Баланс на силите

6.Понеделник, 13:44 ч. Вашингтон

Когато влезе в светлия кабинет без прозорци на Пол Худ, шефът на разузнаването Боб Хърбърт беше в доста мрачно настроение — нещо прекалено познато. Преди известно време бяха оплакали смъртта на двама от екипа на силите за бързо реагиране — Бас Мур, убит в Северна Корея, и подполковник Чарлз Скуайърс, който загина в Сибир, докато се опитваше да предотврати втора Руска революция.

За Хърбърт психическите ресурси, от които имаше нужда, за да се пребори със смъртта, бяха доста относителни. Винаги, когато научаваше за гибелта на някои врагове на страната си — или когато в началото на разузнаваческата му кариера му се беше налагало да участва в някои от тия убийства — успяваше да се справи без никакви проблеми. Животът и сигурността на страната му идваха на първо място пред всички останали съображения. Както самият той беше казвал много пъти: „Делата са мръсни, но съвестта ми е чиста“.

Тази смърт обаче беше различна.

Въпреки че съпругата на Хърбърт — Ивон — беше загинала преди почти шестнайсет години в терористичните бомбардировки над американското посолство в Бейрут, той все още скърбеше за загубата. Все още имаше усещането, че смъртта й е съвсем скорошна. Ресторантите, кината и дори една пейка в парка, където бяха ходили заедно, се бяха превърнали за него в свети места. Всяка нощ той лежеше в леглото си с поглед, вперен в една нейна снимка върху нощното шкафче. Понякога лунната светлина попадаше върху рамкирания портрет, а понякога снимката беше просто тъмен силует. Осветена или тъмна обаче, гледана или просто припомняна по памет, за добро или зло Ивон никога не напускаше леглото му. Нито пък мислите му. Хърбърт отдавна се беше примирил със загубата на краката си в Бейрутската експлозия. Всъщност той беше постигнал нещо много повече. Инвалидната му количка, заедно с всичките си електронни приспособления, вече се беше превърнала в съставна част от тялото му. Той обаче така и не можа да свикне с мисълта за загубата на Ивон.

Ивон беше агент на ЦРУ — невероятно силен враг, предан приятел и най-остроумният човек, когото беше познавал. Беше станала негов живот и любовница. Когато бяха заедно — дори и по служебни задачи — физическите граници на вселената ставаха съвсем малки. Тогава вселената просто се измерваше с очертанията на очите й, с извивката на врата й, с топлината на пръстите на ръцете й и игривостта на пръстите на краката й. Но каква богата и пълна вселена беше! Толкова богата, че все още имаше сутрини, в които той полусънен пъхваше ръка под възглавницата, за да потърси ръката на Ивон. Когато не я намереше, просто стискаше дебелата възглавница в празните си пръсти и кълнеше наум убийците, които му я бяха отнели. Убийците, които се бяха измъкнали безнаказано. На които все още им беше разрешено да се наслаждават на живота си и на любовниците си.

А сега трябваше да тъгува за загубата на Марта Макол. Чувстваше се виновен, понеже една част от него беше доволна, че вече няма да е единственият, който страда. Скръбта е самотно нещо. Но на друго ниво, където се чувстваше по-малко виновен, нямаше никакво желание да възхвалява мъртвите, само защото са мъртви, и нямаше намерение да слуша всички глупости по този повод през следващите дни или седмици. Част от хвалебствията щяха да са си съвсем на място. Но само част.

Марта беше една от основните фигури на Оперативния център от самото започване на дейността му. Независимо от мотивацията си, Марта винаги беше влагала всичко от себе си в работата. На Хърбърт щеше много да му липсва интелектът й, прозренията й, както и оправданата й самоувереност. Когато ставаше въпрос за правителствена дейност, невинаги беше важно дали даден човек има право, или греши. Важното беше, че води, че разгаря страстите. От деня на пристигането си във Вашингтон Марта определено правеше точно това.

Въпреки това през двете години, откакто я познаваше, Хърбърт я възприемаше като нещо, което се изхабява и влошава. Тя често обираше лаврите за работата, свършена от екипа й — доста често срещан грях във Вашингтон, макар и доста рядко явление в Оперативния център. Но пък трябваше да се има предвид и че Марта не беше изцяло отдадена само на Оперативния център. Откакто я беше срещнал за първи път — тогава тя работеше в Държавния департамент, тя винаги беше изцяло отдадена на напредъка на каузата, която, изглежда, беше най-важна за нея: каузата Марта Макол. Поне през последните пет-шест месеца Марта беше хвърлила око на няколко посолски служебни поста и не беше положила никакви усилия да крие, че работата й в Оперативния център не е нищо повече от трамплин.

„От друга страна — мислеше си Хърбърт, — когато патриотизмът не е достатъчно основание да даваш всичко от себе си, амбицията е заместител, с който може да се свърши също толкова работа.“ Докато задачите се изпълняваха, Хърбърт нямаше никакво намерение да бъде сред тези, които започват да замерят с камъни.

