Денят на змията

8.

9 октомври 2012 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Президентът Марк Малър влезе в Овалния кабинет и седна зад бюрото. Пред него бяха членовете на персонала на Белия дом.

— И така, да започваме. Първо ще разгледаме въпроса с номинацията на новия вицепрезидент. Кати?

Началникът на канцеларията Катерин Глисън започна да чете от портативния си компютър.

— Резултатите от публичното допитване от четвъртък. На въпроса кого предпочитат за вицепрезидент, гласоподавателите са посочили сенатора Инис Чейни с петдесет и три процента пред Пиер Борджия, с трийсет и девет процента. Главният мотивиращ фактор, изглежда, е доверието. Но запитани кой е главният проблем за изборите през ноември, осемдесет и девет процента определят ескалацията на стратегическото въоръжаване в Русия и Китай, а само трийсет и четири процента се интересуват от монтирането на радиотелескопа на Луната. С други думи, Чейни е желаният вицепрезидент и трябва да фокусираме предизборната си кампания върху стабилизиране на взаимоотношенията с Русия и Китай и да останете безпристрастен по въпроса с телескопа, поне докато не ви изберат отново.

— Съгласен съм. Има ли нещо от НАСА?

— Да, сър — каза Сам Блъмнър, главен съветник на президента по икономическите въпроси. — Прегледах предварителния бюджет на НАСА за инсталиране на телескопа на Луната.

— Много ли е зле?

— Нека да се изразя по следния начин, господин президент. Имате две възможности да прокарате това предложение в конгреса — малка и никаква. А малката току-що се изпари с отстраняването на бившия ви вицепрезидент.

— Мислех, че НАСА свързва проекта с предложението за база на Луната, което вече беше одобрено от съответната комисия.

— Опитаха се. За съжаление, планирано е базата да бъде построена на видимата страна на Луната, близо до полярната област, където НАСА откриха ледени образувания, а не на тъмната страна. Извинете ме за играта на думи, но във фискално изражение разликата е като между деня и нощта, защото слънчевите плоскости не са възможност за избор, когато няма слънце.

Катерин Глисън поклати глава в знак на несъгласие.

— Сам, една от причините американският народ да е против това начинание е, че го възприемат като международен проект. Радиосигналът не беше изпратен до Съединените щати, а бе получен от цялата планета.

— Но в крайна сметка Америка ще плати повечето разноски.

Кал Каликстър, прессекретарят на президента, вдигна ръка.

— Господин президент, според мен радиотелескопът ще ни даде възможност да налеем капитали в руската икономика, особено в светлината на неотдавнашния отказ на Международния валутен фонд. Вероятно ще можете да го свържете дори с новия мирен договор СТАРТ-V.

— Същото се говореше и за Международната космическа станция — намеси се Блъмнър. — Тази гигантската играчка струваше на Съединените щати двайсет милиарда долара, плюс милиардите за руснаците, за да могат да участват. А именно руснаците бавят завършването на проекта.

— Сам, престани да гледаш на всичко от финансова гледна точка — каза Катерин. — Това е политически въпрос. Както и космическата програма. Защитата на руската демокрация заслужава повече от телескопа.

— Демокрация? Каква демокрация? — Блъмнър разхлаби възела на вратовръзката си. — Ще ти дам кратък урок по граждански морал, Кати. Ние създадохме икономика на изнудване, докато руснаците забогатяваха все повече и повече, а бедните умираха от глад, и, изглежда, на никого не му пука, стига да наричаме страната демократична. Съединените щати и МВФ дадоха на руснаците милиарди долари. Къде отидоха парите? От финансова гледна точка, тригодишната ми дъщеря е фискално по-благонадеждна от Елцин и Виктор Грозни.

Блъмнър се обърна към президента. Лицето му беше зачервено.

— Преди да започнем да пилеем милиарди, нека не забравяме, че космическият сигнал може и да е фалшив. Доколкото разбирам, НАСА още не е открила основна схема, която би показала, че емисията е истински опит за комуникация. И защо не сме чули втори сигнал?

Кал поклати глава.

— Не си разбрал най-важното. Народът на Русия гладува. Гражданските вълнения достигат опасни измерения. Не можем да обърнем гръб на нация, изпаднала в отчаяно положение, която притежава ядрен арсенал, способен да унищожи света десет пъти.

