Денят на змията

27.

21 декември 2012 г.

(4 ахау, 3 канкин)

На борда на „Джон Стенис“

00:47 ч.

Майкъл Гейбриъл гледаше черното море през отворения прозорец на каютата. Бяха твърде далеч, за да види изумруденозелената светлина. Самолетоносачът се намираше на три километра на изток от заровения в морското дъно космически кораб, но Мик усещаше присъствието му.

— Цяла нощ ли ще гледаш през прозореца? — попита Доминик от вратата на банята.

После пристъпи към него, сложи глава на гърдите му и го прегърна.

Голото й тяло бе топло.

Пръстите й се плъзнаха по корема му и стигнаха до слабините. Доминик се взря в черните му очи и прошепна:

— Люби ме.

Надигна се на пръсти и го целуна. След миг двамата се прегръщаха като любовници, които не са се виждали от години. Страховете им изчезнаха в мига, когато се сляха. Имаха чувството, че са единствените хора на света.

3:22 ч.

Мик лежеше, милваше косата на Доминик и гледаше в тавана. Изтощеното му съзнание непрекъснато повтаряше думите на Пазителя.

„Порталът към Шибалба Би ще се отвори на четвърти ахау, трети канкин. Само Хунафу може да влезе там. Само Хунафу може да прогони злото от градината ви…“

Доминик се размърда. Мик я зави с чаршафа и затвори очи.

Ела при мен, Майкъл.

— Какво?

Мик се надигна. Сърцето му биеше като обезумяло. По гърба му изби студена пот. „Няма нищо. Сънувал съм…“

Мик легна, отвори широко очи и зачака пак да чуе демоничния глас.

„Стига вече! Ще се побъркам. След единайсет години в единична килия най-сетне наистина полудявам.“ Затвори очи.

Защо се страхуваш от мен, Майкъл?

— По дяволите!

Мик скочи. „Трябва да се успокоя. Да отида да се разходя.“ Той бързо се облече и излезе от каютата.

Отново си припомни разговора с Пазителя. „Само Хунафу може да влезе там. Само Хунафу може да прогони злото от градината ви и да спаси от унищожение вашия вид.“

Усещам те, Майкъл. Близо си…

— Какво?

Ела при мен, Майкъл. Не се страхувай от мен. Ела при създателя си.

— Престани! Престани!

Мик затвори очи и се хвана за главата.

— Мик, какво ти е?

Ела при мен… при баща си.

— Махни се от главата ми!

Мик се обърна. Очите му бяха широко отворени.

Марвин Тепърман го хвана за раменете.

— Какво ти е?

— Н-не знам. Мисля, че полудявам.

— И ти, и целият свят. Не можеш да заспиш, така ли?

— Да. Знаеш ли къде точно в Чичен Ица е кацнал извънземният?

Екзобиологът извади от джоба на якето си карта, разгъна я и посочи.

— Някъде тук. Да, обектът се е приземил в нещо на име Голямото игрище. Точно в центъра му.

По гърба на Мик полазиха ледени тръпки.

— В центъра? Сигурен ли си?

— Да. Какво има?

— Трябва ни хеликоптер! Марвин, можеш ли да ни намериш хеликоптер?

— Защо?

— Не мога да ти обясня. Знам само, че трябва да отида в Чичен Ица. Веднага!

Остров Санибел

Западното крайбрежие на Флорида

5:12 ч.

Едит Акслър стоеше на безлюдния бряг и гледаше сивите вълни и моторницата, която бързо се приближаваше. Племенникът й Харви махна с ръка и спря моторницата на брега.

— Имаше ли проблем да намериш СПАН?

— Не — отговори той и й подаде голяма макара с фиброоптичен кабел. — Микрофонът беше закотвен точно където каза. Но след появата на онази черна тиня ми беше малко страшно да се гмуркам нощем.

Харви слезе от моторницата и двамата влязоха в лабораторията. Едит включи СПАН, а Харви свърза фиброоптичния кабел със системата.

— Ще получим ли достъп до всички микрофони в Залива? — попита той.

— Системата е интегрална. Стига кабелът да издържи, всичко ще е наред. Няма да можем да се включим към компютъра в Дан Нек, но би трябвало да успеем да подслушваме извънземния обект, заровен на крайбрежието на Юкатан.

Харви се усмихна.

— Все едно сме пирати и крадем чужд сигнал.

Мексиканският залив

6:41 ч.

