Част от секундата

50

Късно следобед четиримата отново се срещнаха в дома на Кинг. Паркс сложи върху кухненската маса голяма кутия за документи.

— Това е резултатът от нашето проучване за Боб Скот — каза той на Джоун.

— Бързо пипате — отбеляза тя.

— Хей, а ти да не мислеше, че сме от компанията на Мики Маус?

Джоун го изгледа втренчено.

— Обичам лично да проверявам сведенията. Никой не е безгрешен.

— За жалост — отвърна Паркс, като я гледаше малко смутено. — Причината да получим пратката толкова бързо е, че онези диванета са натъпкали вътре всичко, свързано с хора на име Боб Скот. Повечето документи навярно са безполезни. Така или иначе, ето ви ги. — Той стана и си сложи шапката. — Аз потеглям обратно. Ако изскочи нещо ново, ще се обадя и очаквам от вас същото.

След като Паркс излезе, тримата набързо вечеряха на задната веранда. Джоун им разказа какво е научила за Дъг Денби.

— Значи той е извън подозрение — каза Мишел.

— Така излиза.

Кинг изглеждаше озадачен.

— Тогава според жената, с която си разговаряла в адвокатската фирма, Бруно не е хитрувал по време на работата си във Вашингтон?

— Ако може да й се вярва. Склонна съм обаче да смятам, че казваше истината.

— Значи не е изключено Милдред да ни е надрънкала куп лъжи за Бруно?

— Виж, в това мога да повярвам — отвърна Джоун. Тя се озърна към кутията на Паркс върху кухненската маса. — Ще трябва да прегледаме онези досиета.

— Аз мога да започна — предложи Мишел. — Тъй като не съм го познавала, няма опасност да прескоча някоя подробност, която би ви се сторила прекалено банална.

Тя стана и влезе в къщата. Джоун се загледа към езерото.

— Тук наистина е красиво, Шон. Избрал си чудесно място, за да започнеш отначало.

Кинг допи бирата си и се облегна назад.

— Е, мога да избера и друго място.

Джоун се озърна към него.

— Дано не ти се налага. Човек не бива да почва живота си отначало повече от веднъж.

— Ами ти? Нали каза, че искаш да се оттеглиш.

— На някой остров с милионите? — Тя се усмихна примирено. — Мечтите рядко се сбъдват. Особено на моята възраст.

— Но ако намериш Бруно, ще получиш голямата печалба.

— Парите бяха само част от мечтата.

Когато Кинг я стрелна с поглед, Джоун бързо извърна глава.

— Често ли излизаш с платноходката? — попита тя.

— Наесен, когато моторниците ги няма и ветровете са подходящи.

— Сега е есен. Тъкмо време за излет по езерото.

Кинг погледна ясното небе и усети по кожата си лекия полъх на вятъра. До залеза имаше още два-три часа. Той се втренчи в Джоун.

— Да, тъкмо време за разходка по езерото.

Потеглиха и Кинг показа на Джоун как да използва кормилото. Беше монтирал на кърмата мотор с мощност пет конски сили в случай, че вятърът стихне. Насочиха се към средата на езерото, после оставиха платноходката да се носи по вятъра.

Джоун гледаше с възхищение планините около езерото, все още покрити със зеленина, макар че вече из въздуха се усещаше дъхът на есен.

— Мислил ли си някога, че ще попаднеш на такова място след всички онези хотели, самолети и безкрайното стърчене на пост до разсъмване? — попита тя.

Кинг сви рамене.

— Откровено казано, не. Никога не си правех далечни планове. Винаги съм бил човек на настоящия момент. — Той побърза да добави: — Сега вече свикнах с дългосрочното мислене.

— И накъде те водят дългосрочните мисли?

— Наникъде, докато не изясним тази загадка. Проблемът е, че дори да се справим, злото бе сторено. Може наистина да ми се наложи да напусна.

— Да бягаш? Не е в твой стил, Шон.

— Понякога е най-добре просто да вдигнеш лагера и да продължиш. Човек се уморява от битки, Джоун. — Той седна до нея и пое кормилото. — Вятърът се променя. Мисля да сменя гласа. Утлегарът ще мине над палубата. Бъди готова да се наведеш, когато ти кажа.

След като изпълни маневрата, той отново й предаде кормилото, но остана близо до нея. Тя беше облечена с блуза и панталон, но бе свалила обувките и запретнала крачолите до коленете си. Ходилата й бяха малки, с лакирани в червено нокти.

— Преди осем години предпочиташе ярък лилав лак, нали?

Тя се разсмя.

— Червеното продължава да бъде актуално, но лилавото може пак да излезе на мода. Поласкана съм, че си спомняш.

— Лилави нокти и пистолет на кръста.

— Хайде, признай си, ефектът беше порочен и неустоим.

Той се облегна назад и зарея поглед над езерото. Няколко минути мълчаха. От време на време Джоун се озърташе нервно към него и Кинг правеше всичко възможно, за да не я погледне в очите.

