Червеният кръг

11Признанието

В десет без три минути на другата вечер една закрита кола излезе бавно на Стийн скуеър и спря на ъгъла на Кларджис стрийт. Няколко минути по-късно Талия Дръмънд се зададе от другия край на площада. Тя беше наметната с дълга черна пелерина, а шапчицата на главата й се придържаше от гъст воал, вързан под брадичката й.

Без нито секунда колебание Талия отвори вратичката на колата и се качи вътре. Там цареше пълен мрак, но можеше да вижда смътно силуета на шофьора. Той не обърна глава, нито се опита да подкара колата, макар че тя усещаше трептенето на мотора под нозете си.

— Вчера сутринта в Мерилбоунския полицейски съд вие сте били обвинена в кражба — заговори шофьорът без предисловие. — А вчера след обед сте подали обявление, в което се представяте като току-що дошла от колониите, с намерение да намерите нова работа, на която да можете да продължите да извършвате дребни кражби.

— Много интересно — каза Талия, без гласът й да трепне, — само че вие не ме доведохте тук да описвате миналото ми. Когато получих вашето писмо, се сетих, че желаете да ви бъда много полезна помощничка. Но искам да ви задам един въпрос.

— Ако пожелая, ще отговоря.

— Разбирам — рече Талия, усмихвайки се в тъмното. — Ако обаче съм се свързала с полицията и бях дошла тук, придружена от мистър Пар и талантливия мистър Дерик Йейл?

— В такъв случай сега щяхте да лежите мъртва на паважа — спокойно я уведоми събеседникът й. — Мис Дръмънд, аз ви предлагам възможност да спечелите лесно пари и да си намерите отлична работа. Не възразявам дори в свободното си време да се отдавате на вашите чудатости, но главната ви задача ще бъде да служите на мен. Разбирате ли?

Тя кимна, но после, като съобрази, че той не може да я вижда, каза:

— Да.

— Ще ви се плаща добре за всичко, което вършите; аз ще бъда винаги наблизо, за да ви помогна — или да ви накажа, ако се опитате да ме предадете — добави той. — Разбирате ли?

— Отлично ви разбирам — отвърна тя.

— Работата ви ще бъде много проста — продължи непознатият шофьор. — Утре ще се явите в банката „Брабазон“. Брабазон има нужда от секретарка.

— Но ще ме вземе ли? — прекъсна го тя. — Не трябва ли да се представя под друго име?

— Представете се под истинското си име — каза човекът нетърпеливо. — И не ме прекъсвайте. За тази услуга ще ви платя двеста лири стерлинги. Ето ви парите. — Той подаде през рамо две банкноти и тя ги взе.

Ръката й случайно докосна рамото му и под мъхнатото сако усети нещо твърдо.

„Непроницаема за куршуми жилетка“, отбеляза си тя мислено, а после попита гласно:

— Какво да кажа на мистър Брабазон за предишната си работа?

— Не е нужно да казвате нищо, не е нужно и да правите нищо. От време на време ще получавате напътствия. Това е всичко — добави накратко непознатият.

Няколко минути по-късно Талия Дръмънд седеше в ъгъла на таксито, което я караше обратно към Лексингтън стрийт. Зад нея от време на време се приближаваше друго такси, което намаляваше скоростта си, когато и нейното я намаляваше, но никога не я изпреварваше, дори когато тя слезе на ъгъла на улицата, на която се намираше квартирата й. А когато завъртя ключа на пътната врата, само на десетина крачки от нея стоеше инспектор Пар. Ако и да знаеше, че е следена, тя с нищо не издаде това.

Пар почака само няколко минути, наблюдавайки къщата от другата страна на пътя. После, когато лампата й светна на горния прозорец, той се обърна и тръгна замислено обратно към таксито, което го бе докарало дотук.

Точно когато бе отворил вратичката и се качваше вътре, някой мина покрай него по тротоара; човек, който крачеше бързо с вдигната яка, ала инспектор Пар го позна.