Циничното му отношение обаче се изчерпа бързо, когато прекрачи прага на малкия, облицован с дървена ламперия кабинет на Худ. Пол винаги оказваше такова влияние върху всички. Той вярваше в добротата на човечеството, а това му убеждение, както и благият му нрав, можеха да бъдат много заразни.

Худ тъкмо си допълваше чашата с чешмяна вода от една гарафа на бюрото си. След това стана и се отправи към вратата. Хърбърт беше пристигнал първи и Худ го поздрави с тържествено ръкостискане. Устните му бяха здраво стиснати, в тъмните му очи липсваха обичайният дух и живост. Едно беше да получиш лоши вести за някой оперативен служител, тръгнал на акция под прикритие. Подобни новини бяха статистическа неизбежност и човек винаги беше под напрежението за възможността от подобна загуба. Винаги когато частният телефон или факс иззвъняваха, човек някак очакваше да получи кодирано комюнике, съдържащо някоя спираща дъха фраза от рода на: „Фондовата борса падна с един“ или „Загубена е кредитна карта — отменяне на сметката“.

Но да чуеш за смъртта на член от екипа, тръгнал на съвсем мирна дипломатическа мисия в приятелски настроена страна в мирно време — това вече беше нещо друго. Беше доста обезпокоително, независимо какво си си мислел за въпросния човек.

Худ седна на ръба на бюрото си и скръсти ръце.

— Какви са последните новини от Испания?

— Прочете ли съобщението ми по електронната поща за експлозията при Сан Себастиан на север?

Худ кимна.

— Това е последното, с което разполагам — отвърна Хърбърт. — Местната полиция продължава да измъква от залива части от тела и парчета от яхтата и се опитва да идентифицира жертвите. Никой не е поел отговорността за нападението. Продължаваме да следим държавните и частните излъчвания в случай, че папараците имат някаква допълнителна информация.

— Ти съобщи, че яхтата е била взривена някъде по средата — каза Худ.

— Така твърдят свидетелите, които са видели всичко от брега — отговори Хърбърт. — Официално съобщение още няма.

— И по всяка вероятност няма и да има — каза Хърбърт. — Испания не обича да изкарва на бял свят вътрешните си работи. Това, че експлозията е била по средата на яхтата, означава ли нещо?

Хърбърт кимна.

— Взривът не е бил поставен в близост до двигателите, което почти стопроцентово означава, че става въпрос за саботаж. Времето, по което е настъпил взривът, може би също е важно. Експлозията е станала много скоро, след като Марта е била застреляна.

— Значи двете събития може би имат връзка — каза Худ.

— Разследваме в тази посока — отвърна Хърбърт.

— И откъде сте започнали?

Хърбърт беше по-настоятелен от обикновено, но това не беше изненада за никого. Беше станал такъв след събитията в Бейрут. Освен че искаше убийците да бъдат откривани и наказвани, това за него беше и важен начин да поддържа ума си буден. Единствената друга възможност беше да спре, да скърби и да трябва да се справя с чувството за вина.

— Нападението на Марта не прилича на начина на действие на групата „Хоумленд и Фрийдъм“ — обясни Хърбърт. — През февруари 1997-а те убиха един съдия от испанския Върховен съд — Жустис Емперадор. Застреляха го право в главата пред входа на сградата му.

— Това каква връзка може да има със смъртта на Марта?

— Съдията Емперадор е работил по дела, свързани с трудовото право — обясни Хърбърт. — Не е имал нищо общо с терористичните или политическите активисти.

— Нищо не разбирам.

Хърбърт скръсти ръце в скута си и обясни търпеливо:

— В Испания, както и в много други страни, съдиите, които се занимават с дела, свързани с терористични актове, получават бодигардове. Ама истински бодигардове, а не за камуфлаж. Поради което „Хоумленд и Фрийдъм“ обикновено се свързва с приятели и съдружници, за да каже нещо на управниците. Действат по този модел при доста убийства още от 1995 година насам, когато се опитаха да убият краля Хуан Карлос, престолонаследника Фелипе и министър-председателя Азнар. Провалът на тази операция имаше доста охлаждащ ефект.

— Никакви директни нападения повече — каза Худ.

— Точно така. Както и никакви важни фигури за мишени. Само атаки върху второстепенни, за да се раздрънка поддържащата структура.

Докато Хърбърт говореше, пристигнаха още двама — Лиз Гордън и служителката по печата Ан Ферис. Хърбърт видя как погледът на Ан улавя за миг погледа на Худ. По служебните коридори на Оперативния център се носеше слухът, че младата разведена жена е доста поувлечена по шефа си. Тъй като обаче Худ беше потаен — талант, който беше придобил като кмет на Лос Анджелис — никой не беше съвсем сигурен какво всъщност изпитва той към Ан. Знаеше се обаче, че дългите часове, които прекарваше в Оперативния център, са създали доста голямо напрежение в отношенията с жена му Шарън. А и Ан беше доста привлекателна и усърдна.

