Част от секундата

63

Когато стигна до мотела, където беше отседнала, Мишел хвърли поглед към кутията зад седалката в джипа. Вътре лежаха досиетата за Боб Скот, които бяха взели от бунгалото на Джоун в „Кедрите“. Пренесе я в стаята си с намерение да прегледа всичко още веднъж в случай, че Джоун е пропуснала нещо. Докато прехвърляше материалите, тя откри, че в кутията са и записките на Джоун.

Отново бе застудяло, затова тя наслага в камината дърва и подпалки, добави смачкан вестник и драсна клечка кибрит. Поръча по телефона да й донесат от кухнята горещ чай и храна. След онова, което бе сполетяло Джоун при доставката на вечерята, Мишел внимателно наблюдаваше кой идва в стаята и държеше ръка на пистолета си, докато човекът излезе. Стаята беше голяма и обзаведена красиво, но доста пищно, което би предизвикало усмивката на Томас Джефърсън. Пращящият огън носеше спокойствие и комфорт; общо взето, мястото беше уютно. Но въпреки удобствата високата цена на стаята би я накарала да се изнесе още сега, ако службите не бяха предложили да поемат разходите й поне за няколко дни. Мишел не се съмняваше, че в замяна очакват солидна отплата, или по-точно решение на тази опасна и влудяващо сложна загадка. И явно знаеха, че досега тя — заедно с Кинг — е помогнала за откриването на повечето многообещаващи линии на разследване. Но не бе толкова наивна, та да не осъзнава, че като плащат сметките й, службите си осигуряват удобен начин да я държат под око.

Тя седна на пода с кръстосани крака, включи компютъра към свръхмодерния на вид телефонен извод в стената зад писалището, несполучлива имитация на някакъв старинен стил, и се зае с твърде необичайното запитване на Кинг. Както бе предсказала, отговорът не се намери в базата данни на тайните служби. Тя започна да звъни на колеги от службите. От петия опит откри един, който можеше да помогне. Мишел му съобщи сведението, което бе получила от Кинг.

— Да, по дяволите — каза агентът. — Знам, защото братовчед ми беше в същия проклет лагер за военнопленници и се върна жив скелет.

Мишел му благодари и затвори. Веднага след това набра номера на Кинг, който този път си беше у дома.

— Е, добре — каза тя, като едва удържаше смеха си, — първо искам да ме признаеш за най-великия детектив след Джейн Марпъл.

— Мис Марпъл? — отвърна той. — Очаквах да кажеш Холмс или Еркюл Поаро.

— За мъже и тях си ги бива, но Джейн е несравнима.

— Добре, смятай се за провъзгласена, хитруша такава. С какво разполагаш?

— Ти беше прав. Името, което ми даде, е на селото, където са го държали в плен и от което е избягал. Сега ще ми кажеш ли какво става? Откъде взе това име?

Кинг се поколеба, но после каза:

— Беше надраскано върху стената на килията в онзи бункер в Тенеси.

— Боже мой, Шон, дали това означава каквото си мисля?

— Имаше и римско две, надраскано след името. Изглежда логично. Там е бил вторият му военнопленнически лагер; предполагам, че така е виждал нещата. Първо Виетнам, после Тенеси.

— Значи Боб Скот е бил затворник в онази килия и е оставил надписа, за да подскаже това?

— Може би. Не забравяй, Мишел, може и да се окаже заблуда — следа, към която ни насочват нарочно.

— Прекалено е мъглява.

— Вярно. А има и още нещо.

— Какво? — бързо попита Мишел.

— Бележката до „сър Кингман“, закачена върху трупа на Сюзан Уайтхед.

— Не вярваш, че Скот може да я е написан? Защо?

— По много причини, но все още не съм съвсем сигурен.

— Но ако допуснем, че Скот не е замесен, кой друг може да бъде, по дяволите?

— Работя по въпроса.

— С какво си се заел?

— Направих някои юридически справки в библиотеката на Вирджинския университет.

— Намери ли каквото търсеше?

— Да.

— А ще осведомиш ли и мен?

— Засега не. Трябва да го обмисля още малко. Но благодаря, че провери онази информация. Скоро пак ще си поговорим… мис Марпъл.

Той прекъсна разговора и Мишел остави телефона, не твърде доволна от поредния му отказ да й се довери.