— Флъш — подвикна той рязко и човекът се извъртя кръгом.

Беше дребен, жилав човек с мършаво лице. Като видя инспектора, челюстта му увисна.

— Ама… ама това е мистър Пар — каза той престорено радушно. — Кой би помислил, че ще ви видя в тоя край на света?

— Искам да поговоря малко с теб, Флъш. Ще се поразходиш ли с мен?

Тази покана не вещаеше нищо добро, мистър Флъш вече я бе чувал и по-рано.

— Нали нямате нищо против мен, мистър Пар? — попита той високо.

— Нищичко — призна Пар. — Пък и ти вече си се поправил. Спомням си какво ми каза в деня, когато излизаше от затвора.

— Вярно — рече Флъш Барнет с въздишка на облекчение. — Поправил съм се, работя за прехраната си и съм сгоден.

— Я гледай! — възкликна пълният мистър Пар с престорено учудване. — Бела ли е, или Мили?

— Мили — отговори Флъш, вътрешно проклинайки отличната памет на полицейския инспектор. — Тя също се поправя. Намери си работа в един магазин.

— По-точно, в банката на Брабазон — вметна инспекторът. — Така ли е?

— Мили е почтена млада дама — побърза да обясни мистър Флъш. — Толкова честна, че не би задигнала дори часовник, ако ще и животът й да зависи от това. Не искам да мислите, че е лоша, мистър Пар, защото не е. И двамата водим, бих казал, порядъчен живот.

Кроткото лице на Пар се набръчка от усмивка.

— Ти ми казваш голяма новина, Флъш. Къде мога да намеря Мили тия дни?

— Тя държи квартира от другата страна на реката — отговори Флъш неохотно. — Нали няма да изравяте стари скандали, мистър Пар?

— Пази боже — рече инспектор Пар благонравно. — Не, искам само да поговоря с нея. Може би… — той се поколеба, — е, мога да почакам. Сякаш провидението ме срещна с теб, Флъш.

Ала Флъш не беше на такова мнение.

„Така значи“ рече инспектор Пар на себе си, но не даде израз на подозрението си, дори когато след половин час срещна Дерик Йейл в клуба му. Още по-интересното беше, че макар в последвалия дълъг разговор да разгледаха мистерията с Червения кръг от всички страни, мистър Пар нито веднъж не спомена за срещата на Талия Дръмънд, за която, ако и да не я бе видял, поне се бе досетил.

Рано на другата сутрин двамата тръгнаха за малкото провинциално градче, където някой си Амброуз Сибли, описван като моряк, беше задържан по обвинение в убийство. По негово настойчиво искане Джек Бирдмор бе допуснат да ги придружава, макар и да не присъствува на разговора между двамата детективи и навъсения човек, който бе убил баща му.

Сибли се оказа мускулест, небръснат полушотландец-полушвед. Той не можеше нито да чете, нито да пише и вече бе попадал в ръцете на полицията. Това поне бе установил Пар от картотеката с пръстовите му отпечатъци.

Отначало той се дърпаше и благодарение по-скоро на умелия кръстосан разпит на Дерик Йейл, отколкото на усилията на инспектор Пар, направи самопризнания.

— Да, аз го убих — каза той най-после.

Бяха седнали в килията с официален стенограф, който си записваше показанията му.

— Да, спипахте ме, ала нямаше да можете, ако не бях пиян. Трябва да призная също, че аз убих Хари Хобс. Той беше мой колега, моряк на кораба „Оритианга“ през 1913 година. Убих го и хвърлих тялото му зад борда. Скарахме се за една жена, която срещнахме в Нюпорт Нюз, в Америка… Ще ви кажа, господа, как стана това. Бях напуснал кораба си от един месец и се бях закотвил в Моряшкия дом в Уопинг. Изгониха ме оттам за пиянство и на всичко отгоре ме арестуваха, та лежах седем дни в затвора. Ако оня дърт глупак ми бе дал един месец, нямаше да бъда тук. Една нощ, след като излязох от пандиза, се разхождах из Ист Енд, бях закъсал, пък ми се пиеше страшно и се чувствувах много зле. На всичко отгоре ме болеше зъб…

Пар срещна погледа на Дерик Йейл. Дерик се усмихна леко.

