Баланс на силите

33.Вторник, 10:32 ч. Мадрид, Испания

Когато най-накрая стигна до коридора пред Залата на алебардите, Мария вече не можеше да продължава напред предпазливо. Беше пълно с войници, които проверяваха методично залите на двореца. Тя въобще не се съмняваше, че търсят точно нея.

Беше се оказало относително лесно да се добере дотук. По пътя си беше открила множество свързани помежду си зали, поради което през по-голямата част от времето беше успяла да не върви по коридора. Спря само веднъж, за да се опита да се свърже с Луис и да го информира за положението на нещата. Телефоните в двореца обаче бяха изключени, а тя не искаше да рискува като вземе радиостанцията на някой от свързочниците.

Вървеше бързо и целеустремено. Ръцете й висяха плътно прилепнали към тялото, кепето й беше спуснато ниско над очите, които бяха вперени право напред. „Прави се на служебно лице“ — през цялото време си напомняше тя.

Мария вярваше, че в повечето случаи навлизането сред вражеските позиции трябва да става тихо. Според правилата трябваше да влезеш, да не вдигаш шум и да се слееш с обстановката. При настоящата ситуация тя едва ли щеше да успее да се промъкне незабелязано. Единственият подходящ за случая подход бе да действа така, сякаш е част от всичко, което ставаше в двореца. За нещастие обаче, макар в испанската армия да имаше жени, те не получаваха задачи с бойните роти. И доколкото можеше да прецени, в момента освен нея тук нямаше нито една жена. Точно затова тя вървеше така бързо към Залата на алебардите. Кепето скриваше косата й, а куртката — ръцете и гърдите й. Единственото, което искаше, бе да стигне до залата. Ако успееше да влезе вътре, вече имаше план, с помощта на който да се вмъкне в Тронната зала.

Знаеше, че ако се движи прекалено бързо, веднага ще привлече вниманието. Ако пък се движеше прекалено бавно, някой можеше да я спре, за да я попита защо не е при частта си. Сърцето й бумтеше. Тялото й направо крещеше от болка от побоя, а на всичкото отгоре Мария се страхуваше за съдбата на Испания. Опасността, болката и най-вече отговорността обаче я караха да се чувства жива. Подобни моменти й приличаха на миговете преди да дръпнеш въженцето на парашута или да излезеш на сцената. Моменти на върховно напрежение, за разлика от всичко останало в живота.

По пътя видя как няколко глави се извръщат към нея, но винаги успяваше да изчезне преди да са успели да видят лицето й.

Тъкмо когато свиваше към вратата на Залата на алебардите, оттам излезе една позната фигура, която почти се блъсна в нея. Беше капитанът, който беше наредил да я бият. Офицерът се спря и се вторачи в нея, а тя му отдаде чест — опита се да скрие лицето си с военния поздрав. След това се плъзна покрай него, без да вдига поглед. Трябваха й само още няколко секунди.

Видя Хуан и Фердинанд. Седяха в тълпата и гледаха надолу. Броят на заложниците беше някак намалял. Освен това заложниците бяха доста по-неспокойни. Вероятно се дължеше на безпокойството за това къде са отведени другите, а също така и на факта, че охраната също беше намаляла. Мария предположи, че войниците са някъде из двореца, за да търсят точно нея. Нито един от пазачите в залата не я погледна, докато вървеше към членовете на „фамилията“ Рамирес.

— Спри! — отекна силно гласът на капитана зад нея.

Хуан и Фердинанд вдигнаха погледи. Мария продължи да върви към тях.

— На теб говоря! — направо изрева капитанът. — Сержант! Стой!

Мария беше на не повече от двайсет крачки от Хуан. Нямаше да стигне до него, ако се подчинеше на заповедта на капитана. Изпсува наум, но продължи да върви към Хуан. Заложникът я гледаше право в лицето. Беше отвратително, че капитанът може би я беше разпознал, а Хуан все още не можеше. Вратата на Тронната зала беше на четирийсетина крачки пред нея, по права линия през тълпата. От двете страни на вратата бяха пазачите. Те също вече я гледаха. Трябваше да стигне дотам, а нямаше да се справи сама.

— Сеньор, трябва да докладвам спешно на генерала — каза тя гневно, без да спира или да се обръща.

Точно в този момент всяка секунда беше от значение. Трябваше да стигне максимално близо до Хуан. Искаше и да чуе гласа й, за да разбере коя е. Капитанът със сигурност също щеше да разбере коя е, но тя нямаше как да избегне това.

— Значи си ти! — изръмжа капитанът, щом чу думите й. — Стой! Горе ръцете!

Мария забави крачка, но не спря. Трябваше да стигне до Хуан.

— Стой! — изкрещя капитанът.

Мария беше стигнала до заложниците. Спря.

— Сега — каза капитанът — вдигни бавно ръце. Ако направиш някакви резки движения, ще те застрелям на място.

Младата жена се подчини. Видя как очите на Хуан се разширяват от изненада. Войниците, които бяха разположени из цялата зала, все още не бяха посегнали към оръжията си. Тя все още имаше няколко секунди преди да направят това.

— Ти — изръмжа капитанът. — Ефрейтор.

Един от войниците, които стояха до вратата на Тронната зала, се приближи.