— Според мен това пак е изнудване — рече Блъмнър. — Създаваме фалшив проект като начин да платим на колебаещата се власт и корумпираните й лидери милиарди долари, за да не ни въвлекат в ядрена война, която и без това не могат да се надяват да спечелят.

Президентът вдигна ръка, за да се намеси.

— Мисля, че в известно отношение Кал има право. МВФ вече даде ясно да се разбере, че няма да даде нито цент повече на Русия, освен ако парите не бъдат инвестирани в технологии, които да изправят на крака икономиката й. Дори ако радиосигналът се окаже фалшив, телескопът ще даде възможност на учените да изследват космоса.

— Бихме помогнали на руснаците повече, ако открием там няколко хиляди заведения „Макдоналдс“ и им позволим да се хранят безплатно.

— Срещата на Г-9 е след две седмици. Искам ти и Джойс да подготвите предварително предложение, в което радиотелескопът да се използва като начин да се дадат средства на Русия. В най-лошия случай може да разсеем част от параноята около предстоящото обединено мирно ядрено учение в Азия.

Президентът стана.

— Кал, за колко часа е насрочена пресконференцията довечера?

— Девет.

— Добре. След час ще се срещна с новия ни вицепрезидент, а после искам да го информираш, че е номиниран. И му кажи да се подготви. Искам да започне предизборната си кампания още тази вечер.

Държавен университет на Флорида

Доминик неспокойно седеше на дървената пейка в коридора пред кабинета на научния си ръководител. Чудеше се дали да не отиде още веднъж до тоалетната. После вратата се отвори и доктор Марджъри Оуен — говореше по клетъчния си телефон — й направи знак да влезе. Доминик влезе, седна и я зачака да приключи с разговора.

Марджъри Оуен преподаваше клинична психиатрия от двайсет и седем години. Беше на петдесет и седем, неомъжена и необвързана, и поддържаше слабото си жилаво тяло с алпинизъм. Студентите я уважаваха, а някои дори се страхуваха от нея. Оуен не обичаше да говори много и се знаеше, че е строга със стажантите.

Доминик нямаше никакво желание да влиза в черния й списък.

Доктор Оуен затвори телефона и прибра късите си прошарени коси зад ушите.

— Е, Доминик? Изслушах касетата и прочетох доклада ти за Майкъл Гейбриъл.

— И?

— Какво? Той е точно какъвто казва доктор Фолета — страдащ от параноидна шизофрения болен с необикновено висок коефициент на интелигентност. — Марджъри Оуен се усмихна. — Но бих добавила, че самозаблудите му са много интересни.

— Но това означава ли, че трябва да бъде затворен? Вече е преживял в единична килия единайсет години и не виждам никакви доказателства за престъпно поведение.

— Според досието, което ми показа ти, доктор Фолета току-що е завършил годишната психологична оценка и ти си я подписала. Ако имаше възражения, трябваше да ги кажеш на него.

— Разбирам го. Но чак сега. Има ли нещо, което бихте препоръчали, за да оспоря оценката на Фолета?

— Искаш да оспориш оценката на ръководителя си? На какво основание?

„Започва се…“ — помисли Доминик.

Доктор Оуен я стрелна с прословутия си „озадачен поглед“, разбил надеждите за дипломиране на много студенти.

— Искаш да ми кажеш, че Гейбриъл те е убедил, че светът свършва?

„Господи, свършено е с мен“ — помисли Доминик.

— Не, доктор Оуен. Но той знаеше за космическия сигнал и…

— Не. Според записа Гейбриъл не е имал представа какво ще се случи, а само че в деня на равноденствието ще се случи нещо.

Доминик се изпоти.

— Доктор Оуен, единствената ми грижа е пациентът ми да получи възможно най-добрите грижи. Освен това се безпокоя, че той може да не е бил оценен справедливо.

— Разбирам. Нека да изясним нещата. Работиш месец с първия си пациент и вече не само поставяш под съмнение единайсетте години на лечение, но и си готова да оспориш мнението на директора на клиниката и искаш да върнеш Гейбриъл отново в обществото.

— Вярно е, че съм само стажант, но ако видя нещо неправилно, нямам ли моралното или професионалното задължение да го докладвам?

— Добре, въз основа на безграничния ти опит в областта, ти имаш чувството, че доктор Антъни Фолета, уважаван клиничен психиатър, не може да оцени правилно пациента си, така ли?

