Част от секундата

24

Приведена над своя лаптоп, Мишел се ровеше из базата данни на тайните служби и откриваше някои интересни подробности. Беше увлечена и съсредоточена, но когато мобилният й телефон иззвъня, тя скочи от леглото и го грабна. На екранчето светна надпис: „Неидентифициран номер“, но тя все пак отговори, като се надяваше да е Кинг. Първите му думи я изпълниха с радост.

— Къде искаш да се срещнем? — отвърна тя на неговия въпрос.

— Къде си отседнала?

— В едно хотелче на пет-шест километра от теб, близо до магистрала двайсет и девет.

— „Уинчестър“? — попита той.

— Точно така.

— Приятно място. Надявам се да ти харесва.

— Вече да.

— На около километър и половина оттам има мотел, наречен „Мъдрият джентълмен“.

— На идване минах край него. Изглежда много изискан.

— Така е. Каня те на обяд. Удобно ли е в дванайсет и половина?

— За нищо на света няма да го пропусна. И… Шон, благодаря, че ми се обади.

— Недей да ми благодариш, докато не чуеш какво имам да ти кажа.

Срещнаха се на широката веранда, която опасваше старата сграда във викториански стил. Кинг беше облечен със спортно сако, зелено поло и бежови панталони, Максуел с дълга плисирана черна пола и бял пуловер. Стилните ботуши, които носеше, я правеха по-висока, тъй че по ръст отстъпваше само с два-три сантиметра на Кинг. Черната й коса падаше върху раменете. Макар че обикновено не употребяваше грим, този път бе сложила малко. Работата в тайните служби не подтикваше към модни волности. Но тъй като охраняваните личности често посещаваха официални събития с добре облечени богати гости, гардеробът и външността на агента трябваше да бъдат на висота, което невинаги беше лесно. Както казваше една стара поговорка в службите: „Носи се като милионер със заплата на портиер“.

Кинг посочи паркирания отпред тъмносин джип с багажник на покрива.

— Твой ли е?

Тя кимна.

— В свободното си време активно се занимавам със спорт, а тази машина може да стигне навсякъде и да носи каквото ми трябва.

— Откъде намираш свободно време, нали си агент от тайните служби?

Седнаха на маса в дъното на ресторанта. Заведението не беше пълно и можеха да се радват на усамотение, доколкото е възможно това на обществено място.

Когато сервитьорът дойде и попита дали са готови да поръчат, Мишел веднага отвърна:

— Да, сър.

Кинг се усмихна, но не каза нищо, докато сервитьорът не се отдалечи.

— Трябваха ми години, за да се отърва от това.

— От кое? — попита тя.

— Да наричам всекиго „сър“. От сервитьори до президенти.

Тя сви рамене.

— Май изобщо не съм забелязала.

— Как ще го забележиш, то ти е станало втора природа. Заедно с много други неща. — Той се позамисли. — Нещо в теб много ме озадачава.

По лицето й трепна едва доловима усмивка.

— Само едно ли? Разочарована съм.

— Защо една толкова умна и атлетична жена като теб е влязла в правоохранителната система?

— Сигурно е наследствено. Баща ми, братята, чичовците, братовчедите — всички са полицаи. Татко е шеф на полицията в Нашвил. Исках да бъда първото момиче от рода, което е влязло в професията. Изкарах една година стаж като полицейски служител в Тенеси, а после реших да разчупя семейната схема и подадох молба за постъпване в службите. Приеха ме и останалото е история.

Когато сервитьорът донесе поръчката, Мишел веднага се захвана с обяда, а Кинг, без да бърза, отпи глътка вино.

— Предполагам, че и друг път си бил тук — каза тя между две хапки.

Кинг кимна, допи чашата и започна да се храни.

— Водя тук клиенти, приятели, колеги адвокати. В района има и други заведения, не по-лоши, а може би и по-добри от това. Укрити са майсторски из гънките на терена.

— С наказателно право ли се занимаваш?

— Не. Със завещания, пълномощни, търговски сделки.

— Харесва ли ти?

— Помага ми да си плащам сметките. Не е най-вълнуващата работа на света, но пък е на хубаво място.

— Красиво е тук. Разбирам защо си се преселил в това градче.

— Има си и плюсове, и минуси. Тук понякога се поддаваш на заблудата, че си откъснат от напрежението и бедствията на широкия свят.

— Но те имат склонност да вървят по дирите ти, нали?

— Второ, внушаваш си, че можеш да забравиш миналото и да започнеш живота отново.

