Баланс на силите

23.Понеделник, 22:45 ч. Вашингтон

Телефонното обаждане на шефа на Държавна сигурност Стив Бъркоф беше съвсем кратко, но много изненадващо.

— Президентът смята да направи радикална промяна в държавната политика по отношение на Испания — информира той Пол Худ. — Ела в служебния кабинет на Белия дом в единайсет и половина. И ако обичаш, моля те, донеси последните данни от разузнаването за военната ситуация там.

Не беше изминал и един час от конферентния разговор с генералния секретар на Обединените нации Мани. Тогава бяха решили, че ще се поддържа статуквото. Худ беше успял да подремне. Зачуди се какво ли се е променило от разговора насетне.

Той, разбира се, каза, че ще бъде на мястото точно в единайсет и половина. След това отиде в малката си лична умивалня в задната част на кабинета. На стената под аплика имаше телефон. След като си наплиска лицето с вода, Худ се обади на Боб Хърбърт. Помощникът на Хърбърт каза, че шефът му в момента говорел по телефона с Даръл Маккаски, и попита дали обаждането на Худ може да почака. Худ каза, че не е спешно, и помоли Хърбърт да му се обади, след като приключи разговора си.

Тъкмо си дооправяше вратовръзката, когато иззвъня вътрешната линия. Худ й се зарадва много. Също като лешояд, привлечен от мършата, умореният му ум се беше върнал към Шарън и децата. Той не знаеше защо — чудеше се дали не е за да накаже себе си, — но точно в момента не искаше да мисли за тях. Назряваше голяма криза и не беше време да преоценява собствения си живот и цели.

Худ натисна бутона и каза:

— Худ слуша.

— Пол, Боб се обажда — чу се гласът на Хърбърт.

— Какви са новините от Даръл?

— Доста мрачни — отвърна Хърбърт. — От националното разузнаване потвърдиха, че четири хеликоптера — очевидно изпратени от генерал Амадори — са нападнали корабостроителницата на Рамирес в 05:20 местно време. Ейдийн Марли и Мария Корнеха са били на паркинга, прикривали са се в колата по време на нападението. Испанските войници са застреляли около двайсет души, преди да завземат корабостроителницата. Според Ейдийн — която е още в колата и поддържа контакт с Даръл — Мария се е предала на войниците. Надявала се да разбере къде е седалището на Амадори, за да ни предаде информацията.

— В момента има ли непосредствен риск за живота на Ейдийн?

— Според нас не — отвърна Хърбърт. — Отрядите не са тръгнали да претърстват паркинга. На Ейдийн й се струва, че просто искат да приберат няколко души и да се изметат оттам.

— Ами с Мария какво ще стане? — попита Худ. — Ще се опита ли да спре Амадори? — Той беше сигурен, че в Белия дом имат някаква информация за тези събития. Вероятно това беше една от причините за набързо свиканото съвещание. Знаеше и че президентът ще зададе съшия въпрос.

— Честно да ти кажа, не знам — призна Хърбърт. — Щом свършим разговора с теб, ще помоля Лиз да ми даде психологическия портрет на Мария, който й направиха, докато работеше тук. Може би това ще ни помогне.

— На какво мнение е Даръл? — попита Худ нетърпеливо. — Ако някой познава Мария Корнеха, това е той. — Худ нямаше много голямо доверие на психоаналитичните профили. Хладните, бълвани на конвейер изследвания бяха много по-малко ценни за него от човешките чувства и интуицията.

— Че кой мъж познава която и да било жена? — попита Хърбърт.

Худ понечи да му каже да не философства, но се сети за Шарън и не каза нищо. Хърбърт беше прав.

— За да се опитам да ти отговоря обаче — продължи Хърбърт, — ще ти кажа, че според него тя няма да се замисли много, ако трябва да го убие. Можела да бъде доста целенасочена и много, много съсредоточена. Каза, че можела да грабне някоя писалка или кламер и да направи дупка в бедрената му артерия. Каза също така, че според него тя ненавиждала варварските му методи, но в същото време се възхищавала на смелостта и силата му.

— Което ще рече?

