27 ноември 2012 г.
Остров Санибел, Флорида
Пронизителният крясък на чайка накара Мик да отвори очи.
Лежеше на двойно легло. Китките му бяха завързани за рамката. Лявата му ръка беше превързана, а в дясната бе забита игла на система за интравенозно лечение.
Намираше се в спалня. На отсрещната стена трепкаха ивици златиста слънчева светлина, процеждаща се през щорите на отворения прозорец над главата му. Въздухът миришеше на морска сол. Мик чуваше прибоя на океана.
В стаята влезе възрастна белокоса жена.
— Аха, буден си.
— Ти ли си Едит?
— Не, аз съм Сю, съпругата на Карл.
— Кой е Карл? Какво правя тук?
— Решихме, че е твърде опасно да те заведем при Едит. Доминик е там и…
— Доминик? — Мик се опита да се надигне, но му се зави свят и сякаш тежка невидима ръка го повали на леглото.
— Успокой се. Скоро ще я видиш. В момента полицаите я наблюдават и те чакат да се появиш. — Сю извади от ръката му иглата на системата и му сложи лепенка.
— Лекарка ли си?
— Трийсет и осем години бях стоматологична сестра на съпруга ми.
Мик забеляза зачервените й очи.
— Какво имаше в системата?
— Предимно витамини. Беше много зле, когато дойде. Недохранен. И вените на лявата ти ръка бяха разкъсани. Спа непробудно почти две денонощия. Снощи сънува кошмар и крещя. Наложи се да те завържа, за да не извадиш иглата.
— Благодаря. И благодаря, че ме измъкнахте от онази клиника.
— Благодари на Доминик.
После бръкна в джоба на пеньоара си, извади пистолет и го насочи към слабините му.
Мик се стресна.
— Хей, чакай малко…
— Съпругът ми се удави преди няколко дни заедно с Изидор. Трима мъже загинаха, докато изследваха онова място в морето, за което си казал на Доминик. Какво има там?
— Не знам. — Той се вторачи в оръжието в треперещите ръце на възрастната жена. — Би ли се прицелила в не толкова жизненоважен орган?
— Доминик ни разказа всичко за теб — защо си бил затворен, за откачения ти баща и за фантасмагориите му за Деня на Страшния съд. Лично аз не давам пукната пара за психарските ти бръщолевения. Единственото, което ме интересува, е да разбера какво се е случило с моя Карл. За мен ти си опасен избягал престъпник. Погледнеш ли ме накриво, ще ти тегля куршума.
— Разбирам.
— Не, не разбираш. Доминик пое голям риск, като те освободи. Засега всичко, свързано с бягството ти, показва, че пазачът е объркал нещата, но полицаите още я подозират. Следят я на всяка крачка, а това означава, че всички сме в опасност. През нощта ще те пренесем на траулера на Рекс. На борда има миниподводница.
— Миниподводница?
— Точно така. Рекс издирваше потънали кораби. Ще я използваш, за да разбереш какво има под морското дъно. Но дотогава ще лежиш в тази стая и ще почиваш. Ако се опиташ да избягаш, ще те застрелям и ще дам трупа ти на ченгетата, за да взема парите от наградата. — Сю надигна чаршафа и Мик видя, че глезенът на левия му крак е окован с белезници за рамката на леглото. — Сега разбираш, нали?
НАСА: Център за космически полети „Годард“
Грийнбелт, Мериленд
Инис Чейни намусено вървеше след лаборанта от НАСА по коридора с бели плочки. Миришеше на дезинфекционни препарати.
Вицепрезидентът не беше в добро настроение. Съединените щати бяха пред прага на война и мястото му беше при президента и началника на генералния щаб, а не да тича да се отзовава на повикването на директора на НАСА. „Проклетият едноок пират сигурно пак ще ме изпрати за зелен хайвер…“ — помисли Чейни.
Изненада се, като видя, че пред вратата на залата за конференции стои пазач от охраната.
Мъжът видя Чейни, набра кода и отвори вратата.
— Влизайте, сър. Чакат ви.
Начело на масата седеше Брайън Додс, директорът на НАСА. От двете му страни се бяха настанили Марвин Тепърман и жена на около четирийсет години в бяла лабораторна престилка.
Чейни забеляза тъмните кръгове около очите на Додс.
— Заповядайте, господин вицепрезидент. Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Това е доктор Дебра Олдрич, един от най-добрите геофизици на НАСА. Мисля, че познавате доктор Тепърман.