Само след секунда дойдоха и адвокатът на Оперативния център Лоуъл Кофи II и вторият заместник-секретар на Държавния департамент Керъл Ланинг. Слабата побеляла шейсет и четири годишна Ланинг беше много близка приятелка и учителка на Марта. Официално обаче не това беше причината, поради която тя сега беше тук. Худ я беше поканил да дойде в Оперативния център, защото извън границите на страната беше застреляна една американска „туристка“ и това беше проблем на нейния отдел по сигурността и консултантска работа към Държавния департамент — групичката от кол и въже, която се занимаваше с всичко: от подправяне на паспорти до американци, попаднали в някой чуждестранен затвор. Работата на Ланинг и екипа й беше да служат като връзка с чуждите полицейски управления при разследването на нападения над американски граждани. Също като Худ, и Ланинг беше с благ нрав и оптимистично настроена по природа. Сега очите й бяха зачервени, а тънките й правилни устни бяха свити в странно необичайна гримаса.

Последен пристигна Майк Роджърс. Прекрачи прага бързо, с широко отворени очи и някак стегнат гръден кош. Както винаги униформата му беше безупречно изгладена, а обувките — излъскани до блясък.

„Господ Бог да благослови генерала“ — помисли си Хърбърт. Поне външно Роджърс беше единственият, който, изглежда, се бореше вътрешно. Хърбърт се зарадва, когато видя, че Роджърс си е възвърнал част от твърдостта, която беше загубил в Ливан. На всички останали щеше да им се наложи да се позовават на нея, ако смятаха да продължат работата си тук и да помогнат на Даръл Маккаски и Ейдийн Марли в Испания.

Худ се върна при бюрото си и седна. Всички останали, освен Роджърс, заеха местата си. Генералът скръсти ръце, изправи рамене и застана зад стола на Керъл Ланинг.

— Както вече знаете — започна Худ, — Марта Макол е била убита в Мадрид към шест часа вечерта местно време.

Худ беше свел поглед към бюрото си. Хърбърт разбираше защо. Зрителният контакт щеше да го срине. А той трябваше да се справи със ситуацията.

— Нападението е било извършено, докато Марта и Ейдийн Марли са стояли до кабинката на часовоя пред Паласио де лас Кортес в Мадрид — продължи Худ. — Единственият стрелец е направил няколко изстрела от улицата, след което е избягал със специално чакаща го кола. Марта е починала на място. Ейдийн не е пострадала. Даръл се е срещнал с нея в двореца. Прибрали са се в хотела си с полицейски ескорт.

Худ преглътна и спря.

— Полицейският ескорт се е състоял от грижливо подбрани оперативни служители, прикрепени към Интерпол — продължи вместо него Хърбърт. — Което ще рече, че Интерпол ще продължи да ги наблюдава, докато останат на територията на Испания. Небрежността на охраната на двореца ни накара да се зачудим дали някои от нея не са били замесени в заговора — и затова се обърнахме към приятелите на Даръл от Интерпол за охраната на нашите служители, за да не разчитаме на назначени от правителството полицаи. За екипа от Интерпол разполагаме с много биографични данни още от времето, когато агент Мария Корнеха работеше с Даръл тук — във Вашингтон — добави Хърбърт. — Имаме доста голямо доверие на начина, по който отсега нататък ще се грижат за Даръл и Ейдийн.

— Благодаря, Боб — каза Худ. Очите му бяха влажни. — Тялото на Марта в момента пътува за посолството. Ще бъде докарано дотук със самолет колкото е възможно по-скоро. Опелото е в баптистката евангелистка църква в Арлингтън в сряда в десет сутринта.

Керъл Ланинг стисна очи. Хърбърт сведе поглед към ръцете си и понечи да каже нещо, но Худ го изпревари.

— Госпожо Ланинг, да ви налея малко вода?

Тя отвори очи.

— Не, благодаря. Ще се оправя. Да продължим.

Гласът и беше необичайно остър. Хърбърт хвърли бърз поглед към нея. Устните й вече бяха здраво стиснати, очите — присвити. Керъл Ланинг нямаше нужда от вода. Беше жадна за отмъщение. Хърбърт знаеше точно как се чувства тя в момента. След бомбардировката над посолството в Бейрут той изобщо нямаше да се замисли да опустоши целия град, само за да залови убийците на жена си.

Худ погледна часовника си и каза:

— Даръл ще позвъни след пет минути. — Обърна се към Плъмър и попита: — Какво ще правим с мисията, Рон? Ейдийн има ли достатъчно опит да продължи?

Плъмър беше нисък, с оредяваща кестенява коса и големи очи. На римския му нос бяха кацнали очила с плътни черни рамки. Беше с тъмносив костюм, който се нуждаеше спешно от химическо чистене, а на краката си носеше смачкани черни обувки. Чорапите му се бяха свлекли и набръчкали около глезените. Хърбърт не беше имал кой знае какво вземане-даване с него — Плъмър бе разузнавателен аналитик за западна Европа от ЦРУ. Плъмър обаче сигурно беше добър — никой, който обръщаше толкова малко внимание на външния си вид, нямаше да бъде тук, ако нямаше изключителен талант за работата си. Освен това Хърбърт беше хвърлил едно око на психологическата професиограма, която Лиз Гордън беше направила на Плъмър, преди да го наемат. Както Хърбърт, така и Плъмър ненавиждаха от дън душа шефа на Плъмър в ЦРУ. За Хърбърт това беше съвсем достатъчна препоръка.

