Баланс на силите

25.Вторник, 08:06 ч. Мадрид, Испания

След като овладяха напълно корабостроителницата на Рамирес, войниците строиха оцелелите служители и работници и започнаха да проверяват документите им. Докато гледаше как избират точно определени хора, Мария си даде сметка, че всички основни лидери на „фамилията“ са още живи. Човекът от охраната и другите информатори такива сто на сто имаше — по всяка вероятност бяха правили подробни записки, а може би и снимки. Амадори щеше да разполага с каймака на „фамилията“ за своето представление с цел назидание. Щеше да покаже на страната и света, че обикновените испанци са направили заговор срещу други испанци. Че той е въвел ред в един надигащ се хаос. Хората, които бяха загинали от куршумите, вероятно не бяха виновни за нищо. Приживе може би щяха да твърдят, че не са членове на „фамилията“. След смъртта им Амадори можеше да твърди за тях каквото си иска. Човек го побиваха тръпки от прецизността, с която се беше погрижил за тази подробност.

Онези служители, чиито имена бяха в списъка на военните, трябваше да се качат на покрива на сградата. Единият от хеликоптерите щеше да ги превози до малкото летище в покрайнините на Билбао. Бяха петнадесет души, сред тях и Мария.

Задържани бяха и Хуан и Фердинанд. Никой от двамата не каза нито дума, никой от двамата не я погледна. Тя се надяваше, че не я подозират, че им е направила капан.

Мария не можеше да се захване с този въпрос точно сега. Времето и делата, а не протестите, щяха да покажат, че е чиста. Тя се радваше, че е тук. Когато се предаде, все още не знаеше дали въобще се взимат някакви заложници. Беше се приближила до сградата с вдигнати ръце — надяваше се, че войниците няма да стрелят по нея, защото е жена. Може и да беше имала доста криволичеща история по отношение на любовните си връзки, но никога не беше направила нито една грешка по отношение на гордостта на испанските мъже. Щом я забелязаха — някъде по средата на паркинга, — й викнаха да остане на място и двама мъже хукнаха към нея. Единият я провери доста ентусиазирано, докато тя им обясняваше, че трябвало да говори за нещо много важно с генерал Амадори. Не знаеше какво точно ще му каже, но беше сигурна, че ще измисли нещо. Самият факт, че знаеше името на генерала, като че свари мъжете неподготвени. Вярно, не станаха много любезни, но пък спряха да се държат съвсем просташки.

Заложниците се бяха скупчили мълчаливо, някои пушеха, други се грижеха за нараняванията си, но всички очакваха да разберат дали ще ги отведат някъде, или някой ще дойде. После пристигна самолет от Мадрид и трябваше да се качат на борда му.

Полетът до Мадрид продължи не повече от петдесет минути. Въпреки че всички рани бяха превързани, никой от заложниците не каза нито дума, никой от войниците също не продума. Докато седеше в двайсет и четири местния самолет и гледаше ярката мозайка от ферми и градове, Мария разиграваше различни сценарии в главата си. Беше решила, че няма да говори с никой друг, освен с Амадори, който щеше да се съгласи да я приеме — както тя се надяваше, — защото можеше да му каже колко много знае за неговите престъпления световното братство на разузнавачите. Може би щяха да стигнат до някакво споразумение, според което той щеше да ограничи амбициите си до това да стане само част от евентуално ново правителство.

Допускаше и друга вероятност — че генералът може пет пари да не дава за това кой какво знае или мисли за него. Независимо дали искаше да управлява една независима Кастилия, или цяла Испания, той разполагаше и със средствата, и с подходящата възможност да постигне и двете. Вече разполагаше и с членове на „фамилия“, които можеше не само да разпитва, но и да държи като заложници.

Трябваше да се има предвид и нещо друго. Много реална беше възможността Мария да налее масло в огъня на амбициите му, просто като поговори с него. Дори само намекът за заплаха, за предизвикателство, можеше да го накара да започне да се защитава, че дори да стане и по-агресивен. В края на краищата и той беше горд испански мъж.