— Здравей, Марвин. Додс, дано да е важно, защото…
— Важно е. Седнете, сър. — Додс докосна едно от копчетата на клавиатурата пред себе си. Светлините угаснаха и над масата се появи холографско изображение на Мексиканския залив. — Картината е от сателита за океанографско наблюдение на НАСА. По ваша молба започнахме да сканираме залива в опит да изолираме източника на черната тиня.
На холограмата се появи част от морето, оградена с кръг от бели точки.
— Проследихме черната тиня до тези координати — район на около четирийсет и пет километра северозападно от полуостров Юкатан. Гледайте сега.
Додс натисна друго копче. Холографското изображение на морето се разложи на ярки зелени и сини петна. В центъра имаше ослепителен кръг светлина. Външните му очертания избледняваха в жълто и после в червено.
— Гледаме термалния образ на въпросния район. Както виждате, там долу има нещо много голямо, което излъчва огромни количества топлина.
— Отначало помислихме, че сме намерили подводен вулкан — намеси се доктор Олдрич. — Но геологичните наблюдения, извършени от Мексиканската национална петролна компания, потвърждават, че в района няма вулкани. Направихме още изследвания и установихме, че от мястото се излъчват големи количества електромагнитна енергия. Това не е особено изненадващо. Мястото се намира в центъра на кратера Чикшулуб, район със силно магнитно и гравитационно поле…
Чейни вдигна ръка.
— Извинете, че ви прекъсвам, докторе. Убеден съм, че темата е интересна, но…
Марвин сграбчи китката на вицепрезидента.
— Те се опитват да ви кажат, че там долу има нещо, Инис. Нещо много по-важно от войната. Брайън, вицепрезидентът е зает човек. Защо не пропуснеш научните обяснения и не покажеш акустичните изображения от томографа?
Додс смени холограмата. Цветните петна се размиха и се превърнаха в черно-бяло изображение на морското дъно. На сивия фон ясно се очерта черен отвор на нещо като тунел.
— Сър, акустичната топография е техника, която излъчва лъчи от акустична радиация — в случая свръхзвуково пулсиращо ехо — в морското дъно и ни позволява да видим предметите заровени отдолу.
Чейни изумен наблюдаваше как под голямата дупка започна да се оформя огромен яйцевиден предмет. Додс увеличи образа.
— Какво е това, по дяволите? — с прегракнал от вълнение глас попита Чейни.
Марвин се усмихна.
— Най-великото откритие в историята на човечеството.
— Какви ги дрънкаш, Марвин? Какво е това нещо?
— Инис, преди шейсет и пет милиона години предмет с диаметър единайсет-дванайсет километра, тежък един билион тона и движещ се със скорост шейсет и шест километра в секунда се е разбил в плитко тропическо море — сегашния Мексикански залив. В момента гледаме останките на нещото, което е паднало на планетата ни и е избило динозаврите.
— Но как е възможно нещо да е оцеляло?
— По-голямата част е унищожена. Отломъкът, който виждаш, е около километър и половина в диаметър и представлява една осма от първоначалния размер на нещото. Учените от години спорят какво е паднало на Земята — комета или астероид. Но ако не е нито едно от двете?
— Престани да говориш с гатанки.
Марвин се бе вторачил като хипнотизиран в холографското изображение.
— Гледаме структура, съставена от иридий и един господ знае какво още, намираща се на повече от километър и половина под морското дъно. Външната обвивка е изключително дебела и сензорите на сателита ни не могат да проникнат…
— Външна обвивка? — Очите на Чейни щяха да изхвръкнат от изумление. — Искаш да кажеш, че това нещо е космически кораб?
— Останки от космически кораб, вероятно дори отделна вътрешна капсула. Каквото и да е, това нещо е оцеляло, докато останалата част от летателния апарат се е разпаднала при сблъсъка със Земята.
Додс вдигна ръка.
— Чакайте малко, доктор Тепърман. Господин вицепрезидент, всичко това са само предположения.
Чейни се втренчи в Додс.
— Да или не, Додс? Космически кораб ли е това нещо?
Директорът на НАСА избърса потта от челото си.
— На този етап не знаем…
— Дупката в морското дъно до кораба ли води?
— Не знаем.
— По дяволите, Додс, какво знаете?
Додс пое дълбоко въздух.
— Преди всичко знаем, че е задължително корабите ни да навлязат в района преди някоя друга нация да е открила заровения предмет.
— Танцуваш около фактите като политик, Додс, и знаеш, че това ме вбесява. Има нещо, което не ми казваш. Какво е то?