„Не отговаряй.“

— Отговори ми.

— Да, доцент Оуен.

— Ще ти кажа какво мисля, Доминик. Допуснала си грешката да се въвлечеш емоционално с пациента си.

— Не, доцент Оуен. Аз…

— Той наистина е умен. Казал е на новата жена-психиатър, че е бил сексуално малтретиран в затвора, надявайки се да намери слабо място, и е успял. Помисли трезво, Доминик. Не виждаш ли какво става? Реагираш емоционално на пациента си въз основа на травмата в детството си. Но Гейбриъл не е бил изнасилван три години от братовчед си, нали? Не е бил пребиван почти до смърт…

„Млъкни, да ти го начукам.“

— Много жени, преживели подобно насилие, често се справят със следтравматичните симптоми, като се включват в женски движения или учат самоотбрана, точно както правиш ти. Кариерата в клиничната психология, която си избрала, е грешка, ако смяташ да я използваш като алтернативен метод на терапия. Как можеш да се надяваш да помогнеш на пациента си, щом си позволяваш да се въвлечеш емоционално?

— Разбирам какво имате предвид, но…

Оуен поклати глава.

— Според мен ти вече си загубила обективността си. За бога, Доминик, този човек наистина те е убедил, че всички на света ще умрат след десет седмици.

Доминик избърса сълзите си и преглътна смеха си. Да, Мик наистина я бе увлякъл толкова емоционално, че я бе убедил в заблудите си за Деня на Страшния съд.

— Наистина се чувствам объркана.

— И би трябвало. Като си съжалила Гейбриъл, ти си съсипала взаимоотношенията между лекар и пациент. Това ме принуждава да се свържа с доктор Фолета и да се намеся.

„По дяволите!“

— Какво мислите да направите?

— Ще поискам Фолета да ти определи друг пациент. Незабавно.

Маями, Флорида

Мик Гейбриъл крачеше в двора от шест часа.

Вървеше между душевноболните и криминално проявените невменяеми, а съзнанието му бе съсредоточено върху подреждането на късовете от мозайката за предсказанието за гибелта на човечеството.

„Радиосигналът и спускането на «пернатата змия». Тъмната ивица и Шибалба. Не допускай грешката да струпваш заедно всичко. Отдели причината от действието, смъртта от спасението, и злото от доброто. В предсказанието на маите има две същества. Добро и зло, зло и добро. Кое е доброто? Предупрежденията. Календарът на маите е предупреждение, както и рисунките в Наска и сянката на змията на пирамидата на Кукулкан в деня на равноденствието. Всяко предупреждение е оставено от брадат белокож мъдрец и предвещава пристигането на злото. Но злото вече е тук. Винаги е било тук. И преди съм го чувствал, но никога толкова силно, както сега. Възможно ли е космическият сигнал да е засилил усещането ми? Ако е така, къде е злото? Шибалба — Подземния свят. Чувствам, че Черният път, водещ към Подземния свят, се активира. В «Попол-вух» се твърди, че Господарите на Подземния свят са повлияли на злото на Земята. Как е възможно… освен ако злото присъствие не е било винаги тук?“

Мик отвори очи.

„Ами ако невинаги е било тук? Ако е дошло много отдавна, преди еволюцията на човека? Ако е дремело и чакало този радиосигнал да го събуди?“

Бръмченето по високоговорителя, известяващо вечерята, събуди далечен спомен. Мик си представи, че отново е в пустинята Наска и обикаля платото с детектора за метал. Бръмченето на детектора го кара да започне да копае в меката жълта почва до болния си баща.

Спомни си как изрови контейнера от иридий, извади древната карта и се съсредоточи върху червения кръг, отбелязващ загадъчното местонахождение в Мексиканския залив.

„Мексиканският залив… Контейнерът от иридий.“ Очите му се разшириха от изумление.

— По дяволите, Гейбриъл, как може да си толкова сляп!

Мик хукна нагоре по бетонните стъпала и влезе в компютърната зала.

Посрещна го жена на средна възраст.

— Здравейте. Казвам се Дороти и…

— Трябва да използвам един от компютрите ви.

— Как се казвате?

— Майкъл Гейбриъл. Пациент съм на Фолета.

Мик забеляза включен компютър, седна пред него и активира връзката с Интернет.