— Но ти наистина си успял да го направиш.

— Бях успял. Минало време.

Тя избърса устните си със салфетка.

— Защо пожела да ме видиш?

Той повдигна празната си чаша за вино.

— Няма ли да се присъединиш към мен? Не си на служба.

Тя се поколеба, после кимна.

Минута по-късно им наляха вино и след като приключиха с обяда, Кинг предложи да се прехвърлят в малкия салон до общата зала. Там се отпуснаха на стари кожени кресла и вдъхнаха смесения аромат на застоял дим от лули и пури, към който се прибавяше мирисът на стари книги в кожена подвързия върху проядените от червеи полици от орехово дърво покрай стените. Бяха сами в салона и Кинг вдигна чашата към светлината, падаща от прозореца, разклати виното и отпи глътка.

— Добро е — каза Мишел, след като също отпи.

— Дай му още десет години и изобщо няма да го познаеш.

— Нищо не разбирам от вина, знам само, че се затварят с тапа, а не с капачка на винт.

— Преди осем години и аз бях в същото положение. Всъщност повече си падах по бирата. А и се отразяваше по-добре на портфейла ми.

— Значи когато напусна тайните служби, премина от бира на вино?

— Много неща се промениха в живота ми по онова време. Имах приятел дегустатор и той ме научи на всичко, което знам. Избрахме методичен подход, минахме първо през френските вина, после през италианските, дори малко се завъртяхме около калифорнийските бели вина, но той беше голям сноб в това отношение. Признаваше само червеното.

— Хммм. Чудя се дали си единственият познавач на виното, който е убивал хора. Нали разбираш, двете неща никак не си подхождат.

Той отпусна чашата си и я погледна развеселено.

— Какво, любовта към виното май ти се струва работа за изнежени типове, а? Знаеш ли колко кръв е пролята заради виното?

— По време на пиене или при спорове?

— Има ли значение? Мъртвецът си е мъртвец, нали така?

— Ти най-добре знаеш.

— Ако си мислиш, че след като го сториш, остава само да си сложиш резка на пистолета, дълбоко се лъжеш.

— Никога не съм го мислила. Може би по-скоро си слагаш резка на душата?

Той остави чашата.

— Искаш ли да обменим информация?

— Съгласна. В рамките на разумното.

— На взаимна основа. Относително равностойна размяна.

— И кой ще преценява?

— Ще те улесня. Започвам пръв.

Мишел се облегна назад.

— Любопитна съм защо.

— Навярно можем да го обясним с факта, че ти участваш в своя кошмар също тъй неохотно, както аз преди осем години в моя.

— Да. Ти каза, че сме кръвни роднини.

— Джоун Дилинджър беше в хотела през онази нощ.

— В твоята стая ли?

Кинг поклати глава.

— Твой ред е.

Мишел се замисли.

— Добре. Разговарях с една от камериерките, която работела в хотела по времето, когато убиха Ритър. Името й е Лорета Болдуин. — При тези думи Кинг сякаш се озадачи. — Лорета казва, че онази сутрин почистила твоята стая. И открила на полилея чифт черни дантелени бикини. — Мишел помълча, после добави с напълно сериозна физиономия: — Предполагам, че не са били твои. Едва ли си падаш по дантелите.

— Така е. А и черното бельо не ми отива.

— Не беше ли женен по онова време?

— Да, но вече не живеех с жена ми. Тя имаше досадния навик да спи с други мъже, когато бях в командировка, тоест почти непрекъснато. Мисля, че бяха почнали дори да си носят пижами и четки за зъби. Чувствах се малко излишен.

— Добре е, че вече можеш да се шегуваш с това.

— Ако ме беше питала преди осем години, нямаше да бъда толкова духовит. Всъщност времето не лекува, просто преставаш да се вълнуваш.

— Значи имаше… флирт с Джоун Дилинджър?

— Тогава ми се струваше, че е нещо повече. Сега разбирам колко е било глупаво. Джоун просто не е такава жена.

Мишел се приведе напред.

— За асансьора…

— Пак е твой ред — прекъсна я Кинг. — Омръзна ми да ти напомням.

Мишел въздъхна и се облегна назад.

— Добре, Дилинджър вече не работи в службите.

— Не се брои, знам го. Нещо друго?

— Лорета Болдуин ми каза, че се скрила в един килер до залата, където е бил убит Ритър.

— Защо? — заинтересува се Кинг.

— Умирала от страх и избягала. Като всички други.

— Не всички — поправи я сухо Кинг. — Аз почти не мръднах от мястото си.

