Баланс на силите

17.Вторник, 03:27 ч. Сан Себастиан, Испания

Когато най-сетне се озова в леглото си, Адолфо Алказар се почувства ужасно изтощен.

Спеше на малък, много тънък дюшек в единия ъгъл на гарсониерата си. Изтърканият дюшек беше поставен върху метална рамка до печката, която все още беше запалена, проблясваше едва-едва и хвърляше единствената светлина в малката стая. Таблите и пружината на леглото бяха ръждясали от морската влага, която проникваше през прозореца заедно с бриза.

Адолфо се усмихна. Върху същия този дюшек беше подскачал, когато беше малко момченце. Когато си легна тази вечер — съвсем гол — си спомни онзи детски акт: толкова чист и невинен, просто си подскачаш върху едно легло. Действие, при което не е важно какво е било преди или какво ще дойде след това. Просто един пълен, побиращ всичко в себе си израз на свобода и радост.

Спомни си, че когато поотрасна, трябваше да спре да го прави, защото вече вдигаше много шум. Бяха се оплакали хората, които живееха под тях. За него се беше оказало тежък удар да разбере, че всъщност вече не е свободен. На всичкото отгоре това беше само първият и съвсем не единствен урок по липса на свобода. Докато не срещна Генерала, животът му беше низ от поражения и оттегляния, които правеха другите или богати, или просто щастливи. Докато си лежеше в леглото, същото легло, което го беше карало да се чувства толкова свободен, Адолфо отново усети вкуса на това да си свободен. Свободен от правителствените ограничения, които му казваха какво има право да лови; от риболовните магнати, които му казваха кога и къде може да лови, за да не им пречи; от увеселителните корабчета, които не му оставяха място на пристанището, просто защото тази индустрия имаше много по-силно влияние в Мадрид от нищо и никаквите рибари. С помощта на Генерала той щеше да има свободата да си изкарва прехраната в една страна, която отново щеше да принадлежи на народа си. На неговия народ. Генерала не го интересуваше дали си кастилец като Адолфо, баск, каталунец или галициец. Ако някой искаше да се освободи от Мадрид, ако искаше правото на самоуправление за народа си, той просто тръгваше след Генерала. Ако пък някой искаше да се запази статуквото, при което някои живееха като царе от потта на други, просто биваше премахван.

Както си лежеше по гръб и се взираше в тъмнината, Адолфо затвори очи. Днес се беше справил отлично. Генерала щеше да бъде доволен.

Вратата се отвори с трясък и той се стресна. В стаята нахълтаха четирима мъже. Докато единият затваряше вратата, другите трима блъснаха Адолфо на пода и го проснаха по лице. Дръпнаха ръцете му силно встрани и притиснаха дланите му към пода. С коленете и ръцете си го притиснаха здраво в това положение, без въобще да му оставят възможност да помръдне.

— Ти ли си Адолфо Алказар? — попита единият.

Адолфо не каза нищо. Главата му беше обърната наляво и така виждаше печката. Усети как някой бавно дърпа назад средния пръст на дясната му ръка… и пръстът се счупи с едно-единствено светкавично изпукване.

— Да! — изкрещя той.

— Днес си убил бая хора — каза единият.

Умът на Адолфо беше замъглен, той не можеше да мисли, но усещаше съвсем ясно болката. Преди да успее да прочисти мислите си, счупиха и десния му показалец. Той изпищя. Усети как грубо натикват между зъбите му нещо — единия от чорапите му.

— Ти си убил шефа на нашата „фамилия“ — каза същият мъж.

И безименият му пръст тръгна назад, докато не се счупи. Пуснаха го и трите счупени пръста застанаха един до друг, подути, безчувствени. Ръката му трепереше лудешки, когато извиха назад и кутрето. То също се нареди до останалите, счупено по същия начин. След това усети нещо твърдо и хладно върху палеца си. Извъртяха главата му насила и той видя, че е щанга. Бяха я опрели върху нокътя на палеца му. После някой я вдигна и я стовари с все сила. По палеца тръгна парещо усещане, когато кожата се разцепи, показаха се костиците. Щангата отново се вдигна и отново се стовари, този път върху ставата зад нокътя. И още три пъти — на следващата става, после вляво и вдясно. При всеки удар бърза и топла вълна от болка тръгваше нагоре по цялата ръка чак до рамото и продължаваше по врата му. Когато и последната вълна отмина, остана само дълбока, пулсираща тежест в ръката от лакътя надолу.

— Тази ръка никога вече няма да се вдига срещу нас — каза мъжът.

