Баланс на силите

32.Вторник, 04:30 ч. Вашингтон

Майк Роджърс отиде в кабинета на Пол Худ, за да чакат заедно сведения за разгръщането на удара на отряда за бързо реагиране. Малко след пристигането на Роджърс от Белия дом се обади Стив Бъркоф. Худ се надяваше, че се обажда само за да му предаде последните новини. Хищнически настроеният шеф на Националната охрана имаше навик да използва подобни обаждания, за да прокарва плановете на президента.

Според Бъркоф кралят на Испания се обадил от резиденцията си в Барселона, за да говори с президента. Лоялни на краля висши военни били потвърдили, че генерал Рафаел Амадори — оглавяващ военното разузнаване и един от най-влиятелните висши военни в Испания — бил преместил щабквартирата си в Тронната зала на кралския дворец.

При тези думи Худ и Роджърс се спогледаха. Без да каже нито дума, Роджърс отиде при един телефон до кушетката, за да се обади на Луис от Интерпол и да му съобщи, че знаят със сигурност местоположението на целта. Худ се усмихна. Беше доволен, че са се досетили правилно.

— Вече няма съмнение какво планира генерал Амадори — продължи Бъркоф. — Президентът е информирал краля за присъствието на нашия отряд в Мадрид. Негово величество е дал съгласието си да действаме както сметнем за добре.

— Разбира се, че ще го даде — каза Худ. Президентът беше действал експедитивно и по всяка вероятност правилно, но въпреки това Худ се чувстваше неловко.

— Не бързай толкова да съдиш краля — предупреди го Бъркоф. — Признал е също така, че вероятно ще е невъзможно Испания да остане цяла и единна. Казал, че твърде много отдавна тлеещи етнически духове били пуснати от бутилката. Казал е също така на президента, че ако Обединените нации и НАТО помогнат за едно спокойно разпадане на страната, той ще абдикира.

— И каква полза ще има от това? — попита Худ. — Правомощията на краля са чисто формални.

— Прав си — рече Бъркоф. — Той обаче е готов да направи с абдикирането си един жест към народа на Испания. Иска да покаже на хората, че ако искат автономия, той няма намерение да им застава на пътя. В същото време обаче въобще не е съгласен да предаде властта в ръцете на един тиранин.

Худ трябваше да се съгласи, че макар и по всяка вероятност кралят да си имаше несметни богатства, скрити по чужди банки, в жеста, който беше готов да направи, имаше възхитителна, макар и малко парадираща логика.

— И кога смята кралят да направи този жест? — попита Худ.

— Когато Амадори вече не представлява заплаха — отговори Бъркоф. — Като споменахме за това, какво прави вашият отряд в момента?

— Чакаме вести — обясни Худ. — Отрядът за бързо реагиране трябва да пристигне при целта всеки мо…

— Вече са там — намеси се Роджърс изведнъж.

— Задръж малко, Стив — каза Худ. — Майк, какви новини имаш?

— Даръл току-що се е свързал с полковник Огъст — каза Роджърс, като продължаваше да притиска слушалката към ухото си. — Отрядът се е разположил без проблем на източната страна на Операта. Имат видимост към двореца и досега никой не е дошъл да ги тревожи. Войниците като че ли не се интересуват от нищо друго освен от двореца. Полковник Огъст очаква следващи заповеди.

— Благодари на Даръл от мое име — каза Худ, след което предаде информацията на Бъркоф. Докато говореше, извика на екрана си плана за акцията — Маккаски му го беше изпратил преди половин час. Имаше карта на съответната част от Мадрид, както и подробна план-схема на двореца, а също така и най-различни конфигурации за проникване сред неприятелските позиции и нападение.

— Кой план и какво време биха избрали, ако трябваше да нападнат сега? — попита Бъркоф.

Роджърс, който се беше приближил до бюрото, погледна над рамото на Худ. Худ включи телефона на конферентен разговор.

— В северозападната част на Плаца де Ориенте има една канализационна шахта — обясни Худ. — Тя стига до една катакомба, която е била част от старата мавърска крепост. В момента там се съхранява отрова за мишки.

— Чакай малко — каза Бъркоф. — Как ще влязат в канала?

— Ще използват един стар трик от френската съпротива — отвърна Роджърс. — Отвличаш вниманието и после удряш право в целта. Нищо смъртоносно само много пушек.

— Разбирам — каза Бъркоф.

— Катакомбата е свързана с една от дворцовите тъмници, която не се използва по предназначение вече почти от два века — обясни Худ.

— Искаш да кажеш, че просто си стои така? — възкликна Бъркоф.

— Съвсем правилно — каза Худ.

— Като се има предвид историята на Испания и особено Инквизицията — каза Роджърс, — въобще не съм изненадан, че не са я отворили за посещения.

