Червеният кръг

17Надувачът на мехури

Дълго след полунощ, когато Дерик Йейл седеше в хубавия си малък кабинет — той живееше в апартамент с изглед към парка, — на вратата се почука и той стана да пусне инспектор Пар.

Пар разказа за вечерното произшествие.

— Но защо не ми съобщихте? — запита Дерик с лек укор, но после се засмя. — Извинявайте — каза той. — Май винаги се бъркам във вашите работи. Но как е успял убиецът да се измъкне? Казвате, че сте наредили къщата да бъде обкръжена в течение на два часа. Момичето излезе ли?

— Несъмнено, излезе и си тръгна с колата към къщи.

— И никой друг не е влизал?

— Не мога да се закълна в това — отвърна Пар. — Който е бил в къщата, вероятно е пристигнал дълго преди Марл да се върне от театър. Впоследствие установих, че е имало изход през гаража зад къщата. Преувеличих, когато казах, че къщата беше обкръжена. Имаше изход през задната градина, за който не знаех. Дори не подозирах, че има градина. Убиецът сигурно е минал през вратата на гаража.

— Подозирате ли момичето?

Пар поклати глава.

— Но защо в края на краищата сте обграждали къщата на Марл? — запита Дерик Йейл сериозно.

Отговорът беше колкото неочакван, толкова и сензационен.

— Защото Марл беше непрекъснато под полицейско наблюдение, откакто се върна в Лондон — отговори Пар. — Фактически откакто установих, че той е написал писмото, късче от което намерих и го сравних миналата седмица с почерка му — поисках му адреса на шивача му.

— Марл?! — възкликна другият, сякаш не можеше да повярва.

Инспектор Пар кимна.

— Не знам какво е имало между стария Бирдмор и Марл и какво го е водело в къщата му. Опитах се да си представя сцената. Може би си спомняте, че когато Марл дошъл на гости в къщата, внезапно го обзела паника.

— Спомням си — кимна Йейл. — Джек Бирдмор ми разказа за това. Е?

— Отказал да остане в къщата, заявил, че се връща В Лондон — рече Пар. — Всъщност не стигнал по-далеч от Кингсайд, гара на осем-девет мили оттам. Пратил багажа си в Лондон и се върнал по пътя. Вероятно той е човекът, когото убиецът е видял в гората оная нощ. Но защо се е върнал, щом е бил толкова уплашен, че е избягал? И защо е написал онова писмо, за да бъде получено през нощта, когато е имал всички възможности да каже на Джеймс Бирдмор през деня, когато е бил с него?

Настъпи продължително мълчание.

— Как е бил убит Марл? — попита Йейл.

Инспекторът поклати глава.

— Това е мистерия за мен. Убиецът не е можел да влезе в стаята. Аз разговарях с Флъш Барнет — той все още не знае нищо за убийството — и си призна, че е влязъл с взлом с цел да извърши обир. Казва, че чул шум — някой се движел в къщата — и, съвсем естествено, се скрил. Казва също, че чул някакъв особен съскащ звук, като въздух, излизащ от тръба. Друга забележителна улика беше едно кръгло влажно петно на възглавницата, само на няколко сантиметра от главата на мъртвеца. Беше идеално кръгло. Отначало помислих, че е знакът на Червения кръг, но открих и друго петно на завивката. Докторът не можа да установи причината за смъртта, ала подбудата е ясна. Според банкера му — току-що разговарях по телефона с Брабазон — вчера той изтеглил от банката голяма парична сума. Фактически Брабазон закрил сметката му. Скарали се за нещо. Разбира се, Флъш Барнет отворил сейфа, но не намерихме никакви пари у него, когато го обискирахме в полицейския участък. Вярно, открихме няколко дреболии, които Флъш задигнал. В такъв случай кой е взел парите?

Дерик Йейл закрачи напред-назад с ръце зад гърба и брадичка, опряна о гърдите.

— Знаете ли нещо за Брабазон? — попита той.

Инспекторът не отговори веднага.

— Само това, че е банкер и развива голяма дейност в чужбина.

— Платежоспособен ли е? — запита Дерик Йейл направо, и Пар вдигна бавно мътните си очи, докато се изравниха с очите на събеседника му.

— Не — отговори той, — и трябва да ви кажа, че имаме някое и друго оплакване от неговите методи.

— Били ли са добри приятели Марл и Брабазон?

— Горе-долу добри — бе колебливият отговор. — От някои сведения съм с впечатление, че Марл е имал някаква власт над Брабазон.

— А Брабазон е бил неплатежоспособен — замисли се Дерик Йейл. — И днес след обед Марл е закрил сметката си. При какви обстоятелства? Идвал ли е в банката?

Детективът обясни накратко случилото се. Явно твърде малко от това, което е ставало в банката на Брабазон, му беше неизвестно.

Дерик Йейл започваше да уважава този човек, когото отначало с добродушно презрение бе смятал за малко глупав.

— Ще може ли тази вечер да навестя къщата на Марл?

