Баланс на силите

21.Вторник, 05:01 ч. Сан Себастиан, Испания

Мария спря колата до пропускателния пункт на корабостроителницата на Рамирес и показа документите си за самоличност от Интерпол. Още по пътя беше взела решението, че тук няма да се представя като туристка. Беше почти сигурна, че мъжът от охраната ще се обади на управителя, за да го предупреди, че тя и Ейдийн отиват при него. От своя страна пък управителят щеше да информира онези от убийците, които в момента се намираха на територията на предприятието. По всяка вероятност убийците или щяха да се скрият, или щяха да избягат. Поради тази причина Мария взе предпазната мярка да информира охраната:

— Нямаме никакви пълномощия. Искаме само да поговорим с хората от „фамилията“.

— Но, сеньорита — отвърна едрият пазач и почеса посивялата си брада, — тук няма никаква „фамилия“.

Много неприятно преживяване. На Ейдийн й напомни за пласьорите на наркотици в Мексико Сити, които през цялото време твърдяха, че никога не са чували за никакъв el senorio, тоест за шефа, който ги снабдяваше с всичкия хероин, продаван на територията на столицата.

— Мисля, че малко прибързваш — каза Мария и изключи колата от скорост. — Но иначе си прав. Много скоро няма да има „фамилия“.

Пазачът я изгледа неразбиращо, но и изненадано. Носеше някаква отличителна лента и имаше строгата, безкомпромисна стойка на строеви сержант. В Испания, както и навсякъде по света, за охрана се наемаха бивши военни или полицаи. Малцина от тях понасяха безболезнено да бъдат командвани от цивилни. А много, много по-малко пък обичаха да им нареждат някакви си жени. Както беше предвидила Мария още като го видя, на този щеше да му трябва още едно малко подбутване.

— Амиго — каза тя, — имай ми доверие. „Фамилия“ наистина няма да има, ако сега не отида да поговоря с тях. Някои от вашите са се нагърбили с убийството на един човек в града. Този човек има някои много влиятелни приятели. Въобще не мисля, че тия негови приятели ще оставят нещата така.

Пазачът я изгледа дълго-дълго, после им обърна гръб и позвъни на някого. Гласът му не се чуваше извън кабинката. След краткия разговор обаче пазачът затвори телефона, вдигна бариерата и пусна колата да влезе на паркинга. Мария каза на Ейдийн, че вече е сигурна, че при тях ще дойде поне един — ако не и няколко — членове на „фамилията“. Ейдийн пък знаеше също така, че Мария ще ги притисне да кажат всичко, което знаят за генерал Амадори. Щом Рамирес и хората му бяха мъртви, планът им — в каквото и да се беше състоял той — по всяка вероятност също беше отпаднал. Сега трябваше да се притесняват за Амадори. Тя трябваше да разбере колкото е възможно по-скоро до каква степен трябва да се тревожат за него.

На входа на корабостроителницата ги посрещнаха двама мъже. Мария спря колата с предницата към входа и двете слязоха с пуснати надолу ръце и обърнати напред длани. Мария остана до шофьорската, а Ейдийн — до другата предна врата. Мъжете се приближиха и спряха на няколко метра от тях. Докато единият наблюдаваше, другият — едър юначага — взе оръжията и телефона им и ги метна в колата. След това провери и двете за жици и записващи устройства. Проверката му беше подробна и много професионална. Когато свърши, двамата мъже тръгнаха мълчаливо към един голям микробус, паркиран наблизо. Жените ги последваха. Четиримата се качиха отзад и насядаха по пода сред кутии с боя, стълби и омърляни парцали. Мъжете седнаха до вратата.

— Аз съм Хуан, а това е Фердинанд — каза мъжът, който досега само беше наблюдавал. — Пълните ви имена, моля.

— Мария Корнеха и Ейдийн Санчес — каза Мария.

Ейдийн оцени „промяната“ в националната си принадлежност. Беше съвсем импровизиран ход от страна на Мария. Тия двамата сигурно нямаше да имат кой знае какво доверие и на свои сънародници в момента, но пък още по-малко щяха да се доверят на чужденка. Вътрешните въоръжени конфликти бяха идеално обстоятелство чуждите сили да разпространяват оръжия, пари… и влияние.

Ейдийн премести погледа си от единия на другия мъж. Хуан беше по-възрастният от двамата. Изглеждаше уморен. Очите му бяха нервно присвити, тесните му рамене бяха отпуснати. Другият мъж беше истински колос, с гладко като на бебе лице и Невероятно широки рамене.

— Защо сте дошли тук, Мария Корнеха? — попита Хуан.

— Искам да поговоря с вас за един генерал. Рафаел Амадори — отговори Мария.

Хуан я изгледа за момент.

