Червеният кръг

24Награда от 10 000 лири стерлинги

На всяко табло за съобщения, във всяка пощенска станция, във всеки полицейски участък съобщението пламтеше с кървавочервени печатни букви.

На път за кантората си Дерик Йейл видя съобщението, прочете го и отмина, питайки се как ли би въздействувало то на по-второстепенните членове на бандата, които се бе наел да залови.

Талия Дръмънд го прочете от горния етаж на един автобус, когато той спря близо до едно табло за обяви да вземе пътник, и се усмихна скришом. Ала най-поразително беше въздействието на афиша върху Харви Фройънт. Лицето му поруменя и очите му светнаха; това почти го подмлади. Той също беше на път към кантората, когато прочете съобщението, но забърза обратно към дома си и извади от едно чекмедже в кабинета си някакъв дълъг списък. Това бяха номерата на банкнотите, които Червеният кръг бе взел, и тон го бе съставил грижливо, почти страстно.

Сега собственоръчно го преписа — работа, която го занимава до късно сутринта. Когато завърши, написа едно писмо, приложи новия списък на номерата, адресира го и го подаде лично до една адвокатска кантора, за която знаеше, че се специализира в издирването на загубена и открадната собственост.

Фирмата „Хегитс“ и по-рано му бе вършила добри услуги и на другата сутрин пристигна неин представител, мистър Джеймс Хегит, старши съдружникът, съсухрен дребен човек, който непрекъснато подсмърчаше.

Името Хегит не се ползуваше с всеобщо уважение, а и адвокатите, когато се срещаха, не говореха за него с респект и симпатии. И все пак това беше една от най-преуспяващите адвокатски кантори в града. Повечето от клиентите й бяха на границата или прекрачили границата, която дели законното от незаконното, но тя беше много полезна и за спазващите законите граждани, често с нея се консултираха дори по-известни кантори, чиито клиенти желаеха да си възвърнат ценни предмети, отнети им от крадци. По някакъв загадъчен начин „Хегитс“ можеха винаги да издирят някой „джентълмен“, който бе „чувал“ за загубената ценност, и в повечето случаи липсващият предмет се възстановяваше.

— Получих писмото ви, мистър Фройънт — каза дребният адвокат — и мога още отсега да ви заявя, че едва ли някоя от тези банкноти ще мине през обичайните канали. — Той помълча и облиза устните си, гледайки покрай мистър Фройънт. — Най-големият укривател на откраднати вещи го няма, тъй че излишно е да го споменавам.

— За кого става дума?

— За Брабазон — бе смайващият отговор и Фройънт изгледа събеседника си учудено.

— Да не би да имате предвид Брабазон от банката „Брабазон“?

— Да, точно него имам предвид — кимна Хегит. — Трябва да ви кажа, че той въртеше по-голям бизнес с откраднати пари от когото и да било друг в Лондон, разбирате ли, парите могат да минат през банката му, без никой да усети, и тъй като въртеше голям бизнес и с чужбина и непрекъснато обменяше пари за износ, работата му вървеше добре. Ние знаехме кой е укривателят. Когато казвам, че знаехме — поправи се той, — имам предвид, че имахме силно подозрение. Като блюстители на закона, разбира се, би трябвало да уведомим властите, ако сме сигурни. Но сметнах за по-благоразумно да дойда да ви обясня, че ще бъде много трудно да намерим тези пари. Повечето откраднати банкноти отиват в конния тотализатор, но значително количество отива в чужбина, където много по-лесно могат да се обменят и много по-трудно да се издирят. Вие казвате, че Червеният кръг е свършил тази работа?

— Познавате ли ги? — попита бързо Фройънт.

— Никога не съм имал вземане-даване с тях — поклати глава адвокатът, — но, разбира се, знаех за тях и зная, че са хитри хора. Вероятно Брабазон съзнателно или несъзнателно им е вършил работа. В такъв случай може да им бъде трудно да пласират парите, защото укривател на банкноти мъчно се издирва. Какво да правя, когато открия някоя от тези банкноти и лицето, което я е прекарало?

— Искам да ме уведомите веднага — каза Фройънт, — но на никого другиго да не казвате. Сигурно разбирате, че това е въпрос, от който зависи животът ми, и ако случайно Червеният кръг узнае, че се опитвам да си възвърна парите, ще стане много напечено за мен.

Адвокатът се съгласи.

Червеният кръг явно го интересуваше, защото той се побави, като умело отрупваше работодателя си с въпроси, без мистър Фройънт да разбере, че адвокатът неусетно го „изстисква“.

— Те са нещо ново сред престъпниците — казваше той. — В Италия, където се подвизава Черната ръка, искането на пари, последвано от смъртна заплаха, е съвсем обикновено явление, но мислех, че то е невъзможно в нашата страна. Най-учудващото е, че Червеният кръг остава недосегаем. Предполагам — каза той замислено, — че в него има един-единствен човек, който си служи с голям брой хора, които не се познават един друг и всеки си има определена задача. Иначе отдавна да бяха го предали. Само благодарение на това, че хората, които му служат, не го познават, той може да продължава дейността си.

Мистър Хегит си взе шапката.

— Впрочем познавахте ли Феликс Марл? Един наш клиент е обвинен в ограбване на неговата къща. Мистър Барнет. Може да не сте чували за него.

Мистър Фройънт не бе чувал за Флъш Барнет, но познаваше Марл, а Марл го интересуваше почти толкова, колкото Червеният кръг интересуваше адвоката.

— Познавах Марл. Защо питате?

Адвокатът се усмихна.

— Странен човек — каза той. — Необикновен човек в много отношения. Той е бил член на банда, измамвала френски банки. Предполагам, че това не ви е известно? Неговият адвокат дойде да говори с мен днес. Изглежда, че някоя си мисис Марл се е явила да предяви претенции за имуществото му и е разказала цялата история. Той и някой си Лайтмън натрупали цяло състояние във Франция, преди да бъдат заловени. Марл щял да бъде пратен на гилотината, само че станал свидетел на обвинението. Лайтмън, предполагам, е паднал под ножа.

— Какъв очарователен човек трябва да е бил мистър Марл! — възкликна мистър Фройънт иронично.

Дребният адвокат се усмихна.

— Какви очарователни хора сме всички ние, когато се разкрие животът ни! — каза той. Този завоалиран намек обаче не се хареса на мистър Фройънт, защото той се хвалеше, че животът му е открита книга. Би могъл да добави: като банковата му книжка.

Значи Брабазон беше пласьор на откраднати банкноти, а Марл — осъден убиец! Мистър Фройънт се учуди как Марл е успял да избяга от затвора, който сигурно е бил строг, и вътрешно се радваше, че деловите му отношения с покойника не бяха завършили чак толкова катастрофално.

Той се облече и отиде да вечеря в клуба си. Когато колата му навлезе в Пел Мел, една улична лампа освети залепен афиш, който му напомни неприятния факт, че тази вечер е с петдесет хиляди лири стерлинги по-беден, отколкото беше сутринта.

— Десет хиляди награда! — промърмори той. — Ами! Кой би издал съучастниците си? Предполагам, че Брабазон не би посмял.

Но той не познаваше Брабазон.