— Да, сеньор капитан.

— Вземи й оръжието! — заповяда капитанът.

— Слушам!

— Краката… краката ми — каза Мария и залитна. Беше застанала точно пред Хуан. — Може ли да седна?

— Не мърдай! — заповяда капитанът.

— Боли! Нали ме пребихте…

— Млък! — изкрещя той.

Ефрейторът вече беше сред тълпата заложници от другата страна и си проправяше път към нея. Не можеше да чака повече. Беше почти сигурна, че няма да я застрелят тук, особено ако е сред хората. Това можеше да провокира бунт. Тя изстена високо, падна на колене и се наклони към Хуан.

— Стани! — викна капитанът.

Мария се опита да стане. Докато се преструваше, че се подпира на една ръка, извади пистолетите от колана си и ги пъхна в ръцете на Хуан.

Той ги взе скришом. Фердинанд, който се беше навел уж за да помогне на Мария, го прикри. Хуан пъхна единия пистолет под сгънатото си коляно.

— Амадори е в Тронната зала — прошепна Мария.

— Няма да успеем… — прошепна Хуан.

— Трябва! — изсъска тя. — И без това сме почти мъртви!

Точно в този момент ефрейторът стигна до тях, наведе се и вдигна Мария за яката. Тя изстена и се престори, че залита. Хуан вдигна пистолета, прицели се в бедрото на войника и стреля. Ефрейторът извика и падна назад сред пръски кръв. Пистолетът му изтрака на пода и един от заложниците веднага го грабна. Мария измъкна своя пистолет и се обърна към капитана.

Той обаче вече беше вдигнал пистолета си и стреля два пъти. Единият куршум уцели Мария в лявата страна. Тя се сгърчи от болка и рухна върху мъжа, който беше взел оръжието на падналия ефрейтор.

Хуан скочи и изкрещя:

— Asesino5! — И вдигна пистолета.

Един куршум се заби в лявото му рамо. Той се сгърчи и падна с широко разперени ръце. Пистолетът му се плъзна по пода и капитанът пристъпи напред и го взе. Мъжът, който беше стрелял — другият войник, който пазеше при вратата на Тронната зала — също се приближи.

— Стой си на поста! — скастри го капитанът.

Заложниците се раздвижиха и охраната извади пистолетите си. Изведнъж вратата на Тронната зала се отвори и излезе личният адютант на генерал Амадори — генерал-майор Антонио Агире. Държеше в ръце автоматичен пистолет, който изглеждаше почти толкова страховит, колкото и изражението му. Високият широкоплещест мъж огледа залата съсредоточено и попита:

— Проблем ли имате, капитан Инфиеста?

— Не, сеньор — отвърна капитанът. — Вече не.

— Кой е този? — попита Агире и посочи Хуан с пистолета.

Капитанът посочи Мария и отвърна:

— Неин съучастник.

Тъмните очи на Агире се спряха върху жената.

— А тя коя е?

— Предполагам, че е шпионка — каза капитанът.

— Не съм… шпионка, генерале — обади се Мария. Беше затиснала с ръка раната под ребрата си. Мястото беше плувнало в кръв и пулсираше като побъркано. — Казвам се Мария Корнеха и работя за Интерпол. Дойдох, за да дам информация на генерала. Вместо да ме изслуша, този човек ме подложи на жесток побой. — Тя вдигна изнемощялата си ръка и посочи капитана.

— Аз ще те изслушам — каза генерал-майорът. — Говори.

— Не — отказа Мария. — Не тук…

— Тук и сега — каза Агире лаконично.

Мария затвори очи за момент.

— Върти ми се главата — каза тя. Не лъжеше. — Ще ми помогнете ли?

— Разбира се — каза Агире. Смръщената му физиономия не се промени въобще. — Капитане, отведете нея и съучастника й отвън. Оставете я да говори, след което си свършете работата.

— Слушам! — отвърна капитанът.

— Сеньор! — извика Мария, стана и тръгна куцукайки към генерал-майора. Все още смяташе, че ако се добере до Тронната зала, ще успее да измисли нещо…

Капитанът я дръпна за косата и каза:

— Ще дойдеш навън, както ти беше заповядано.

Мария беше твърде слаба, за да спори. Залитна и за малко да падне. Той я повлече към вратата на залата.

— Доведете и него — заповяда капитанът, като посочи Хуан.

Двама войници от охраната сграбчиха Хуан под мишниците и го поведоха навън.

Зад тях генерал-майорът се върна спокойно в Тронната зала.

Щракването на ключалката беше единственият шум в инак притихналата зала. На Мария звукът й се стори по-шумен и от затварянето на гробница. Той беше знак не само за края на усилията й да се добере до Тронната зала, но може би дори и за края на самата Испания. Ядосваше се на себе си, че е провалила цялата акция. Че се е добрала толкова близо и накрая се е провалила.

— Какво… какво ще направите с мен? — попита тя.

— Ще те изведем навън, за да разберем какво знаеш.

— Защо навън? — попита Мария.

Капитанът не отговори и това само по себе си вече беше отговор. Водеха ги навън, защото там стените бяха обикновени, без украса.

Стени, подходящи за екзекутиране на затворници.