— Не мога да кажа в какво разположение на духа се намира Ейдийн — каза Плъмър като кимна към Лиз Гордън. — Но иначе мога да потвърдя, че Ейдийн разполага с всичко необходимо, за да продължи.

— Ако се съди по досието й — каза Керъл, — тя няма кой знае колко опит в дипломатическата работа.

— Това е вярно — съгласи се Плъмър. — Методите на работа на госпожица Марли са доста по-недипломатични от тези на Марта. Но знаете ли? Може би тъкмо това е необходимо в момента.

— Това ми хареса — каза Хърбърт и погледна Пол. — Решили ли сте вече задачата да продължи?

— Няма да взема подобно решение, преди да съм говорил с Даръл — отвърна Худ. — Моята нагласа обаче е да ги оставим там.

— Защо? — попита Лиз Гордън.

Хърбърт не знаеше дали това е просто въпрос, или някакво предизвикателство. Стилът на Лиз понякога действаше доста сплашващо.

— Защото може да се окаже, че нямаме избор — обясни Худ. — Ако стрелбата е била случайна — а тази версия не можем да я отпишем, защото Ейдийн е жива и здрава, а втората жертва е мадридски пощенски служител — тогава убийството е просто трагичен инцидент и няма връзка с преговорите. Ако нещата наистина стоят така, няма смисъл да отлагаме провеждането на разговорите. Но дори стрелбата да е била предназначена точно за нас, ние не можем да си позволим да се скрием.

— Не да се крием — каза Лиз, — но няма ли да е по-благоразумно да отстъпим една крачка, докато не разполагаме със сигурна информация?

— Американската външна политика се определя от администрацията, а не от дулото на едно оръжие — обясни Ланинг. — Аз съм съгласна с господин Худ.

— Даръл може да се погрижи за сигурността чрез хората си от Интерпол — каза Худ. — Случилото се няма да се повтори.

— Пол — не отстъпваше Лиз, — причината, поради която споменах това, няма нищо общо с тактиката и разположението на бойните сили. Трябва сериозно да се замислите за едно нещо, преди да решите дали Ейдийн да бъде част от този процес, или не.

— И какво е то? — попита Худ.

— Точно в момента тя вероятно излиза от първата фаза на реакцията на стреса — шока — обясни Лиз. — Почти веднага ще последва контрашокът — бързо увеличаване на адреналиновите корови хормони — стероидните хормони. Ще бъде като напомпана.

— Ами това е добре, нали? — попита Хърбърт.

— Не, никак — отговори Лиз. — След контрашока обикновено настъпва фазата на резистентността. Емоциално възстановяване. Ейдийн ще започне да търси начин, чрез който да пусне на свобода тази енергия. Ако преди не е била особено дипломатично настроена, сега може да се превърне в неконтролируем снаряд. Това обаче не е най-лошата част.

— Как така? — изненада се Худ.

Лиз сви широките си рамене и се наведе напред към групата с лакти на коленете.

— Ейдийн е оцеляла при стрелба, в която е загинала партньорката й. От това произтича много силно чувство за вина. Вина, а и задължението да докара работата докрай на всяка цена. Тя няма да спи и по всяка вероятност няма да се храни. Обикновено човек не може да задържи много дълго време нивата на контрашока и резистентността.

— А какво означава „дълго“? — попита Хърбърт.

— Два-три дни в зависимост от човека — отвърна Лиз. — След което човек влиза във фазата на клинично изтощение. Това води до психически и физически срив. Ако във фазата на контрашока не бъде приложено лечение, има голяма вероятност нашето момиче да го чака доста дълъг престой в някой тих почивен дом.

— Каква е вероятността? — попита Хърбърт.

— Бих казала шейсет на четирийсет в полза на срива — отвърна Лиз.

Докато Лиз говореше, телефонът на Худ иззвъня. Щом тя свърши, той го вдигна. Помощникът му Бъгс Бенет му съобщи, че на линията е Даръл Маккаски. Худ включи Маккаски на конферентен разговор.

Хърбърт се отпусна назад в инвалидната си количка. До неотдавна подобно обаждане не би било възможно по линия, която не е специално обезопасена. Мат Стол обаче — служителят по поддръжка на оборудването за Оперативния център и местен компютърен гений — беше измайсторил дигитално устройство за смущения, което се включваше в мястото за говорене на слушалките на обществените телефони. Всеки, който се включеше в линията по някакъв начин, чуваше само статични шумове. Един малък спикър, който се прикачваше към специалното устройство откъм страната на Маккаски, филтрираше шума и му позволяваше да чува разговора съвсем ясно.

— Добър вечер, Даръл — каза внимателно Худ. — Пуснал съм те на конферентен разговор.

— Кой се обажда? — попита той.

