Червеният кръг

36Срещата с кръга

Мистър Рафаел Уилингс беше рожба на своето време. Независимо че едва минаваше четиридесетте, той бе успял да влезе в правителството благодарение на безусловно силния си характер. Да го описваме като прославен министър, би означавало да преувеличим истината. Рафаел Уилингс не се ползуваше с особена популярност нито сред колегите си, нито сред народа, който въпреки че признаваше забележителната му енергия и го славеше като най-блестящ сред парламентарните оратори, се отнасяше към него с недоверие. Министърът беше дал толкова много доказателства за своето лицемерие, че изглеждаше странно как все още заема този висок пост.

Независимо от всичко, Рафаел Уилингс имаше и многобройни привърженици, хора, които му вярваха безпрекословно и гласуваха само когато той вдигнеше ръка. А мнозинството в парламента не беше достатъчно, за да изключи тази група.

Уилингс не се ползваше с добро име сред колегите си. Не е нужно да бъдат споменавани всички обстоятелства, допринесли за тази репутация, но е известен случаят, когато той едва успял да избегне явяването си в съда по повод на един скандален бракоразводен процес. Лошата му слава беше толкова голяма, че на два пъти полицията прави внезапни проверки в клуба „Мерос“ и в още един модерен нощен клуб, на които Уилингс беше член и редовен посетител, с надеждата да го компрометира. Акцията била замислена от съпругата на един от неговите колеги, но този факт не останал незабелязан за Уилингс, чийто вестник предприел ожесточена атака срещу нещастния съпруг, така добре обмислена и насочена, че министърът се оттеглил от политическия живот.

Уилингс беше добре сложен мъж, склонен към напълняване, леко плешив, но несъмнено чаровен. Той беше убеден, че запознанството му с Талия Дръмънд се дължи на собственото му умение и сигурно би останал потресен, ако научеше, че дамата, която ги беше запознала, е действувала по инструкции на Червения кръг. Червеният кръг имаше свои хора във всички сфери на живота и във всички прослойки. Имаше счетоводители, поне един директор на железници, доктор, трима собственици на хотели и други. Всички те бяха добре платени и нямаха сериозни задължения. Понякога, както в този случай, задачата им се свеждаше само до това да запознаят двама души и винаги инструкциите на Червения кръг идваха под една и съща форма.

Тази велика сила имаше изключително добра организация. По някакъв тайнствен начин Червеният кръг надушваше бедността и нищетата почти толкова бързо, колкото и самите потърпевши. Един по един той ги привличаше в бандата, като по правило никой не познаваше нито останалите, нито своя шеф. Червеният кръг се срещаше с тях на странни места и при странни обстоятелства. Всеки получаваше своя собствена задача, която често беше съвсем елементарна.

Някои членове на Кръга, изпаднали в паника, бяха дали показания в полицията, от които ставаше ясно колко прости и маловажни са били задачите, възлагани от тайнствения човек.

По-голямата част обаче, водени от страха за трагични последици при проявена нелоялност, оставаха верни на непознатия си водач.

Доказателство за безупречно действащата шпионска система бе фактът, че когато в деня на обяда на Дерик Йейл с комисаря Червеният кръг изпрати до всеки член покана да се яви на първото им общо събрание, като им даваше пълни инструкции дори за това как да се облекат и как да избегнат разпознаването помежду си, той пропусна колебаещите се и недоволните, сякаш беше прочел мислите им.

У Талия Дръмънд тази среща с Червения кръг завинаги щеше да остави един жив и мъчителен спомен.

В града имаше много стари църкви, но нито една от тях не беше по-стара от „Света Агнес“ на Паудър хил. Оцеляла по време на Големия пожар, сега тя се задушаваше сред оживения град, израснал край нея. От всичките й страни се издигаха високи складове, които скриваха от погледа дори ниския й връх. Църквата се посещаваше от паство, което може да се изброи на пръстите на двете ръце и имаше викарий, който всяка седмица изнасяше горещи проповеди. Някога наоколо е имало църковен двор, където под сенките на дърветата са почивали костите на верующите. Но ненаситният град, алчен за повече пространство, беше издал закони, с които беше преместил костите на „по-здравословни“ места и беше издигнал над семейните гробници обществени сгради.

Входът на църквата се намираше срещу една алея, идваща от някакъв страничен път, така че силуетите, които се промъкваха по неосветеното й пространство, сякаш се стопяваха през почти невидимите врати на църквата в мрак, по-черен от нощта.

В „Света Агнес“ Червеният кръг проведе първата и последна среща със своите сътрудници. Организацията му отново беше възхитителна. Всеки един от членовете на общността имаше изрични указания за минутата, в която трябва да пристигне, така че да бъде избягнато засичане при влизане. Как Червеният кръг се беше снабдил с ключовете от черквата и какви прецизни изчисления е трябвало да направи, за да вмести срещата в интервала между двете преминавания на полицейския патрул, Талия Дръмънд можеше само да гадае.

Тя пристигна навреме по алеята и изкачи двете стъпала към църквата. При нейното приближаване вратата се отвори и се затвори веднага, след като влезе. Нямаше никакво осветление, освен бледата светлина на нощта, която проникваше през рисуваните стъкла на прозореца.

— Върви право напред! — прошепна глас. — Седни в края на втората пейка вдясно!

В църквата имаше и други хора. Талия едва ги различаваше, по двама на пейка — едно мълчаливо призрачно множество. След малко мъжът, който я посрещна, отиде до олтара и още с първите му думи тя разбра, че пред тях стоеше Червеният кръг.

Гласът му беше нисък и приглушен. Талия предположи, че носи на главата си същото було, както при първата им среща.

