Баланс на силите

9.Понеделник, 23:30 ч. Мадрид, Испания

През месеците, когато Конгресът имаше заседания, депутатът Изидро Серадор живееше в петстаен апартамент в Парк дел Ретиро — една от най-скъпите части на Мадрид. Стаите на седмия етаж бяха с изглед към живописното езерце за разходки с лодка и към множество красиви градини. Ако човек погледнеше на югозапад, можеше да види единствената изложена на публично място статуя на сатаната в Европа. Статуята беше изваяна през 1880 година и обозначаваше единственото място, където испанските дами от осемнайсети век имали правото — не по закон, а по традиция — да защитават собствената си чест в дуели. Много малко жени, разбира се, го бяха направили. Мъжете били далеч по-празноглави в готовността да рискуват живота си, само за да отговорят на някоя обида.

Серадор седеше на един диван и гледаше през прозореца към осветения с улични лампи парк. Беше се прибрал, след като беше посветил целия ден на конгресни дела, доволен от новината, че нещата са се развили точно по плана. След това беше взел гореща вана, дори беше успял да подремне във водата. Когато излезе от банята, включи фурната, за да затопли вечерята, приготвена от прислужницата, и в момента, докато чакаше свинската плешка, варените картофи и вареният нахут да се затоплят, се наслаждаваше на вкуса на уискито. Докато се хранеше, щеше да гледа телевизия, за да види какъв коментар ще дадат новинарите на застрелването на американската „туристка“. След това щеше да провери съобщенията на телефонния си секретар и да им отговори. Точно в момента не му се занимаваше с хора. Просто искаше да се наслади на вкуса на победата си.

„Голямо забавление ще е да погледам новините“ — Мислеше си той.

Разни „експерти“ щяха да коментират влиянието, което убийството ще окаже върху туристическата индустрия, без да имат ни най-малка представа какво всъщност е станало — нито пък какво ще стане през следващите няколко седмици. Беше невероятно колко малко всъщност научаваха политическите и икономическите коментатори. Винаги когато имаше някой, който да каже едно, се намираше друг, който да каже друго. Всичко беше просто гимнастика, игра.

Серадор се беше разположил удобно сред дебелите възглавници, босите му крака бяха кръстосани върху масичката пред него. Поредната глътка уиски се плъзгаш топло към гърлото му, а спомените за събитията от днешния ден топлеха сърцето му.

Планът беше направо гениален. Двете етнически малцинства — баските и каталунците — щяха да се обединят, за да завладеят Испания. Баските щяха да допринесат с оръжията, мускулите и опита си в терористичната тактика. Каталунците щяха да използват влиянието си в икономиката, за да се сдобиват с все нови и нови политически привърженици, като заплашват с голяма обща депресия. Щом като се вземеше контролът над цялата нация, каталунците щяха да дадат автономия на страната на баските, като позволят на хората, които искат самоуправление — като Серадор например, — да го получат. Заможните каталунци щяха да продължат да управляват Испания и да държат другите неавтономни групи под властта си чрез контрола над търговията.

Гениален план и… застрахован срещу глупаци.

Телефонът позвъня само секунда преди на вратата да се почука. Серадор подскочи. Блаженото му състояние беше прекъснато — и то на два фронта. Политикът изръмжа недоволно, напъха краката си в чехлите и стана. Докато се замъкваше към телефона, извика грубо към този, който чукаше на вратата, да почака малко. Никой не можеше да се качи до неговия етаж, без портиерът да е съобщил за него, и Серадор се зачуди кой ли от съседите е дошъл за някаква услуга по това време. Дали пък не беше собственикът на веригата хранителни магазини, който искаше да увеличи броя на магазините си? Или пък може би кастилският производител на велосипеди, който искаше да изпраща повече стока до Мароко, мръсникът му гаден? Собственикът на хранителните магазини поне се беше отплащал за услугите. Производителят на велосипеди молеше за тях поради простата причина, че живееше на същия етаж. Серадор им помагаше, просто защото не искаше да си създава врагове. Човек никога не знае кога съседите може да видят или чуят нещо, за което трябва да си затварят устата.

Серадор се чудеше защо при него не идва нито една от красивите държанки, които живееха там. Знаеше поне за три такива, издържани от правителствени служители, които нощем се прибираха при съпругите си.

Телефонът беше на малката антикварна масичка в застланото с килим антре. Серадор стегна колана на халата си и вдигна слушалката. Онзи на вратата можеше да почака още малко, който и да беше. Депутатът си почиваше след дълъг и изтощителен ден.