— Чакайте малко, господин Гейбриъл. Тук има правила. Не може да използвате компютър ей така. Трябва да имате разрешение от…

На екрана се появиха думите:

— Трябва ми паролата ти, Дороти. Няма да се бавя. Само минутка. Моля те, кажи ми я…

— Не, господин Гейбриъл. Преди вас има трима пациенти и трябва да говоря с терапевта ви. И чак после може да…

Мик погледна идентификационната й значка — ДОРОТИ ХИГИНС, №Г45927 — и започна да пише пароли.

— Мога да ви насроча час. Чувате ли какво ви говоря, господин Гейбриъл? Какво правите? Спрете…

Мик написа десетина пароли, но не получи достъп и отново се съсредоточи върху името й.

— Дороти. Хубаво име. Родителите ти харесват ли „Магьосникът от Оз“?

Стъписаното й изражение я издаде. Мик написа ОЗГ45927, но паролата беше невалидна.

— Престанете, господин Гейбриъл, иначе ще повикам охраната.

— Тенекиения човек, Плашилото… Да попитаме Магьосника — каза той и написа МАГГ45927.

На екрана се появи:

— Спрете! Ще повикам охраната!

Мик не й обърна внимание, написа КРАТЕР ЧИКШУЛУБ и започна да търси в мрежата, като се мъчеше да си припомни думите, които бе казал на Доминик. „Най-голямото събитие в историята ще се случи на двайсет и първи декември, когато човечеството ще загине.“ Но изведнъж осъзна, че това не е точно така. Най-голямото събитие се бе случило преди шейсет и пет милиона години и бе станало в Мексиканския залив.

Първият файл се появи на екрана. Без да си прави труда да го прочете, Мик даде команда на компютъра да направи разпечатка.

Той грабна трите листа и ги напъха в джоба на панталона си. В компютърната зала влязоха няколко пазачи.

— Три пъти го помолих да напусне — каза Дороти. — Дори успя да открадне паролата ми.

— Ние ще се справим, госпожо — рече един мускулест червенокос мъж и кимна на другите двама, които хванаха Мик.

Той не оказа съпротива.

— Пациент, помолили са ви да напуснете залата.

Мик видя, че в залата влиза доктор Фолета, погледна значката на червенокосия и каза:

— Знаеш ли какво, Реймънд, мускулите няма да ти помогнат да свалиш някоя мадама, ако миришеш на чесън.

Фолета се приближи до тях.

— Реймънд, недей…

Юмрукът улучи Мик точно в слънчевия сплит и изкара въздуха от дробовете му. Той се преви от болка. Пазачите го хванаха от двете страни.

— По дяволите, Реймънд, казах да не…

— Съжалявам, сър, мислех, че вие…

Мик сви колене до гърдите си и после изрита червенокосия в лицето.

Реймънд се свлече на пода.

— Не биваше да го правиш, Мик — каза Фолета.

— Око за око, зъб за зъб, докторе.

Влязоха още двама пазачи. Носеха пушки с упойващи патрони.

— Заведете пациента до стаята му и извикайте лекар да се погрижи за този идиот тук — каза Фолета.

Вече беше тъмно. Доминик спря на паркинга на клиниката, влезе във фоайето и извади магнитната си карта, за да мине през поста на охраната на първия етаж.

— Няма да стане, слънчице.

Гласът беше немощен и приглушен.

— Ти ли си, Реймънд?

— Използвай сканирането на лицето си.

Тя вкара кода си и допря лице до стъклото на скенера.

Вратата се отключи.

Реймънд седеше на стола. Главата и носът му бяха превързани, а очите — насинени.

— Господи, Реймънд, какво ти е?

— Проклетият ти пациент ме ритна в лицето. Счупи ми носа и ми изкърти два зъба.

— Мик? Защо?

— Де да знам! Нали е психопат. Погледни ме, Доминик. Как ще се състезавам за Мистър Флорида в този вид? Ще го подуя от бой това копеле, та дори това да е последното нещо, което ще направя…

— Не, няма да го направиш. Няма да го закачаш. Ако с Мик се случи нещо, ще предявя криминално обвинение срещу теб.

Реймънд се наведе заплашително напред.

— Така ли ще бъдат нещата между нас? Първо ми отказа, а после ще искаш да ме арестуват?