Худ му каза.

— Трябва да ви призная — започна Маккаски, — че не можете да си представите какво означава човек да има зад гърба си тим като вас. Благодаря ви.

— Всички сме съпричастни на събитието — каза Худ и стисна силно устни. Поне за Хърбърт шефът му за първи път беше толкова близо до загубване на самообладание.

Худ се съвзе доста бързо.

— Как сте вие двамата? — попита Худ. — Имате ли нужда от нещо?

Състраданието беше съвсем искрено. Хърбърт винаги беше казвал, че когато става въпрос за искреност в правителството, Худ е в една съвсем самостоятелна категория.

— Все още сме доста покъртени — отговори Маккаски. — Сигурен съм, че и с вас е така. Мисля обаче, че ще се оправим съвсем скоро. Честно да ви кажа, Ейдийн изглежда в доста бойко настроение.

Лиз кимна разбиращо и тихо каза:

— Контрашок.

— Е как така? — попита Худ.

— Ами за малко да разкъса депутата Серадор на парчета, че е готов да се откаже — обясни Маккаски. — Аз й се поскарах, но трябва да си призная, че всъщност бях доста доволен от нея. Той за малко да го отнесе.

— Даръл — попита Худ, — Ейдийн при теб ли е в момента?

— Не, не е — отвърна Маккаски. — Оставих я в стаята й заедно с Гауол — първия помощник на нашия посланик. В момента разговарят по телефона с моя приятел от Интерпол Луис за мерките за сигурност в случай, че решите да ни оставите тук. Както казах, Ейдийн е доста изтощена, та исках да й дам време малко да дойде на себе си. Не исках обаче да се чувства така, сякаш сме я изолирали от целия процес.

— Добре си се сетил — похвали го Худ. — А сигурен ли си, че ти самият имаш сили да говориш в момента?

— Така или иначе трябва да свършим тая работа — отвърна Маккаски — и предпочитам това да стане сега. Още повече че знам със сигурност, че ще се почувствам много по-отвратително, когато осъзная напълно случилото се.

Лиз поощри Худ с вдигнат палец.

Хърбърт кимна. Той познаваше това чувство.

— Добре тогава — каза Худ. — Даръл, току-що обсъждахме идеята вие двамата да останете там. На теб как ти се струва това предложение? И какъв е проблемът с депутата Серадор?

— Честно да си кажа — започна Маккаски, — нямам нищо против да остана. Проблемът обаче не е в мен. Двамата с Ейдийн току-що се върнахме от кабинета на Серадор. Той ни показа съвсем ясно, че няма намерение да продължава.

— Защо? — попита Худ.

— Стреснал се е — предположи Хърбърт.

— Не, Боб, струва ми се, че работата не е в това — поправи го Маккаски. — Серадор каза, че искал да говори със следователите и колегите си преди да реши дали нашите разговори ще продължат. На мен обаче ми се стори — това е само предчувствие на някакъв си бивш правителствен служител, — че това си беше блъф. Ейдийн имаше същото усещане. Мисля, че той искаше да ни спре.

— Даръл, говори Рон Плъмър. Точно депутатът Серадор беше човекът, който пое инициативата за тези проучвателни разговори посредством посланик Невил. Какво според теб може да спечели, ако просто ги прекъсне?

— Да ги прекъсне ли? — почти изруга Хърбърт. — Та тоя кучи син дори не ги е започнал!

Худ направи знак на шефа на разузнаването да пази тишина.

— Нямам представа какво ще спечели, Рон — отговори Маккаски. — Но мисля, че това, което Боб току-що каза… Ти измърмори нещо, нали, Боб?

— Че кой друг?!

— Мисля, че това, което той каза, е много важно — продължи Маккаски. — От момента, в който посланик Невил за първи път свърза Серадор с Марта — не забравяйте, че то стана по молба на Серадор — депутатът твърди упорито, че иска да разговаря само с Марта. Тя бе убита и сега Серадор не ще да говори. Единственото заключение — логичното заключение — е, че някой, който има достъп до политическите планове на Серадор — както и до календара му, — я е убил, за да го сплаши.

— Не само да го сплаши — отбеляза Плъмър, — а да затвори устите на всички, които са членове на пронационалисткия му екип.

— Точно така — съгласи се Маккаски. — Освен това чрез покушението срещу Марта те пращат послание на нашите дипломати да стоят настрана от цялата работа. Продължавам да си мисля обаче, че от нас се очаква да разсъждаваме точно по този начин. Хич не ми се вярва, че това са истинските причини за убийството.

— Господин Маккаски, говори Керъл Ланинг от Държавния департамент. — Гласът й беше овладян, макар и не съвсем. — Аз получавам цялата информация с малко закъснение. Какво всъщност става? Кое е това нещо, от което някой иска нашите дипломати да стоят настрана?

— Аз ще отговоря на този въпрос, Даръл — намеси се Худ и се обърна към Ланинг. — Както знаете, през последните няколко месеца в Испания назряват сериозни размирици.