— Si? — каза той.

Хлопането по вратата ставаше все по-гръмко. Пред апартамента му някой го викаше по име, но гласът му беше непознат.

Серадор почти не чуваше гласа в слушалката и затова се обърна към вратата и ядосано изкрещя:

— Един момент!

След това отново заговори в слушалката:

— Да? Какво има?

— Ало? — чу се от другата страна.

— Да?

— Обаждам се от името на господин Рамирес.

Серадор усети по гърба си студени тръпки.

— Кой се обажда?

— Казвам се Хуан Мартинес, сеньор. С депутата Серадор ли разговарям?

— Какъв Хуан Мартинес? — запита Серадор. „И кой се е разтропал на вратата? Какво става, по дяволите?“

— Аз съм член на „фамилията“ — отвърна Мартинес.

Откъм вратата се чу дрънкане на ключове. Бравата щракна. Серадор смаяно погледна натам. Вратата се отвори и на прага застана портиерът. Зад него се виждаха двама полицаи и един сержант.

— Съжалявам, господин депутат — каза портиерът, когато мъжете го заобиколиха и влязоха. — Длъжен бях да пусна тези господа.

— Какво има? — запита Серадор влезлите. Тонът му беше надменен, а погледът — изгарящ. Изведнъж чу как от другата страна на линията телефонът се затваря и замръзна с пукащата слушалка на ухото, защото изведнъж си даде сметка, че се е получил някакъв невъобразим гаф.

— Депутат Изидро Серадор? — попита сержантът.

— Да…

— Моля, последвайте ни.

— Защо?

— За да отговорите на няколко въпроса, свързани с убийството на една американска туристка.

Серадор стисна устни и задиша тежко. Не искаше да казва нищо, докато не се види с адвоката си. И докато не помисли. Хората, които не мислеха, бяха обречени на провал от самото начало.

Той кимна и каза:

— Позволете ми само да се преоблека.

Сержантът кимна и изпрати един от полицаите да застане на вратата на спалнята. Полицаят не разреши на Серадор да я затвори, но депутатът не се възпротиви ни най-малко. Ако си позволеше да избухне, въобще нямаше да успее да върне духа в бутилката. Най-добре беше да понесе унижението, но да запази спокойствието и здравия си разум.

Излязоха от блока през подземния гараж — за да не му се налага да страда от унижението, че е арестуван, помисли си той. Добре поне че не му сложиха белезници. Вкараха го в една полицейска кола, която обаче не носеше обичайните отличителни знаци, и го откараха в полицейския участък от другата страна на парка. Там беше придружен до едно помещение без прозорци, със снимка на краля на стената, полилей с три бели чашки с формата на лалета и стара дървена маса под него. На масата имаше телефон. Разрешиха му да се обади на когото си поиска. След малко щял да дойде човек, който щял да разговаря с него.

Затвориха и заключиха вратата. Серадор седна на един от четирите дървени стола.

Позвъня на адвоката си Антонио, но не можа да го намери. Сигурно беше излязъл с някоя от младите си любовници, както се полагаше на един заможен ерген. Серадор не му остави съобщение. Не искаше Антонио да се прибере у дома и някоя перната в устата нимфа да чуе съобщението му. Не видя отвън да чакат никакви репортери, което означаваше, че поне засега нещата се пазеха в тайна.

„Освен ако не са били пред входа на блока!“ — хрумна му изведнъж. Може би тъкмо поради това полицаите го бяха извели през гаража. Може би тъкмо това означаваха думите на портиера: „Длъжен бях да пусна тези господа“. Репортерите имаха навика да обсаждат блока, но обслужващият персонал беше добре обучен и не ги пускаше. А телефонният му номер беше подменян редовно, за да не може никой да го безпокои.

Човекът, който му се беше обадил обаче, очевидно се беше снабдил с него. Серадор все още се чудеше кой би могъл да е въпросният господин и за какво се беше опитал да го предупреди. Никой не можеше да знае, че си има вземане-даване с хората, които бяха убили американката. Единствено Естебан Рамирес знаеше това, но той не би го споделил с никого.

Тогава му хрумна да се свърже с телефонния секретар в кабинета си. Сети се също обаче, че по всяка вероятност този телефон се подслушва, но си струваше да рискува. Нямаше кой знае колко голям избор.

Преди обаче да успее да се обади, вратата се отвори и в стаята влязоха двама души.

Не бяха от полицията.