Част от секундата

4

Погребалната процесия бе спряна. Претърсиха всички коли и катафалката. Когато отвориха ковчега, вътре лежеше Харви Килъбру — всеотдаен съпруг, баща и дядо. Буквално всички опечалени бяха стари хора, очевидно изплашени от това нашествие на въоръжени мъже, и нито един от тях не приличаше на похитител, но все пак агентите върнаха цялото шествие заедно с катафалката обратно към погребалното бюро.

Униформеният пазач Симънс се приближи до един агент от тайните служби, който тъкмо сядаше в колата си, за да поведе кервана назад.

— А сега какво, сър?

— Искам пътят да бъде под наблюдение. Който се опита да се измъкне, спирай го. Дойде ли някой отвън, проверявай дали има редовни документи. Ще гледаме да ти осигурим подкрепление колкото се може по-скоро, но засега не мърдай оттук. Разбра ли?

Симънс изглеждаше много нервен.

— Станало е нещо голямо, нали?

— Човече, това е най-голямото нещо, което ще видиш през целия си живот. Само дано да свърши благополучно. Макар че не ми се вярва.

Дотича друг агент на име Нийл Ричардс и предложи:

— Аз ще остана, Чарли. Вероятно не е добра идея да го зарежем тук съвсем сам.

Чарли се озърна към своя колега.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш на веселбата, Нийл?

Ричардс се усмихна мрачно.

— В момента бих предпочел да съм поне на километър от Мишел Максуел. Оставам с момчето.

Ричардс се настани на седалката до Симънс, който бързо завъртя вана си така, че да прегради пътя. Двамата проследиха с очи как процесията от агенти и опечалени изчезва в далечината, после огледаха местността във всички посоки. Не се виждаше жива душа. Симънс не отлепваше длан от дръжката на пистолета си и черната му кожена ръкавица леко се сбръчкваше, когато напрягаше пръсти. Той посегна да засили звука на полицейската радиостанция и пак се озърна нервно към опитния агент. После високо изрече:

— Знам, че навярно не бива да ми казвате, но какво стана там, по дяволите?

Ричардс не си направи труда да го погледне.

— Прав си. Не бива да ти казвам.

— Аз съм израснал по тия места, познавам всеки сантиметър — каза Симънс. — Ако ми трябваше да измъкна някого оттук, на около километър по-нататък има черен път. Потеглиш ли по него, додето се усетиш, и вече си минал десетина километра.

Този път Ричардс се озърна към него и бавно каза:

— Така ли?

Той се приведе към Симънс и бръкна в джоба на сакото си. В следващия миг агентът от тайните служби Нийл Ричардс лежеше по очи на седалката с малка червена дупка в гърба. Пръстите му все още стискаха дъвката, която бе извадил от джоба си. Симънс хвърли поглед назад, където жената сваляше заглушителя от малокалибрения си пистолет. Досега се бе укривала в малка ниша под фалшивия под на вана. Разговорите по полицейската радиостанция бяха заглушили тихия шум при измъкването й.

— Малокалибрен дум-дум, предназначен да остане в тялото — каза тя. — Така е по-чисто.

Симънс се усмихна.

— Прав беше човекът, наистина е нещо голямо.

Той измъкна радиостанцията на мъртвия агент и я захвърли надалече в гората. После подкара в посока, обратна на погребалното бюро. След около петстотин метра зави по буренясал черен път. Там изхвърлиха трупа на агент Ричардс в един обрасъл крайпътен ров. Симънс бе казал истината — този път бе идеален за бягство. След още стотина метра и два завоя стигнаха до изоставен обор с отворени врати и хлътнал покрив. Симънс вкара вана, слезе и затвори вратите. Вътре ги чакаше бял пикап.

Жената се измъкна след него. Вече изобщо не приличаше на престаряла вдовица. Беше млада, русокоса, дребничка, но мускулеста и пъргава, облечена с джинси и бяла плажна блузка. В момента се наричаше Таша — едно от многото имена, които бе използвала в своя сравнително кратък живот. Тя бе също тъй опасна като Симънс и дори по-жестока. Притежаваше най-главното качество на един съвършен убиец — пълна липса на съвест.

Симънс съблече униформата си, под, която носеше джинси и тениска. След това взе от задната седалка на вана комплект за гримиране и свали перуката, бакенбардите, веждите и другите части на маскировката си. В действителност беше доста по-възрастен, с тъмна коса.

Двамата свалиха от вана големия сандък, където лежеше Бруно. В случай, че някой си направеше труда да погледне, върху сандъка бе написано, че съдържа свързочна апаратура. Зад кабината на пикапа, точно под стъклото имаше друг сандък, предназначен за инструменти. Извадиха Бруно, прехвърлиха го вътре и заключиха. В стените и капака имаше отвори за проветрение, а вътрешността беше тапицирана.

След това двамата натовариха в каросерията на пикапа няколко бали сено от купчината в ъгъла на обора; така почти напълно прикриха сандъка. Приключиха за по-малко от двайсет минути, после скочиха в кабината, надянаха бейзболни каскетчета, изкараха колата от обора и по друг черен път се върнаха на главното шосе на около три километра по-нататък.

По ирония на съдбата насреща им се зададе дълга колона полицейски коли, черни автомобили и джипове, без съмнение устремени към мястото на престъплението. Докато се разминаваха, един млад полицай дори се усмихна на красивата жена, седнала отдясно в пикала. Таша му хвърли кокетен поглед и махна с ръка. Сетне двамата продължиха спокойно напред, а отвлеченият кандидат-президент лежеше безчувствен в каросерията.

На три километра пред тях беше старецът, който неотдавна седеше край входа на погребалното бюро, докато Джон Бруно и свитата му влизаха вътре. Няколко минути преди Максуел да блокира района, той приключи с дялкането и се измъкна. Пътуваше сам, в очукан „Буик Импала“ с раздрънкай ауспух. Току-що бе получил вест от колегите си. Отвличането на Бруно вървеше успешно и имаше само една жертва — някакъв агент от тайните служби, решил за свое нещастие да вземе за партньор човек, когото навярно бе сметнал за съвсем безобиден.

След толкова време и усилия най-сетне се започваше. Старецът се усмихна неволно.