— Че може да се замисли прекалено дълго — отговори Хърбърт. — Да се поколебае и така да изпусне най-подходящата възможност.

— Би ли могла да се присъедини към него? — попита Худ.

— Даръл каза, че не. Определено не.

Худ не беше толкова сигурен, но предпочете да разчита на мнението на Даръл по този въпрос. Хърбърт нямаше никаква допълнителна информация за смъртта на Серадор нито пък за участието му в убийството на Марта. Каза обаче, че продължавал да работи и по двата въпроса. Худ му благодари и го помоли да изпрати всички последни данни на президента. След това потегли към Белия дом.

Нямаше много коли по това време и той успя да стигне за по-малко от половин час. Излезе от Конститюшън Авеню, сви по 17-а улица и направи десен завой по еднопосочната улица „Е“. После сви наляво и спря пред югозападната порта за специални посетители. Пуснаха го на пропуска и след като паркира, той влезе в Белия дом през Западното крило. Тръгна по просторните коридори. В каквото и настроение да беше, в каквато и криза, до каквото и ниво на цинизма си да беше стигнал, Худ винаги се вълнуваше и изпадаше в страхопочитание пред мощта и историята на Белия дом. Тази сграда беше връзката между миналото и бъдещето. Двама от великите предци на нацията бяха живели тук. От това място Линкълн беше съхранил и укрепил страната. Втората световна война беше спечелена от това място. Решението да се стъпи на Луната беше взето тук. Ако я имаше налице подходящата смеска от мъдрост, кураж и умения, тази крепост можеше да води страната — а по този начин и света — към постигането на всичко. Когато се намираше тук, на Худ му беше трудно да разсъждава върху провалите на лидерите на нацията. Чувстваше само как огънят на надеждата се подклажда от мощния рев на властта.

Качи се на главния асансьор и слезе в служебния кабинет на първо подниво. Под него имаше още три поднива. На тях имаше помещение за положение на война, медицинско помещение и скривалищно помещение за първото семейство и обслужващия го персонал, както и една галерия за бягство. Посрещна го спретнат млад телохранител, който провери отпечатъка от дланта му на един хоризонтален лазерен скенер. Когато устройството даде разрешение за влизане, Худ беше пуснат да мине през металния детектор. Един адютант на президента го пое оттам и го отведе до облицования с дърво служебен кабинет.

Стив Бъркоф вече беше там. Там бяха и внушителният председател на всички шефове от Генералния щаб Кенет Ван Занд, Керъл Ланинг — тя представляваше държавния секретар Ав Линкълн, който в момента беше в Япония, и шефът на ЦРУ Мариус Фокс. Фокс вече приближаваше петдесетте. Беше среден на ръст, набит, с ниско подстригана кестенява коса и отлично ушит костюм. В горното му джобче винаги имаше кърпичка с ярки цветове, макар че те никога не успяваха да заслепят блясъка в кафявите му очи. Той беше човек, който истински се наслаждаваше на работата си.

„Обаче е нов на този пост“ — помисли си цинично Худ. Интересно колко ли време щеше да мине преди бюрокрацията и напрежението от работата да го поизносят.

В средата на ярко осветеното помещение имаше дълга махагонова маса. Пред всяко от десетте места около нея имаше по един засекретен телефон STU-3 и компютърен монитор, а под плота на масата имаше подвижни клавиатури. Компютърната система се поддържаше сама. Всякакъв външен софтуер — дори такъв от Министерството на отбраната или от Държавния департамент — се проверяваше преди да влезе в системата. По стените с цвят на слонова кост бяха окачени подробни цветни карти, които показваха разположението на американските и чуждестранните военни части. По тях имаше флагчета, които да обозначават проблемните точки. Червени флагчета за текущите конфликти и зелени — за потенциалните. В Испания нямаше никакво флагче, нито на територията й, нито пък зелени по крайбрежието. Очевидно промяната на държавната политика не включваше изпращане на американски сухопътни части в региона. Имаше един маркер на сушата, който по всяка вероятност беше за товарния самолет, който можеше да се наложи да изведе от страната американските официални лица.