— Аз дойдох да ви предложа точно това — каза инспекторът. — Именно за тази цел едно такси чака на вратата.

Дерик Йейл не говори по пътя към Марл и едва когато застана във вестибюла на къщата на Марисбърг плейс, наруши мълчанието.

— Трябва да намерим някъде един малък стоманен цилиндър — каза той бавно.

Полицаят, който стоеше на пост във вестибюла, се приближи и отдаде чест на инспектора.

— В гаража открихме една стоманена бутилка — доложи той.

— Аха! — възкликна Дерик Йейл тържествуващо, — така си и мислех!

Той почти затича нагоре по стълбата пред детектива и се спря в коридора, който сега беше осветен. Малката дъбова масичка стоеше до вентилатора и той се приближи до нея. После застана на четири крака и задуши килима. След малко се задави, закашля се и се изправи със зачервено лице.

— Дайте ми да видя цилиндъра — каза той.

Донесоха му го. Описанието на полицая, че е бутилка, беше по-близко до истината. Беше желязна бутилка с тръбичка на края, запушена с тапичка.

— А сега трябва да намерим някъде някаква чашка — каза Йейл, оглеждайки се, — освен ако не я е донесъл в бутилка.

— В гаража близо до тази имаше и една малка стъклена бутилка, сър — каза полицаят, който я бе намерил, — но е счупена.

— Донесете я бързо — каза Йейл. — И да се надяваме, че не е счупена така, та да не е останало нищо от съдържанието й.

Пълният мистър Пар го гледаше навъсено.

— За какво е всичко това? — попита той.

Дерик Йейл се изкикоти.

— Нов начин за извършване на убийство, драги ми мистър Пар — отговори той самодоволно. — А сега да отидем в стаята.

Трупът на Марл беше на леглото, покрит с чаршаф, а кръглото влажно петно на възглавницата не бе засъхнало. Прозорците бяха отворени и от време на време пердетата пърхаха от вятъра.

— Разбира се, тук не можем да усетим миризмата — говореше Йейл на себе си и като коленичи отново, задуши килима. И пак се закашля и се изправи бързо.

В това време бе донесена долната част на стъклената бутилка. В нея имаше няколко капки течност, които Йейл изля на дланта си.

— Сапун и вода — каза той, — така и предполагах. А сега ще ви обясня как е бил убит Марл. Вашият крадец, Флъш Барнет, е чул съскащ звук. Това е било звук от някакъв тежък газ, излизащ от този цилиндър. Ако не греша, в тази малка стоманена бутилка е имало достатъчно отровен газ, който да види сметката и на двама ни. Впрочем той все още лежи на пода. От ония тежки газове, които се слягат.

— Но как е умъртвил Марл? Вероятно са го напомпали през решетката към главата му?

Дерик Йейл поклати глава.

— Червеният кръг си е послужил с много по-прост и много по-смъртоносен метод — каза той спокойно. — Надувал е мехури.

— Мехури ли?

Дерик Йейл кимна.

— Краят на този цилиндър — още се усеща слузът на сапуна по него — първо е бил натопен в сапунения разтвор, а после запъхнат през решетката. Убиецът отпушвал тръбичката и се образувал мехур, който тръсвал. От вентилатора — Йейл изтича навън и скочи на масичката — да, така си и мислех, убиецът е можел да вижда главата на Марл. С два-три мехура сигурно не е успял. Един се ударил въз възглавницата, но предполагам, че е бил духнат след смъртта; друг се е ударил в стената, ще намерите влажното петно, но един и вероятно повече са се пукнали върху лицето му. Трябва да е умрял почти моментално.

Пар само стоеше със зяпнала уста.

— За всичко това се сетих по пътя насам. Кръглото петно на възглавницата ми напомни за моите детски лудории и катастрофалното им въздействие, когато започвах да надувам мехури в спалнята. А после, когато споменахте за вентилатора и съскащия звук, напълно се уверих, че хипотезата ми е правилна.

— Но ние не усетихме никакъв газ, когато влязохме в стаята — каза Пар.

— Вятърът трябва да е отвял парите — отвърна Дерик Йейл. — Но независимо от това, от тежестта си газът се е слегнал на пода и поради гъстотата си се е разпрострял равномерно — погледнете! — Драсна клечка кибрит и я закри за момент, докато се запали, а после бавно я сниши до равнището на пода. На два-три сантиметра от килима клечката внезапно угасна.

— Виждам — каза инспектор Пар.

— А сега да претърсим къщата. Аз бих могъл да бъда полезен с нещо — подхвърли Йейл, но предложението му за помощ не намери много благосклонен отклик.

Малката публика от полицаи, която бе слушала с благоговение, докато Йейл развиваше теорията си, разбираше чувствата на инспектора. Очевидно и Йейл ги разбра, защото с добродушен смях се извини и си тръгна. Има моменти, когато полицаите трябва да бъдат оставяни насаме с чувствата си. Никой не разбираше това по-добре от Дерик Йейл.