— Когато влязат в тъмницата, хората от отряда ще се озоват точно под Залата с гоблените — продължи Худ. — Оттам до Тронната зала има съвсем кратка отсечка.

— Ще я вземат за нула време — намеси се Роджърс, — макар че сигурно целият коридор е пълен с войници. Ако решат да използват тристепенния модел, сред испанците определено ще има пострадали.

— Тристепенен модел? — вдигна вежди Бъркоф.

— Да, сър — отвърна Роджърс. — Минават през всичко и всички, които им се изпречат, поразяват целта, след което се измъкват. С други думи, не си правят труда да се сдобиват с униформи, да се промъкват тайно до Амадори и да намалят до минимум броя на евентуалните пострадали — от двете страни.

— Разбирам — каза пак Бъркоф.

— Имахме намерение да изчакаме, докато получим вести от нашия човек в двореца — обясни Худ.

— Агентката от Интерпол, която се оставила да я хванат — каза Бъркоф.

— Точно така. Не знаем дали ще се опита да се свърже с нас, или пък ще се опита сама да порази целта — обясни Худ. — Решихме, че е най-добре да й дадем малко време.

Бъркоф замълча, после каза:

— Докато чакаме, рискуваме силата на Амадори да расте не с часове, а с минути. Винаги настъпва един момент, в който хората започват да виждат в бившия бунтовник едва ли не национален герой. Също като Кастро, когато свали Батиста.

— Има го тоя риск — съгласи се Худ. — Ние обаче не смятаме, че Амадори е стигнал толкова далеч. В момента има още десетина бунтовнически зони и Амадори не е обявен за временен водач в нито една от новинарските емисии, които следим. Докато към него не се присъединят няколко основни обществени фигури — не само политици, но и бизнес-лидери и духовни лидери — той вероятно ще си кротува.

— Та той вече се захвана сериозно с водачите в промишлеността — изтъкна Бъркоф. — Хората на яхтата, както и членовете на „фамилиите“, които е взел за заложници…

— Вероятно го прави, за да сплаши останалите — съгласи се Худ, — но се съмнявам, че това ще стане до час-два.

— Значи според теб трябва да изчакаме.

— Отрядът е в пълна бойна готовност — каза Худ. — Изчакването едва ли ще нанесе много вреда, като в същото време може да ни снабди с някаква допълнителна информация от разузнаването на мястото на събитията.

— Не съм съгласен, че изчакването няма да навреди — възпротиви се Бъркоф. — Според генерал Ван Занд така Амадори може да получи възможност да подобри собствената си система за сигурност. А най-важната цел е да се доберем до него.

Худ вдигна поглед към Роджърс. И двамата знаеха много добре за какво намеква Бъркоф: че сега не е моментът да бъдат предпазливи.

Худ беше съгласен до известна степен. Двойните войни, чистките и убийствата като че ли поставяха Амадори по-скоро редом до Хитлер и Сталин, отколкото до Фидел Кастро и Франциско Франко. Не можеше да бъде оставен да управлява Испания.

— Стив — каза Худ, — съгласен съм с теб. Амадори е най-важната ни цел. Ударната ни група обаче е единственото, с което разполагаме. Ако я използваме прибързано, това ще изложи на риск не само живота им, но и изхода на цялата акция. — Той погледна часовника на компютъра. Помощникът на Худ Бъгс Бенет го беше програмирал така, че да показва както местното време, така и това в Мадрид. — В Испания в момента е почти единайсет сутринта — продължи той. — Нека да видим как ще се развият нещата до пладне. Ако дотогава не получим никакви вести от Мария Корнеха, отрядът ще влезе в двореца.

— За един час могат да станат много неща, Пол — каза Бъркоф недоволно. — Няколко поправки в закона и Амадори може да стане необуздаем. Ако тогава го отстраниш, ще убиеш един лидер от международна величина, а не държавен изменник.

— Разбирам това много добре — каза Худ. — Трябва ни обаче повече информация.

— Виж какво — не се предаваше Бъркоф, — започва да ми става досадно. Твоята група е една от най-добрите ударни сили в света. Не ги спирай. Развържи им юздите. Те сами ще събират нужната информация, докато си вършат работата.

— Не — рече Худ категорично. — Това не е добро решение. Ще дам на Мария още един час.

— Защо? — недоумяваше Бъркоф. — Чуй сега, ако те е страх да издадеш заповедта за премахването на оня мръсник…

— Да се страхувам ли? — отсече Худ. — Докато същият тоя мръсник си плетеше мрежата, един от моите хора загина. Съвсем спокойно мога да го изям с парцалите. И то с удоволствие.

— Какъв е проблемът тогава?