Самолетът кацна и се отправи към края на летището — по ирония на съдбата спря недалеч от мястото, откъдето Мария беше тръгнала по-рано същия ден. Два големи камиона с брезентови чергила чакаха пристигането на самолета. По-нататък Мария видя струпани джипове, хеликоптери и войници. Откакто двете с Ейдийн бяха тръгнали оттук преди седем часа, цели участъци от летището „Барахас“ като че ли се бяха превърнали в изходна точка и за много други полети. От тактическа гледна точка това беше съвсем логично. Оттук можеше да се достигне до почти всяка точка на Испания за не повече от час.

Някъде дълбоко в стомаха си Мария имаше гадно предчувствие. Някаква интуиция, че това, което започва в страната, не може да бъде спряно. Поне не и без да бъде премахнат мозъкът на цялата мащабна операция. Ако нещата стояха така, въпросът, който трябваше да си зададе, беше дали генерал Амадори можеше да бъде спрян. И ако да, то как?

Разделиха заложниците на две групи, натовариха ги на камионите и те потеглиха към града. В каросериите имаше по двама души охрана, въоръжени с пистолети и полицейски палки. Движението по магистралата беше необичайно оредяло, макар че колкото повече навлизаха в Мадрид, толкова повече военни коли сновяха насам-натам, а самият център около основните правителствени сгради и центрове за комуникация направо гъмжеше от тях.

Минаха бавно по Кале де Байлен и Мария се наведе да погледне навън. Единият пазач й викна веднага да се облегне назад. Тя обаче вече беше видяла каквото й трябваше. Бяха пристигнали в Паласио Реал — кралският дворец.

Дворецът беше построен през 1762 година върху руините на мавърска крепост от девети век. При прогонването на маврите крепостта била разрушена, а на нейно място бил издигнат величествен дворец, изгорял до основи точно в навечерието на Рождество Христово през 1734 година. На негово място бил издигнат новият дворец. Повече от всяко друго място в Испания това тук — което според много испанци беше свещена територия — символизираше победата над нашествениците и раждането на съвременна Испания. Разположението на катедралата „Нуестра Сеньора де ла Алмудена“ точно на юг от двореца допълваше символичното сакрализиране на тази земя.

Генерал Амадори вече беше започнал да се установява, и то с вкус. Това не беше кралската резиденция. Негово величество живееше в Паласио де ла Сарсуела край Прадо — в северните покрайнини на града. Мария се зачуди дали кралят е там и какво ли мисли за това, което става. Може би монархът и семейството му бяха заключени в някоя зала на двореца — или пък нещо още по-лошо. Колко ли пъти и в колко ли страни беше изиграван същият този сценарий? Независимо от това дали кралете са били тирани, или конституционни монарси, независимо дали им бяха сваляни главите, или само короните, това беше най-старата пиеса в историята на цивилизацията.

Повръщаше и се от цялата тази работа. Щеше й се поне веднъж да види как пиесата завършва с нещо приятно.

Завиха покрай Плаца де ла Армерия. Вместо с обичайните опашки от подранили туристи, сега обширният двор беше изпълнен с войници. Някои си правеха ежедневните тренировъчни упражнения, други вече бяха поели съответните постове при почти трийсетте входа на двореца. Камионите спряха до широки врати под един тесен балкон, заложниците слязоха и ги вкараха в двореца. Тръгнаха по дълъг коридор и спряха точно зад голямото стълбище в средата на двореца пред една отворена врата.

„Ама разбира се“ — помисли си Мария. Бяха пред великолепната Зала на алебардите. Древните оръжия бяха свалени от стените и рафтовете и залата се беше превърнала в място за задържаните. До отсрещната стена стояха двайсетина мъже от охраната, а на паркета бяха насядали поне триста души. Имаше и жени и деца. След тази зала се намираше сърцето на кралския дворец: Тронната зала. От двете страни на огромната и врата стояха двама часови. Мария не се усъмни нито за миг, че генерал Амадори е разположил щабквартирата си точно в Тронната зала. Беше сигурна също така, че не само чистата суета го е довела точно тук. Никаква външна сила не можеше да стигне до генерала, без преди това да мине през заложниците — този плътен и много ефикасен щит от човешки тела.

Един сержант привика новите заложници да влязат. Редицата се раздвижи. Когато стигна до вратата, Мария спря и каза на сержанта:

— Веднага трябва да видя генерала. Имам важна информация за него.