— Вървях по края на тротоара да търся фасове и не мислех за нищо друго, освен къде мога да намеря нещо за хапване и място за преспиване. Пък и започваше да вали и изглеждаше, че ще изкарам още една нощ по улиците. Изведнъж чух почти в ухото си някакъв глас, който каза: „Качвай се.“ Огледах се. До пътя стоеше някаква кола. Не можех да повярвам на ушите си. След малко човекът в колата рече „Качвай се. Ти ми трябваш“ и спомена името ми. Известно време карахме, без той да каже нищо, и забелязах, че избягваше силно осветените улици.

След малко спря колата и ми заразправя кой съм аз. Право да ви кажа, изненадах се. Той знаеше цялата ми история. Знаеше дори за Хари Хобс — съдиха ме и ме оправдаха за това убийство, — а после ме попита искам ли да спечеля сто лири стерлинги. Отговорих му, че искам. Тогава каза, че в страната имало някакъв стар джентълмен, който му причинил много пакости, и иска той да бъде „очистен“. Известно време се опъвах, ала той ми наговори толкова много приказки как може да направи така, че да бъда обесен за убийството на Хобс, колко безопасна е тази работа и че ще ми даде велосипед да избягам, та най-после кандисах.

Уговорихме се да се срещнем след една седмица на Стийн скуеър. Тогава ми каза последните подробности. Скоро след като се мръкна, отидох до имението Бирдмор и се скрих в горичката. Каза ми, че обикновено мистър Бирдмор всяка сутрин се разхождал в гората и че ще трябва да чакам там през нощта. Не бях стоял в гората и един час, изведнъж се уплаших. Чух някой да се движи. Помислих, че е пазач на дивеч. Беше едър човек, само ми се мярна смътно. Горе-долу това е всичко, господа, а на другата сутрин старецът дойде в гората и аз го застрелях. Не си спомням много, защото по това време бях пиян, бях си донесъл в гората бутилка уиски.

Но бях достатъчно трезв, за да се метна на велосипеда и да офейкам. И ако не бях пил, щях да се измъкна.

— Това ли е всичко? — попита Пар, когато признанието бе прочетено и човекът драсна несръчно едно кръстче.

— Това е всичко, шефе — отвърна морякът.

— И не знаеш кой ти е възложил тази задача?

— Нямам ни най-малка представа — отговори морякът весело. — Има обаче едно нещо, което мога да ви кажа за него — добави той след кратка пауза. — Той непрекъснато си служеше с една дума, която никога дотогава не бях чувал. Аз не съм много образован, ала съм забелязал, че някои хора имат любими думи. Имахме един стар капитан, който непрекъснато употребяваше думата „страхотен“.

— А каква беше тази дума? — попита Пар.

Човекът се почеса по главата.

— Като си я спомня, ще ви я кажа — отвърна той и го оставиха потънал в мисли, които бяха малко и вероятно не твърде приятни.

След четири часа затворническият надзирател занесе ядене на Амброуз Сибли. Той лежеше на леглото си. Надзирателят го разтърси за рамото.

— Събуди се — каза той, ала Амброуз Сибли повече не се събуди.

Той беше мъртъв и вкочанен.

А в тенекиеното черпаче, пълно до половина с вода, което стоеше до леглото му и бе утолявало жаждата му, намериха толкова циановодородна киселина, че можеше да умъртви петдесет души.

Но отровата интересуваше инспектор Пар по-малко, отколкото кръгчето от червена хартия, намерено да плава по водната повърхност.