Част от секундата

48

От персонала на адвокатката фирма във Филаделфия Джоун научи интересни неща за Джон Бруно. Колкото до Катрин Бруно, никой от бившите му колеги не каза топла дума за нея.

— Толкова си вири носа, че при пороен дъжд, току-виж, се удавила — подметна една секретарка за благородната мисис Бруно.

Джоун откри още една жена, която също бе работила с Бруно по време на кариерата му като прокурор във Вашингтон. Жената си спомняше съпрузите Мартин и бе прочела за тяхната смърт.

— Кой би си помислил, че ще убият тъкмо него? — каза тя с нескрита тревога. — Бил беше толкова кротък и доверчив.

Джоун веднага се възползва от случая.

— Да, много доверчив. А може би не е трябвало да бъде.

— Е, аз не обичам да вадя на показ служебни неразбории.

— И двете сме пълнолетни, тъй че можем да говорим за каквото и когато си искаме — възрази Джоун. — Особено ако това може да помогне на правосъдието.

Жената продължаваше да мълчи.

— Значи наистина сте работили с Бил Мартин и Бруно във Вашингтон?

— Да, така беше.

— И какви впечатления имате от тях?

— Бил беше твърде добродушен за своя пост. Всички го казвахме, не пред него, разбира се. Колкото до Бруно, той си стоеше идеално на мястото, ако питате мен.

— Корав, безмилостен. И склонен да прекрачи отвъд чертата, за да постигне резултати, нали?

Жената поклати глава.

— Не, не бих казала. Беше корав, но не съм чувала да прекрачва границата.

— И все пак четох, че по онова време в прокуратурата е имало много проблеми.

— Имаше. Както казах, понякога Бил Мартин бе твърде добродушен. Някои прокурори правеха нарушения. Но от мен да го знаете, по онова време същото вършеха и мнозина полицейски служители. Издънки ставаха непрекъснато. Спомням си как по време на протестите в края на шейсетте и началото на седемдесетте години имаше десетки случаи, когато полицейски служители скалъпваха доказателства, арестуваха за несъществуващи престъпления, сплашваха хората, изнудваха ги. Беше зле, много зле. Истински позор.

— И все пак казвате, че Бруно не е участвал?

— Ако е участвал, аз определено не знам за това.

— Познавахте ли съпругата на Бил Мартин, Милдред?

— Как да не съм я познавала! Вечно се изхвърляше и харчеше неразумно. И никак не обичаше Бруно, уверявам ви.

— И аз така чух. Значи не би ви изненадало, ако чуете, че е клеветила Бруно, че е разпространявала лъжливи слухове за него?

— Ни най-малко. Тя си беше такава. Искаше мъжът й да бъде суров блюстител на закона, като се надяваше тайничко това да го отведе, а също и нея, разбира се, до светлия бряг, тоест до големите пари. Само че Бил не беше такъв. За разлика от Бруно. Мисля, че тя просто завиждаше.

Джоун се облегна назад и бавно осмисли новата информация. После проницателно огледа жената. Изглежда, говореше истината. А това променяше всичко.

— Би ли ви изненадало, ако Милдред се окажеше замесена някак в смъртта на съпруга си или в изчезването на Бруно?

— За Бил — да. Мисля, че наистина го обичаше. Но за Бруно? — Жената сви рамене. — Милдред беше адски отмъстителна.

— И какво точно означава това?

— Че при удобен случай би го застреляла, без да й мигне окото.

Джоун отлетя обратно към Вирджиния и взе колата си. Докато потегляше от аерогарата, телефонът й иззвъня. Обаждаха се от фирмата й с отговор на въпроса за местонахождението на Боб Скот и Дъг Денби. Докладът я смая. Великолепната Агенция с всичките й огромни възможности и връзки на най-високо ниво не бе успяла да открие Боб Скот. Преди около година бившият агент от тайните служби сякаш изчезнал от лицето на земята. Бяха го проследили до Монтана, където по всяка вероятност се издържал със земеделски труд. Сетне нямало никакви сведения за него. Бил разведен от години, нямал деца, а бившата му съпруга се омъжила повторно и не знаела нищо за местонахождението му. Агенцията използвала връзките си в тайните служби, но дори и те не помогнали. През последната година пенсионните чекове, пращани на неговия адрес в Монтана, се връщали обратно.