— Не съм ти отказала. Трябваше да обсъдя нещо с Фолета. Ти сам се прехвърли нощна смяна. Колкото до Майкъл Гейбриъл, той е мой пациент и проклета да съм, ако…

— Вече не е твой пациент. Научната ти ръководителка току-що се обади на Фолета. Друг ще отговаря за Майкъл Гейбриъл.

„Да те вземат дяволите, Оуен! Винаги ли си толкова бърза?“

— Фолета тук ли е?

— По това време? Шегуваш ли се?

— Виж какво, Реймънд, знам, че си ядосан на Мик, но… хайде да сключим сделка. Стой далеч от него и аз ще ти помогна да се подготвиш за конкурса. Дори ще сложа грим на насинените ти очи, за да не уплашиш съдиите.

Той скръсти ръце.

— Няма да е достатъчно. Още ми дължиш излизане. — Той се ухили. — И не само бърза вечеря. Искам да се забавлявам, да танцуваме. Малко романтика…

— Една-единствена среща, но нищо повече. И не се интересувам от романтика.

— Дай ми шанс, слънчице. Знаеш ли колко съм готин?

— Една-единствена среща и стой далеч от Гейбриъл.

— Дадено.

Доминик мина през поста на охраната и се качи в асансьора. Реймънд я наблюдаваше похотливо. Очите му бяха вторачени в задника й.

На седмия етаж имаше само един пазач — гледаше телевизия.

— Здравей, Марвис. Кой бие?

— Два на един за „Къбс“. Какво правиш тук толкова късно?

— Дойдох да видя пациента си.

— Знам ли, Доминик… Късно е… — Възгласите от телевизора го накараха отново да погледне екрана. — По дяволите, „Филис“ изравниха.

— Хайде, Марвис.

Той погледна часовника си.

— Виж, ще те заключа с него за петнайсет минути, стига да си тръгнеш, когато сестрата дойде да му даде лекарствата.

— Добре.

Марвис я заведе до стая 714 и й даде предавателя.

— Вземи го. Гейбриъл е опасен.

— Всичко ще е наред.

— Вземи го, Доминик, иначе няма да те пусна да влезеш при него.

Тя знаеше, че не трябва да спори с Марвис — той беше много изпълнителен — и пусна предавателя в джоба си.

Марвис се обади по вътрешния телефон.

— Пациент, имаш посетител. Ще я пусна да влезе, след като те видя облечен и седнал на леглото. — После надникна през шпионката. — Добре. Готов е. Влизай.

Отвори вратата и след като Доминик влезе, я заключи.

В стаята цареше сумрак. Доминик се вгледа в Гейбриъл и каза:

— Мик, аз съм. Как си?

Той се облегна на стената. Тя се приближи до него и видя, че лицето му е насинено, а очите — подпухнали.

— Господи, какво са ти направили? — Доминик грабна една хавлия, намокри я и я притисна до лицето му. — Какво стана?

— Според официалния доклад съм паднал в банята. — Мик я погледна и се усмихна криво. — Чаках те. Как мина срещата с научната ти ръководителка?

— Лошо. Доцент Оуен мисли, че не се справям със задълженията си професионално.

— Смята, че си емоционално увлечена по мен?

— Да. Утре ще ми определят друг пациент. Съжалявам, Мик.

Той стисна ръката й и я сложи на сърцето си.

— Ако за теб това има някакво значение, ти си единствената, която успя да ме предразположи.

Доминик преглътна буцата в гърлото си. „Не се размеквай.“

— Какво стана? Видях какво си направил на Реймънд.

— Той започна.

— Чух, че не си искал да излезеш от компютърната зала.

— Трябваше ми достъп до Интернет. — Мик извади от джоба си няколко листа с разпечатки. — Днес ми хрумна нещо. Толкова е невероятно, че трябваше да проверя фактите, преди да повярвам.

Доминик взе разпечатката и започна да чете.

— Не разбирам — малко раздразнено каза Доминик. — Каква е връзката?

— Картата на Пири Рейс, онази, която намерих на платото Наска. Беше в контейнер от иридий. Кратерът Чикшулуб беше отбелязан на картата. Чичен Ица се намира досами кръга, образуван от падането на астероида. Ако теглиш права черта от пирамидата на Кукулкан до централната точка на кратера, ъгълът е 23,5 градуса — ъгълът, под който Земята се върти около оста си — наклон, осигуряващ ни сезоните през годината.

„Пак започва“ — помисли Доминик.

— Но какво означава всичко това?

