.

Двама агенти на Оперативния център бяха в долината Бекаа в Ливан, а други двама работеха в Дамаск, Сирия. И двата екипа се намираха в терористични седалища и докладваха за политическите маневри благодарение дейността на Оперативния център там. На факта, че служителите на Оперативния център бяха помогнали за предотвратяването на една война между Турция и Сирия, не се гледаше с много добро око: настроенията в Средния изток бяха в полза на това, че народите там могат сами да се справят със собствените си проблеми, дори разрешението им да е война. На мира, постигнат чрез външни сили — особено ако това бяха Съединените щати, — се гледаше като на нещо незаконно и непочтено.

Последните двама агенти се намираха в Куба, за да държат под око развитието на политическата ситуация в тази страна. Според идващите оттам доклади здравата ръка на остаряващия вече Кастро беше започнала да държи по-хлабаво. Каквито и да бяха недостатъците на диктатора обаче — а те никак не бяха за пренебрегване, — железният му ботуш по ирония на съдбата дълги години беше поддържал целия Карибски регион повече или по-малко стабилен. Какъвто и тиранин да дойдеше на власт в Хаити, Гренада, Антигуа или на който и да било от другите острови, той все още се нуждаеше от одобрението на Кастро, за да търгува с оръжия или наркотици, че дори и да поддържа прилична военна сила. Знаеше се, че кубинският лидер по-скоро ще избие евентуалните си съперници, отколкото да им позволи да станат прекалено влиятелни. Съществуваше нещо като общо съгласие, че веднага след като си отиде Кастро, на острова, както и в целия регион, по-скоро ще настъпи хаос, отколкото демокрация. Съединените щати си имаха план за евентуална бърза намеса — операция „Кийл“, — който трябваше да запълни и да държи под контрол вакуума, образувал се от липсата на власт, чрез използването на военни и икономически стимули. Агентите на Оперативния център бяха ключови фигури от мрежата EWAP — своевременно предупреждение и готовност, която трябваше да утъпче пътя на плана.

„Девет души“ — помисли си Худ. И от всеки един от тях зависеха може би двама, трима или дори четирима други. Подобна отговорност не се поемаше току-така. Той разгледа докладите от следобеда и видя, че навсякъде положението остава относително стабилно и постоянно. Затвори файла.

Чуждестранните служители разчитаха, че файловете и цялата комуникация с Оперативния център е абсолютно сигурна. Свързваха се с Оперативния център като се обаждаха на телефонния номер на един офис във Вашингтон — офис, който се даваше под наем на административни служители. Телефонният номер беше регистриран на името на консултантската агенция за международен туризъм „Карин Надлер“. Служителите на Оперативния център говореха на родния си език, макар че всяка дума, която използваха, служеше за точно определен еквивалент на английски. „Мога ли да резервирам полет до Далас?“, изречено на арабски, на английски можеше да означава: „Сирийският президент е тежко болен.“ Въпреки че преводаческите файлове бяха строго секретни, освен Пол Худ до тях имаха достъп още седем души. Те имаха достъп и до личната информация за агентите. Двама от тези седем души бяха Боб Хърбърт и Майк Роджърс. Третият беше Даръл Маккаски. На всички тях Худ имаше стопроцентово доверие. Но дали беше така и с останалите четирима, двама от които работеха в кабинета на Хърбърт, един в групата на Маккаски и един в екипа на Роджърс? Всички до един бяха минали през стандартната проверка на миналото им, но дали на тези процедура можеше да се разчита напълно? А дали самите кодове бяха достатъчно надеждни, че да може да се разчита на тях, ако бъдеха открити от чуждестранно разузнаване? За нещастие човек никога нямаше отговор на всички тези въпроси, докато някой служител не изчезнеше, някоя мисия не бъдеше саботирана или някой екип — хванат в засада.

В работата на шпионажа и разузнаването имаше смъртна опасност. Това се приемаше априори. Оперативните служители намираха в опасността и част от удоволствието от работата си. Въпреки случилото се с Марта в Испания, Оперативният център с чисто сърце можеше да каже, че прави всичко възможно да сведе рисковете до минимум. В момента убийството на Марта Макол се разследваше от Даръл Маккаски, Ейдийн Марли и Интерпол в Испания. Майк Роджърс и Боб Хърбърт проучваха докладите тук, а Рон Плъмър разговаряше с чуждестранните дипломати във Вашингтон и извън страната. Керъл Ланинг се съвещаваше с познатите си в Държавния департамент. Независимо дали ставаше въпрос за НАСА, Пентагона или Оперативния център, прочистването на каналите беше дяволски внимателно.

„Защо подготовката така и не беше направена достатъчно внимателно?“ — питаше се Худ. Къде бяха сбъркали?

