Баланс на силите

36.Вторник, 11:11 ч. Мадрид, Испания

За да се стигне до Тронната зала от Залата с гоблените, трябваше да се излезе от дългия тесен коридор, да се заобиколи голямото стълбище, след което да се мине през Залата на алебардите. Като цяло това разстояние беше не повече от шейсет метра. Войниците от отряда за бързо реагиране трябваше да го преминат, защото шумът от експлозията може би вече беше накарал генерал Амадори да потърси скривалище.

За седемте бойци и Ейдийн обаче това беше атака в пълен разрез с американските традиции от повече от двеста години. Въпреки че Съединените щати тайно бяха подпомагали или насърчавали атентати срещу хора като Фидел Кастро или Саддам Хюсеин, американските военни само един-единствен път в историята си бяха набелязвали чуждестранен лидер като цел на собствен атентат. Това стана на 15-и април 1986 година, когато американски военни самолети излетяха от Англия, за да бомбардират щабквартирата на либийския деспот Муамар Кадафи. Нападението беше с цел отмъщение за терористичната бомбардировка на една дискотека в Западен Берлин, известна с това, че се посещава от много американски войници. При нападението Кадафи оцеля, а Съединените щати загубиха един самолет F-111 и двама пилоти. В Ливан пък бяха убити трима заложници като репресивна мярка срещу американското въздушно нападение.

Полковник Брет Огъст осъзнаваше отлично значимостта на предприетата от тях акция. Когато бяха във Виетнам, „падрето“ на базата — отец Уксбридж — беше намерил точната дума за това. Отчето се опитваше да поддържа духа на войниците като за темата на всяка проповед измисляше акроним във военен стил. За подобни терзания от етично естество например беше измислил ДНМВ — Дебело нарязани морални въпроси. Това означаваше, че можеха да се дъвчат толкова много, че човек може да мисли за тях цял живот, като в същото време не прави нищо, защото не може да стигне до задоволителното им интелектуално разрешение. Съветът на свещеника беше, че човек трябва да прави това, което усеща, че е правилно. Огъст ненавиждаше грубияните — особено тези, които затваряха и избиваха хората, които не са съгласни с тях. И усещаше, че акцията му е правилно начинание. Иронията беше там, че ако бъдеше успешна, лаврите щяха да отидат при преданите на краля испански патриоти, чиято самоличност щеше да остане тайна уж поради мерки за сигурност. Ако пък се окажеше неуспешна, той и хората му щяха да бъдат описани като неопитни наемници, платени от клана на Рамирес, за да отмъстят за смъртта му.

Когато вратата на тъмницата с трясък падна, хората от отряда се озоваха под някаква стара гобленова завеса. Долният й край се беше разкъсал при експлозията, а горният продължаваше да се люлее. Втурнаха се под нея. Отрядът имаше заповед да обезвредява противниковата страна, когато е възможно. Всички бяха готови за първата вълна войници, която се притече, за да разбере какво става. Маските на бойците от отряда бяха снабдени с очила и филтри за устата, които щяха да ги предпазят от гранатите с ортохлоробензилидинов малононитрил, които носеха Де Вон и Скот. Този бързо действащ агент причинява парене в очите и гадене. В затвореното пространство на дворцовите зали газът щеше да обезвреди противника за не по-малко от пет минути. Повечето хора не издържат на ефекта му повече от минута-две и хукват да търсят свеж въздух.

Първата група испански войници беше погълната от огромно жълто-черно валмо газ. Всички изпопадаха — някои около вратата, други във вътрешността на помещението. Седмината от отряда предполагаха, че войниците няма да започнат да стрелят напосоки в кълбото дим, и се спуснаха смело през вратата, а след това и покрай южната стена. Вратата на Залата на алебардите беше право напред, от същата страна на коридора.

Срещу тях тичаха войници с вдигнати оръжия. Партньорът на Скот редник Пъпшоу приклекна и стреля напред на височината на коленете им. Двама от войниците паднаха, останалите се пръснаха да търсят прикритие. Скот търкулна една граната по коридора. Изминаха три секунди, след което коридорът се изпълни с дим. Огъст и редник Хонда скочиха напред, последвани от редник Де Вон и ефрейтор Прементин.