Ескадрилата изтребители на обединените сили кръжеше в небето. Пилотите бяха изнервени, вече се разсъмваше. „Джон Стенис“ и флотилията му бяха заели позиции в широк пет километра кръг около светлото петно в морето.

На трийсет метра под водата маневрираше военната подводница „Скрантън“. Капитан Бо Денис и екипажът му бяха готови да унищожат всичко, което се покажеше от изумруденозелената дупка на дъното.

На палубата, където се намираха самолетите на „Джон Стенис“, кипеше трескава дейност.

Към светлото петно в морето бяха насочени батареи от ракети земя-въздух „Томахоук“, готови всеки момент да изстрелят смъртоносния си товар. Над целта кръжаха три безпилотни летателни апарата „Хищник“.

Нервите на шестте хиляди мъже и жени на борда на плаващия град бяха обтегнати до скъсване. Те бяха прочели новините и бяха видели бунтовете по телевизията. Ако Апокалипсисът наистина настъпваше, те бяха на прага му. Постигнатата с хиляди часове усилена подготовка увереност ги бе напуснала. Дисциплината ги държеше по бойните им места, но страхът и възбудата ги зареждаха с енергия.

Доминик Васкес се страхуваше за друго. За пръв път през живота си бе отворила сърцето си за мъж и си бе позволила да се чувства уязвима. И сега сърцето й бе сковано от страх и паника, защото бе разбрала, че Мик я е изоставил и може би никога вече няма да го види.

Тя влезе в зоната с ограничен достъп. Един военен полицай я награби, но тя го изрита. Втори се опита да я спре да влезе в Бойния информационен център.

— Пусни ме. Трябва да видя Чейни.

— Не може да влезете. Центърът е зона с ограничен достъп.

— Трябва да намеря Мик. Пусни ме, ще ми счупиш ръката!

Вратата се отвори и от центъра излязоха двама офицери.

— Президент Чейни! — викна тя.

Чейни я погледна и каза:

— Пуснете я да влезе.

После Доминик влезе в затъмнения център, който беше пълен с държавни глави.

— Доминик…

— Къде е той? Знаете къде е, нали? Кажете ми! Къде го заведохте?

Чейни я дръпна настрана.

— Гейбриъл замина рано тази сутрин. Дойде при мен и ме помоли да му дам хеликоптер.

— Къде отиде?

— Даде ми писмо за вас.

Чейни извади сгънат на две плик от вътрешния джоб на сакото си. Доминик го скъса и извади листа.

Доминик се вторачи в писмото.

— Не е честно. Мик мисли, че ще чакам тук? — Тя хукна след президента. — Трябва да отида в Чичен Ица.

— Сър, става нещо важно!

Около мониторите се събра тълпа.

Доминик сграбчи ръката на Чейни.

— Заведете ме при него. Дължите ми това.

— Доминик, той изрично каза „не“. Накара ме да обещая…

— Мик се нуждае от мен и от помощта ми…

— Господин президент, регистрираме сеизмично вълнение — докладва един от техническите специалисти. — Седем цяло и пет по скалата на Рихтер и се засилва…

Чейни сложи ръка на рамото на Доминик.

— Изслушай ме. По един или друг начин ще унищожим онова, което е в космическия кораб. С Мик няма да се случи нищо лошо.

— Сър, обаждане от „Скрантън“.

На борда на американската подводница „Скрантън“

Командирът Бо Денис повиши тон, за да надвика оглушителния тътен на подводното земетресение.

— Адмирале, морското дъно се пропука. Електромагнитните смущения се засилват…

Един от операторите на хидролокаторите притисна слушалките до ушите си.

— Капитане, от дупката се издига нещо огромно!

От останките на предмета от иридий се извиси гигантска вълна от пулсираща антигравитационна енергия, която го изтласка от убежището му от шейсет и пет милиона години и взриви дебелия километър и половина варовик. Досущ чудовищно гюле, титаничната маса от иридий с диаметър километър и половина се издигна сред милиардите тонове отломки. Напуканото морско дъно се срути и Мексиканският залив се разтърси от силни сеизмични вълни. Рифът Кампече и околностите претърпяха еквивалента на земетресение със сила 9,2.

Издигането на извънземния кораб предизвика серия от смъртоносни цунамита, които се разпространиха от епицентъра на земетресението към бреговете.

— Капитане, извънземният обект разруши морското дъно…

— Ще го взривим. Твърде голям е, за да не го уцелим.

Подводницата се тресеше.

— Лоцмане, гледай да избегнеш отломките. Пригответе торпедата.