— Ще дойде и твоят ред да ни кажеш всичко, което знаеш — каза той и се усмихна похотливо. — Че дори може и да ти благодарим.

Хвана я за лявата ръка точно над лакътя и я бутна напред. Мария се престори, че залита — и внезапно се извъртя и го удари с всичка сила по пръстите. Изненадан, сержантът отпусна хватката си. На Мария й трябваше точно това. Тя стисна пръстите, обърна ръката му с дланта нагоре и натисна. Четирите пръста се счупиха в основата, при кокалчетата. Докато сержантът крещеше от болка, лявата ръка на Мария се плъзна надолу и измъкна 9-милиметровия пистолет от кобура му. В следващия миг тя пусна счупените пръсти на сержанта, сграбчи го за косата, дръпна го към себе си и опря дулото на пистолета под дясното му ухо.

Всичко стана само за секунда. Двама войници тръгнаха към нея, но тя се облегна на касата и изблъска сержанта пред себе си. Нямаше начин да й направят нещо, без да убият сержанта.

— Спрете! — изсъска тя.

Войниците спряха.

Заложниците, които се влачеха зад Мария, замръзнаха по местата си. Хуан, който беше сред тях, като че ли беше объркан.

— Сега — каза Мария на сержанта, — или ще ме слушаш внимателно, или набързо ще ти прочистя ушите.

Разтрепераният сержант само кимна.

— Добре — каза Мария. — Искам да се видя с някого от генералния щаб. — Това всъщност не беше истина. Тя искаше да види генерала. Ако обаче направо поискаше това, въобще нямаше да стигне до него. Трябваше да се види с някой, на когото да даде повече информация, отколкото му е позволено да обработи, за да я придвижат нагоре по командната верига.

Отнякъде се появи млад капитан с къдрава кестенява коса. По лицето му пробягаха едно след друго изненада, раздразнение и гняв. На бедрото му висеше пистолет.

Мария го погледна. Зелените му очи не се отклониха от нейните. Реши да не му казва нищо. Не още. При преговорите със заложници беше точно обратното на шаха: който прави първия ход, наполовина губи. Човек просто издава информация, дори тя да се съдържа само в тона, който показва на опонента нивото му на самоувереност при дадени обстоятелства. Много често тази информация е достатъчна, за да разбереш дали се канят да те убият, дали са готови да водят преговори, или просто отлагат нещата, докато решат каква ще е следващата им стъпка.

Светлокафявата му униформа беше изгладена и чиста. Черните му обуща блестяха, новите токове чаткаха отчетливо по пода. Косата му беше идеално сресана, а скулестото му лице — гладко избръснато. Съвсем определено беше някакъв военен чиновник без никакъв полеви опит. Това можеше да проработи в нейна полза: той едва ли щеше да може да вземе някакво важно решение, без да се посъветва с началниците си.

— Е? — каза той. — Чух, че някой не искал да ни сътрудничи.

Каза го високо. Мария наблюдаваше ръката му. Не мислеше, че ще прибегне до употреба на оръжие. Не и ако наистина беше чиновник, който никога не беше виждал очите на човек, преди да го застреля. От друга страна пък, можеше да реши да впечатли войниците и задържаните, като се опита да я застреля за назидание на останалите. Ако решеше да направи това, тя щеше да го застреля и да се втурне към стълбището.

— Напротив, капитане — отвърна Мария.

— Обясни — скръцна зъби той. Вече беше на по-малко от три метра от нея.

— Работя за Интерпол — каза тя. — Документите ми за самоличност са в джоба ми. Работех под прикритие и случайно ме прибраха с членовете на тази „фамилия“.

— С кого работеше под прикритие? — попита той.

— С Адолфо Алказар — отговори тя. — Човекът, който взриви яхтата. Той беше убит тази сутрин. Бях по следите на убийците му, когато ме задържаха.

Казаното дотук беше вярно, разбира се. Онова, което не каза, бе, че е търсила информация за Амадори.

Мария говореше високо, за да я чуят всички — и особено Хуан.

— El traidor! — извика той и се изплю. — Предателка!

Капитанът махна с ръка на един от войниците и той фрасна Хуан с палката си по гърба. Хуан изстена и се сви от болка. Мария дори не потрепна. Капитанът я наблюдаваше.