Никой не беше успял да каже на Худ нещо повече от „здрасти“, когато пристигна президентът.

Майкъл Лорънс беше широкоплещест и висок. И изглеждаше точно както трябва да изглежда един президент. Каквото и да означаваше комбинацията от трите основни черти — харизма, очарование и спокойствие, — които създаваха това усещане, той я имаше. Леко дългата му сребриста коса беше сресана назад, а гласът му отекваше така, сякаш е Марк Антоний на стъпалата на Римския сенат. Президентът Лорънс обаче изглеждаше и доста по-уморен, отколкото когато беше заел поста. Очите му бяха по-трескави, а страните — по-хлътнали. Това беше типично за американските президенти, макар че напрежението от заемания пост не беше единственото, което ги състаряваше така осезаемо — другата причина беше, че животът на всичките им поданици се променяше дълбоко и постоянно вследствие на всяко решение, което взимаха. Беше резултат и от проблемните ситуации рано сутрин или късно вечер, от изтощителните пътувания в чужбина и от онова, което Лиз Гордън веднъж описа като „ефектът на потомството“: напрежението от конфликта между желанието да се осигури положителна оценка на управлението им в учебниците по история и факта, че дават на хората, които са ги избрали, това, което искат в момента. Това беше огромен емоционален и интелектуален товар.

Президентът благодари на всички, че са дошли, и седна. Докато си наливаше кафе, изказа на Худ искрените си съболезнования за смъртта на Марта Макол. Направи няколко коментари за загубата на тази толкова млада и толкова талантлива дипломатка и каза, че вече е назначил човек, който да организира вечер в нейна памет. Худ му благодари. Президентът Лорънс беше много добър артист, но и съвсем искрен, когато ставаше въпрос за нещо толкова човешко.

После веднага се захвана с належащата работа. Беше много добър и в смяната на атмосферата.

— Току-що говорих по телефона с вицепрезидента, както и с испанския посланик сеньор Гарсия Абрил — каза той и отпи от кафето без захар и сметана. — Както знаят повечето от вас, ситуацията в Испания е доста объркана от военна гледна точка. Полицията потушава някои бунтове, докато на други не обръща никакво внимание. Керъл, ще ни дадеш ли кратка справка?

Ланинг кимна, прегледа записките си и каза:

— Полицията и армията пренебрегват бунтовете на кастилците срещу другите етнически групи. Из цялата страна църквите са принудени да се справят буквално с хиляди хора, които отиват в тях за закрила.

— И успяват ли да се справят? — попита Бъркоф.

— Справяха се — отвърна тя, прелиствайки страниците на тефтера си, — докато тълпите в някои райони не станаха прекалено големи — като например „Парокиа Мария Реина“ в Барселона и „Иглесия дел Сеньор“ в Севиля. В момента буквално са заключили вратите си и не приемат никого. В няколко случая е била викана полицията, за да отстранява хората от пространството около църквите — нещо, което — трябва да добавя — е порицано в частни разговори от Ватикана, макар че по-късно днес те ще подканят към „ограничаване и състрадание“ в публично изявление.

— Благодаря — каза президентът. — В момента като че ли има три напълно независими фракции, които се опитват да овладеят положението в Испания. Според посланика Абрил — който винаги е бил напълно откровен с мен — представителите в парламента работят много усърдно по районите си, за да убедят хората си да не се намесват в конфликтите и да продължат да си вършат работата. Обещават на избирателите си какво ли не, за да си осигурят подкрепата им след кризата. Надяват се в края на цялата работа да имат цели купища избиратели, които да използват при формирането на ново правителство.

— Искате да кажете сформирането на ново правителство в рамките на настоящата система? — попита Ланинг. — Или ново правителство в условията на друга система?

— Тъкмо щях да ви кажа за това — каза президентът. — Министър-председателят е останал буквално без никаква подкрепа — както в парламента, така и сред народа. Очаква се, че ще си подаде оставката до ден-два. Абрил казва, че кралят, който е в резиденцията си в Барселона, ще може да разчита на подкрепата на църквата и по-голямата част от населението, с изключение на кастилците.

