Част от секундата

70

Когато пристигнаха, Паркс и Мишел говориха с ръководителя на местния полицейски отряд, вдигнат по тревога. Бяха повикани федерални шерифи и други полицейски подкрепления от Северна Каролина.

— Ще стигнат в хотела преди нас — още в колата бе казал Паркс.

— Нека да обкръжат сградата — посъветва го Мишел. — Отвсякъде има гора. Лесно могат да се прикрият.

Мишел и Паркс вече коленичеха между дърветата зад хотел „Феърмаунт“. Скрита зад завоя полицейска кола преграждаше пътя към хотела. Мишел забеляза на едно дърво снайперист с оптически мерник, насочил пушката си към хотела.

— Сигурен ли си, че разполагаш с достатъчно хора? — обърна се тя към Паркс.

Той посочи няколко места в мрака, където бяха заели позиции други полицаи. Мишел не ги виждаше, но усещаше успокояващото им присъствие.

— Имаме предостатъчно хора, за да свършим работата. Въпросът е дали ще открием Шон и останалите живи. — Паркс остави пушката си и извади малка радиостанция. — Ти си била в хотела и познаваш разположението. Какъв е най-добрият начин да атакуваме?

— Последния път, когато бяхме тук и заловихме бегълците, двамата с Шон успяхме да пробием дупка в оградата, преди да си тръгнем. Беше по-лесно, отколкото да прескачаме. Предната врата е заключена с верига и катинар, но на десетина метра встрани има счупен прозорец. Можем да влезем оттам и след секунди ще сме във фоайето.

— Сградата е голяма. Имаш ли представа къде точно могат да бъдат?

— Имам предположение. В залата „Джаксън Стената“. Това е вътрешна зала, непосредствено до фоайето. Има една врата и няколко асансьора.

— Защо си толкова сигурна, че са в нея?

— Хотелът е стар, има плъхове и всевъзможни твари, всичко скърца и пука. Но при затворена врата в онази зала не чувах нищо. Беше тихо, прекалено тихо. При отворена врата се чуваха всички обичайни звуци.

— Не схващам.

— Мисля, че залата е звукоизолирана, Джефърсън.

Той я изгледа втренчено.

— Почвам да разбирам накъде биеш.

— На позиция ли са хората ти? — Той кимна. Мишел погледна часовника си. — Наближава полунощ, но има пълнолуние. Ще трябва да преодолеем откритото пространство, за да стигнем до хотела. Ако можем да ръководим атаката отвътре, навярно имаме по-добри шансове да не загубим никого.

— Планът звучи добре. Но ти водиш. Аз не познавам терена.

Паркс вдигна радиостанцията и нареди на хората си да стеснят обръча.

Мишел понечи да се втурне напред, но той я хвана за ръката.

— Мишел, на младини имах добри постижения като атлет, но не бях олимпиец. А сега коленете ми са скапани, тъй че би ли намалила малко темпото, за да не те изпусна от поглед?

Тя се усмихна.

— Нямай грижа, в добри ръце си.

Те изтичаха през дърветата, докато наближиха откритата ивица, която трябваше да прекосят, за да стигнат до оградата. Там спряха и Мишел погледна задъхания Паркс.

— Готов ли си?

Той кимна и вдигна палец.

Тя скочи и побягна към оградата. Зад нея Паркс стори същото. Докато тичаше приведена, Мишел се съсредоточи отначало върху сградата. После вниманието й се насочи назад. И от онова, което откри, я побиха студени тръпки.

Това не бяха нормални крачки; чуваше същите неравни подскоци, които бе доловила пред прозореца на стаята си в мотела — подскоците на човека, който се опита да я убие. Тогава бе сбъркала. Не бяха мъчителни крачки на ранен враг, а ревматично куцукане на човек с болни колене. А след миг чу и хъхрещото му дишане.

Тя се хвърли зад един дънер само миг преди пушката да се вдигне и да стреля право към мястото, откъдето бе скочила. Претърколи се, извади пистолета и стреля на свой ред, разпращайки куршумите в широка смъртоносна дъга.

Паркс изруга от яд и се просна по очи, за да избегне огъня. После стреля отново.

— Дявол да те вземе, момиче — извика, той. — Прекалено си бърза.

— Мръсник! — изкрещя Мишел, търсейки с поглед из гората наоколо както път за бягство, така и евентуални съучастници на Паркс.

Тя изстреля по врага два куршума, които избиха ситни парченца от скалата, зад която се бе прикрил. Той отвърна на огъня.

— Съжалявам, но нямах избор.

Тя огледа гъстата гора зад себе си и се запита как да стигне дотам, без да загине.

— О, благодаря. Сега ми олекна. Какво, зле ли ти плащат във федералната служба?

— Между нас казано, да. Но не е там работата. Преди много години, когато бях полицай във Вашингтон, допуснах голяма грешка и след време тя се върна като бумеранг да трови живота ми.

— Би ли пояснил, преди да ме убиеш?

Накарай го да говори, каза си Мишел. Може би щеше да измисли начин да се измъкне. Паркс се поколеба, после каза:

— Нещо да ти напомня 1974 година?

— Протестите срещу Никсън? — Мишел напрегна паметта си и изведнъж разбра. — Ти си арестувал Арнолд Рамзи. — Паркс мълчеше. — Но той е бил невинен. Не е убил онзи войник от Националната гвардия… — Истината избухна в главата й като ослепителна светлина. — Ти си убил войника, а след това си прехвърлил вината на Рамзи. Подкупили са те.