— Хрумвало ли ти е някога да ми предложиш брак? — попита тя.

Той я изгледа смаяно.

— Тогава бях женен, Джоун.

— Знам. Но живеехте разделено и бракът на практика беше приключил.

Той наведе очи.

— Добре де, може и да съм бил наясно, че бракът ми е приключил, но не бях сигурен дали искам да опитам още веднъж. А и май никога не съм вярвал, че двама агенти от тайните служби могат да създадат нормално семейство. Онзи живот беше просто безумен.

— А аз се канех да ти предложа.

— Какво?

— Брак.

— Ти наистина си невероятна. Значи щеше да ми предложиш ръката си?

— Има ли правило, което да казва, че само мъжете предлагат брак?

— И да имаше, сигурен съм, че щеше да го прегазиш без затруднения.

— Говоря сериозно, Шон. Аз бях влюбена в теб. Дотолкова, че посред нощ се събуждах разтреперана от ужас да не би всичко да отлети и отново да се събереш с жена си.

— Не знаех — тихо каза той.

— А ти какво изпитваше към мен? Какви бяха истинските ти чувства?

Той се смути.

— Откровено ли? Бях изумен, че ме допусна до себе си. Ти стоеше на толкова висок пиедестал, и като личност, и в професията.

— И какво? Значи бях трофей, който да закачиш на стената?

— Мисля, че това по-скоро се отнася до мен.

— Аз не спях с когото ми падне, Шон. Нямах такава репутация.

— Да, нямаше. Имаше репутация на желязна дама. Не познавах нито един агент, който да не е впечатлен от теб. Ти плашеше до смърт мнозина от най-коравите.

Джоун наведе глава.

— Не знаеш ли, че преуспелите жени са много самотни създания? Когато постъпих в службите, жените там все още бяха аномалия. За да успея, трябваше да бъда по-мъжествена от мъжете. Трябваше да създавам правилата в движение. Сега е малко по-различно, но тогава просто нямах друг избор.

Той я докосна по бузата и завъртя лицето й към себе си.

— Защо не го направи?

— Кое?

— Защо не ме помоли да се оженя за теб?

— Канех се, но после се случи нещо.

— Какво?

— Убиха Клайд Ритър.

Сега Кинг извърна лице на свой ред.

— И не ти се искаше да вземеш повредена стока?

Тя докосна ръката му.

— Ти наистина не ме познаваш добре. Беше много по-сериозно.

Той отново я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Не помнеше да е виждал Джоун толкова нервна. Освен в 10:32 часа през онова утро, когато загина Ритър. Тя бавно бръкна в джоба си и извади късче хартия.

Кинг разгъна листчето и прочете изписаните думи.

Бележката бе написана върху лист за писма от хотел „Феърмаунт“.

Той вдигна очи и срещна втренчения й поглед.

— Откъде изникна това?

— Беше пъхнато под вратата на моята стая във „Феърмаунт“ в девет часа онази сутрин.

Той я изгледа с недоумение.

— Сутринта, когато убиха Ритър? — Тя кимна. — И ти си помисли, че аз съм написал това? — Тя пак кимна. — През всичките тези години ти си смятала, че може би имам пръст в смъртта на Ритър?

— Шон, трябва да разбереш. Не знаех какво да мисля.

— И не си казала никому?

Джоун поклати глава.

— Също както ти не каза, че съм била в онзи асансьор. — Тя тихо добави: — Ти също си смятал, че имам нещо общо със смъртта на Ритър, нали?

Той облиза устни, извърна глава и по лицето му се изписа гняв.

— Подвели са и двама ни, нали?

— Видях бележката, намерена върху трупа в твоята къща. Щом я прочетох, веднага разбрах, че и двамата сме били използвани. Авторът на онази бележка ни е изправил един срещу друг така, че да гарантира нашето мълчание. Но имаше разлика. Аз не можех да разкрия истината, защото тогава би трябвало да кажа какво съм привила в асансьора. А кажех ли, с кариерата ми бе свършено. Моят мотив беше егоистичен. Ти обаче мълча по съвсем друга причина. — Тя докосна ръкава му. — Кажи ми, Шон, защо премълча? Сигурно си подозирал, че са ме подкупили, за да те разсея. И все пак пое цялата вина. Защо? — Тя въздъхна измъчено и тревожно. — Наистина трябва да знам.

Пронизителният сигнал на мобилния телефон стресна и двамата.

Кинг отговори. Обаждаше се Мишел от къщата.

— Преди малко позвъни Кейт Рамзи. Има да съобщи нещо важно. Но иска да ни го каже лично. Предлага да се срещнем на половината път, в Шарлотсвил.

— Добре, идваме веднага.

Кинг изключи телефона, хвана кормилото и мълчаливо насочи платноходката към брега. Не погледна Джоун, която за пръв път в живота си нямаше какво да каже.