Червеният кръг

37„Ще се видим — ако сте жив“

Джек Бирдмор се прибра вкъщи ядосан и натъжен. Талия Дръмънд се беше превърнала за него в идея фикс и той вече имаше всички основания да вярва в най-лошото.

— Аз съм глупак, глупак — повтаряше Джек, докато крачеше из библиотеката с ръце в джобовете. Красивото му младо лице беше помрачено от сянката на отчаянието. В този момент изпитваше желание да я нарани, да я накаже така, както тя несъзнателно го беше наказала. Той се отпусна на стола и прекара цял час с глава, подпряна на ръцете си, опитвайки се да потисне изгарящите спомени.

Изправи се блед и уморен, отвори сейфа, извади една връзка документи и я сложи на масата. Беше запечатаният плик, адресиран до баща му, който толкова много го интересуваше. Изпитваше детинско нетърпение да го отвори, дори само за да навреди на Талия.

Защо тя толкова настояваше да не погледне снимките? Наистина ли се интересуваше от Марл? Намръщен, той си спомни, че бе прекарала с него вечерта, преди да умре така загадъчно.

Джек се изправи, взе документите и ги отнесе в спалнята си. Беше толкова уморен, че дори не изпитваше любопитство да надникне в тайната, свързана със снимката от екзекуцията. Той потръпна при мисълта за ужасното съдържание на пакета, захвърли го с лека гримаса върху тоалетната си масичка и започна бавно да се съблича.

Беше почти сигурен, че ще изкара една безсънна нощ. Но чувствата и разумът му жадуваха за края на този тъжен ден, а и младостта, колкото и да имаше своите болки, беше запазила естествените си реакции. Заспа почти веднага, след като сложи глава на възглавницата. И започна да сънува, да сънува Талия Дръмънд. В съня му тя беше подчинена на едно чудовище, чието лице забележително много приличаше на това на инспектор Пар. Сънуваше и Марл, неговата гротескна ужасяваща фигура, която незнайно защо свързваше с бабата на инспектор Пар — „майка“, пред която той така благоговееше.

Събуди го отражение от светлина в огледалото на тоалетката. Когато седна в леглото си, светлината беше вече изчезнала. Макар и сънен, той не се съмняваше, че бе видял проблясък, а едва ли беше сезон на светкавици.

— Има ли някой там? — попита Джек и протегна ръка да запали лампата. Но лампата я нямаше: беше преместена. Той скочи от кревата. Чу как някой се измъква към вратата и се спусна след него. Хванал го, Джек усети как другият се гърчи в ръцете му и освободи хватката. Беше жена — инстинктът му подсказа, че е Талия Дръмънд.

Той протегна бавно ръка и потърси пипнешком ключа на лампата. Стаята се обля в светлина.

Беше Талия — разтреперана и бяла като смъртта. Тя криеше нещо зад гърба си и посрещна тъжния му поглед с трагична решимост за отбрана.

— Талия! — изпъшка Джек и приседна на стола.

Талия в неговата стая! Какво е правела?

— Защо дойде? — гласът му трепереше. — И какво криеш зад гърба си?

— Защо си донесъл документите в стаята си? — попита тя почти гневно. — Ако ги беше оставил в сейфа… — Ах, защо не ги остави в сейфа!

Едва сега той видя, че Талия държи плика със снимката от екзекуцията.

— Но, Талия — заекна младежът, — не те разбирам, защо не ми каза…

— Казах ти да не поглеждаш снимката. Не съм и допускала, че ще я донесеш в спалнята си. Тази нощ те бяха тука и я търсиха.

Талия едва сдържаше сълзите си, които не бяха само от гняв.

— Били са тук тази нощ? — промълви бавно Джек.

— Кой е бил тук?

— Червеният кръг. Те знаят, че имаш тази снимка и преровиха библиотеката ти. Когато пристигнаха, аз бях вече в къщата и се молех — тя стисна ръце, а по лицето й се изписа страдание — да не я намерят. Сега ще помислят, че си я видял. О, защо го направи?

Осъзнавайки, че облеклото му е съвсем оскъдно, Джек се протегна за халата и в топлите му гънки почувства известна сигурност.

— Все още сякаш ми говориш на китайски — каза той.

— Единственото нещо, което разбрах, е, че къщата ми е била ограбена. Ще дойдеш ли с мен?

Тя го последва надолу по стълбите към библиотеката. Беше казала истината. Вратата на сейфа висеше на пантите си. Капакът беше пробит и отворен. Съдържанието лежеше пръснато по земята. Чекмеджетата на бюрото бяха също разбити и преровени. Дори кошчето за боклук беше изсипано.

— Нищо не разбирам — промърмори Джек и дръпна тежките завеси на прозореца.

— Ще разбереш още, макар че се надявам да не е твърде много — отвърна Талия. — А сега вземи, моля те, лист хартия и пиши, каквото ти кажа.

— До кого да пиша? — попита изненадано той.

— До инспектор Пар — отвърна тя. — Пиши: „Скъпи инспекторе, намерих снимката, която баща ми получи в деня преди своята смърт. Не съм отварял плика, но съм сигурен, че ще ви заинтересува.“

Джек изпълни послушно всичко, което му наредиха, и се подписа. Талия пъхна писмото заедно със снимката в един голям плик.

— Напиши адреса — каза тя. — В левия горен ъгъл добави: „От Джек Бирдмор“, а отдолу — „Снимка — много спешно“.

Талия тръгна към вратата с плик в ръка.

— Ще се видим утре, мистър Бирдмор, ако сте жив.

Той се канеше да се разсмее, но нещо по измъченото й лице и треперещите й устни вледени смеха в гърлото му.