— Какво означава ли? — Мик скочи. — Означава, че пирамидата на Кукулкан нарочно е изградена на полуостров Юкатан в близост до кратера Чикшулуб. Няма грешка, Доминик. Около мястото на падането на астероида няма друга древна постройка и ъгълът е твърде точен, за да е случаен.

— Но откъде са знаели маите за падането на астероида преди шейсет и пет милиона години? Виж колко много време е отнело на съвременния човек да го разбере.

— Не знам. Може би са имали същата технология, която е използвал картографът на Пири Рейс, когато е нарисувал топографията на Антарктида, макар континентът да е бил покрит с лед.

— Е, и каква е теорията ти? Че човечеството ще бъде унищожено от астероид на двайсет и първи декември?

Мик коленичи в краката й и я погледна измъчено.

— Заплахата за човечеството не е астероид. Вероятността втори астероид да падне на същото място е равна почти на нула. Освен това предсказанието на маите сочи към тъмната ивица в Млечния път, а не към небесно тяло.

Доминик приглади косата му.

— Трябва да си починеш.

— Не мога. — Той стана и притисна кърпата до подутото си око. — Нещо за местоположението на пирамидата на Кукулкан винаги ме е притеснявало. За разлика от пирамидите в Египет, Камбоджа и Теотихуакан, тя ми се вижда някак не на място, досущ като палец, сложен безпричинно там, докато другите пръсти са разперени на почти еднакви разстояния по Земята. Но вече мисля, че разбирам.

— Какво?

— Доброто и злото, Доминик. Някъде в пирамидата на Кукулкан се намира доброто — ключът за спасението ни. А някъде в кратера Чикшулуб е скрита зла сила, която се засилва с наближаването на деня на слънцестоенето.

— Но откъде знаеш… Не. Забравих, че го чувстваш. Извинявай.

— Дом, трябва да ми помогнеш. Трябва да ме измъкнеш оттук.

— Опитах се…

— Остави това. Няма време. Трябва незабавно да изляза оттук.

„Той наистина е побъркан.“

Мик я сграбчи за китката.

— Помогни ми да избягам. Трябва да отида в Чичен Ица…

— Пусни ме! — Тя бръкна в джоба си за предавателя.

— Не, чакай, не викай пазача…

— Тогава ме пусни.

— Извинявай. — Мик я пусна. — Само ме изслушай, моля те. Не знам как ще загине човечеството, но мисля, че ми е ясна целта на космическия радиосигнал.

— И каква е тя?

— Сигналът е нещо като будилник и пътува по Черния път — небесен коридор, ориентиращ се към онова, което е заровено в Мексиканския залив.

„Фолета има право. Налудничавите му заблуди се влошават.“

— Успокой се, Мик. Там долу няма нищо…

— Грешиш! Чувствам го, също както усещам, че Черният път към Шибалба се разширява. Коридорът става все по-ясно очертан…

„Той е луд!“

— Не знам как, но чувствам, че се разширява. Кълна се! Има и нещо друго.

От очите му потекоха сълзи. На отчаяние. Или може би на страх?

— Усещам нарастващо присъствие от другата страна на Черния път. И то ме усеща!

В стаята влезе сестрата, последвана от трима внушителни санитари.

— Добър вечер, Гейбриъл. Време е за лекарството.

Мик видя спринцовката и възкликна:

— Това не е зипрекса!

— Сестра, какво правите? — викна Доминик.

— На пациента трябва да се слагат по три инжекции торазин дневно.

— Три?!

— Фолета иска да ме превърне във вегетиращ зомби. Дом, не му позволявай… — Мик се мяташе на леглото, санитарите се опитваха да го усмирят. — Не им позволявай да го направят. Доминик, моля те…

— Аз съм психиатърът на Гейбриъл и…

— Вече не сте. Доктор Фолета поема грижата за него. Можете да разговаряте с него утре сутринта — каза сестрата и намаза ръката на Мик със спирт. — Дръжте го здраво…

— Държим. Забий иглата…

Мик вдигна глава. Вените на врата му се издуха.

— Доминик, трябва да направиш нещо! Кратерът Чикшулуб… Часовникът тиктака…

Очите му се изцъклиха и той отпусна глава на възглавницата.

— Готово — рече сестрата и извади иглата от ръката му. — Можете да си тръгвате, стажант Васкес. Гейбриъл вече не се нуждае от услугите ви.