— Които са си почти мнозинство — изтъкна Бъркоф.

— Около четиридесет и пет процента от населението — поясни президентът. — Което поставя краля в доста нестабилна позиция. Съобщиха ни, че дворецът му в Мадрид направо гъмжи от войници, макар че никой не знае със сигурност дали войската е там, за да го защитава, или да не му позволи да се върне в двореца.

— Или пък и двете — отбеляза Ланинг. — Също като Зимния дворец, когато цар Николай бил принуден да абдикира.

— Много е възможно — съгласи се президентът. — Става обаче още по-лошо. Боб Хърбърт и Майк Роджърс са ни изпратили последните данни за военните. Ще ни докладваш ли за това, Пол?

— Има един генерал, който като че ли режисира цялото това представление — почна Худ. — Рафаел Амадори. Според данните от разузнаването ни той е наредил да бъде взривена яхтата в Бискайския залив, при който инцидент са загинали няколко водещи бизнесмени. Те са планирали да свалят правителството. Изглежда, пак той е разпоредил и убийството на депутата Серадор. Серадор е човекът, когото трябваше да види шефката по политическите въпроси в моя център Марта Макол. Имаме основания да смятаме, че Серадор и хората от яхтата са организирали убийството й.

— Боб Хърбърт ми съобщи, че в момента търси доказателства за това — каза президентът. — Проблемът е, че дори да разберем със сигурност, че част от правителството е било замесено в заговора, останалата част от законно избраното правителство може да не бъде подръка, за да чуе оплакванията ни. Политиката на Съединените щати, както и на държавната администрация, винаги е била политика на ненамеса във вътрешните работи на която и да било страна. Изключенията — като Панама и Гренада — са свързани с националната ни сигурност. Проблемът в този случай — нещо, за което е особено загрижен и генерал Ван Занд — е, че Испания е съюзник от НАТО. В резултат от текущата криза може би ще се наложи пренареждане на правителството — но ние не можем да си позволим един тиранин да стои начело на страната. Оставихме Франко на мира, защото нямаше никакви намерения по отношение на други народи.

— Това бе така само защото той видя какво направихме с Хитлер и Мусолини — изтъкна Бъркоф.

— Каквито и да са причините, важното е, че се задоволи само в рамките на Испания — каза президентът. — В този случай обаче нещата може и да не стоят така. Генерал Ван Занд?

Високият внушителен генерал от афроамерикански произход разтвори една папка пред себе си.

— Донесъл съм разпечатка за биографията на генерала. Влязъл е в армията преди трийсет и две години и е минал през всички стъпала на йерархичната стълбица. Бил е на печелившата — което ще рече лявата — страна при десния държавен преврат, който е имал за цел да свали краля през 1981 година. При бойните действия е бил ранен и е получил медал за храброст. След това се издига доста бързо. Интересно е, че никога не се е противопоставял на НАТО, но и никога не е участвал в съвместни маневри. В писмата си до по-висши служители винаги е поддържал идеята за силна национална отбрана, която да не разчита на чужда помощ — „намеса“, както я нарича той. Прекарал е обаче доста време в съвместни обучения със съветските отряди през осемдесетте години. Според данните от разузнаването на ЦРУ той е бил наблюдател в Афганистан през 1982 година.

— Без съмнение е наблюдавал как най-добре се потиска едно население — предположи Керъл Ланинг.

— Много е възможно — съгласи се Ван Занд. — През същия период Амадори е бил на важен пост в испанското военно разузнаване и по всяка вероятност е използвал командировките си в чужбина, за да установи контакти там. Името му се появява поне в два доклада на ЦРУ при завръщане от акции за залавяне на съветски шпиони.

— При какви обстоятелства? — попита Худ.

Ван Занд погледна разпечатката.

— В единия случай като човек, когото шпионинът е видял при срещата си с един съветски офицер — Амадори е носел табелка с името си, а във втория — като човек, на когото трябвало да се докладват данни от разузнаване по въпрос, свързан с някакъв западногермански бизнесмен, който се опитвал да купи един испански вестник.