— Проблемът е, че така се бяхме съсредоточили върху стратегията за добиране до целта, че не изработихме тази за изтеглянето на отряда.

— Мария не ти трябва за това — каза Бъркоф. — Ще излязат по същия начин, по който са влезли.

— Не ти говоря за стратегия за измъкване от двореца — каза Худ. — Говоря ти за измъкване от отговорността. Върху кого ще паднат ударите за това, Стив? Дали президентът е уточнил това с краля?

— Не знам. Не присъствах на разговора им.

— Ще трябва ли да се отречем от хората от отряда, ако ги хванат? — попита Худ. — Да кажем, че са някакви наемни войници или пък действат съвсем самостоятелно и после ще ги зарежем?

— Понякога се случват и такива неща — каза Бъркоф.

— Понякога — съгласи се Худ. — Но когато няма алтернатива. А алтернативата в този случай е да оставим една испанка да се намеси. Една патриотка. Човек, когото нашите хора са отишли да подкрепят, макар това да са само лъжи и измами за обществена консумация.

Този път Бъркоф си замълча.

— Така че ще изчакам до пладне, за да разберем дали можем да получим нещо от Мария — допълни Худ. — Ще ни свършат работа дори само координатите й в двореца. Ако хората от отряда могат да я намерят някъде по пътя към Амадори, тогава няма да имам никакви проблеми да издам заповедта за очистването на тоя кучи син.

Настъпи дълъг момент на напрегната тишина. Най-накрая Бъркоф я наруши.

— Мога ли да кажа на президента, че ще се случи по обед?

— Да — отвърна Худ.

— Добре — рече Бъркоф хладно. — Тогава пак ще се чуем.

Шефът на националната охрана затвори телефона. Худ вдигна поглед към Роджърс. Генералът се усмихваше.

— Гордея се с теб, Пол — каза той. — Наистина се гордея.

— Благодаря, Майк. — Худ затвори файла и разтърка очи. — Обаче ако знаеш колко съм уморен. Писна ми от всичко това.

— Полегни — предложи Роджърс. — Аз ще поема наблюдението.

— Не и докато всичко това не свърши — каза Худ. — Можеш обаче да ми направиш една услуга.

— Разбира се, кажи.

Худ вдигна телефона.

— Ще се свържа с Боб Хърбърт и Стивън Винс, за да им кажа да направят всичко възможно тази жена да бъде открита и то със съвсем точни координати. Междувременно се опитай да разбереш дали Даръл може да открие още нещо. Един час въобще не е толкова много време, но пък може би някой е напълнил по някое време двореца с подслушвателни устройства. Провери дали той може да сплаши някои от враговете на краля.

— Ще го направя.

— Освен това нека да осведоми момчетата от отряда защо и какво чакаме.

Роджърс кимна и излезе от кабинета. Худ се обади на Хърбърт и Винс. Когато свърши, скръсти ръце върху бюрото си и положи глава върху тях.

Наистина беше уморен. Освен това не беше чак толкова горд от себе си. Точно обратното. Беше погнусен от нетърпението си да размаже Амадори, за да отмъсти за Марта Макол — макар че този, който беше уредил и наредил убийството й, сигурно беше някой друг. Но пък всичко беше част от едно и също нечовешко представление.

В крайна сметка, рано или късно, и то щеше да свърши. Или Амадори щеше да умре, или Испания щеше да принадлежи на Амадори — във втория случай проблемът вече не беше само негов, а на целия свят. Тогава Худ щеше да напусне това място и да се прибере у дома при нищото. Нищо освен няколко малки лични удоволствия, няколко ужасни съжаления по отношение на миналото, както и очакването на повече такива, докато остане да работи за Оперативния център.

Това въобще не беше достатъчно.

Никога нямаше да накара Шарън да вижда нещата така, както ги виждаше той. Докато обаче седеше зад бюрото си с объркано съзнание и ясни чувства, трябваше да признае пред себе си, че вече не е сигурен в правотата си. Дали беше по-добре да се радва на професионалните си успехи и на уважението на Майк Роджърс? Или пък да си намери по-непретенциозна работа, такава, която да му оставя време да се наслаждава на любовта на жена си и децата си и на малките радости, които можеха да споделят заедно?

„Защо пък трябва да избирам?“ — запита се той. Вече обаче знаеше отговора на този въпрос.

Защото цената, с която се заплаща това да бъдеш част от влиятелния елит в която и да било област, е време и много труд. Ако той искаше да си върне семейството, трябваше да понамали консумацията на тези неща. Щеше да се наложи да заработи за някой университет, банка или изследователски колектив — нещо, което да му оставя време за цигулкови концерти, бейзболни мачове и гушкане пред телевизора.

Худ вдигна глава и се върна към компютъра си. И докато чакаше вести от Испания, написа следното: