Част от секундата

27

Приближиха се към хотела изотзад, като внимаваха да вървят плътно до високите дървета. Двамата бяха облечени еднакво и се движеха в синхрон. Изчакаха малко в покрайнините на гората, оглеждайки напред за признаци на човешко присъствие. След като се увериха, че няма никого, те излязоха от сянката и бързо прекосиха пространството между дърветата и телената мрежа около хотела. Изкатериха се по нея и скочиха от другата страна. Единият извади пистолет, после се упътиха покрай задната страна на хотела. Откриха странична врата и бързо разбиха ключалката. След още миг изчезнаха в тъмнината вътре.

Кинг и Мишел паркираха далече от „Феърмаунт“ и минаха останалото разстояние пеш. Когато наближиха сградата, прожекторът на хеликоптера проряза нощното небе и те бързо притичаха под дърветата.

— Наистина е вълнуващо — каза Мишел, когато излязоха от гората и продължиха към хотела. — Нали разбираш, поне веднъж за разнообразие да се прехвърлиш от другата страна на барикадата.

— Да, страхотна тръпка. Помисли си само, сега можех да съм си у дома пред камината с чаша червено вино и книга на Пруст, вместо да тичам из околностите на Боулинггън, Северна Каролина, и да се крия от полицейски хеликоптери.

— Моля те, не ми казвай, че четеш Пруст, докато пиеш вино — възкликна Мишел.

— Е, само ако няма нищо интересно по спортния канал.

Когато наближиха хотела, Кинг вдигна очи към грозната фасада.

— Винаги съм си мислил, че Франк Лойд Райт би могъл да проектира нещо подобно, ако се беше надрусан с хероин.

— Ужасно е — съгласи се Мишел.

— И за да си представиш що за естет беше Клайд Ритър, ще ти кажа, че смяташе хотела за много красив.

Дупката в оградата, през която бе минала Мишел при предишното си посещение, се оказа запушена. Кинг с лека завист проследи как Мишел се изкатери нагоре далеч по-пъргаво, отколкото би успял той в най-добрите си времена. Имаше защо да завижда. Когато дойде негов ред да скочи от другата страна, кракът му се закачи за мрежата и той едва не падна по очи. Без коментар тя му помогна да се изправи и го поведе покрай сградата. Влязоха от същото място, както при първото й посещение.

Мишел извади фенерче, но Кинг предупредително вдигна ръка.

— Изчакай малко. Нали каза, че имало пазач.

— Да, но не го видях наоколо, когато се вмъквах.

Кинг я изгледа странно.

— Доколкото си спомням, каза, че втория път си налетяла на пазача, но първия път не е имало никого.

— Може да е обикалял от другата страна. Вероятно задачата му е само да наблюдава оградата.

— Да, вероятно — каза Кинг. Кимна й да включи фенерчето и двамата се запътиха към фоайето.

— Залата „Джаксън Стената“ е малко по-нататък по коридора — каза Мишел.

— Тъй ли? Аз пък не знаех.

— Извинявай, Шон. Било е толкова отдавна, а аз съвсем наскоро бях тук.

— Не ми обръщай внимание — каза той. — Просто показвам колко съм невъзпитан.

— Искаш ли да идем там?

— Може би по-късно. Има нещо, което искам да проверя преди това.

— Килерът, където се е скрила Лорета Болдуин?

— Великите умове винаги мислят еднакво. Току-виж, скоро си почнала да пиеш вино и да четеш умни книги. И, макар да не ми се вярва, може би ще отделиш година-две да почистиш джипа си.

Отидоха до килера и отвориха вратата. Стиснал здраво фенерчето, Кинг влезе вътре и се огледа. Видя малка ниша в дъното, после се обърна към Мишел.

— Слаба ли беше Лорета?

— Почти скелет.

— Значи може без затруднения да се е вмъкнала там. Каза ли ти къде точно се е крила?

— Не, но може би просто е застанала по средата.

Кинг поклати глава.

— Ако аз бях изплашена жена насред убийства, суматоха, писъци и обезумели хора, мисля, че не само щях да вляза в някой килер, но и да се заровя колкото може по-надълбоко. Това е инстинкт, като да се завиеш презглава. В онзи момент тя не е разбирала какво става. Кой знае, може би всеки момент ще дотърчи въоръжен човек да се скрие тук и…

Той млъкна и се вгледа втренчено в предполагаемото скривалище на Лорета.

— Какво има, Шон?

Кинг само поклати глава.

— Не съм сигурен.

Той излезе от килера и затвори вратата.

— Добре, сега накъде? — попита Мишел.

Той въздъхна дълбоко.

— Към залата „Джаксън Стената“.

Когато влязоха в залата, Мишел мълчаливо се загледа как с лъча на фенерчето Кинг методично изследва цялото помещение, без да пропуска нито една подробност. После той погледна към мястото, където бе стоял преди осем години. С нова дълбока въздишка пристъпи натам и сякаш зае някогашния си пост. Ръката му плъзна по потния гръб на Клайд Ритър.

Кинг се бе пренесъл изцяло в месец септември 1996 година. Погледът му плъзна по въображаемите хора, потенциалните източници на неприятности, целуваните бебета; чуваше подхвърлените забележки от задните редове и отговорите на Ритър. Той дори неволно започна да шепне кодови думи в невидимия микрофон. Озърна се към стенния часовник, макар че вече отдавна го нямаше, а и не би могъл да го види в тъмното. Само още пет минути, после срещата щеше да приключи. Изумително, като си помислиш. Ако Рамзи бе закъснял или Ритър бе избързал, нищо нямаше да се случи. Колко различен щеше да бъде тогава животът на Кинг.

Без да осъзнава, той насочи поглед към асансьорите. Чу звън, после още веднъж и още веднъж. Пред мисления му поглед вратите се отваряха пак и пак. Сякаш го засмукваше някаква черна бездна.

Трясъкът го стресна, но ръката му полетя към кобура и измъкна въображаемия пистолет, докато той гледаше проснатото на пода тяло на Ритър. После вдигна очи към Мишел, която стоеше с фенерчето до вратата, след като току-що я бе затръшнала.

— Извинявай — каза тя. — Просто исках да видя реакцията ти. Май не трябваше да го правя.

— Да, не трябваше — твърдо отвърна той.

Тя се приближи и застана до него.

— За какво си мислеше преди малко?

— Би ли се изненадала, ако кажа, че и аз не знам?

— Говори тогава, за да излезе наяве. Може да е важно.

Той се замисли.

— Спомних си как гледах Арнолд Рамзи. Изражението му не беше като на човек, който току-що е убил кандидат-президент. Не изглеждаше уплашен, предизвикателен, гневен или побъркан.

— А как изглеждаше?

Кинг я погледна втренчено.

— Стори ми се изненадан, Мишел, сякаш не бе очаквал, че ще убие Ритър.

— Добре, но това е пълна безсмислица. Той току-що го е застрелял. Помниш ли нещо друго?

— Спомням си как след като отнесоха тялото на Ритър, Боби Скот дойде при мен да погледне раната ми.

— Изключителна постъпка при дадените обстоятелства.

— Е, той не знаеше какво е станало. Просто виждаше, че има ранен агент. Неприятностите започнаха след това.

— Нещо друго?

Кинг се загледа в пода.

— По-късно, когато ме извеждаха, Боби и Сидни Морс се караха в коридора. С тях имаше още един човек, не го познавах. Морс беше висок метър и седемдесет и пет, тежеше към сто и десет килограма, най-вече за сметка на сланината, а насреща му стоеше бивш морски пехотинец с рамене като гардероб. И се караха здравата. Гледката беше невероятна. При други обстоятелства бих се разсмял.

— За какво се караха?

— Ритър беше мъртъв по вина на Скот — сигурен съм, че това е разправял Морс.

— Видя ли някого от двамата след това?

— Само Боби, на официалното разследване. Не разменихме и дума. Все си напомнях да му позвъня, да му кажа, че съжалявам. Но така и не се наканих.

— Четох, че Сидни Морс бил пратен в лудница.

— Да. Според мен той не даваше пет пари за политиката на Ритър. За Морс всичко беше шоу, грандиозно представление. По онова време той работеше в шоу бизнеса. Веднъж го чух да казва, че ако успее да изтика тип като Ритър до върха на националната слава, той самият ще се превърне в идол.

Мишел се озърна и потръпна.

— Толкова е тихо. Като в гробница.

— Е, в известен смисъл наистина е гробница. Двама души умряха тук.

— Радвам се, че не са били трима.

А дали всъщност не бяха трима, запита се Кинг.

Мишел плъзна по пода лъча на фенерчето.

— Въжето за удържане на тълпата е било там, нали? — Кинг кимна. — Значи е вървяло горе-долу от онази стена до около педя отвъд ръба на стената с асансьорите. А от видеозаписа си спомням, че беше сложено диагонално. Помниш ли кой е разположил въжето там?

— Сигурно службите.

— Значи шефът на екипа, Боб Скот.

— Едва ли Боби се е занимавал с такива подробности.

— Тогава откъде знаеш, че са го направили службите?

Той сви рамене.

— Не мога да бъда сигурен. Просто знаех, че двамата с Ритър ще бъдем зад въжето.

— Именно. — Мишел подаде фенерчето на Кинг, застана на някогашното му място и погледна към асансьорите. — Добре, щом въжето е там, а ти тук, значи си единственият в цялата зала, който може да види асансьорите. Изглежда ми нагласено. А между другото, тази вечер асансьорът определено пак привлече вниманието ти.

— Зарежи асансьора — отсече той. — Защо изобщо дойда, по дяволите? Ритър беше мръсник. Радвам се, че умря.

— И все пак е бил кандидат-президент, Шон. Аз също не харесвах Бруно, но го пазехме като зеницата на очите си.