— Приятели — започна непознатият, — дойде време нашето общество да се разпусне. Вие сте прочели във вестниците моето предложение и сте заинтересовани от него дотолкова, доколкото възнамерявам да разпределя най-малко 20% от парите, които евентуално ще получа от правителството, сред онези, които ми служиха. Ако сред вас има такива, които се страхуват, че някой може да попречи на срещата ни, позволете ми да ги успокоя, че през следващите петнайсет минути няма да мине полицейски патрул и е невъзможно думите ми да бъдат чути отвън.

Той леко повиши тон и в гласа му прозвучаха по-твърди нотки.

— Що се отнася до онези, които крият в сърцата си коварство и си въобразяват, че една така широко оповестена среща може да спомогне за моето разобличаване, то искам да ги уверя, че е невъзможно да бъда заловен тази вечер. Дами и господа, няма да крия от вас, че се намираме в голяма опасност. Фактите, които биха дали възможност на полицията да ме залови, на два пъти почти излязоха наяве. По петите ми са Дерик Йейл, който, не отричам, за мен е една голяма заплаха и инспектор Пар — мъжът замълча, — който също не е за подценяване. В този върховен момент аз не се колебая да призова всеки един от вас към изключително съдействие. Утре ще получите задачите си във връзка с акцията, разработени така подробно, че да се изключва всяка възможност за недоразумение. Помнете, че сте изложени на не по-малка опасност от самия мен — гласът му омекна, — и възнаграждението ще бъде голямо. Сега ще излезете един по един на интервали от по 30 секунди, първо първите двама вдясно, после първите двама вляво. Тръгвайте!

На определени интервали тъмните фигури се плъзваха между редовете и изчезваха през вратата отляво на амвона.

Мъжът пред олтара изчака църквата да се опразни, след което също излезе. Заключи външната врата, пусна ключа в джоба си и когато часовникът удари половинка, се качи на една кола и отпътува в западна посока.

Талия Дръмънд беше подранила с четвърт час. Седнала в таксито, тя със светкавична бързина променяше външността си. Старата черна мушама, стигаща чак до шията й, и шапката с плътен воал бяха свалени. Отдолу остана наметало от фин копринен плат, което покриваше вечерна рокля, достойна за взискателния вкус на шефа й. Талия оправи косата си и я привърза колкото се може по-добре. Щом слезе пред блестящия вход на клуба „Мерос“, докато подаваше на поклонилия се слуга малкото си дамско куфарче, тя беше самата сияйна миловидност.

Така си помисли и Джек Бирдмор. Заедно с неколцина свои приятели той вечеряше в клуба неохотно, тъй като мразеше нощните заведения и изведнъж я видя да влиза. Намръщи се ревниво към жизнерадостния й кавалер и попита.

— Кой е този?

Приятелят му извърна лениво глава:

— Не познавам дамата, но мъжът е Рафаел Уилингс, важна клечка в правителството.

Талия Дръмънд видя младежа още преди той да я е забелязал и изпъшка. Тя не чу и половината от онова, което й говореше Уилингс, тъй като съзнанието й беше другаде. Едва когато долови познатата реплика, интересът й към него отново се възвърна.

— Стари мечове! — трепна тя. — Говори се, че имате прекрасна колекция, мистър Уилингс.

— Интересува ли ви? — той се усмихна.

— Малко, всъщност доста — добави неловко тя, ядосана, че пропусна точната реплика.

— Мога ли да ви поканя някой ден на чаша чай, за да ги видите? Човек рядко среща жена, която да се интересува от подобни неща. Какво ще кажете за утре?

— Утре не мога — бързо каза Талия. — Може би вдругиден.

Уилингс отбеляза срещата, преструвайки се, че пише върху ръкавела си.

Талия видя как Джек си тръгва от клуба, без да я погледне и се почувства безкрайно нещастна. Много й се искаше да поговори с него и се молеше да мине край нейната маса.

Уилингс настоя да я откара вкъщи и когато се разделиха, Талия въздъхна облекчено. Тази вечер тя нямаше настроение за него.

Къщата, в която живееше, беше заобиколена от малко дворче, но Талия отпрати обожателя си (той не криеше връзката си) още на улицата. Тя знаеше, че в тъмния двор я очаква човек. Постоя на платното, докато колата на Уилингс отпътува, след което бавно тръгна към тъмния силует. Казаха си няколко думи шепнешком. Разговорът беше много кратък. После мъжът се обърна и тръгна, без да се сбогува, а момичето влезе в къщата.

Въпреки че не го показа, непознатият знаеше, че е следен. Той беше пристигнал в тъмното дворче десет минути по-рано и беше забелязал прокрадващата се фигура край входа на затворения магазин отсреща. Очевидно обаче фактът, че го следят и че скоро някой ще се опита да го задмине, за да погледне в лицето му, не го разтревожи особено. Той сви по страничната улица, където лампите бяха малко и на голямо разстояние и забави крачка. Скоро, избирайки момент, когато минаваха под лампата, преследвачът го настигна и наведе глава да види лицето му. В същия момент непознатият се извърна и скочи върху него. Преследвачът се стъписа, но преди още да успее да извика, усети около врата си желязна кука, която го повали почти в безсъзнание на земята. Изведнъж, сякаш с магическа пръчка незнайно откъде, изникнаха трима мъже, които сграбчиха поваления човек и грубо го изправиха на крака. Стреснат и замаян, той се огледа гневно наоколо и очите му спряха върху мъжа отпред.

— Господи! Та аз ви познавам!

Другият се усмихна:

— Вие никога няма да успеете да използвате информацията си, скъпи приятелю.