Какво не бяха направили както трябва в този случай? Оперативният център не беше имал никакъв избор за това дали да изпрати Марта, или някой друг. След като Керъл Ланинг беше предложила нейното име и Серадор го беше приел, тя просто трябваше да отиде. Колкото до това защо Ейдийн действаше като нейна помощничка, а не Даръл, и това си имаше напълно логично обяснение. Ейдийн говореше испански, а Даръл — не. Серадор беше стигнал до поста си, тръгвайки от работническо семейство, Ейдийн също — Худ си помисли, че това може да им бъде от полза. А и дори Даръл да беше отишъл с тях, това вероятно нямаше да спаси Марта. Не и ако тя беше мишената на убиеца.

Въпреки всичко това обаче Худ се срамуваше, че системата се е провалила под неговото ръководство. Срамуваше се и се ядосваше.

В момента се ядосваше за толкова много неща, че не можеше да се съсредоточи върху нито едно. Ядосваше се на безцеремонния начин, по който беше отнет един човешки живот. Худ презираше убийствата, каквито и да бяха причините за тях. Когато беше започнал работа в Оперативния център, беше прочел един кодиран файл на ЦРУ за един малък ликвидационен отряд, сформиран по времето на управлението на Кенеди. От образуването му до 1963 година бяха ликвидирани над десет чуждестранни генерали и дипломати. От политическа гледна точка съществуването на подобна група беше напълно оправдано. От морална гледна точка обаче той не можеше да го приеме — макар и по този начин да бяха спасявани много други човешки животи.

Точно в това обаче се състоеше трагедията в смъртта на Марта. Не ставаше въпрос за смъртта на някой деспот, който е жертван, за да бъде подобрен животът на останалите хора, нито пък за някой терорист, с чието очистване е щяло да бъде предотвратено взривяване или стрелба. Някой беше очистил Марта, само за да изпрати послание. Послание!

Ядосваше се и на испанското правителство. Бяха помолили за помощ под формата на сателитно наблюдение, за да държат под око дейността на терористите, и я бяха получили. Когато обаче ставаше въпрос те да помогнат, бяха просто неузнаваеми. Дори и да имаха някаква информация за извършителите, не я споделяха. Малкото информация, с която разполагаше Оперативният център, беше дошла от Даръл Маккаски, който пък се беше сдобил с нея чрез връзките си с Интерпол. Никой не беше поел отговорност за убийството. Проучването, което Хърбърт беше направил на съобщенията по въздух и по факса до правителството и полицейските участъци, беше потвърдило това. Колата, с която се беше измъкнал убиецът, не беше открита нито от приземното разследване, нито от това, направено с хеликоптер, а от кабинета на Националното разузнаване в Пентагона не бяха открили нищо и чрез сателит. Испанската полиция търсеше cortacarro — автотенекеджийска работилница. Но ако колата беше закарана в нещо такова, то за всички беше ясно, че няма да бъде намерена, преди да са я разфасовали напълно. В момента се правеха химически тестове на куршумите, за да се види дали може да се открие произходът им. Докато пътят им бъдеше проследен, дори да се предположеше, че закупилият ги може да бъде идентифициран, следата вече щеше да е съвсем изстинала. В крайна сметка Маккаски съобщи, че пощаджията, загинал при инцидента, не е бил криминално проявен и че по всяка вероятност е бил просто случаен минувач.

Худ се ядосваше и на себе си. Не беше действал достатъчно прозорливо и не бе осигурил на Марта и Ейдийн прикритие, някой, който да пази гърба им. Може би стрелецът нямаше да бъде спрян, но поне щеше да е заловен. Само защото акцията беше съвсем чиста — служебна среща вместо директно подслушване или шпионаж, — той ги беше пуснал да тръгнат сами. Не беше очаквал никакви неприятности. Никой не беше очаквал подобно нещо. Охраната на конгреса имаше много добра репутация и нямаше никаква причина ефикасността й да се подлага под съмнение.

Марта беше платила за неговата небрежност.

Влезе Ан Ферис и Худ вдигна поглед. Беше облечена в костюм от сако и панталон с цвят на стриди, а кестенявата й коса беше хваната на нисък кок. По лицето й се четеше състрадание. Худ върна погледа си върху компютъра, просто за да не я гледа, и каза:

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна Ан. — Как е?

— Гадно — отвърна Худ отвори един файл, който Хърбърт му беше изпратил за Серадор. — А при теб как стоят нещата?

— Няколко репортери са споменали за връзката на Марта с Оперативния център — каза Ан, — но само Джими Джордж от „Поуст“ се е досетил, че по всяка вероятност тя не е била там като туристка. Съгласи се да не пуска историята още един ден в замяна на няколко горещи новини.

— Добре. Ще му дадем снимките от моргата — каза Худ. — Това ще стигне за няколко броя.