Вече бяха изминали половината път до Залата на алебардите, когато Огъст чу отвътре да се носят викове и изстрели. Щом Огъст и Хонда се озоваха пред останалите от отряда, полковникът вдигна ръка, за да спре придвижването им. Нямаше представа колко души има в залата, нито защо стрелят. Трябваше обаче да успокоят положението вътре още преди да влязат. Той вдигна три пръста, а след това още два — което означаваше, че ще следват план трийсет и две, след което посочи редниците Де Вон и Скот с другата си ръка и им даде знак да тръгнат напред. Двамата изтичаха до вратата и търкулнаха по една граната в Залата на алебардите.

Когато беше участвал в подготовката на войските на НАТО в Италия, Огъст беше оприличил ефекта от ОМ-газа на това да сипеш гореща вода в колония от мравки. Поразените падаха на място и започваха да се гърчат. Докато седмината от отряда се придвижваха сега из залите на двореца, усещането за придвижване сред мравуняк беше особено силно.

Огъст направи знак на Прементин и Пъпшоу, които се присъединиха към колегите си от двете страни на вратата. Отвътре се чуваха стонове и кашляне. От залата не излизаше никой и Огъст и Хонда се втурнаха вътре, приклекнаха от двете страни на вратата с готови за стрелба оръжия и огледаха помещението.

Огъст не беше съвсем готов за гледката, която се разкри пред очите му: стотици човешки тела — предимно цивилни, но и няколко войници, се гърчеха на пода. Огъст знаеше, че никой няма да умре от газа. В съзнанието му обаче започнаха бързо да преминават образи от Холокоста, от газовите камери през Втората световна война, и той усети вълна от чувство на вина — един от моралните парадокси на отец Уксбридж.

Набързо се отърси от усещането. Щом една тактическа сила за бързо реагиране тръгне в атака, никой от членовете и не може да си позволи лукса да се разсейва. Животът на бойците не зависи от общата им идеология. Зависи от общата им преданост.

Огъст даде знак на Хонда да тръгне да заобикаля отдясно масата тела, той самият тръгна наляво. И двамата се придвижваха приклекнали и плътно прилепени до стената. По мрамора в близост до вратата се виждаха дупки от куршуми. Очевидно войниците бяха стреляли натам, когато гранатите се бяха търкулнали в залата. Въпреки че в момента никой от тях не беше в състояние да стреля, Огъст ги наблюдаваше внимателно, доколкото му позволяваше жълтеникавата мъгла. Винаги имаше вероятност някой да се окопити до такава степен, че да изстреля няколко куршума. Никой обаче не го направи. Когато стигна до вратата на Тронната зала, полковник Огъст извади фенерчето от гайката на бедрото си и го включи и изключи два пъти, за да даде знак на следващата група да влиза. Влязоха редник Де Вон, Ейдийн и ефрейтор Прементин и също започнаха да се придвижват приклекнали покрай стената. След тях влязоха и Пъпшоу и Скот.

Вече всички от отряда плюс Ейдийн бяха в Залата на алебардите. Огъст прикриваше другарите си, докато Хонда залепи голям колкото нокът пластичен взрив в основата на дръжката на вратата. Вкара вътре и един фитил, който се нагряваше при завъртането на капачката и избухваше точно пет секунди след това. Вратата щеше да се отвори и Скот щеше да търколи вътре газова граната. Според схемата, с която разполагаха, тази врата беше единственият изход от Тронната зала. Щом хората вътре бъдеха обезвредени, всички от отряда щяха да се спуснат към Амадори.

Когато всички заеха позиция, Хонда задейства детонатора. Той просветна в червено, след секунди се чу експлозия, вратата падна и редник Скот търкулна вътре една граната. От вътрешността на залата се чуха викове и изстрели, след което газът избухна с гръм и съскане. Изстрелите спряха и започна задавено кашляне. Полковник Огъст даде знак на редник Де Вон и ефрейтор Прементин да влизат.