— Помагаш му да се измъкне и се надяваш на малко доверие, ама неее — оплака се тя на празната стая.

Хвърли още дърва в огъня и продължи да се рови из досиетата и записките на Джоун.

Беше малко смущаващо да чете личните й коментари по случая, като се има предвид, че можеше да е мъртва. Но Мишел трябваше да признае, че Джоун е водила безупречни записки за разследването. Докато ги преглеждаше, тя оцени още по-високо детективските умения и професионализма на Джоун Дилинджър. Спомни си какво й бе казал Кинг за бележката, която Джоун получила сутринта, когато бяха убили Ритър. Колко ли виновна се бе чувствала през всички тези години, виждайки как мъжът, когото обича, унищожава собствената си кариера, докато нейната лети стремглаво нагоре? И все пак докъде стигаше обичта й, щом бе решила да премълчи, избирайки кариерата пред чувствата си към Шон Кинг? И как ли се бе чувствал самият Кинг?

И изобщо какво им беше на мъжете? Дали притежаваха някакъв доминантен ген, който караше всеки от тях да действа благородно, но и безкрайно глупаво, приемайки всяко страдание, щом някоя жена му завърти главата? Разбира се, и жените можеха да хлътват също тъй безнадеждно. Твърде често си падаха по лоши момчета, които разбиваха сърцата, а понякога дори и главите им. Но жената просто признава загубата и продължава напред. Не и мъжете обаче. Те упорито продължават да си блъскат коравите глави във всяко срещнато препятствие и не искат да разберат колко студено сърце може да се спотайва под красивите гърди. Господи, тъй отчайващо беше, че мъж като Кинг може да се увлече по жена като Джоун.

Сетне тя се опомни и се зачуди защо това я вълнува толкова силно. Двамата работеха заедно по случая, нищо повече. А и изобщо не можеше да се каже, че Кинг е идеален. Да, беше умен, способен, симпатичен и духовит. Но беше с десет години по-възрастен от нея. Имаше немалко отрицателни качества — беше неуравновесен, саможив, понякога груб и високомерен. И такъв чистник, по дяволите! Като си помислеше само, че бе изблизала джипа, за да се харесана…

Изведнъж тя се изчерви от това откровено самопризнание и побърза отново да насочи вниманието си към документите. Прегледа откритата от Джоун заповед за арест на Боб Скот, благодарение на която бяха стигнали до хижата и празния бункер. Но след разговора с Кинг предположението, че Скот стои зад всичко това, започваше да става все по-несигурно.

И все пак хижата беше негова, заповедта за арест бе издадена заради нарушение на законите за притежание на оръжие. Тя се вгледа по-внимателно в документа. За какво точно нарушение ставаше дума? И защо арестът не бе извършен? За жалост отговорите не се намираха в досието.

Разочарована, тя най-сетне прекрати търсенето и продължи с бележките на Джоун. Срещна ново име, което я накара да трепне. За нея далеч не бе убедителен фактът, че Джоун е теглила черта през името на човека и явно го изключва от списъка на заподозрените. Защото макар че навярно не би го признала пред никого, тя вярваше в детективските си способности също тъй твърдо, както Кинг в своите.

Бавно изрече името, проточвайки двете срички на фамилията.

— Дъг Денби.

Шефът на предизборния екип на Ритър. Записките на Джоун отбелязваха, че след убийството животът на Денби се е променил към добро благодарение на наследените земи и пари в Мисисипи. По тази причина Джоун бе решила, че той не може да бъде онзи, когото търсеха. Но Мишел се съмняваше. Нима стигаха само няколко телефонни разговора и две-три най-общи проверки, извършени от хората на Джоун? Джоун не бе отишла в Мисисипи да провери лично. Изобщо не бе виждала Дъг Денби. Дали той наистина си живееше там като едър земевладелец? Дали всъщност не се спотайваше нейде наоколо, изчаквайки да убие или отвлече следващата си жертва? Според Кинг Денби бил изместен безцеремонно от Сидни Морс в кампанията на Ритър и го намразил жестоко. Може би мразеше и самия Клайд Ритър. Но каква връзка би могъл да има с Арнолд Рамзи? Или с Кейт Рамзи? Дали бе използвал богатството си, за да организира някаква кампания на отмъщението? Дотук проучването на Джоун не отговаряше на тези въпроси.