— Съжалявам. Прав сте. Има още много неща. Предполагам, че още съм зашеметен. Мислим, че космическият радиосигнал, който засякохме, не е бил предназначен за нас, а може би е трябвало да задейства нещо в онази извънземна структура.
— Обяснете ми по-подробно.
Дебра Олдрич извади от папката си доклад от шест страници.
— Сър, това е копие от доклада на СПАН, изпратен миналия месец до Националния астрономически център в Аресибо от един биолог от Флорида. Тук са описани странни звуци с източник, намиращ се под морското дъно в кратера. За съжаление, директорът на Националния астрономически център в Аресибо се забави, докато потвърди информацията, но сега сме сигурни, че пронизителните звуци излизат от заровения яйцевиден предмет. Изглежда, в него се извършва някаква сложна дейност, по всяка вероятност от механично естество.
Директорът на НАСА кимна.
— Поръчахме на централната станция на военноморския флот в Дам Нек да направи пълен анализ на всички звуци с високи децибели, записани в района през последните шест месеца. Макар звукът да прилича на фон от атмосферни смущения, информацията потвърждава, че е започнал на двайсет и трети септември, точно когато космическият радиосигнал стигна до Земята.
Чейни затвори очи и започна да масажира слепоочията си. Чувстваше се изтощен и объркан.
— Има и още нещо, Инис.
— Божичко, Марвин. Не мислиш ли, че трябва да ми дадеш минута, за да… Няма значение. Продължавай.
— Съжалявам. Знам, че всичко това е зашеметяващо.
— Казвай.
— Анализирахме черната тиня. Когато влезе в контакт с органична тъкан, токсичното вещество причинява не само разлагане на клетъчните стени, а променя основния химичен състав на молекулярно ниво и довежда до пълен разпад на целостта на клетката. Веществото действа като киселина и както видяхме, резултатът е силен кръвоизлив. Но най-интересното е, че това не е вирус, нито дори жив организъм, а съдържа следи от силиций и странна ДНК.
— ДНК? Господи, Марвин, какви ги говориш?
— Това е само хипотеза…
— Стига игри. Какво е веществото?
— Зоологични екскременти. Фекалии.
— Фекалии? Искаш да кажеш лайна?
— Ами да, и по-точно, извънземни лайна. Тинята съдържа следи от химични елементи, които според нас са произлезли от базираща се на силиций форма на живот.
Чейни се облегна на стола. Чувстваше се изтощен.
— Додс, моля те, изключи проклетата холограма, защото ме заболя главата. Марвин, искаш да кажеш, че там долу може би има нещо живо?
— Не, сър — обади се Додс.
— Питам господин Тепърман.
Марвин се усмихна.
— Не, господин вицепрезидент. Не намеквам нищо подобно. Както казах, фекалиите, ако наистина е това, са много стари. Дори по време на катастрофата да е оцеляла извънземна форма на живот, тя е мъртва отдавна, преди нашият вид да започне да обитава Земята. Пък и базираща се на силиций форма на живот вероятно не може да съществува в атмосфера с кислород.
— Тогава обясни ми какво става, по дяволите!
— Добре. Колкото и невероятно да звучи, преди шейсет и пет милиона години на Земята се е разбил космически кораб на извънземни, очевидно светлинни години по-напреднали от нас. Катастрофата е била събитие от огромно значение за човешката история, защото е унищожила динозаврите и е доведа до еволюцията на нашия вид. Формата на живот в кораба вероятно е изпратила сигнал за помощ до родината си, която според нас се намира някъде в съзвездието Орион. Това би било стандартна процедура. И нашите астронавти биха направили същото, ако се озоват изолирани на Алфа Кентавър или на някоя друга далечна планета. Разбира се, огромното разстояние прави спасителната акция невъзможна. Когато извънземните в Орион са получили сигнала за помощ, единственият им ход сигурно е бил да се опитат да реактивират компютрите на борда на космическия кораб и да извлекат каквато информация могат.
Доктор Олдрич кимна в знак на съгласие.
— Черната тиня вероятно е била изхвърлена автоматично, когато сигналът е реактивирал някаква извънземна система за поддържане на живота.
Директорът на НАСА едва сдържаше вълнението си.
— Забравете за монтирането на телескопа на Луната. Ако Марвин не греши, можем да проникнем в кораба и евентуално да установим контакт директно с извънземния разум, използвайки апаратурата им.