С Дъг Денби се оказа по-лесно. След като получил голямо наследство в пари и недвижима собственост, той се завърнал в родния си щат Мисисипи и водел приятен живот на едър земевладелец далеч от кръвожадните политически схватки. Явно нямал никакво намерение да хукне да убива хора.

Джоун затвори телефони и тъкмо се канеше да потегли, когато той иззвъня отново. Обаждаше се Джефърсън Паркс.

— Позволи ми да ти съобщя — каза федералният шериф, — че все още имаш много почитатели в тайните служби. Само това слушах — колко си велика. Направо се отвратих.

Джоун се разсмя.

— Често оказвам подобно влияние върху мъжете.

— Провървя ли ти?

— Засега не. С адвокатската кантора и политическия екип на Бруно пак попаднах в задънена улица.

— Какво ще правиш сега?

— Още не знам. Не успях да открия Боб Скот. Вече около година няма следа от него.

— Добре, виж какво. Знам, че ние тук сме стара и бедна федерална служба, която не разполага с разни модни машинарии като вас в частния сектор, но какво ще кажеш, ако се опитам да открия този приятел по наша линия?

— Каквото и да постигнеш, ще бъде посрещнато с искрена благодарност — отвърна любезно Джоун.

— Но Кинг май не смяташе, че Боб Скот е замесен. Вярно, може да има зъб на Кинг за станалото. Но нали трябва да е имал и причина да убие Ритър, съсипвайки кариерата си. А и онази история с пистолета…

— Размишлявах над това. Шон ми каза, че оръжието, което намерил в градината на Лорета, било пистолет трийсет и осми калибър с къса цев.

— И какво?

— Този модел не е стандартен за тайните служби. Значи дори да не е било необичайно Скот да е въоръжен, би изглеждало подозрително, че носи две отделни оръжия. Особено ако едното е пистолет с къса цев.

Паркс продължаваше да се съмнява.

— Но защо са му две оръжия? Ако е искан да застреля Ритър, би могъл да използва собствения си пистолет.

— Ами ако вторият убиец, съучастникът на Рамзи, се е изплашил и е прехвърлил пистолета на третия заговорник, Боб Скот, предполагайки, че никой няма да го заподозре? Сетне Скот се изплашва, защото вече има два пистолета. Скрива оръжието в килера и точно тогава го вижда Лорета.

— И Лорета започва да го изнудва — довърши Паркс. — Добре, това би дало на Скот мотив да я убие. Но смъртта на Ритър съсипа кариерата му. Защо Скот се е съгласил на това?

Джоун въздъхна.

— Защо хората вършат едно или друго? За пари! А фактът, че е изчезнал, не говори в полза на неговата невинност.

— Какво още знаеш за него?

— Ветеран от Виетнам, след войната постъпил в службите. Може да му се е отразило. Падал си по стрелбата. Може би е прекрачил в тъмната половина. Но нали разбираш, всичко това не е проучвано както трябва. Официално се води, че Рамзи е действал сам. Ние сме първите, които разглеждат случая под друг ъгъл.

— Е, крайно време беше, по дяволите. Ще ти се обадя, ако науча нещо. При Кинг ли се връщаш?

— Да, по-точно в мотела, в който съм отседнала, „Кедрите“.

— И аз ще дойда по някое време — каза Паркс.

Унесена в мисли, Джоун бавно потегли.

Бе тъй унесена, че не забеляза нито следващата я кола, нито втренчения поглед на шофьора.