Докато се изправяше, Де Вон получи куршум в гръдния си кош, залитна от удара и падна назад точно върху Прементин. Ефрейторът я изтегли назад, всички останали също отстъпиха няколко крачки. Огъст знаеше, че специалната подплата на костюмите им не е позволила на куршума да проникне в тялото на Сондра, макар че по всяка вероятност едно-две ребра се бяха пукнали. Тя стенеше от болка.

Огъст даде знак на Скот да хвърли вътре втора граната. След това залази към Де Вон и измъкна от торбата й една граната. Трябваше му за Залата на алебардите, където газовият облак беше започнал да се разнася. Хвърли я към масата човешки тела. Имаше на разположение само две-три минути, за да реши дали да продължат с осъществяването на акцията, или да се откажат.

Той залази към вратата. Някой в Тронната зала беше очаквал появата им. Някой, който беше достатъчно опитен, че да се прицели и да стреля един-единствен път към първия човек, който се появи на вратата. Огъст се опита да мисли бързо. Камерите от системата за охрана не биха могли да дадат на Амадори достатъчно време да се измъкне, но пък може да му бяха показали колко е голяма атакуващата сила. А също така да му бяха дали време да си нахлузи противогаз, ако е имал такъв. Което беше много вероятно.

Може да беше успял да повика и подкрепление. Не можеха да си позволят да го оставят да излезе. Огъст даде знак на Скот и Пъпшоу. Тримата застанаха От двете страни на вратата — Огъст отляво, а Пъпшоу и Скот — отдясно. Огъст вдигна четири пръста, след това един. План четирийсет и едно беше за центриран върху целта кръстосан огън, в който третият стрелец прикрива първите двама. Огъст посочи себе си и Пъпшоу, което означаваше, че те двамата ще стрелят по Амадори. Влизането щеше да стане с една от флотските тактики, при която един войник влиза с еднократно премятане през глава, след което се търкулва странично с напълно изпънато тяло — ръцете са здраво кръстосани на гърдите и придържат огнестрелното оръжие, а краката са насочени към мишената. Целта е с влизането на първия войник да се привлече огънят, за да може да влезе и вторият. Когато и двамата вече са вътре, те сядат — краката им си остават протегнати — и стрелят напред. Междувременно войникът, който отговаря за прикриването им, стои извън помещението. Той се търкулва по същия начин, спира точно пред вратата от външната й страна и е точно с лице към мишената. Спира търкалянето си по корем с насочено напред оръжие.

Огъст посочи себе си. Той щеше да влезе отляво, а Пъпшоу щеше да го последва. Докато Скот се търколи пред вратата, другите двама вече щяха да държат мишената на мушка.

Огъст свали раницата си и се примъкна към вратата. Пъпшоу и Скот направиха същото отдясно. Огъст погледна Пъпшоу, кимна и направи предно салто към вътрешността на залата и почти веднага се търколи наляво. Последваха изстрели, но поради бързото му търкаляне куршумите не успяха да го засегнат. Пъпшоу влезе по същия начин и успя да заеме позиция, преди стрелците да са успели да насочат оръжието си към него. И двамата вече държаха целта на мушка, когато Скот се претърколи, за да заеме позиция.

Огъст вдигна рязко дясната си ръка с разтворени пръсти. Това беше знак за останалите да не стрелят.

Право пред тях стоеше един свещеник и се тресеше като листо. Под дясната му мишница се подаваше автоматично оръжие, насочено към вратата. Зад него се виждаше генерал, снабден с противогаз и специални очила. От ръста и цвета на косата му Огъст веднага разбра, че това е генерал Амадори. С лявата си ръка генералът беше обгърнал врата на свещеника. Зад генерала имаше още един висш офицер — генерал-майор, доколкото успя да определи Огъст през жълтеникавата мъгла. В залата имаше още шестима офицери, до един от висшия военен персонал, до един проснати на пода или наведени над заседателната маса в средата на залата.

Генералът направи движение с оръжието си първо надолу, а след това и нагоре. Даваше знак на тримата новодошли да се изправят. Огъст поклати глава. Ако решеше да стреля, Амадори щеше да премахне единия. Другите обаче щяха да останат. Ако пък решеше да застреля свещеника, и с него самия бе свършено и той го знаеше отлично.

