Талия Дръмънд, новата агентка на Червения кръг, се убеди, че бе хвърлила въдицата си на удобно място. Мистър Брабазон я прие безпрекословно. Очевидно човекът в колата имаше голямо влияние.
Още по-странното беше, че минаваше ден след ден, без да чуе нищо от тайнствения си работодател. Бе очаквала той почти незабавно да прибегне до нейните услуги, но вече бе прекарала в банката „Брабазон“ (бивша „Селър“) близо един месец, когато най-сетне получи съобщение. То дойде една сутрин. Талия намери на бюрото си писмо, адресирано с дебели печатни букви.
На писмото нямаше знак на Кръга. То започваше без предисловие:
„Запознайте се с Марл. Узнайте защо има власт над Брабазон. Изпратете ми цифрите на сметката му и ме уведомете незабавно, ако сметката му е закрита. Уведомете ме също дали Пар и Дерик Йейл са идвали в банката. Телеграфирайте до Джонсън, Милдред стрийт 23, Сити“.
Тя изпълни точно нареждането, макар че едва след няколко дена й се удаде възможност да се види с мистър Марл.
Дерик Йейл дойде само веднъж в банката. Тя го бе виждала и преди, когато беше гост на Бирдморови, а дори и да не бе го виждала, щеше да го познае по снимката на прочутия детектив, поместена във вестниците.
Не узна по каква работа бе дошъл, но поглеждайки с крайчеца на окото си от малкия кабинет, който заемаше сама поради положението си като частна секретарка на Брабазон, тя го видя да разговаря с един от касиерите на гишето, и както й бе наредено, уведоми Червения кръг.
Инспектор Пар обаче не идваше. Тя не видя и Джек Бирдмор. Не искаше да мисли много за Джек. Той не беше приятна тема.
В моменти на вълнение Джон Брабазон, строгият и внушителен директор на банката „Селър“, прилагаше един характерен малък трик. Насочваше белите си ръце към косата — къдрава и гъста на тила. За миг увиваше една къдрица около показалеца си, после бавно прокарваше връхчетата на пръстите си по плешивото си теме, докато се задържат на челото. В такива моменти, с наведена глава и пръсти на челото, той приличаше на унесен в молитва.
У джентълмена, който седеше с него в разкошния му кабинет, нямаше нищо забележително. Той беше едър човек, който дишаше шумно и беше подпухнал от ленив, охолен живот, но не се въртеше нервно и ръцете му бяха скръстени на широката жилетка.
— Драги мой Марл — гласът на банкера беше мек и почти гальовен, — понякога ти поставяш търпението ми на изпитание. А да не говорим как изсмукваш моите финансови ресурси.
Едрият човек се изкикоти.
— Аз ти обезпечавам сигурност, Браб — идеална сигурност, старче. Не можеш да отречеш това!
Белите пръсти на мистър Брабазон тактуваха някаква мелодия по ръба на бюрото.
— Ти ми носиш невъзможни планове и досега сглупявах да ги финансирам — рече той. — Трябва да се сложи край на това безумие. Ти не се нуждаеш от моята помощ. Сметката ти само в тази банка възлиза на близо сто хиляди.
Марл погледна към вратата и се наклони напред.
— Ще ти разкажа една история — замънка той, — историята на един беден млад чиновник, който се ожени за вдовицата на Селър, директора на банката „Селър“. На възраст тя можеше да му бъде майка и умря внезапно — в Швейцария. Падна в пропаст. Мислиш ли, че не зная това? Нали снимах прекрасния планински пейзаж? Показвал ли съм ти снимката на този нещастен случай, Браб? Теб те има на нея! Да, има те, макар да каза на разпитващия те следовател, че си бил на много, много мили далеч!
Очите на мистър Брабазон бяха впити в бюрото. Нито един мускул на лицето му не помръдваше.
— Освен това изрече Марл с по-нормален тон — ти можеш да си позволиш това. Сключваш нов брачен съюз — нали такъв е изразът?
Банкерът вдигна очи и изгледа навъсено посетителя си.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
Мистър Марл явно се забавляваше. Той се тупна по коляното и се задави от смях.
— А особата, с която ти се срещна на Стийн скуеър една вечер — оная в затворената кола, а? Не отричай! Аз те видях! Хубава малка кола беше.
Сега за пръв път Брабазон прояви признаци на вълнение. Лицето му посивя и посърна, а очите му като че още повече хлътнаха в орбитите.
— Ще уредя заема ти — каза той.
Доволното изражение на мистър Марл бе нарушено от чукане по вратата. Когато Брабазон каза „Влез“, вратата се отвори, за да пропусне една особа, чиято външност отвя всички други мисли от главата на посетителя.
Момичето донесе един лист и го сложи пред работодателя си — очевидно записано телефонно съобщение.
„Бяло… златисто… червено“ — сетивата на мистър Марл отбелязваха впечатлението, което получаваше. Бяла, млечно бяла и нежна кожа, червени като макове устни, жълта като зряла пшеница коса. Той я виждаше в профил и малко се смути от твърдата й брадичка — мистър Марл обичаше податливи, меки жени, покорни в ръцете му, — ала изяществото на устата, носа и челото го накара да се замисли.
Той дишаше малко по-бързо, малко по-шумно, а когато момичето излезе след кратък разговор на нисък глас, въздъхна.
— Същинска кралица! — възкликна той. — Вече съм я виждал някъде. Как се казва?
— Дръмънд… Талия Дръмънд — отговори мистър Брабазон, гледайки студено дебелия човек.
— Талия Дръмънд! — повтори Феликс бавно. — Не работеше ли тя при Фройънт? Май си лапнал по нея, а, Брабазон?
Човекът на писалището изгледа втренчено събеседника си.
— Аз нямам навика да лапвам по служителките си, мистър Марл — изрече той. — Мис Дръмънд е много експедитивна работничка. А това е единственото, което искам от подчинените си.
Марл стана тежко, като се кикотеше.
— Ще се видим утре сутринта за оная другата работа — каза той.
Той се засмя хрипливо, ала мистър Брабазон не се усмихна.
— В десет и половина утре — рече той, изпровождайки посетителя си до вратата. — Или може би ти е по-удобно в единайсет?
— Добре, единайсет — съгласи се другият.
— Приятно утро — каза банкерът, но не протегна ръка.
Едва вратата се затвори подир посетителя, мистър Брабазон я заключи и се върна на бюрото си. Извади от портфейла си една обикновена бяла картичка, натопи писалката си в червено мастило и изрисува малък кръг. Отдолу написа думите:
„Феликс Марл е видял срещата ни на Стийн скуеър. Той живее на Марисбърг плейс 79.“
Пъхна картичката в плика и я адресира:
„Мистър Джонсън, Милдред стрийт 23, Сити.“