— Предполагаш, че родният свят на извънземните още съществува? — попита Марвин. — Космическият сигнал е бил излъчен преди милиони години. Слънцето на планетата може да се е превърнало в супернова…
— Да, разбира се, имаш право за това. Искам да кажа, че ни се предоставя невероятната възможност за достъп до свръхразвитите технологии, които може да са оцелели в кораба. Потенциалното богатство на знанията там долу може да ускори развитието на цивилизацията ни през следващото хилядолетие.
Вицепрезидентът усети, че ръцете му треперят.
— Кой друг знае за това?
— Само хората в тази стая и шепа служители на НАСА.
— А биологът от СПАН, онзи във Флорида?
— Биологът е мъртъв — отговори Олдрич. — Мексиканската брегова охрана е намерила трупа му. Бил е покрит с черната тиня.
Чейни тихо изруга.
— Добре. Очевидно незабавно трябва да информирам президента. А през това време искам да затворите публичния достъп до СПАН. От този момент операцията става секретна.
— А сателитните снимки? — попита Олдрич. — Предметът излъчва ярка светлина. Някой от чуждите сателити може да го забележи. Изпратим ли военен или дори изследователски кораб в района, ще подскажем на останалия свят, че там има нещо.
Директорът на НАСА кимна.
— Дебра има право, сър. Но мисля, че има начин да запазим операцията в тайна, докато в същото време дадем на учените ни неограничен достъп до онова нещо долу.
Вашингтон, окръг Колумбия
Маями, Флорида
Антъни Фолета заключи вратата на кабинета си, после седна зад бюрото и се обади по видеотелефона. На екрана се появи лицето на Пиер Борджия.
— Има ли нещо ново, директоре?
— Не, сър — тихо отговори Фолета. — Но полицаите следят момичето. Сигурен съм, че рано или късно той ще се свърже с нея…
— Рано или късно? Виж какво, Фолета, обясни им, че Гейбриъл е опасен. Кажи на ченгетата да стрелят, ако го видят. Искам го мъртъв, инак ще се сбогуваш с директорството в Тампа.
— Гейбриъл не е убил никого. И двамата знаем, че полицаите няма да го застрелят…
— Тогава наеми някой, който да го направи.
Фолета се вторачи в краката си, сякаш обмисляше думите на държавния секретар. Всъщност очакваше тази заповед, откакто пациентът бе избягал.
— Може би познавам човек, който ще свърши тази работа, но ще струва скъпо.
— Колко?
— Трийсет бона. Плюс разходите.
Борджия се изсмя подигравателно.
— Ти си скапан покерджия, Фолета. Ще ти изпратя двайсет, нито цент повече. Ще ги получиш до един час.
Мониторът угасна.
Фолета изключи видеотелефона, после се увери, че разговорът е записан, и дълго обмисля следващия си ход. Накрая извади от чекмеджето на бюрото клетъчния си телефон и набра номера на пейджъра на Реймънд.
Остров Санибел, Флорида
Белият линкълн спря и трийсет и една годишната Карън Симпсън, блондинка с тъмен слънчев загар и светлосиня рокля, слезе, заобиколи от другата страна и отвори вратата на майка си Дори.
Полицаят в цивилно облекло в микробуса, паркиран малко по-нататък на улицата, наблюдаваше двете опечалени жени, които бавно се приближиха до дома на семейство Акслър, където имаше събиране в памет на покойните. Според еврейския обичай трийсетте гости щяха да се разхождат в двора, да разговарят, да ядат и да си разказват спомени — да правят каквото могат, за да се утешават взаимно.
Доминик и Едит седяха на една пейка и гледаха залязващото слънце.
На около осемстотин метра от брега един рибар се опитваше да загребе с кепчето си някаква риба.
— Изглежда, най-после хванаха нещо — отбеляза Едит.
— Това е всичко, което ще хванат.
— Кукличке, обещай ми, че ще внимаваш.
— Обещавам.
— И сигурна ли си, че знаеш да управляваш миниподводницата?
— Да, Из ми позволи… — Очите на Доминик се насълзиха от спомена. — Сигурна съм.
— Сю мисли, че трябва да вземеш пистолета й.
— Не си навлякох всичките тези неприятности да помогна на Мик да избяга, само за да го застрелям.
— Тя смята, че не трябва да си толкова доверчива.
— Сю винаги е страдала от параноя.
— Ами ако има право? Ако Мик наистина е психопат? Може да изпадне в пристъп на насилие и да те изнасили. В края на краищата е бил затворен единайсет години и…
— Няма да го направи.
— Вземи поне пистолета ми с упойващите патрони. Малък е и прилича на запалка. Ще се побере в дланта ти.