Пуснаха го и го обърнаха по гръб. Адолфо опита да раздвижи дясната си ръка, но тя висеше безпомощно. По ръката му се стичаше кръв, но той изобщо не я усещаше. Повлякоха го по пода, после го обърнаха по гръб. Чорапът още беше здраво затъкнат в устата му. Беше тъмно, а и очите му бяха пълни със сълзи от болка. Въобще не можеше да види лицата на нападателите. Отново се загърчи, за да се освободи, но усилията му приличаха на усилията на някоя от рибите в мрежата му.

— Пази си силите — каза мъжът. — Никъде няма да ходиш, освен в ада, ако не ни кажеш това, което искаме да знаем. Разбираш ли?

Адолфо вдигна поглед към тъмното лице. Опита се да изплюе чорапа, не за да отговори, а за да изрази презрението си.

Мъжът го сграбчи за косата и го дръпна.

— Разбираш ли?

Адолфо не отговори. Мъжът кимна на някой от другите и след секунда Адолфо усети как вдигат десния му крак и го пъхат в печката, точно над тлеещия огън. Той се задърпа и запищя през чорапа, опита се да издърпа крака си, но мъжете го държаха здраво.

— Разбираш ли? — повтори спокойно въпроса си мъжът над него.

Адолфо закима като полудял. Риташе, извиваше се и се опитваше да се измъкне. Извадиха крака му от печката и го пуснаха на земята. Болката беше ужасна, но по някакъв начин поразително проясняваше ума му. Мъжът извади чорапа от устата му и пак попита:

— За кого работиш?

Адолфо жадно си поемаше дъх. Вълни от болка заливаха стъпалото му, ту ледени, ту горещи. Усети как повдигат и другия му крак.

— За кого работиш?

— За един генерал — отговори задъхано Адолфо. — Генерал от военновъздушните сили. Казва се Пинтос. Роберто Пинтос.

— Къде е разпределен?

Адолфо не отговори. Можеше да си позволи да почака малко, преди да излъже отново. Единственият път, когато беше видял генерал Амадори — истинския генерал, а не тоя измислен генерал Пинтос — беше на едно събрание на цивилните съратници в един хангар за самолети в Бургос. Точно там Генерала беше предупредил всички, че ден като този може да дойде. Че могат да бъдат открити и разпитвани. Но че щом войната започне, няма да има значение какво са казали. Предупреди ги обаче да стискат зъби, докато могат, заради собственото си чувство за чест.

„Повечето хора могат да бъдат съкрушени — беше казал той. — Номерът е да не бъдеш съкрушен, преди да си успял да заблудиш врага. Ако бъдете заловени, не можете да направите нищо, за да предотвратите мъченията. Единственото, което трябва да правите, е да говорите. Ръсете на врага лъжи. Лъжете, докато можете. Лъжете, докато врагът не може да различи истината от лъжата, точната информация от фалшивата.“

— Къде е разпределен генерал Пинтос? — продължи мъчителят му.

Адолфо поклати глава. Пак натикаха чорапа в устата му, после той усети как го блъсват напред и пъхат другия му крак в жестоката паст на печката. Гърчовете му бяха също толкова отчаяни, колкото и предишните. Но въпреки болката имаше нещо, което му действаше успокоително. Болката в десния крак вече не беше така непоносима. Той се вкопчи в тази мисъл и остана така, докато болката в левия не я изскубна от съзнанието му и не изпрати потоци страдание по цялото му тяло. С изключение на дясната ръка. Там не усещаше нищо. Съвсем нищо, освен болка — и това го уплаши безумно. Накара го да се почувства някак мъртъв.

Извадиха крака му от печката и отново го приковаха към земята. Тъмното лице отново се надвеси над него. Сълзите замъгляваха очите на Адолфо.

— Къде е разпределен Пинтос?

Потоците болка се бяха превърнали в постоянно парене, но вече не бяха толкова жестоки. Адолфо знаеше, че може да издържи до следващия рунд — в каквото и да се състоеше той. Направо се гордееше със себе си. По някакъв странен начин отново се чувстваше свободен. Свободен да страда, но и свободен да противостои. Беше въпрос само на неговия собствен избор.

— Ба… Барселона — изстена той.

— Лъжеш.

— Н… не!

— На колко години е?

— П… петдесет и… две.

— Цветът на косата му?

— Кестенява.

Палачът му го фрасна.

— Лъжеш!

— Не. Казвам… истината.

Лицето поплува известно време над него, след което чорапът отново се върна в устата му. Адолфо усети как го дърпат настрани. Сграбчиха лявата му ръка, вдигнаха я и я пъхнаха в печката.

Той изкрещя неистово, пръстите му се свиха в юмрук, за да се спасят от горещината. После потъна в мрак.

Дойде на себе си надвесен над мивката. Върху тила му шуртеше вода. Задави се, повърна, после пак го повалиха по гръб на пода. Всяко късче плът по стъпалата и лявата му ръка пулсираше на горещи вълни.