— Казвайте.

Мария извади цигарите от джоба на якето си, измъкна една и предложи и на останалите. Хуан си взе.

Ейдийн се притесняваше, че контактуват с убийци. Както беше казала Марта обаче, в различните страни важаха различни правила. Ейдийн можеше само да разчита, че Мария си знае работата.

Мария първо запали цигарата на Хуан, а след това и своята. От начина, по който му предложи огънче — заслони кибритената клечка с ръце и я поднесе под цигарата му, но така, че той да хване ръцете й и да ги дръпне по-близо до цигарата си — атмосферата в колата стана някак интимна. Ейдийн се възхити как Мария успя да използва това, за да направи разговора по-откровен и интимен.

— Сеньор Рамирес и шефовете на други бизнес-групировки и „фамилии“ са били убити вчера от един мъж, който работи за Амадори — започна Мария. — Сигурна съм, че го познавате. Адолфо Алказар.

Хуан не каза нищо.

Мария говореше с мек тон, много по-мек, отколкото я беше чувала Ейдийн досега. Искаше да предразположи Хуан.

— Амадори е много влиятелен военен — продължи Мария — и като че ли има ключово място в поредицата събития, които се случват в момента. Ето как ми изглежда на мен цялата работа. Рамирес е уредил вчера една американка да бъде убита. Амадори е знаел, че това ще се случи, но не е направил нищо да го спре. Защо? Ами за да може да поднесе на целия народ една аудиокасета, която да натопи и депутата Серадор. Защо? Ами за да могат Серадор и баските, които той представлява, да бъдат дискредитирани както в страната, така и в чужбина. След това нарежда на Алказар да убие вашия работодател и неговите съзаклятници. Защо? Ами за да дискредитира каталунците и да подкопае силата им. Ако Серадор и бизнеслидерите са планирали някаква политическа маневра, с нея вече е свършено. Но важното е — продължи Мария, — че наличието на заговор отслабва правителството. Те не знаят на кого могат да имат доверие или пък към кого да се обърнат за овладяване на положението. Хората няма да повярват само на приказки. Вече се бият от Атлантика до Средиземно море, от Бискайския залив до Гибралтар. Правителството се нуждае от някой, който е достатъчно силен, че да може да установи ред. Почти съм сигурна, че Амадори е подредил нещата така, че този някой да е той.

Хуан я гледаше през пушека на цигарата си. После каза:

— И какво толкова? Просто ще се възстанови редът.

— Но може би не такъв, какъвто е бил преди — не се съгласи Мария. — Аз знам съвсем малко за Амадори — но то е достатъчно. Той е кастилски националист и доколкото се досещам — мегаломан. Струва ми се, че е използвал всички събития досега, за да постави себе си в положението, което ще му позволи в Испания да бъде обявено военно положение — и той да оглави властта. Страхувам се, че след това няма да отстъпи нито крачка. Искам да знам дали имате, или можете да се сдобиете с някаква информация, която да ми помогне да го спра.

Хуан се ухили самодоволно.

— Да не би да предлагате на фамилията Рамирес да работи заедно с Интерпол?

— Точно така.

— Та това е нелепо — каза Хуан. — Какво може да ви попречи да съберете информация за нас самите?

— Нищо — призна Мария.

Самодоволната усмивка на Хуан се изпари.

— Значи признавате, че може да се разровите.

— Да, признавам — каза Мария. — Ако обаче не спрем генерал Амадори, каквато и информация да съм успяла да събера за „фамилията“, няма да е от никаква полза. Генералът ще издири всичките ви хора и с вас ще е свършено за нула време. Ако не заради това, че сте убили един от черноработниците му, то заради заплахата, която представлявате. Която пък се състои във възможността да обедините другите „фамилии“ срещу него.

Хуан погледна Фердинанд. Здравият като гранитна скала бодигард помисли за момент, после кимна. Хуан погледна Мария. Ейдийн също я погледна. Мария беше играла честно с Хуан… а също така и красиво.

— Нещастията създават странни приятелства — каза Хуан. — Добре тогава. Опитваме се да следим Амадори, откакто се върнахме в корабостроителницата. — Той се ухили някак глуповато. — Все още имаме някои съмишленици в правителството и сред военните, макар че не са много. Смъртта на сеньор Рамирес подплаши хората.

— Целта е била точно такава — отбеляза Мария.

— Амадори се намира в Мадрид, кабинетът му е в Минестерството на отбраната — обясни Хуан. — Разбрахме обаче, че си е направил генерален щаб и някъде другаде. Опитваме се да разберем къде точно. Има влиятелни кастилски съюзници в Конгреса на депутатите и в Сената. Подкрепят го както с делата си, така и с мълчание.

— Какво искате да кажете?