— Знаеш кой е извършил престъплението, така ли? — попита той.

— Знам много повече — отвърна Мария.

Капитанът я изгледа дълго и настойчиво.

— Сеньор — каза тя, — ще пусна сержанта и ще предам оръжието му. После обаче искам да помоля за нещо.

И не му остави време да помисли. Свали пистолета, блъсна сержанта настрана, след това подаде на оръжието на капитана с дръжката напред. Той обаче махна с ръка на сержанта да го вземе и продължи да я гледа. Накрая каза:

— Ела е мен.

Беше се хванал. Мария го последва. Беше се придвижила нагоре по стълбицата. Влязоха в Залата на колоните. В момента в нея внасяха бюра, столове, телефони и компютри. Очевидно залата щеше да се превърне в команден център. Щом се озоваха вътре, капитанът се обърна и каза:

— Това, което направи, беше много смело.

— Трябваше — отвърна тя. — Не мога да си позволя да спра дотук.

— Как се казваш?

— Мария Корнеха.

— Вече знаех, че този, който е поставил бомбата, е мъртъв. Кой го е убил?

— Членовете на „фамилията“ — отговори тя. — Това обаче е само една съвсем малка част от проблема. Те въобще не са действали самостоятелно.

— Какво искаш да кажеш?

— Подкрепят ги от Съединените щати. Имам и имена, и подробности за плановете им.

— Казвай — настоя той.

— Само пред генерала.

Капитанът се намръщи.

— Я стига глупости! Мога веднага да те предам на моите момчета и сам да се сдобия с цялата ти информация.

— Може би — съгласи се тя. — Така обаче ще загубите един много ценен съюзник. Има и нещо друго, капитане. Сигурен ли сте, че ще получите информацията навреме?

Той се смръщи, докато обмисляше думите й. После махна на един от войниците, които носеха столове и бюра, и нареди:

— Дръж я под око.

— Слушам — отвърна войникът.

Капитанът излезе. Мария си запали цигара и предложи и на войника. Той отказа учтиво. Докато вдишваше дима, Мария се опита да измисли какво ще прави, ако капитанът и каже, че генералът е отказал да я приеме. Тогава щеше да и се наложи да се опита да се измъкне и да съобщи на Луис къде се е намира лудият, който се надява да стане крал. И да чака някой да дойде и да го свали от трона.

В плана й имаше твърде много „може би“. Твърде много за една страна с население над четирийсет милиона.

Зачуди се какви шансове има да вземе оръжието на капитана, да си проправи път през залата със задържаните, да успее да влезе в Тронната зала и да пусне един куршум в челото на Амадори.

По всяка вероятност не много добри. Не и при толкова охрана. Трябваше някак да успее да влезе при Амадори легитимно и да поговори с него. Да му каже нещо, което да го накара да забави скорост. А вече след това да се свърже с Луис и заедно да измислят някакъв начин, по който да се преборят с този мръсник.

Капитанът се върна още преди да е допушила цигарата си. Усмихна й се и тя разбра, че е спечелила.

— Хайде, Мария — каза той. — Заслужи си аудиенцията.

Мария му благодари — винаги благодари на посредниците, защото по-късно може да ти са наложи пак да ги молиш за услуга — вдигна крак и загаси цигарата в подметката си. Докато вървеше към капитана, пъхна цигарата обратно в пакета. Той я изгледа с любопитство.

— Навик от работата ми на терен — обясни тя.

— За да не си хабиш ресурсите ли? — засмя се той. — Или за да не направиш пожар, с който можеш да привлечеш вниманието?

— Не — отвърна тя. — Просто за да не оставям следи. Никога не знаеш кой може да ти тръгне по петите.

— Аха — усмихна се капитанът с израз на човек, който разбира.

Мария също му се усмихна, макар и по различна причина. Току-що го беше подложила на тест и той се беше провалил. Беше намекнала, че има опит в проникването във вражески позиции, че знае повече от него — и капитанът се беше хванал. Неопитен младок! Водеше я право при генерала.

Амадори може би беше допуснал и други грешки при организирането на преврата си. Ако имаше късмет, Мария можеше и да успее да ги открие.

След което някак, по някакъв начин, да успее да докладва за тях.