Баланс на силите

13.Вторник, 00:24 ч. Мадрид. Испания

Малките очички на Изидро Серадор приличаха на студени мъниста.

Депутатът беше нервен и сърдит. Не знаеше защо са го довели в полицейския участък и нямаше ни най-малка представа какво го очаква. Дали подозираха, че има някаква връзка между него и смъртта на американската туристка? Единствените хора, които знаеха за това, бяха Естебан Рамирес и съратниците му. Но ако те го бяха издали на полицията, той веднага можеше да издаде тях. В това нямаше никаква логика.

Серадор не познаваше пристигналите. От нашивките по ръкавите на кафявите им униформи се досети, че единият е армейски генерал, а другият — генерал-майор. По мургавия тен, тъмната коса, хлътналите черни очи и жилавото тяло на армейския генерал разбра, че е с кастилски произход.

Армейският генерал се приближи и Серадор можа да прочете белите буквички върху черното етикетче, прикрепено към горния му джоб: Амадори.

Амадори вдигна облечената си в бяла ръкавица ръка и без въобще да се обръща, направи рязък жест към генерал-майора. Той сложи на масата един касетофон и излезе от стаята.

Серадор вдигна поглед към Амадори. Не можеше да прочете нищо по изражението на генерала. Лицето му беше неподвижно и хладно. Чисто формални черти — като ръбовете на униформата му.

— Арестуван ли съм? — попита Серадор.

— Не, не сте. — Гласът и жестовете на Амадори бяха някак непоклатими — също като сухото му лице, като безупречно изгладената му униформа, като здравата скърцаща кожа на новите му ботуши и двата му кобура.

— Тогава ще ми обясните ли какво става? — запита вече малко по-смело Серадор. — Какво прави един армейски генерал в полицейския участък? И какво е това? — Той посочи презрително стаята. — На разпит ли ще бъда подложен? Очаквате да ви дам някаква важна информация ли?

— Не — отвърна Амадори. — Очаквам да чуете нещо.

— Какво?

— Един запис, който беше пуснат по радиото преди малко. — Амадори се приближи към масата. — Когато чуете целия запис, имате две възможности: или да излезете оттук, или да използвате това. — Той извади единия си пистолет и го подхвърли някак нехайно на Серадор. Депутатът го хвана по рефлекс, забеляза, че няма пълнител, и го сложи на масата между двамата.

— Да използвам това? — възкликна Серадор. — Да не сте луд?

— Чуйте записа — повтори Амадори. — Докато го правите обаче трябва да знаете, че хората, които чувате там, са последвали американската дипломатка в отвъдното. Очевидно е много опасно да ви познава човек, депутат Серадор. — Амадори пристъпи съвсем близо до него и за първи път се усмихна. После се наведе и заговори с глас, който не беше по-силен от шепот. — Помнете и следното, докато слушате: вашият опит да свалите правителството на Испания се провали. Моят обаче няма да се провали.

— Вашият? — каза Серадор враждебно.

Усмивката на Амадори стана още по-широка.

— Просто един кастилски план.

— Позволете ми да се присъединя към вас — каза Серадор тревожно. — Аз съм баск. Онези другите — каталунците — въобще не искаха да участвам в техния план. Бях им удобен заради служебното си положение. Бях просто изпълнител. Вземете ме да работя с вас.

— За вас няма място в нашия план — хладно каза генералът.

— Трябва да се намери. Имам много добри връзки. Аз съм влиятелен човек.

Амадори се изправи, подръпна куртката си, кимна към касетофона и каза само:

— Бяхте.

Серадор усети, че се изпотява. Нерешително посегна и включи касетофона.

— Ами шофьорът в Мадрид? — чу се глас. Приличаше на Карлос Саура, шефа на „Банко Модерно“. — Той също ли ще напусне Испания?

— Не. Шофьорът работи за Серадор. — Това вече беше Естебан Рамирес, копелето гадно. Серадор послуша още няколко секунди как гласовете на записа разговарят за колата и за това, че депутатът е баск. Един амбициозен баск, който е готов да направи всичко, за да прокара каузата си и да се издигне.