— Добре, ще го взема, но няма да ми трябва.
Едит се обърна и видя, че към тях се приближава Дори Симпсън, а дъщеря й Карън отива в къщата.
Доминик стана и прегърна Дори.
— Искаш ли нещо за пиене?
Дори седна до Еди.
— Да, газирана вода. За съжаление, не можем да останем дълго.
Детектив Шелдън Сейнтс седеше на борда на „Хатерас“ и с мощен бинокъл, поставен на статив, наблюдаваше Доминик, която тръгна към къщата.
В каютата влезе друг детектив, облечен в къс джинсов панталон и фланелка.
— Хей, Тед току-що хвана риба.
— Крайно време беше, по дяволите. Висим тук вече осем часа. Дай ми бинокъла за нощно виждане. Става тъмно.
След пет минути Сейнтс видя, че красивата заподозряна с дълги черни коси излезе от къщата. Тя се приближи до пейката, даде газирана вода на двете жени и седна.
Минаха още двайсет минути. Блондинката със слънчевия загар излезе от къщата и се присъедини към трите жени. Прегърна Едит Акслър, после помогна на майка си да стане и двете си тръгнаха.
Чернокосата красавица и Едит Акслър останаха да седят на пейката. Държаха се за ръце.
Дори Симпсън се качи на предната седалка на линкълна, а блондинката включи двигателя и потегли на югозапад, към главния път.
Доминик протегна ръка и почеса главата си под перуката.
— Винаги съм искала да бъда руса.
— Не я сваляй, докато не излезем от района на пристанището. — Дори й даде малък пистолет с упойващи патрони с размера на запалка. — Едит каза да не се разделяш с това нещо. Обещах й, че ще те убедя да го направиш. Ще можеш ли да управляваш миниподводницата?
— Ще се справя.
— Мога да дойда с вас.
— Не. Ще се чувствам по-добре, като знам, че ти и Карън се грижите за Едит.
Когато пристигнаха на частния кей в Каптива, вече беше късно. Доминик прегърна за довиждане възрастната жена, после се приближи до очакващата я моторница.
Сю Рубен й каза да развърже въжето и след няколко минути моторницата пореше водите на Мексиканския залив.
Доминик махна перуката, после дръпна сивия брезент.
Мик лежеше по гръб. Дясната му китка бе окована с белезници за долната част на седалката. Той й се усмихна, после се сви от болка, когато моторницата подскочи по вълните и главата му се удари в палубата от фибростъкло.
— Сю, къде е ключът?
— Мисля, че трябва да го оставиш да лежи там, докато стигнем до траулера. Няма смисъл да рискуваш…
— Ще му стане лошо от вълнението. Дай ми ключа. — Доминик отключи белезниците и помогна на Мик да седне на седалката. — Как си?
— По-добре. Сестрата свърши хубава работа.
Моторницата се приближи до петнайсетметров траулер и Сю изключи двигателя.
Мик се качи на борда.
Сю прегърна Доминик, пъхна пистолета в ръката й и каза:
— Внимавай.
— Сю…
— Тихо. Пръсни му черепа, ако опита нещо.
Доминик пусна пистолета в джоба на якето си, после се качи на борда и махна на Сю. Моторницата отплава.
Настъпи тишина. Траулерът се поклащаше по вълните под звездното небе.
Доминик погледна Мик, но в мрака не видя очите му.
— Да тръгваме, а? — „Успокой се. Адски си нервна.“
— Дом, първо искам да ти кажа нещо.
— Не е необходимо. Ще ми се отблагодариш, като ми помогнеш да разбера какво се е случило с Из.
— Разбира се, но искам да ти кажа нещо друго. Знам, че още се съмняваш в мен. Трябва да знаеш, че можеш да ми вярваш. Знам, че искам много, но се кълна в душата на майка си, че по-скоро бих умрял, отколкото да позволя да ти се случи нещо лошо.
— Вярвам ти.
— И не съм луд. Знам как звучат думите ми понякога, но не съм откачен.
Доминик отмести поглед.
— Знам, Мик. Трябва да тръгваме, защото ченгетата цял ден наблюдават къщата. Ключовете трябва да са под седалката в кабината.
Доминик изчака Мик да влезе в кабината, после извади пистолета от джоба си. Вторачи се в оръжието, припомняйки си предупреждението на Фолета. „Убеден съм, че Мик ще е очарователен и ще иска да ви смае.“
Моторите забръмчаха.
Доминик се поколеба, после хвърли пистолета във водата.
„Господ да ми е на помощ…“