— Той е добър човек, Пол — рече Ан. — Играе честно и почтено.

— Сигурно — отвърна Худ. — Поне се е получил някакъв диалог между вас двамата. Говорили сте и е надделял здравият разум. Нали не забравяш за разума, Ан? За разума, разговорите и преговорите?

— Не ги забравям — отвърна Ан. — Истината е, че все още има много хора, които ги използват.

— Но не достатъчно — рече Худ. — Когато бях кмет на Лос Анджелис, имах много проблеми с губернатора Есекс. Наричахме го лорд Есекс. Хич не харесваше моя „ортодоксален“ начин на работа, както го наричаше. Казваше, че не можел да ми има доверие. — Худ поклати глава. — Истината е, че ме беше грижа за качеството на живота в Лос Анджелис, докато той мечтаеше да стане президент на Съединените щати. Тия две цели така и не се съвместиха. И той спря да ми говори. Трябваше да общуваме помежду си с посредничеството на заместник-губернатора Уайтшър. Иронията е в това, че Лос Анджелис не получи парите, от които се нуждаеше, а Есекс не беше преизбран за губернатор. Налудничав тип. Политиците не общуват, понякога цели семейства не общуват, и изведнъж сме поразени от това, че нещата се разпадат. Съжалявам, Ан. Моите поздравления, че си успяла да разговаряш с господин Джордж.

Ан се наведе над бюрото, протегна ръка и докосна ръката на Худ с върха на пръстите си. Нежно и много, много женствено.

— Пол, знам как се чувстваш.

— Наясно съм с това — каза той съвсем тихо. — Ако има някой, който да знае как се чувствам, това си ти.

— Трябва да си дадеш сметка обаче, че никой не можеше да предвиди подобно нещо — допълни Ан.

— Тук не си права — отвърна Худ и изтегли ръката си изпод нейната. — Сгафихме. Аз сгафих.

— Никой не е сгафил — опита се да го успокои тя. — Подобно нещо не може да се предвиди.

— Не — не се съгласи той. — Просто не беше предвидено. Имаме симулатори за бойни действия, симулатори за терористични акции и дори симулатори за убийства. Само с едно натискане на един бутон този компютър ще покаже поне десет начина за залавяне или убиване на диктатора на месеца. В нашата система обаче не е бил вграден механизъм за очакване на елементарни проблеми със сигурността. В резултат Марта е мъртва.

Ан поклати глава.

— Дори и да бяхме изпратили хора от охраната да я следят, Пол, това нямаше да бъде предотвратено. Нямаше да успеят да се намесят навреме. И двамата знаем това отлично.

— Поне можеше да заловят убиеца.

— Може би — съгласи се Ан. — Но Марта така или иначе щеше да е мъртва.

Худ не беше напълно убеден в това, макар че щеше да знае много повече, когато окончателният анализ завършеше.

— Има ли още нещо от рода на пресата и така нататък, за което трябва да се погрижим? — попита той. В този момент телефонът позвъня два пъти. Това означаваше, че го търсят по вътрешната линия. Худ провери кода на този, който се обаждаше. Беше Боб Хърбърт.

— Нищо — отвърна Ан и изви устните си така, сякаш се канеше да каже още нещо, но не го направи.

„Толкова за общуването“ — помисли си цинично Худ и вдигна слушалката.

— Да, Боб?

— Пол — чу се нетърпелив глас, — открихме нещо.

— Казвай де.

— Уловихме един запис от малка рекламна радиостанция. Изпращам ти го по звуковия канал. Засега не можем да установим автентичността на записа, но до един час това ще стане. В момента правим анализ на звуковите сигнали от спикъра една испанска телевизионна станция тук, за да сравним гласовете. Шестото ми чувство ми казва, че гласовете на записа са истински, но със сигурност ще знаем едва след час или малко повече. Първият глас, който ще чуеш, е на водещия, който представя записа — продължи Хърбърт. — Вторият глас вече е от самата касета. По електронната поща ти изпращам веднага и превода на английски.

Худ потвърди, че е разбрал, затвори файла на Серадор и извика електронните съобщения от Хърбърт. След това натисна бутона за звуковия канал на клавиатурата. „Звуков канал“ означаваше аудио-електронна поща. Звуците бяха сканирани и пречистени по дигитален път от една от компютърните програми на Мат Стол — Чудото. Аудиосъобщението, предавано по звуковия симулатор, беше толкова близко до реалното си звучене, колкото въобще бе възможно. Благодарение на дигиталното кодиране слушащият можеше дори да отстрани страничните или допълнителни шумове и да си ги пусне отделно.

Ан заобиколи бюрото и се надвеси над рамото на Худ. Топлината и близостта й му действаха успокояващо. Той се съсредоточи върху изписания превод, докато едновременно слушаше записа.