— Следя ежедневната информация за положението там — поясни Ланинг. — В по-голямата си част обаче тя се отнася до баски сепаратисти, които нападат пак баски, но антисепаратисти.

— Това са само най-очевидните противоречия — потвърди Худ. — Онова, което може би не знаете, е, че някои от испанските лидери са доста загрижени за други скорошни събития, при които става въпрос за нападения над членове от най-големите етнически групи в страната. Правителството е решило да ги пази в много, много дълбока тайна. Ан, ти имаш малко вътрешна информация за това.

Стройната привлекателна брюнетка, която поддържаше връзките с пресата, кимна професионално, но кафявите й очи се усмихнаха на Худ. Хърбърт го забеляза и се зачуди дали и Пол го е забелязал.

— Испанското правителство работи много усилено по отношение на това новините да не стигнат до пресата или ефира — каза Ан Ферис.

— Така ли? — възкликна Хърбърт. — И как? Тия, дето търчат подир линейките, са по-голяма напаст и от Вашингтонския прескорпус.

— Ако трябва да сме съвсем точни, на тях им се плаща, за да стоят настрана — обясни Ан. — Аз лично знам за три инцидента, за които беше напълно премълчано. Кабинетът на един каталунски издател на книги беше изгорен до шушка, след като беше пуснал на пазара един роман, който удряше сериозно по имиджа на кастилците. Една андалуска сватба пък беше нападната, когато участниците в тържеството напускаха църквата в Сеговия, Кастилия. А един антисепаратист баск — водещ активист — е бил убит от баски сепаратисти, докато е лежал за лечение в една болница.

— Прилича ми на много вдигане на пушилка — каза Плъмър.

— То си е така — съгласи се Худ. — Но ако всичките тия димки се съберат на едно място, цяла Испания може да хвръкне във въздуха.

— Поради която причина местните репортери биват подкупвани да погребват историите — продължи Ан, — докато чуждестранните журналисти пък въобще нямат достъп до местопрестъпленията. И ЮПИ, и Ей Би Си, и „Ню Йорк Таймс“, и „Вашингтон Поуст“ са подали жалби до правителството, но без никакъв резултат. И това продължава вече повече от месец.

— Нашата собствена директна намеса в Испания започна точно преди три седмици — продължи Худ. — Депутатът Серадор се срещна тайно с посланика Невил в Мадрид. Среща при затворени врати, в американското посолство. Серадор казал на посланика, че е бил сформиран комитет, начело на който бил той самият, за да бъде проучено нарастващото напрежение между петте основни етнически групи в Испания. Казал, че през предишните четири месеца били убити или отвлечени повече от десетима етнически лидери, като нещата, за които спомена Ан, остават едно на ръка. Серадор поискал помощ за разузнаване по посока на няколко от групите. Невил се свързал с Керъл Ланинг в Държавния департамент, която пък отнесе въпроса до нас, включително и Марта.

Погледът на Худ се сведе едва забележимо.

— И ако си спомняте — намеси се бързо Хърбърт, — веднага щом Серадор видя дипломатическия ни списък, той изрично помоли да бъде изпратена Марта. Тя пък, от своя страна, нямаше търпение да сложи ръце върху ситуацията и да си я присвои. Така че и да мислите, и да не мислите, отношението към вас ще бъде такова.

— Така си е — промълви съвсем тихо Ан Ферис.

Худ вдигна поглед. Благодари и на двамата само с очи, след което се обърна към Керъл Ланинг.

— Така или иначе — заключи той, — това беше началото на нашата намеса.

— Какво искат всичките тези групи? — попита Ланинг. — Независимост ли?

— Някои от тях — отвърна Худ, обърна се към компютъра си и влезе във файла за Испания. — Според депутата Серадор основните проблеми са два. Първият касае двете фракции на баските. Баските съставляват едва два процента от общото население, но това не им пречи да са във война помежду си. По-голямата част от тях са упорити антисепаратисти, които искат да си останат част от Испания. Една много малка част — не повече от десет процента — са сепаратисти.

— Това означава нула цяло и два процента от населението на Испания — поясни Ланинг. — Доста нищожен брой.

— Точно така — съгласи се Худ. — Междувременно обаче има и един проблем, който назрява от доста дълго време, с кастилците от централна и северна Испания. Открай време те смятат, че те са Испания и че всички останали в страната не са.

— На другите групи се гледа като на незаконни заселници — каза Хърбърт.

— Точно така. Серадор ни уверява, че кастилците се опитват да снабдяват с оръжие сепаратистките фракции на баските, за да започне процесът на разединяването на малцинствените общности. Първо баските, после галицийците, после каталунците и накрая андалусците. Серадор получил сведения от разузнаването, че някои от другите групи може би водят преговори за съюзяване с цел политическа или дори военна крачка срещу кастилците. Един удар, свързан с правото на завладяване преди другите.

— И това не е само национален въпрос — намеси се Маккаски. — Моите източници от Интерпол ме осведомиха, че французите подкрепят баските антисепаратисти. Страхуват се, че ако баските сепаратисти се сдобият с твърде много власт, френските баски също ще се надигнат за оформянето на своя собствена държава.