— Значи — каза президентът — в случая си имаме работа с човек, който е присъствал на неуспешен преврат в собствената си страна, както и на антибунтовническа тактика в други страни. Освен това през целия си живот е натрупал доста контакти, опит в събирането на данни от разузнаването, както и буквален контрол над испанските военни. Посланикът Абрил се страхува — и то не без основание, — че и Португалия, и Франция са поставени в рискова ситуация. Ако управлява Испания като военна държава, Амадори ще има идеалната възможност с течение на времето да подкопае и двете правителства и да вкара свои войски на териториите им.

— Само през трупа на НАТО — каза Ван Занд.

— Забравяте нещо, генерале — поправи го президентът. — Амадори явно е организирал това евентуално завземане на властта като проправителствен акт. Той е позволил да бъде организиран заговор, след което го е разбил. Докато обаче правиш това, създаваш условия правителството да излезе на сцената като напълно корумпирано, след което разбиваш и него.

— Независимо дали управлява лично Португалия и Франция, или сложи там марионетни правителства — каза замислено Ланинг, — той все пак ще командва парада.

— Точно така съгласи се президентът. — В края на разговора ми с Абрил и вицепрезидента стигнахме до извода, че в Испания ще се стигне до ново правителство. Спор по този въпрос няма. Бяхме на едно мнение обаче и за това, че който и да дойде на власт, не трябва да е Амадори. Значи първият въпрос е разполагаме ли с време и достатъчно хора там, които да се задействат против него? И ако не, има ли начин, по който можем сами да се доберем до него?

Ван Занд поклати глава и каза:

— Много мръсна работа е това, господин президент. Гадна и мръсна работа.

— И аз съм на това мнение, генерале — съгласи се президентът. Гласът му прозвуча изненадващо разкаяно. — Но ако никой няма никакви идеи, не виждам никаква друга възможност.

— Ами ако изчакаме? — попита шефът на разузнаването Фокс. — Амадори може да се самоунищожи. Или пък хората може да не му се вържат.

— По всичко личи, че той става все по-силен с всяка минута — отговори президентът. Е, може да е по метода на изключването: та той избива опозицията си. Греша ли, Пол?

Худ поклати глава.

— Един от моите хора е бил там, когато Амадори е очистил работниците от една фабрика, които може — може — да са му се противопоставили.

— Кога се е случило това? — попита Ланинг, искрено ужасена.

— Преди не повече от час — отвърна Худ.

— Този човек все повече ми заприличва на маниак по геноцида — каза тя.

— Не знам — отвърна Худ. — Но определено изглежда решен да завземе Испания.

— А ние сме решени да го спрем — каза президентът.

— Как? — попита Бъркоф. — Не можем да го направим по официален път. Пол, Мариус, имаме ли там хора под прикритие, на които можем да разчитаме?

— Ще трябва да попитам връзката ни в Мадрид — отговори Фокс. — В репертоара ни от доста време не е имало подобни изпълнения.

Бъркоф погледна Худ. Президентът направи същото. Худ мълчеше. Щом като Фокс вече не беше на фронтовата линия, той знаеше какво следва.

— Пол, ударният ви отряд за бързо реагиране е на път за Испания — каза президентът, — а Даръл Маккаски вече е там. Освен това работите с една агентка на Интерпол, която се е предала на войниците при нападението на корабостроителницата. Ами тя. Пол? Дали може да се разчита на нея?

— Тя се е предала, за да се опита да стигне до Амадори — призна Худ. — Не знаем обаче какво ще направи, ако въобще се добере до генерала. Дали ще използва разузнавателна тактика, или ще се опита да го обезвреди.

Худ направо се вбеси на себе си, че е използвал този евфемизъм. Тук говореха за убийство — същото, от което се бяха отвратили, когато то се случи на Марта Макол. И то точно поради същата причина: политика. Това наистина си беше мръсна, гнила работа. Прищя му се да е при семейството си, а не тук.

— Как се казва тази агентка? — попита президентът.

— Мария Корнеха, господин президент — отговори Худ. — Имаме досието й. Работи за Оперативния център няколко месеца, още като получихме първите задачи. Тя се учеше от нас, а и ние от нея.