„Тъп небрежен негодник“ — помисли си Серадор, спря касетофона и сплете пръсти. Вдигна поглед към Амадори и каза:

— Това не е нищо. Не виждате ли? Целта на записа е да ме дискредитира заради произхода ми. Това си е чисто изнудване.

— Говорещите не са знаели, че разговорът им се записва — осведоми го Амадори. — А шофьорът ви вече призна всичко в замяна на имунитет срещу съдебно преследване.

— Значи лъже — рече Серадор презрително. Някаква буца заседна в гърлото му. Преглътна я. — Аз все още имам силен и предан електорат. Ще се оправя.

Усмивката отново заигра по устните на Амадори.

— Не, няма да се оправите.

— Вие сте свиня! — избухна Серадор. — За кого се мислите? — Това си беше нападка, а не въпрос. — Водите ме тук посред нощ и ме карате да слушам някакъв си съмнителен запис. След това ме наричате държавен изменник. Ще се боря за живота си и честта си. Вие няма да спечелите в тази схватка.

Амадори се ухили самодоволно.

— Та аз вече спечелих. — И той отстъпи назад, извади собствения си пистолет, протегна ръка и го насочи право в челото на Серадор.

— За какво говорите? — попита Серадор. Стомахът му се беше свил. По челото му блестеше пот.

— Вие взехте пистолета от мен — обясни Амадори. — Заплашихте ме с него.

— Какво?! — Серадор погледна оръжието и едва сега си даде сметка защо са го довели тук.

Знаеше, че може да излезе съвсем спокойно с аргументите, че каталунците са го натопили нарочно. Че са подкупили шофьора му да свидетелства против него. Ако получеше възможност да се защитава, можеше да успее да убеди всички, че няма нищо общо с убийството на американката. С помощта на достатъчно обигран адвокат можеше да убеди съда, че са му направили капан. Че става въпрос за опит да бъдат настроени хората против него и поддръжниците му баски. В края на краищата Рамирес и останалите бяха мъртви и нямаше да могат да се защитават.

Амадори обаче не искаше да се стигне до това. Той искаше Серадор да бъде приет такъв, какъвто си беше в действителност: един баск, съюзил се с каталунците, за да свали правителството на Испания. За плана си Амадори имаше нужда от един баск — държавен изменник.

— Чакайте… моля ви — каза Серадор.

Ужасеният поглед на депутата се насочи към оръжието на масата. Беше го докоснал. На генерала му трябваше точно това. Отпечатъците му върху проклетото…

Генералът дръпна спусъка.

Серадор политна назад и се строполи на пода. Още преди ехото от изстрела да е заглъхнало, Амадори взе пистолета от масата, сложи пълнител и пусна оръжието на пода до мъртвия Серадор. Остана неподвижен за момент, вторачил се в червения ореол, който се оформяше под главата на депутата.

След минута в стаята нахлуха хора.

— Какво стана? — попита един възпълничък полицейски инспектор.

Амадори прибра пистолета си в кобура и хладно отговори:

— Депутатът измъкна пистолета ми. — И посочи оръжието на пода. — Заплаши ме, че ще ме вземе за заложник.

Инспекторът погледна убития, после Амадори.

— Ще се наложи да направим разследване по случая, сеньор.

Лицето на Амадори остана съвсем безизразно.

— Къде можем да ви открием за… разпит? — попита инспекторът.

— Тук — отвърна Амадори. — В Мадрид. В щаба ми.

Суарес се обърна към мъжете зад себе си.

— Сержант Бланко. Обадете се на комисаря и му съобщете за случилото се. Кажете му, че чакам нареждания. Хората му да се погрижат за медиите. Сержант Себарес. Уведомете съдебния следовател. Предайте му да дойде да се погрижи за тялото.

Двамата сержанти отдадоха чест и излязоха. Амадори бавно тръгна след тях. Генерал-майорът го последва.

Всички го проследиха с погледи. Всички се страхуваха от него, независимо дали вярваха в това, което беше казал, или не. Всички очевидно си даваха сметка, че току-що са станали свидетели на убийство. И че са видели как един армейски генерал прави първите безскрупулни крачки към издигането си във военен диктатор.