Червеният кръг

1Посвещението

Беше час, когато повечето порядъчни граждани се готвеха да си лягат и през горните прозорци на големите старомодни къщи на площада прозираха петна светлина, открояващи силуетите на безлистните дървета, които се навеждаха и се полюляваха от силния студен вятър. Той духаше по течението на реката и ледените му пориви проникваха в най-отдалечените и най-закътани места.

Човекът, който крачеше бавно покрай високите железни огради, потръпваше, макар че беше топло облечен, защото бе избрал място за среща, което изглеждаше изложено на най-силния пристъп на бурята.

Останките от мъртвата есен се въртяха на фантастични кръгове около нозете му, клонки и листа падаха с шум от дърветата, които разперваха над него дългите си, мършави ръце, и човекът поглеждаше завистливо веселия отблясък от прозорците на една къща, където, само да почукаше, щеше да бъде приет като желан гост.

От един близък часовник удари единайсет и последният удар още отекваше, когато една кола изскочи бързо и безшумно на площада и спря пред човека. Двата фара светеха мъждиво. Вътре в затворената каросерия нямаше нито искрица светлина. След моментно колебание чакащият пристъпи към колата, отвори вратичката и се качи. Можеше само да гадае очертанията на фигурата на шофьора на предната седалка и усети особено тупкане на сърцето, когато осъзна страшната важност на стъпката, която бе предприел. Колата не помръдваше и човекът на шофьорската седалка оставаше неподвижен. За малко време цареше мъртвешка тишина, която бе нарушена от пътника.

— Е? — каза той нервно, почти раздразнено.

— Решихте ли? — попита шофьорът.

— Щях ли да бъда тук, ако не бях решил? — отвърна пътникът. — Мислите ли, че съм дошъл само от любопитство? Какво искате от мен? Кажете ми, а аз ще ви кажа какво искам от вас.

— Аз знам какво искате рече шофьорът. Гласът му беше приглушен и неясен, сякаш говореше иззад воал.

Когато очите на новодошлия свикнаха с мрака, той различи смътните очертания на черната копринена качулка, която покриваше главата на шофьора.

— Вие сте на прага на банкрута продължи шофьорът. — Използували сте пари, които не са ваши, и мислите да се самоубиете. И не вашата несъстоятелност ви кара да замисляте такъв изход. Вие имате враг, който е открил нещо компрометиращо за вас, нещо, което ще ви хвърли в ръцете на полицията. Преди три дни вие сте се сдобили от една фармацевтична фирма, служител на която е ваш приятел, с особено отровно лекарство, което не може да се получи от обикновена аптека. Една седмица сте чели за отровите и тяхното въздействие и ако не се яви нещо, което би ви спасило от разорение, възнамерявате да сложите край на живота си в събота или неделя. Мисля, че ще бъде в неделя.

Като чу как човекът зад него изпъшка, той се засмя тихо.

— И тъй, сър — каза шофьорът, — готов ли сте да обсъдим какво ще направите за мен?

— Какво искате? — запита унило човекът зад нето.

— Искам само да изпълнявате нарежданията ми. Аз ще се грижа да не се излагате на рискове и да ви се плаща добре. Готов съм още сега да ви дам голяма парична сума, с която ще можете да посрещнете най-спешните си задължения. В замяна на това искам да пускате в обращение всички пари, които ви изпращам, да извършите необходимите обмени, да прикриете следата на сметките и банкнотите, числата на които са известни на полицията; да пласирате облигации, които лично аз не мога да пласирам, и изобщо да работите като мой агент… — той помълча, после добави многозначително, — и при поискване да ми плащате колкото ми потрябва.

Човекът зад нето известно време не отговори, а после запита с нотка на раздразнение:

— Какво е Червеният кръг?

— Вие — бе смайващият отговор.

— Аз ли? — ахна човекът.

— Вие сте от Червения кръг — произнесе другият предпазливо. — Имате сто съратници, никой от които никога няма да ви бъде известен и никой от които никога няма да ви познава.

— А вие?

— Аз познавам всички — каза шофьорът. — Съгласен ли сте?

— Съгласен съм — отговори другият след кратка пауза.

Шофьорът се полуизвърна от мястото си и протегна ръка.

— Вземете това каза той.

„Това“ беше голям, обемист плик и новопосветеният член на Червения кръг го пъхна в джоба си.

— А сега слезте — каза шофьорът рязко и човекът се подчини безпрекословно.

Той затръшна вратичката подире си и мина пред шофьора. Все още любопитствуваше да установи самоличността му. За собственото му спасение беше необходимо да узнае кой е човекът, който караше колата.

— Не палете пура тук — каза шофьорът, — може да си помисля, че пушенето ви е всъщност повод да драснете кибрит. И запомнете, приятелю, човек, който ме разпознае, отнася това в ада.

Преди другият да успее да отговори, колата потегли и човекът с плика стоя загледан в червените й задни светлини, докато и те не изчезнаха от очите му.

Той трепереше от глава до пети и когато най-после запали пурата, стисната между тракащите му зъби, пламъкът на кибритената клечка играеше от вълнението му.

— Значи това е — каза той дрезгаво и пресече пътя, за да изчезне на свой ред в една от пресечките.

Но едва се загуби от погледа, някаква фигура излезе крадешком от входа на една тъмна къща и тръгна по петите му. Беше мъж, висок и широк, който вървеше трудно, защото по природа се задъхваше. Бе извървял сто крачки по дирите му, преди да усети, че все още държи в ръката си морския бинокъл, с който го бе наблюдавал.

Когато стигна до главната улица, следеният от него човек бе изчезнал. Той бе очаквал това и не се смути. Знаеше къде да го намери. Но кой беше човекът в колата? Той бе прочел номера й и на сутринта можеше да установи собственика. Мистър Феликс Марл се усмихна. Ако бе отгатнал естеството на разговора, който бе наблюдавал, нямаше да му бъде толкова весело. И по-смели от него се бяха вцепенявали от страх при заплахата на Червения кръг.