— Слушам, сър.

— Сравнете показанията на хидролокатора. Изстреляйте първо и второ торпедо.

— Слушам, сър.

— До взривяването остават десет секунди. Седем… Шест… Пет…

Двете торпеда се отправиха към издигащия се космически кораб. Когато стигнаха на петнайсет метра от обекта, бойните глави се сблъскаха с невидимо силово поле и експлодираха.

На борда на „Джон Стенис“

— Адмирале, от „Скрантън“ докладват, че са улучили мишената, но няма нанесени поражения. Обектът, изглежда, е защитен със силово поле и продължава да се издига.

Очите на всички бяха вторачени в редицата монитори. Монтираните на „Хищник“ камери показаха пръстен от мехури, образуващ се на повърхността на водата.

— Ето го!

Яйцевидният предмет изскочи над водата. Обгорената му иридиева повърхност беше осеяна с назъбени метални върхове и вдлъбнатини с размерите на кратери.

Сензорите предадоха компютърно увеличени образи на кораба. Доминик се втренчи в триизмерното холографско изображение. От долната част на кораба висяха двайсет и три цилиндрични придатъка.

— Свържете ме с изтребителите — заповяда адмиралът. — Да открият огън.

Изтребителите на обединените сили нарушиха формацията и изстреляха залп от ракети, които се взривиха точно пред космическия кораб. Блесна неоновосиньо силово поле.

Командирът изруга.

— Това проклето нещо е запечатано в защитно поле също като извънземните летателни обекти. Капитан Рамирес…

— Слушам, сър.

— Заповядайте на изтребителите да напуснат района. Изстреляйте две ракети „Томахоук“. Да видим колко силно е полето.

Оглушителен гръм разтърси военния кораб. Бойните глави на ракетите се блъснаха в мишената. От последвалата експлозия се образува огнено кълбо, което се понесе към небето.

Космическият кораб остана непокътнат.

И после се случи нещо.

В центъра на извънземния обект се забеляза механично движение, последвано от ярка зелена светлина.

Лъчът излизаше от отвор в корпуса на космическия кораб. Иридиевата обвивка сякаш започна да се лющи на пластове, после се сгъна и се отдалечи от водовъртежа на енергия. От изумруденозеленото сияние се появи същество.

Камерите на военноморските сили се фокусираха и показаха лицето му — огромна змия. Грамадният череп беше украсен с люспи, наподобяващи пера. Тъмночервените очи блестяха като фарове. Зениците представляваха вертикални цепки, присвити срещу утринната светлина. Гигантските челюсти се отвориха. Показаха се два ужасяващи, черни като абанос зъба, дълги метър и половина. Останалите бяха по-малки и остри като скалпели.

Огромното влечуго въздъхна и на широкия му гръб се разпериха гъсти пластове от мазни, люспести, изумруденозелени пера.

Острите шипове на корема се вкопчиха в иридиевата повърхност на извънземния кораб и съществото се надигна като отровна кобра.

Погледна само за миг към небето, сякаш анализираше атмосферата.

После с невероятна скорост съществото се гмурна в морето и изчезна под вълните.

Президентът и главнокомандващият гледаха втрещени мониторите.

— Боже господи… Реално ли беше това нещо? — прошепна Чейни.

Потресеният специалист по комуникациите слушаше съобщението в слушалките си.

— Адмирале, „Скрантън“ докладва, че извънземното минава през термоклина. Скоростта му е… Господи… деветдесет и два морски възела. Курс — юг-югоизток. Сър, то явно се е отправило към полуостров Юкатан.

Чичен Ица

На паркинга на Чичен Ица се бе събрала тълпа от двеста хиляди религиозни фанатици. Хората скандираха и хвърляха камъни по въоръжените до зъби мексикански полицаи, които се опитваха да си проправят път към блокирания вход на града на маите.

Четири американски танка бяха заели отбранителни позиции от двете страни на пирамидата на Кукулкан. В джунглата наоколо бяха скрити две дивизии тежковъоръжени „зелени барети“.

На запад от пирамидата на Кукулкан се намираше Голямото игрище — огромна арена, построена във формата на буквата „I“, оградена от всички страни със стени от варовик.

Източната стена на игрището се състоеше от триетажна постройка, известна като Храма на ягуарите. Колоните на входа бяха изваяни във формата на пернати змии. Постройката в северната страна на игрището се наричаше Храма на Брадатия. На фасадата на двете стени бяха издълбани изображения на великия Кукулкан, появяващ се от челюстите на перната змия. Други сцени изобразяваха Кукулкан, облечен в туника и легнал мъртъв, след като е погълнат от двуглава змия.