— Добър вечер, дами и господа — започна водещият. — Прекъсваме трубадура от вечерния клуб, за да ви съобщим новите сведения за експлозията на яхтата тази вечер в залива Ла Конча. Преди няколко минути в нашето студио беше донесена една аудиокасета. Приносителят й се представи като член на „Първия испански народ“ и заяви, че става въпрос за автентичен запис на разговор, който се е състоял на борда на яхтата, идентифицирана като „Веридико“, непосредствено преди тя да хвръкне във въздуха. С донасянето на тази касета Първият испански народ поема отговорността за извършеното нападение. Ще пуснем в ефир целия запис.

Хърбърт беше изпратил и придружаващ коментар, поставен в скоби. Гласеше следното: „ПИН е група от чистокръвни кастилци. Вече две години разпространяват позиви и набират членове. Освен това са поели отговорност за два терористични акта, насочени срещу представители на други етнически групи. Броят на членовете, както и самоличността на лидера/лидерите им, са неизвестни.“

Худ усети как челюстта му се стяга, но продължи да чете превода. Започна да върви и самият запис. Той слушаше хладния, спокоен глас на Естебан Рамирес, който разказваше за плановете на каталунците за Испания и се хвалеше за участието на групата си в убийството на Марта Макол. На групата — с подкрепата на депутата от Конгреса Изидро Серадор.

— Господи — процеди Худ през зъби. — Боб… възможно ли е това?

— Не само че е възможно — отвърна Хърбърт, — ами и обяснява нежеланието на Серадор да продължи разговорите с Даръл и Ейдийн. Тоя кучи син ни е заложил капан, Пол.

Худ погледна Ан. Работеха заедно от две години, но никога не я беше виждал такава като сега. Състраданието напълно се беше изцедило от лицето й. Устните й бяха стиснати, дишането й през ноздрите се чуваше съвсем ясно. Гледаше с острия поглед на хищна птица, а страните и бяха почервенели.

— Какво смяташ да направиш, Пол? — попита Хърбърт. — Преди да ми отговориш обаче, си дай ясната сметка, че испанските съдилища няма да изправят пред закона една водеща политическа фигура заради някакъв си нелегален запис на касета, направен от някой, чиито ръце са толкова омърсени — ако не и повече, — колкото и ръцете на Серадор. Естествено ще проведат дълъг и сериозен разговор с него, а освен това ще се опитат да измъкнат цялата информация за случилото се, с която той разполага. Но ако той си има приятелчета — а той със сигурност си има, — ще кажат, че срещу него е скроено лъжливо обвинение. Ще направят всичко, което им е по силите, за да блокират машината на правосъдието.

— Знам — рече Худ.

— Знам, че знаеш — отвърна Хърбърт. — Могат обаче да му позволят да подаде жалба срещу обвинението, за да са доволни избирателите му. Или могат просто да го освободят. Или пък да го оставят да „избяга“ от страната. Искам да ти кажа, че може да се наложи да вземем цялата история в собствените си ръце. Ако се окаже, че Серадор е покровител на терористите, ще трябва да отвърнем на огъня с огън.

— Разбрах те — каза Худ. Замисли се за няколко секунди, после продължи. — Искам го този мръсник. И ако не мога да го получа по легален път, искам го жив или мъртъв.

„Толкова и за висшия морал“ — каза си Худ. Помисли още малко. Не искаше Серадор да се измъкне. За нещастие разполагаше само с двама агенти от HUMINT на мястото на събитията — Даръл и Ейдийн. И не знаеше дали те ще успеят да го държат под око, докато силите за бързо реагиране или някоя друга независима група се заеме с нещата и си поговори очи в очи с този проклетник. Трябваше да се свърже с Даръл, за да поговорят по въпроса. Междувременно обаче трябваше да се сдобие с повече информация от разузнаването.

— Боб — каза Худ, — искам да заложиш всички възможни видове електронно подслушване и наблюдение около депутата.

— Вече е направено — отвърна Хърбърт. — Получаваме постоянна информация не само от кабинета му, но и от домашните му телефони, факс-линиите, модема и пощата.

— Чудесно.

— Какво смяташ да правиш с Даръл и Ейдийн? — попита Хърбърт.

— Ще говоря с Даръл, след което ще оставя решението в неговите ръце. Имам телефонно повикване — предполагам, че той е на линията. Преди обаче да направя това, искам да се свържа с Керъл Ланинг, за да разбера дали Държавният департамент може да ни снабди с цялостната картина на действителните събития в Испания.

— Според теб какво става там? — попита Ан.

— Ако не ме лъже шестото чувство — отвърна Худ, — смъртта на Марта, както и тази на убийците й, вероятно не са били само предупредителни залпове.

— А какво? — попита тя.

Худ я изгледа и стана.

— Струва ми се, че са били началните залпове на гражданска война.