Част от секундата

58

Доналд Холмгрен живееше в покрайнините на Роквил, Мериланд. Къщата му бе пълна с книги, списания и котки. Беше вдовец на около седемдесет години с буйна прошарена коса и облечен с лек пуловер и памучен панталон. Той разчисти дивана в хола от котки и книги, за да настани Кинг и Мишел.

— Благодарим ви, че веднага се съгласихте да ни приемете — каза Кинг.

— Няма проблеми, дните ми вече отдавна не са много заети.

— Сигурно са били по-заети, когато работехте в полицията — подхвърли Мишел.

— И още как! Интересни времена бяха.

— Както споменах по телефона — започна Кинг, — инцидентът, който разследваме, е свързан със смъртта на войник от Националната гвардия някъде през май седемдесет и четвърта.

— Да, помня случая много добре. Слава богу, не всеки ден убиват войници от Националната гвардия. Но онзи ден беше паметен. Имах дело във Федералния съд, когато започна демонстрацията. Прекратиха заседанието и всички се втурнаха да гледат телевизия. Никога не бях виждал подобно нещо и се надявам повече да не видя. Имах чувството, че гледам щурма на Бастилията.

— Разбрахме, че първоначално е имало обвинен за престъплението.

— Така е. Започнаха с обвинението в предумишлено убийство, но когато взеха да се събират подробности, то просто се сгромоляса.

— Значи знаете кой водеше защитата?

— Аз — гласеше изненадващият отговор. Мишел и Кинг се спогледаха. Холмгрен обясни: — Работех в служба „Обществени защитници“ от близо шестнайсет години, започнах още когато беше Агенция за правна помощ. Водил съм някои нашумели дела. Но да ви кажа право, мисли, че никой не искаше да се заеме с онзи случай.

— Искате да кажете, че е имало безспорни доказателства срещу обвиняемия? — попита Мишел.

— Не, доказателствата в никакъв случай не бяха убедителни. Ако си спомням добре, той бе арестуван, защото излизал от уличката, където станало престъплението. Труп, и то в униформа, а около него тайфа хипита с камъни в ръцете — е, това си беше направо рецепта за катастрофа. Мисля, че са арестували първия, който им е попаднал. Трябва да разберете, че градът беше във военно положение и нервите на всички бяха обтегнати до скъсване. Ако не греша, обвиниха някакъв студент. Изобщо не бях сигурен, че той го е извършил, а още по-малко — че е било предумишлено. Може при сблъсъка войникът да е паднал и да си е ударил главата. Разбира се, по онова време се носеха слухове, че прокуратурата скалъпвала обвиненията. Дявол да го вземе, случваше се полицейски служители да лъжат под клетва, да съчиняват скалъпени обвинения, да подхвърлят улики и тъй нататък.

— Помните ли името на обвиняемия?

— Откакто ми позвънихте, все се мъча да си го спомня, но не успявам. Беше млад и много умен, това помня. Съжалявам, но оттогава съм работил по хиляди дела, а онзи случай мина съвсем набързо. Помня добре обвиненията и аргументите на защитата, но имената ми се губят. Трийсет години минаха.

Кинг реши да си опита късмета.

— Не се ли казваше Арнолд Рамзи?

Холмгрен леко разтвори устни.

— Не бих се заклел, но мисля, че беше така. Откъде знаете?

— Дълго е за обясняване. Преди осем години същият Арнолд Рамзи застреля Клайд Ритър.

Холмгрен зяпна.

— Същият ли беше?

— Да.

— Е, сега може би съжалявам, че му се размина.

— Но тогава не съжалявахте?

— Не, не съжалявах. Както споменах, по онова време някои хора не се интересуваха каква е истината, стига да можеха да осигурят присъда.

— Но в случая с Рамзи не успяха?

— Да. Макар че не смятах случая за много сериозен, все пак трябваше да работя с фактите, а те не бяха приятни. А и правителството ни натискаше здравата. Целта бе да го превърнат в пример за назидание, не че ги упреквам. И после ме отстраниха от случая.

— Защо?

— Обвиняемият си намери нови защитници. Някаква адвокатска фирма от западните щати, струва ми се. Мисля, че Рамзи беше оттам, ако наистина е бил той. Предположих, че близките му са научили и идват на помощ.

— Помните ли името на фирмата? — попита Мишел.

Холмгрен се замисли.

— Не, твърде много дела съм имал след онзи случай.

— И тази фирма някак успя да свали обвиненията?

— Не само това. Чух, че успели да заличат всички сведения за ареста, до най-малката подробност. Явно много ги е бивало. В моите отношения с правителството по ония времена това се случваше рядко.

— Е, вие казахте, че някои от държавните прокурори не са били в час с морала — подхвърли Кинг. — Може да са ги подкупили. Прокурорите и ченгетата.

— Може и тъй да е станало — каза Холмгрен. — Нали разбирате, щом си готов да скалъпваш делата, то защо да не вземеш подкуп, за да потулиш цялата работа? Прокурорът по делото беше млад, много амбициозен и имах чувството, че е изпечен въжеиграч. Но не мога да отрека, умееше да играе играта, всяко препятствие превръщаше в трамплин, за да се издига все по-нависоко. Не съм го виждал да прекрачва границата, макар че други от неговата служба не се колебаеха. Жал ми беше за шефа му. Той си изпати жестоко, когато няколко години по-късно цялата мръсотия в службата изскочи на бял сняг. Били Мартин беше добър човек. Не заслужаваше да пострада така.

Кинг и Мишел го гледаха като зашеметени. Най-сетне Кинг си възвърна дар-слово.

— А името на прокурора, който водеше обвинението срещу Арнолд Рамзи?

— О, него никога няма да го забравя. Той е онзи, дето се кандидатира за президент и го отвлякоха. Джон Бруно.