— Как би действала тя, ако има подкрепата на отряд като този на силите за бързо реагиране? — попита президентът.

— Не мога да кажа със сигурност — призна чистосърдечно Худ. — Дори не съм сигурен, че това има някакво значение. Тя е обиграна и доста независима.

— Разберете, Пол — рече президентът. — Но го направете съвсем тихо. Искам това да си остане в Оперативния център чак докато всичко свърши.

— Разбирам — каза Худ. Говореше тихо и монотонно. Духът му беше на още по-ниско ниво. Никой дори не беше предложил да скочи в огъня с него.

Той не беше малко момченце. Винаги бе знаел, че може да дойде момент, в който да се наложи да организира такава черна акция — използването на отряда за бързо реагиране за елиминирането на врага. Сега обаче, когато този момент беше дошъл, му беше особено неприятно. Не му харесваше това, което трябваше да се направи, нито пък че Оперативният център трябваше да го направи сам. Ако успееха, един човек щеше да умре. Ако пък се проваляха, щеше да им тежи на съвестта до края на живота им. Нямаше чисто измъкване.

Керъл Ланинг сигурно си беше дала сметка за това. Двамата с Худ останаха на масата, когато президентът и останалите си тръгнаха. Всички до един пожелаха „лека нощ“ на Худ, но не му казаха нищо повече. А и какво можеха да кажат? „Успех“? „Разбий го“? „Пусни му един куршум и от мен“?

Керъл постави ръката си върху ръката на Худ и каза:

— Съжалявам. Хич не е приятно да те оставят сам.

— Или да те поставят пред свършен факт — каза Худ.

— Хм — отвръна тя. — Едва ли мислиш, че някой е знаел какво възнамерява президентът.

Худ поклати глава.

— А когато си тръгнат, ще забравят дори, че го е предложил. Както каза той самият, това е игра, която ще се играе от Оперативния център. — Той отново поклати глава. — Най-отвратителното е, че дори не става въпрос за отмъщение. Хората, които убиха Марта, също са мъртви.

— Знам — съгласи се Керъл. — Но никой не е казвал, че става въпрос за нещо справедливо.

— Права си, никой. — Искаше да стане, но беше твърде уморен и отвратен до дън душа, не можеше дори да помръдне.

— Ако мога да направя нещо за теб, неофициално обаче, просто ми кажи — рече тя, отново стисна ръката му и стана. — Пол, това е просто работа. Не можеш да си позволиш да гледаш на нещата по друг начин.

— Благодаря — каза той. — Но ако го направя, не разбирам с какво ще се различавам от Амадори.

Тя се усмихна.

— О, ще се различаваш. Ти въобще няма да се опиташ да убеждаваш себе си, че това, което правиш, е справедливо. То просто е необходимо.

Не че Худ виждаше особена разлика, но сега не беше моментът да се опитва да я намери. Защото, независимо дали му харесваше, или не, той наистина имаше работа за вършене. А освен това трябваше да помогне на отряда за бързо реагиране, Даръл Маккаски и Ейдийн Марли да си свършат своята работа.

Бавно стана и излезе заедно с Керъл. Що за ирония на съдбата! Навремето си беше мислил, че да се управлява Лос Анджелис е много трудно: да съобразяваш всичките си действия с какви ли не интереси и да живееш буквално пред погледа на обществеността. Сега работеше под прикритие и се чувстваше също толкова самотен — както в професионално, така и в лично отношение.

Не си спомняше кой беше казал, че за да можеш да водиш хората, трябва да им обърнеш гръб. Който и да го беше казал обаче, беше прав. И поради тази причина Майкъл Лорънс беше президент, а той не беше. Поради тази причина някой като Майкъл Лорънс трябваше да бъде президент.

Худ щеше да си свърши работата, защото трябваше да я свърши. Но после — закле се в това — нямаше да се занимава повече с тези неща. Тук, в Белия дом — който го беше изпълвал със страхопочитание преди по-малко от час, — той се закле, че както и да завърши тази операция, той ще напусне Оперативния център… и ще си върне семейството.