Мишел взе писалка и отново записа името на Денби под задрасканото от Джоун. Поколеба се дали да не позвъни на Кинг и да го попита какво знае за този човек. Може би трябваше направо да отиде там със записките и да го принуди да седнат на работа заедно. Тя въздъхна. А може би просто искаше да е близо до него. Тъкмо си наливаше още една чаша чай и гледаше през прозореца навън, където прииждаха дъждовни облаци, когато телефонът иззвъня.

Обаждаше се Паркс.

— Все още съм в Тенеси — каза той. Не изглеждаше много доволен.

— Нещо ново?

— Разговаряхме с хората, които имат къщи наблизо, но не можаха да ни помогнат. Не познават Боб Скот, не са го и виждали. Дявол да го вземе, имам чувството, че половината от тях също се крият от правосъдието. Имотът принадлежи на Боб Скот. Купил го от някакъв старец, който живял там около пет години, но според роднините му дори не знаел за бункера. А самият бункер беше изчистен старателно и не открихме други улики освен обицата, която намерихте вие двамата.

— Шон я намери, не аз. — Мишел се поколеба, после каза: — Слушай, той откри и още нещо.

И тя му разказа за името на виетнамското село, надраскано върху стената на другата килия. Паркс побесня.

— Дявол да го вземе, защо не ми е казал още тогава?

— Не знам — отговори тя, после си спомни как Кинг се отдръпна от нея. — Може би в момента не е готов да се довери на никого.

— Значи ти провери, че Скот е бил военнопленник в това село по време на Виетнамската война?

— Да, разговарях с агент, който знаеше цялата история.

— Да не би да твърдиш, че някой е пристигнал там и го е затворил в собствения му дом?

— Шон каза, че може и да е трик, за да се отклоним по погрешна следа.

— Къде е сега гениалният детектив?

— В дома си. Разработва други линии на разследването. В момента не е от най-приказливите. Явно иска да остане сам.

— Не ми пука какво иска! — изрева Паркс. — Може вече да е разгадал целия случай, а не обелва и дума!

— Виж, Джефърсън, той прави всичко възможно, за да разкрие истината. Просто го върши по свой начин.

— Е, започна сериозно да ми писва от начина му.

— Ще поговоря с него. Може да се срещнем по-късно.

— Не знам още колко ще остана тук. Вероятно няма да свърша по-рано от утре. Поговори с Кинг и го накарай да разбере колко греши, като крие сведения от нас. Не искам да разбера, че разполага с още някакво доказателство, за което не зная. Инак ще го натъпча в килия досущ като онези, дето ги видя днес. Разбра ли?

— Напълно.

Мишел изключи компютъра си от телефонния извод, нави кабела и го прибра в калъфа. Стана и тръгна към другия край на стаята да вземе нещо от раницата си. Толкова бе унесена в мисли, че не забеляза заплахата до последния миг. Препъна се и падна. След като стана, тя гневно огледа веслото. То стърчеше наполовина изпод леглото заедно с разни други вещи от джипа. Отдолу бе тъй претъпкано, че разни неща непрестанно се изтъркулваха и превръщаха стаята в писта за бягане с препятствия. Вече за трети път се спъваше. Мишел реши, че трябва да предприеме нещо.

Докато се бореше с багажа си, тя дори не подозираше, че разговорът й с Джефърсън Паркс е прихванат чрез миниатюрна плетеница от проводници и интегрални схеми. В извода на телефонните линии се спотайваше друго устройство, добавено съвсем неотдавна без знанието на собствениците. То бе тъй чувствително, че хващаше не само всички разговори в стаята или по телефона, но и репликите на човека отсреща.

На около осемстотин метра от мотела край пътя бе спрял един ван. Вътре човекът с буика прослуша разговора за трети път, после изключи записа. Взе телефона, набра номер, поговори няколко минути и приключи с думите:

— Просто не мога да ти кажа колко съм разочарован.

От тия думи по гърба на онзи отсреща пробягаха тръпки.

— Направи го — каза той. — Още тази нощ.

После затвори и се загледа към мотела. Мишел Максуел най-сетне се бе добрала до върха на списъка. Той безмълвно я поздрави.