— А дали има реална опасност от това? — попита Хърбърт.

— Да, има — отвърна Маккаски. — От края на шейсетте години, та чак до средата на седемдесетте френските баски са помагали на двата милиона баски в Испания да се борят срещу терора на Франциско Франко. Другарската връзка между френските баски и сепаратистки настроените испански баски е толкова силна, че баските — независимо дали са френски, или испански — просто приемат целия регион като северна и южна страна на баските съответно.

— Баските и кастилците са двете групи, които Серадор искаше да проучим незабавно — каза Худ. — Освен тях обаче имаме и каталунците — също в централна и северна Испания, — които съставляват шестнайсет процента от населението на страната. Те са изключително богати и влиятелни. Една огромна част от налаганите на кастилците данъци отиват за подкрепата на другите малцинства — особено на андалусците на юг. Те, от своя страна, също много ще се радват, ако останалите групи просто изчезнат.

— До каква степен ще се радват? — попита Ланинг. — До такава, че да работят за осъществяването на това?

— Като при геноцид ли? — попита Худ.

Ланинг сви рамене.

— Не са необходими повече от няколко души, които да запалят подозрения и омраза до такова ниво.

— Мъжете на яхтата са били каталунци — каза Маккаски.

— А каталунците винаги са били сепаратисти — рече Ланинг. — Преди шейсет години те са били една от ключовите сили при подклаждането на Испанската гражданска война.

— Вярно е — съгласи се Рон Плъмър. — Но каталунците също така имат и бункерен манталитет по отношение на другите раси. Обикновено геноцидът е резултат от съществуването на вече доминираща сила, която се опитва да насочи широко разпространения обществен гняв към някоя определена мишена. В този случай си нямаме работа с такова нещо.

— Склонен съм да се съглася с Рон — каза Худ. — За каталунците би било много по-лесно да упражнят финансов натиск върху нацията, отколкото да се обърнат към геноцида.

— Ще можем да проверим това по-подробно, след като открием кой още е бил на яхтата — каза уверено Хърбърт.

Худ кимна в знак на съгласие и отново се обърна към монитора на компютъра си.

— Освен баските, кастилците и каталунците имаме и андалусците. Те съставляват грубо около дванайсет процента от населението и биха се присъединили към всяка група, която е на власт, поради финансовата си зависимост. Галицийците са не повече от осем процента от населението. Те са хора земеделци — много испански по темперамент, по традиция независими и доста склонни да останат настрана от какъвто и да било възможен скандал.

— Значи — каза Ланинг — имаме една доста комплицирана ситуация. А като се има предвид постоянно променящата се история на взаимовръзките, мога да разбера защо искат да запазят диспутите в тайна. Онова, което не разбирам, е нещо, за което спомена господин Хърбърт — защо депутатът Серадор е искал да се види точно с Марта?

— Серадор я приемаше доста присърце, защото тя беше запозната с положението в Испания и владееше добре езика — обясни Худ. — А освен това му харесваше и че тя принадлежи към етническо малцинство. Казваше, че в нейния случай може да разчита, че ще е не само дискретна, но и ще вземе цялата работа присърце.

— Разбира се — каза Хърбърт. — Докато седя тук обаче си мисля, че точно тя би могла да бъде идеалната жертва за някоя от въпросните етнически групи.

Всички насочиха погледите си към него.

— Какво точно имаш предвид? — попита Худ.

— Значи, ако трябва да отговоря съвсем директно — каза Хърбърт, — каталунците са поддръжници на мъжкото превъзходство и освен това мразят чернокожите африканци. Става въпрос за вражда, възникнала преди цели деветстотин години, по време на войните с маврите. Ако някой иска да спечели каталунците на своя страна — а кой не би искал паралиите да са в неговия лагер?! — най-нормалното е да вземе на прицел някоя черна жена.

За известно време настъпи пълна тишина.

— Това предположение отива доста далеч, не мислите ли? — попита Ланинг.

— Не, никак — отговори шефът на разузнаването. — Виждал съм и случаи, в които връзката изглежда още по-малко директна. Тъжната истина е, че всеки път, когато започна да търся кални стъпки в канализацията на човешката природа, почти винаги стигам до онова, което съм очаквал.

— Серадор към коя етническа група принадлежи? — попита Майк Роджърс.

— Той е баск, генерале — долетя гласът на Маккаски, — като в досието му няма абсолютно нищо, което да свидетелства за антинационална дейност. Проверихме го подробно. Напротив. Гласувал е против каквото и да било сепаратистко законодателство.

— Може да е къртица — намеси се Ланинг. — Най-вредните съветски шпиони, които сме имали в Държавния департамент, бяха израснали в чистокръвния Дариен, Кънектикът и бяха гласували за Бари Голдуотър.

— Започвате да схващате — каза Хърбърт с усмивка. Той имаше шесто чувство за онова, което идваше: никой не е по-страстен от човека, преминал в друга вяра.

Ланинг погледна Худ.