— Министър-председателят има право да обяви военно положение — обясни Хуан, — но по закон парламентът може да отхвърли подобно решение като спрат финансирането, ако не одобрят наложената мярка или избрания водач.

— Но това още не е направено — предположи Мария.

— Не е — каза Хуан. — Но един информатор от фамилия Руиз ми каза…

— Това производителите на компютри ли са? — попита Мария.

— Да — отвърна Хуан. — Та той ми каза, че финансирането всъщност било по-голямо от това, което поискал премиерът. Пет пъти.

Мария подсвирна.

— Че защо да не го подкрепят? — попита Ейдийн. — Испания е изправена пред голяма опасност.

Хуан премести погледа си от Мария върху Ейдийн.

— Обикновено парите се одобряват на части. Това се прави като средство за предотвратяването на точно такъв държавен преврат. Зад това стоят влиятелни хора. Може би са били заплашени те или пък семействата им. Може пък да са им обещали постове с много по-голяма власт при новия режим.

— Няма значение — каза Мария, — щом са дали на Амадори властта и парите да направи каквото сметне за необходимо. — Тя бавно дръпна от цигарата си. — Простичко и гениално. Като държи армията под контрола си, а правителството е с вързани ръце заради актовете си на държавна измяна, генерал Амадори не може да бъде спрян по никакъв законен начин.

— Точно така — съгласи се Хуан. — Ето защо се наложи „фамилията“ да работи по този въпрос по свое усмотрение.

Мария погледна Хуан и загаси фаса си в пода.

— Какво ще стане, ако той бъде отстранен?

— Искате да кажете уволнен? — попита Хуан.

— Ако имах предвид уволнен, щях да кажа уволнен — сопна му тя.

Хуан се обърна, загаси фаса си в металната стена на колата и сви рамене.

— Всички ще имаме полза от това. Но трябва да се направи много бързо. Ако Амадори успее да се издигне като спасител на Испания, каквото и движение да е създал, то ще си продължи с или без него.

— Така си е — каза Мария. — А той ще действа много бързо, за да се представи като герой.

Хуан кимна.

— Проблемът е, че хич няма да е лесно да се стигне до него. Ако остане на едно място, ще има някаква сигурност. Ако се раздвижи, маршрутът му ще бъде проследен. Ще извадим голям късмет, ако…

Ейдийн вдигна ръка.

— Тихо!

Другите я погледнаха. След секунда и Мария очевидно чу същото. Вече обаче всички го усещаха някъде вътре в себе си — ниското бумтене на далечни ротори.

— Хеликоптери! — каза Хуан, скочи и отвори вратата. Ейдийн погледна над рамото му. Над недалечните хълмове се виждаха отблясъците на навигационните светлини на четири хеликоптера. В момента се намираха на не повече от два километра.

— Идват насам — каза Хуан. — Ваши ли са?

Мария поклати отрицателно глава, промуши се покрай него и скочи на асфалта. Остана загледана в хеликоптерите за момент.

— Изведете хората си и ги скрийте на безопасно място — каза тя. — Дайте им оръжия.

— Чакай малко! — викна Ейдийн. — Да не би да ги караш да стрелят по испански войници?

— Не знам! — сопна се Мария и хукна към колата. — Сигурно са хората на Амадори. Ако бъдат заловени или избити някои от членовете на „фамилията“, той ще постигне това, от което се страхувахме. Като премахне ябълката на раздора, ще се издигне в очите на хората.

Ейдийн хукна след нея. Опитваше се да си представи дали сценарият може да е друг. В Сан Себастиан обаче нямаше бунтове, а полицията се занимаваше с разследването на експлозията в залива. Между мястото, където се намираха, и планината имаше само няколко малки къщурки и поле: корабостроителницата на Рамирес беше единственото място, което като мишена беше достатъчно голямо, че да привлече четири хеликоптера.

„И това е една цивилизована страна, която се готви да тръгне на война срещу себе си“ — помисли си тя. Колкото и да беше трудно да приеме този факт, нещата все повече заприличваха точно на това.

— Къде отивате? — извика Хуан подир тях.

— Да се обадя на шефа си! — викна Мария. — Ще ви съобщя, ако открия нещо.

— Кажете на хората си, че няма да се бием, ако не ни атакуват! — извика Хуан, после двамата с Фердинанд хукнаха към сградата. Хеликоптерите вече бяха на по-малко от половин километър. — Кажете им, че не искаме да се бием срещу честните войници или хората на…

Думите му се удавиха в пронизителния бумтеж на роторите в момента, в който хеликоптерите се спуснаха към фабриката. Само след секунда към бумтежа се прибави отчетливото чаткане на изстрели и Хуан и Фердинанд се хвърлиха на земята.