— Не ми изнасяй лекции за дълга на службите — грубо я прекъсна Кинг. — Аз съм охранявал президенти, докато ти си натискала греблата заради някакво си парче метал.

Мишел бавно изрече:

— Дългът на службите ли ти повеляваше да се чукаш цяла нощ с друг агент, когато сутринта си на смяна? Сигурно съм пропуснала този раздел от устава.

— Да, точно в същия раздел пише, че не бива да оставяш охранявания човек сам в затворено помещение. Май и това си пропуснала.

— Дано Джоун да си е заслужавала.

— Лорета Болдуин ти каза за бикините на полилея. Сама си прави изводите.

— Било е погрешно решение. Не бих спала с теб преди смяна, колкото и да се изкушавам… не че бих се изкушила.

— Благодаря. Радвам се да го чуя… Мик.

— Всъщност — продължи невъзмутимо Мишел — за мен разсейването ти е много по-приемливо, отколкото бурната нощ, преди да застъпиш на пост.

— Много интересно. А сега ще оглеждаме ли хотела, или искаш да продължиш с дисекцията на моя живот?

— Знаеш ли какво, дай да си тръгваме — каза внезапно тя. — Започна да ми призлява от атмосферата тук.

Тя се отдалечи с широка крачка. Кинг уморено поклати глава и бавно я последва.

Когато излезе в коридора, Мишел вече бе изчезнала от поглед. Кинг подвикна след нея, завъртя фенерчето и най-сетне я откри в сенките.

— Мишел, почакай. Ще се претрепеш, ако тръгнеш да излизаш без светлина.

Тя спря, скръсти ръце и го изгледа навъсено. После настръхна и рязко завъртя глава настрани. Кинг зърна неясно петно да изскача от мрака и в същия миг Мишел извика. Той се втурна напред, докато в лъча на фенерчето двама мъже се нахвърляха върху Мишел.

— Внимавай! — извика Кинг, тичайки към тях.

Но преди да ги достигне, пистолетът на единия нападател излетя във въздуха, избит от точния ритник на Мишел. След миг левият й крак изхрущя в лицето на втория. Онзи отхвръкна към стената и се свлече на пода. Като танцьорка, изпълняваща грижливо репетиран балет, тя се завъртя и повали първия с жесток ритник в бъбреците. Двамата понечиха да се изправят, но тя удари единия с лакът в тила, а Кинг халоса другия с фенерчето, преди да е станал.

Задъхан, той се озърна към Мишел, която ровеше из чантата си. Тя извади две назъбени пластмасови лентички за стягане на кабели и сръчно върза двамата зашеметени мъже. Дори не изглеждаше изпотена.

Мишел забеляза любопитното изражение на Кинг.

— Черен пояс, четвърта степен — поясни тя.

— Естествено — каза Кинг. Той освети с фенерчето двамата нападатели, все още облечени в сини затворнически гащеризони. — Май това са нашите приятели, бегълците. Изглежда, не са намерили дрехи за смяна.

Мишел извади телефона си.

— Ще се обадя на местните полицаи. Анонимно, разбира се.

— Хей, Мишел.

— Какво?

— Просто искам да знаеш, че се чувствам много спокоен, като наблизо има голяма и силна жена да ме защитава.

След като Мишел позвъни на полицията, двамата крадешком се отправиха към джипа и стигнаха тъкмо когато хеликоптерът се зададе с рев към хотела. Мишел проследи с поглед летящата машина и лъча на прожектора, който подскачаше по дърветата. Изведнъж ахна.

На един страничен път лъчът освети пикал. А в кабината седеше мъж, ясно очертан на фона на ярката светлина. После лъчът изгасна, а заедно с него изчезна и човекът. Мишел чу как двигателят заработи и пикапът бързо се отдалечи.

Тя скочи в кабината и изкрещя на Кинг да я последва.

— Какво има? — извика той и затвори вратата, докато тя трескаво се суетеше с ключовете.

— Там имаше човек с пикап, не го ли видя?

— Не.

— Не го ли чу как потегли?

— С тоя хеликоптер отгоре? Кой беше?

— Изглеждаше различен, защото сигурно е бил с маскировка, когато го видях за пръв път, но различих очите му съвсем ясно. Той беше, кълна се.

— Кой?

— Пазачът Симънс от погребалното бюро. Човекът, който отвлече Бруно и уби Нийл Ричардс.

Кинг я погледна смаяно.

— Сигурна ли си?

Мишел включи на скорост и даде газ.

— Напълно.

Тя завъртя джипа и се канеше да подкара по страничния път, когато насреща й изскочиха няколко полицейски коли.

Мишел удари с юмрук по волана.

— Дявол да го вземе, ама че момент избраха местните ченгета!

Когато вратата на една от колите се отвори и отвътре излезе човек, Кинг поклати глава.

— Не са местните, Мишел.

Човекът се приближи отляво и направи на Мишел знак да свали стъклото. После се наведе напред и огледа първо нея, после Кинг.

— Ще бъдете ли така любезни да слезете от колата? — попита Джефърсън Паркс.