— Колкото повече мисля върху току-що чутите думи на господин Хърбърт, толкова повече започвам да се тревожа. Преди сме попадали на ситуации, в които капанът е бил заложен от чуждестранните интереси. Нека за момент приемем, че се е случило точно това. Че Марта е била подмамена да отиде в Испания, за да бъде унищожена, каквато и да е причината за това. Единственият начин, по който можем да разберем истината, е, ако имаме достъп до всички етапи на разследването. Разполагаме ли с това, господин Маккаски?

— Аз лично не бих разчитал на подобно нещо — отвърна Маккаски. — Серадор каза, че ще се погрижи за това, но и двамата с Ейдийн бяхме изпратени направо в хотелските си стаи и оттогава не сме получили никаква вест.

— Даа, испанското правителство невинаги е особено любезно по отношение на частната си дейност — каза Хърбърт. — През Втората световна война тази иначе неутрална нация е пренасяла по железопътните линии и с камиони плячкосаните от нацистите оръжия от Швейцария за Португалия. Правили са го срещу бъдещи услуги, които за щастие така и не са получили.

— Това е било по времето на Франко — каза Рон Плъмър. — Професионална учтивост, отношения между диктатори. Това обаче не означава, че целият испански народ е настроен по този начин.

— Вярно е — съгласи се Хърбърт, — но испанските лидери не са забравили това. През осемдесетте години министърът на отбраната е ангажирал наркотрафиканти като наемници да избият баските сепаратисти. Правителството е закупило оръжия за въпросния отряд от Южна Африка. Освен това са им позволили след това да задържат оръжията. Не — каза той, — аз лично не бих разчитал на което и да било испанско правителство да помогне с нещо на Съединените щати.

Худ вдигна ръце и го спря.

— Доста се отклонихме от темата. Даръл, в момента не ме интересува толкова много Серадор, мотивите му или нуждата му от разузнаване. Искам да разбера кой е убил Марта и защо. Майк — Худ погледна Роджърс, — ти нае Ейдийн на работа. Какви са й силите?

— Тя успя да се справи с няколко доста грубички дилъра от наркобизнеса в Мексико Сити. Сякаш има стомана в гръбнака си.

— Разбирам накъде биеш, Пол — каза Лиз, — и искам да те предупредя. В момента Ейдийн е под въздействието на доста голям емоционален стрес. Ако например попадне в полицейска акция под прикритие, това напрежение може направо да я съсипе.

— Но пък може да се окаже и че има нужда точно от такова нещо — каза Хърбърт.

— Напълно си прав — съгласи се Лиз. — Хората са различни. Въпросът обаче не се състои в това какви са нуждите на Ейдийн. Ако тя мине в прикритие и се провали, може да се окаже подковата, заради която бил загубен конят, заради който било загубено кралството.

— Обаче — каза Хърбърт, — ако изпратим някой друг да върви по калните следи, може да изгубим ценно време.

— Даръл — рече Худ, — чу ли?

— Да, чух.

— И какво мислиш?

— Няколко неща — отвърна Маккаски. — Майк е прав. Момичето е доста кораво. Хич не я беше страх да каже всичко на Серадор право в лицето. Дълбоко в себе си споделям мнението на Боб: склонен съм да се съглася, че можем да я пуснем сред испанците. Лиз обаче също е права. Така че, ако нямате нищо против, нека първо да поговоря с Ейдийн. Доста бързо ще разбера дали е готова да се справи.

Погледът на Худ се премести върху екипния психолог.

— Лиз, ако решим да продължим по някакъв начин с нещо, в което участва и Ейдийн, Даръл какво точно трябва да наблюдава? Физически признаци или какво?

— Пълна неспособност да си намери място — отвърна Лиз. — Бързо говорене, потупване с крака, пукане на кокалчетата на ръцете, дълбоки въздишки и други подобни неща. Трябва да може да се съсредоточава. Ако умът й отлита по посока на чувството за вина и загубата, ще падне в дупка, от която няма да може да се измъкне.

— Имаш ли въпроси, Даръл? — попита Худ.

— Не, никакви — отвърна Маккаски.

— Чудесно — каза Худ. — Даръл, ще наредя на Боб и екипа му да наблюдават за всяка нова информация, която пристига от разузнаването. Ако има нещо полезно, веднага ще ти я предават.

— Аз също смятам да се обадя на няколко местенца тук — каза Маккаски. — Има няколко души от Интерпол, които могат да се окажат полезни в този случай.

— Отлично — възкликна Худ. — Някой друг има ли да казва още нещо?

— Господин Худ — обади се Керъл Ланинг, — знам, че това не е в моята професионална компетенция, но наистина искам да попитам.

— Давайте — каза Худ.

— Може ли да попитам дали се опитвате да съберете информация чрез разузнаването, за да се свържете с испанските власти, или… — Тя се поколеба.

— Или?

— Или пък се опитвате да отмъстите?

За момент Худ се замисли.

— Ако трябва да съм откровен, госпожо Ланинг, искам и двете.

— Добре — рече тя, стана, оправи полата си и изправи рамене. — Знаех си, че не съм единствената.