— А сега за асансьора.

— Какво те интересува? — рязко попита той.

— Интересува ме, защото той сякаш те хипнотизира! Дотолкова, че дори не забеляза убиеца пред себе си, преди да натисне спусъка.

— Просто се бях разсеял.

— Не мисля така. Чух звука на видеозаписа от хотела. Беше точно като звънче на пристигащ асансьор. И си мисля, че когато вратите са се отворили, онова, което си видял, е приковало вниманието ти чак до изстрела на Рамзи. — Тя помълча, после добави: — И тъй като асансьорите са били блокирани от тайните служби, предполагам, че в кабината е имало агент на службите. Иначе кой друг би могъл да направи това, без да го спрат? И се обзалагам, че този агент е Джоун Дилинджър. Обзалагам се още, че по някаква причина ти я прикриваш. Би ли ми казал, че греша?

— Дори ако всичко това е истина, няма значение. Аз се издъних и Ритър умря заради мен. Никакви извинения не помагат, вече би трябвало да го знаеш.

— Но ако си бил разсеян нарочно, това вече е друга история.

— Не беше нарочно.

— Откъде знаеш? Защо някой ще е в асансьора точно когато Рамзи решава да стреля? — Без да чака, тя си отговори сама: — Защото Рамзи е знаел, че асансьорът ще слезе и човекът вътре ще те разсее, давайки му шанс да убие Ритър. Чакал е асансьорът да дойде, преди да стреля.

Тя се облегна назад и лицето й стана предизвикателно, точно както на онази пресконференция, която Кинг бе гледал по телевизията.

— Не е възможно, повярвай ми. Просто го наречи ужасно лош късмет, това е.

— Едва ли ще се изненадаш, ако кажа, че изобщо не ти вярвам.

Той мълча толкова дълго, че накрая Мишел се изправи.

— Виж какво, благодаря за обяда и урока по винарство. Но не ми разправяй, че умен човек като теб не застава всяка сутрин пред огледалото, за да се запита: „Ами ако?…“

Докато се отдалечаваше, мобилният й телефон иззвъня.

— Какво? Да. Кой? Така е, разговарях с нея. Откъде взехте този номер? Картичката ми? О, вярно. Не разбирам защо се обаждате. — Тя изслуша отговора и пребледня. — Не знаех. Боже мой, толкова съжалявам. Кога е станало? Разбирам. Да, благодаря. Имате ли номер, на който да ви потърся?

Тя изключи телефона, извади от чантата си листче и химикалка, записа номера и бавно се отпусна в коженото кресло до Кинг.

Той я изгледа с недоумение.

— Как си? Не ми изглеждаш добре.

— Наистина не съм добре.

Той се приведе напред и положи съчувствено длан върху треперещото й рамо.

— Какво е станало, Мишел? Кой се обади?

— Спомняш ли си онази жена, за която ти споменах? Камериерката от хотела.

— Да, Лорета Болдуин.

— Обади се нейният син. Открил името ми на визитната картичка, която й бях оставила.

— Защо, да не се е случило нещо с Лорета?

— Мъртва е.

— Какво е станало? Сърдечен удар? Злополука?

Тя поклати глава.

— Била е убита. Задавах й въпроси за убийството на Ритър и сега е мъртва. Не мога да повярвам, че има връзка, но и не вярвам в съвпадения.

Кинг скочи на крака толкова бързо, че я стресна.

— Пълен ли е резервоарът на джипа ти? — попита той.

— Да — отвърна объркано тя. — Защо?

Кинг сякаш говореше на себе си.

— Ще уведомя хората, с които имам срещи за днес.

— Ще ги уведомиш ли? За какво?

— Че се налага да ги отменя. Заминавам.

— Къде отиваш?

— Не само аз. Заминаваме двамата. В Боулингтън, Северна Каролина, за да разберем защо Лорета Болдуин вече не е между живите.

Той се завъртя и тръгна към вратата. Мишел не го последва; седеше вцепенена и слисана. Кинг се озърна.

— Какво има?

— Не съм сигурна, че искам да се върна там.

Кинг пристъпи назад и застана пред нея. Лицето му стана сурово.

— Ти пристигна изневиделица и ме засипа с лични въпроси. Искаше отговори и аз ти ги дадох. Добре, вече и аз съм официално заинтересуван. — Той помълча, после кресна: — Затова да вървим, агент Максуел, нямам време за губене.

Мишел скочи на крака.

— Да, сър — отговори машинално тя.