В това положение и двете страни изчакваха. Този обаче, на когото му изтичаше времето, беше Амадори. Нямаше как да е разбрал дали отрядът за бързо реагиране е СБЕ — самостоятелна бойна единица, — или пък само първата вълна от по-голяма военна сила. Ако беше второто, Амадори не можеше да си позволи да остане тук като в капан.

Както очакваше Огъст, генералът взе решение много бързо и бавно подкара свещеника напред. Той едва намираше сили да стои прав. Всеки път обаче, когато започваше да се свлича, стиснатите около гръкляна му пръсти на Амадори го вдигаха. Генерал-майорът се движеше заедно с тях, плътно прилепен към гърба на Амадори. Когато приближиха, Огъст видя, че генерал-майорът държи пистолет. Реши, че единствената причина, поради която никой не беше стрелял, е, че не знаеха кой или какво ги очаква извън Тронната зала.

Тримата мъже се приближаваха. Нямаше никакво съмнение, че хората на Огъст можеха съвсем спокойно да убият Амадори. Въпросът обаче бе в цената, която щяха да платят двете страни. В подобни ситуации решението се взема от командващия офицер. За Огъст въпросът беше същият като при игра на шах: дали си струва размяната на силни фигури. За него отговорът на този въпрос винаги беше отрицателен. В зависимост от това кой е по-дързък и по-добре подготвен, най-доброто е играта да се поддържа, докато противникът не допусне грешка.

Огъст протегна ръка напред с обърната надолу длан. Това означаваше да не се предприемат никакви действия, освен ако хората му не бъдат провокирани. Скот, който беше извън залата, предаде съобщението на останалите от екипа и запълзя назад с приближаването на Амадори. Не го изпускаше обаче от мерника си. Когато генералът пристъпи прага на Тронната зала и влезе в Залата на алебардите, останалите от отряда също го взеха на мушка. Единственото изключение беше ефрейтор Прементин, който се грижеше за редник Де Вон.

Газът в Тронната зала беше започнал да се разнася. По сигнал на Огъст Скот метна още една граната, ефектът от която трябваше да прикрие оттеглянето им. Те станаха и излязоха заедно е генерала. Скот вървеше с притиснат гръб към гърба на Огъст, с лице към Тронната зала, за да наблюдава да не би някой от задавилите се военни да се опита да стреля. Никой не го направи.

На Огъст му беше непоносимо, че трябва да гледа как Амадори се придвижва към коридора. Генералът се беше снабдил с противогаз: доста разумна предпазна мярка. Президентът на Съединените щати също си имаше противогаз в Овалния кабинет. В повечето стаи на Даунинг Стрийт № 10 също имаше по един. Борис Елцин имаше противогаз в бюрото си и по един във всяка от колите си. Изненадата беше дошла от това, че Амадори имаше заложник. Убийството или дори раняването на заложник винаги носеше нещастие; убийството или раняването на един римокатолически свещеник в Испания си беше чиста катастрофа.

Огъст обмисли внимателно ситуацията. Ако позволяха на Амадори да излезе на открито, армията му щеше да може да го защитава много по-добре. Ако пък успееше да избяга, това нападение щеше да го превърне в герой в очите на хората, които го поддържаха. Това обаче не беше най-големият проблем. Огъст нямаше представа дали и кога ще пристигнат подкрепления. Ако наистина се покажеха по някое време, по всяка вероятност и те щяха да са снабдени с противогази.

„По дяволите игрите на шах!“ — реши Огъст. Щеше да се опита да свали царя. Нямаше да успее да улучи главата или тялото му, но пък имаше съвсем открит достъп до краката и можеше да го свали на земята. Дори ако генералът или генерал-майорът започнеха да стрелят по него, това щеше да даде възможност на другите шестима от екипа му да се изтеглят.

Огъст вдигна палец веднъж, след това още веднъж. Номер едно щеше да бъде последван от още един номер едно.

Огъст и Скот продължаваха да се придвижват с прилепени гърбове. Огъст извърна глава и прошепна на редника:

— Щом почна, скачаш надясно.

Скот кимна.

В следващия миг Огъст стреля.