Чорапът пак се озова в устата му.

— Много си издръжлив — каза тъмното лице. — Ние обаче имаме както време, така и опит. Първите неща, които обикновено излизат от устата на хората, са лъжи. Ще продължим с теб, докато не получим истината. — Лицето се наведе още по-ниско. — Сега ще ни кажеш ли за кого работиш?

Адолфо се тресеше целият. Тези части от тялото му, които не бяха нито изгорени, нито счупени, бяха като измръзнали. Той поклати глава два пъти.

Този път не го дръпнаха към печката. Чорапът влезе още по-надълбоко в устата му и някой го задържа там. Щангата надвисна над рамото му и в следващия миг се стовари с всичка сила. Костта се счупи със съвсем ясен звук. Той изкрещя през чорапа. Желязото отново се издигна и отново се стовари — този път по-ниско — между рамото и лакътя. Още една кост изпращя. Той изкрещя отново. С всеки удар идваше вълна агония, след което настъпваше пълна безчувственост.

Всеки вик беше компромис с волята му. Болката си беше болка, но всеки вик означаваше поражение. А колкото повече частици от борческия си дух губеше, толкова по-малко опора му оставаше.

— Щом заговориш, боят ще спре — каза гласът.

Някой започна да го обработва отляво и той заподскача и зави при всеки удар. Усещаше, че стената на съпротивителните му сили пада все по-бързо. И тогава се случи нещо изненадващо. Вече сякаш въобще не беше себе си. Цялото му тяло беше натрошено — това не беше той. Волята му беше съкрушена — това също не беше той. Той вече беше някой друг. И този друг искаше да говори.

Каза нещо през чорапа. Лицето се приближи към него, ударите спряха. Чорапът излезе от устата му.

— Ам… Ам…

— Какво? — попита тъмното лице.

— Ама… дори.

— Амадори ли? — повтори тъмното лице.

— Ам… а… до… ри. — На всеки дъх излизаше по една сричка. Адолфо просто не можеше да се спре. Единственото, което искаше, бе да спре болката. — Ге… не… рал.

— Генерал Амадори — каза лицето. — Значи за него работиш?

Адолфо кимна.

— Има ли и някой друг?

Адолфо завъртя отрицателно глава и затвори очи.

— Вярваш ли му? — попита някой.

— Виж го само — отговори някой друг. — Не може да диша, камо ли да лъже.

Адолфо усети как го освобождават. Беше му приятно просто да си лежи по гръб. Отвори очи и се вторачи в тъмните силуети над себе си.

— Какво ще го правим? — попита мъжки глас.

— Той е убил сеньор Рамирес — отвърна му друг. — Значи трябва да умре. Бавно.

И това беше последната дума по въпроса — не защото имаше някакъв консенсус, а защото мъжът стовари щангата върху гръкляна му. Главата на рибаря подскочи и падна; безчувствените му крайници не помръднаха. Ларинксът му бе строшен. Адолфо остана да лежи неподвижно. Хриптеше. Гърлото му бе пълно с кръв. Можеше да вдишва само толкова въздух, колкото да остане в съзнание, но не и да задоволи дробовете си.

Болката се превърна в постоянен рев и това му помогна да остане в съзнание. Той пак беше Адолфо Алказар, но агонията в крайниците и гърлото му правеше почти всички мисли невъзможни. Той не можеше да реши дали е действал геройски, като беше издържал колкото може по-дълго, или пък страхливо, като беше издал всичко. Имаше проблясъци на мисли, които му казваха, че е бил смел, но после идваха и тези, които му нашепваха, че не е бил. И изведнъж като че ли всичко това загуби смисъла си, защото той започна да се тресе — болката го заля от главата до петите.

Нямаше представа колко време е лежал така, нито дали очите му са били отворени, или не. Изведнъж обаче усети, че очите му са отворени, стаята е много по-светла, а над него се е надвесила човешка фигура.

Беше брат му — Берто.

Норберто хлипаше и говореше нещо. Правеше някакви знаци над лицето му. Адолфо се опита да вдигне ръка, но тя просто не реагираше. Опита се да говори…

— А… ма… до… ри.

Дали Норберто го беше чул? Дали беше разбрал?

— Градската… цър… църква.

— Адолфо, лежи спокойно — каза Норберто. — Обадих се на лекаря. О, Боже!

Норберто продължи да реди молитвата си.

— Предупреди… Ге… не… ра… ла… те… знаят.

Норберто постави ръка върху устните на брат си, за да го накара да млъкне. Адолфо се усмихна едва-едва. Ръката на брат му беше мека и любяща. Болката като че поутихна.

И тогава главата му се търкулна на една страна, очите му се затвориха и болката изчезна.