— Луди времена бяха. Май и аз бях съвсем различен. И не биваше да става така. Изглежда, че ударих момчето твърде силно. Да, добре ми платиха, но се окачи, че съвсем не е било достатъчно.

— И човекът, за когото си работил тогава, те изнудва да вършиш всичко това?

— Както казах, онази история ми струваше скъпо. За убийство няма давност, Мишел.

Тя вече не го слушаше. Беше й хрумнало, че той използва същата стратегия. Да протака разговора, докато я заобиколят. Сега тя се опитваше да си спомни какъв модел пушка носеше Паркс. Да, сети се! „Ремингтън“ с пет патрона. Поне така се надяваше. Той бе стрелял четири пъти, а наоколо цареше такава тишина, че Мишел непременно щеше да чуе, ако бе презаредил.

— Хей, Мишел, там ли си още?

Вместо отговор тя изстреля три куршума по скалата и получи в отговор изстрел от пушката. Щом сачмите профучаха над нея, Мишел скочи и побягна към гората.

Паркс бързо зареди нови патрони, като ругаеше през цялото време. Но докато се прицели, тя вече бе твърде далеч и тичаше все по-бързо. Той изрева нещо в радиостанцията.

Мишел забеляза врага тъкмо навреме. Свърна наляво, прескочи един дънер и падна с разперени ръце на земята миг преди куршумът да се забие в кората.

Мъжът на дървото, когото бе сметнала за полицейски снайперист, сега също стреляше по нея. Тя изпрати към него няколко куршума, после пролази десетина метра и пак скочи.

Как можеше да е тъй сляпа, по дяволите? Още един изстрел изплющя в дървото над нея и тя отново се просна по очи. Докато жадно си поемаше въздух, прецени отчайващите си шансове. На практика не се очертаваше нищо освен смърт. Можеха да я издирват квадрат по квадрат и тя нямаше как да им попречи. Момент, телефонът! Посегна към него и откри, че е изпаднал от калъфа. Сега нямаше ни най-малка надежда за помощ, а поне двама убийци я дебнеха в мрачната гора. Е, това вече надхвърляше и най-страшните й детски кошмари.

Тя прати още няколко куршума в посоката, откъдето предполагаше, че се задават противниците, после скочи и побягна с все сила. Луната бе едновременно приятел и враг. Позволяваше й да вижда накъде тича, но в същото време позволяваше на враговете да я забележат.

Тя изскочи от дърветата и едва успя да спре на място.

Стоеше на ръба на малката клисура, която бе видяла при първото си идване тук. Направеше ли още една крачка, очакваше я дълъг полет надолу. Проблемът бе, че Паркс и съучастникът му се задаваха подир нея. Тя провери пистолета си; оставаха й пет патрона и един резервен пълнител. След секунди онези щяха да изскочат от гората и безпрепятствено да стрелят по нея, освен ако намереше къде да се скрие и първа да стреля по тях. Но дори да намереше укритие, изстрелите щяха да я издадат и снайперистът навярно щеше да я улучи. Тя се огледа, търсейки вариант с по-високи шансове за оцеляване. После отново наведе очи към пропастта и буйната река долу. Планът се зароди за секунди. Някои биха го нарекли лудост, други — самоубийство. Но какво толкова, по дяволите, винаги бе обичала предизвикателствата. Тя прибра пистолета в кобура, дълбоко пое дъх и зачака.

Щом ги чу да излизат на открито, Мишел изкрещя и скочи. Беше избрала грижливо мястото. На около шест метра по-долу имаше малка скална площадка. Тя се стовари на нея и падна по очи, шарейки трескаво с ръце за опора. Въпреки всичко тялото й неумолимо се хлъзна надолу и само двата пръста, впити отчаяно в някаква пукнатина, я удържаха от падане.

Погледна нагоре и видя как Паркс и другият мъж надничат през ръба. Една скална издатина отляво им пречеше да я видят. А луната отзад отчетливо очертаваше силуетите им. Можеше да ги застреля без затруднение и наистина се изкуши. Но сега мислеше в по-широки мащаби и имаше друг план. Тя побутна с обувка един малък дънер, закачен на площадката. Именно заради него и заради прикритието бе избрала точно това място. Натисна дънера и го изтъркаля до самия ръб. После погледна нагоре към Паркс. Двамата въртяха фенерчетата си, търсеха я и сочеха с ръце. Щом се загледаха настрани, Мишел блъсна с всичка сила и дънерът полетя надолу. В същия момент тя нададе най-пронизителния писък, на който бе способна.

Видя как дънерът цопна в реката, след това бързо погледна към двамата мъже, които насочваха фенерчетата си към шума. Мишел затаи дъх, като се молеше да повярват, че е загинала при падането в реката. Секундите минаваха една след друга, а те още стояха там и Мишел взе да си мисли, че наистина ще се наложи да ги застреля. След малко обаче те явно повярваха, че е мъртва, обърнаха се и тръгнаха назад към гората.

Мишел изчака около десет минути, за да е сигурна, че наистина са си отишли. После се включи в една стърчаща скала и започна да се катери нагоре. Ако Паркс и другият мъж можеха да видят изражението върху лицето на жената, изплуваща от небитието, щяха да изпитат истински страх въпреки своите оръжия и числено превъзходство.