Високо на източната и западната стена имаше каменни кръгове, разположени вертикално като баскетболни обръчи. Изобретеният от олмеките церемониален ритуал, известен като игра с топка, подобна на днешния баскетбол, бе символизирал епичната битка между светлината и мрака, доброто и злото. Състезавали се два отбора от по седем воини — опитвали се да вкарат гумена топка в обръчите, използвайки лактите, краката и коленете си. Целта била проста, а мотивацията — ясна. Победителите били награждавани, а победените — обезглавявани.

Майкъл Гейбриъл стоеше в средата на затревеното игрище, дълго сто и шейсет и широко четирийсет метра. Бе застанал в сянката на извънземния летателен обект и даваше указания на тричленния екип от американски командоси. Мъжете копаеха дупка точно под ноктите на извънземния обект.

Косите на Мик се изправиха от мощното силово поле на летателното устройство.

От южния край на игрището се зададе джип. Полковник Кечпол скочи на земята още преди превозното средство да е спряло.

— Току-що ни съобщиха, че космическият кораб е излязъл на повърхността на водата, Гейбриъл. Точно както каза ти.

— Флотът успял ли е да го унищожи?

— Не. Корабът е защитен от същото силово поле, което предпазва и проклетите летателни взривни устройства. Има и друго. Появило се е извънземно…

— Извънземно? Как изглежда? — Сърцето на Мик започна да бие като обезумяло.

— Нямам представа. Антенната решетка на пирамидата причинява проблеми в комуникациите. Знам само, че е огромно и военните мислят, че се е отправило насам. — Полковникът коленичи до дупката. — Лейтенант, искам ти и хората ти да излезете оттам.

— Слушам, сър.

— Полковник, нима се отказвате?

— Съжалявам, Гейбриъл, но хората ми трябва да пазят антенната решетка. Какво всъщност търсиш?

— Нали ви казах. Камък. Овален. Маркер с размерите на футболна топка. Сигурно е заровен точно под ноктите на извънземния летателен обект.

Лейтенантът излезе от дупката. Последваха го и двамата командоси. Целите бяха в ситен бял прах.

Лейтенантът пийна вода от манерката си и изплю последната глътка.

— Намерихме края на някакъв метален контейнер, Гейбриъл, но ако го извадим, тунелът ще рухне под тежестта на летателния обект. Долу ти оставихме фенерче и кирка, ако искаш да опиташ, но те съветвам да не го правиш.

Командосите се качиха в джипа.

— Предлагам да се махнеш оттук, преди да са започнали фойерверките — извика полковникът и джипът потегли.

Командосите бяха изкопали тясна хоризонтална шахта, минаваща точно под извънземния летателен обект. Мик взе кирката в едната си ръка и фенерчето в другата и запълзя в тунела. Звуците отгоре бързо заглъхнаха.

Проходът беше дълъг три метра и половина. От скалата над главата на Мик се подаваха острите като бръснач нокти на съществото.

Във варовиковия покрив между двата черни нокътя имаше лъскав контейнер от иридий — същият, който преди много години Мик и баща му бяха намерили в пустинята Наска.

Мик внимателно изкърти варовика около контейнера. По гърба му се посипаха камъчета. На тавана се отвориха пукнатини. Мик продължи да чука с кирката, макар да знаеше, че всеки момент таванът ще се срути и ще го затрупа.

Белият прах го заслепи. Той дръпна контейнера с всичка сила, извади го и отскочи. Част от тавана се разруши. Вдигна се плътна завеса от бял прах и отломки и извънземният летателен обект с тегло един тон падна в шахтата.

Мик запълзя обратно в тунела и се измъкна на повърхността. Тялото му беше покрито с бял прах, а лявата ръка — окървавена.

Той легна по гръб до дупката и вдиша чист въздух. Извади манерката и изля върху лицето си топлата вода, обърса се, после седна и насочи вниманието си към контейнера.

Дълго гледа червения символ — Тризъбеца на Паракас, отличителният белег на Пазителя — и черпи сили от него.

— Е, Джулиъс, да видим какво си крил от мен през всичките тези години.

Отвори контейнера и извади странен предмет.

„Какво е това?“

Предметът беше от нефрит, овален и тежък, с размера на човешки череп. От едната страна се подаваше дръжката на огромен нож от обсидиан. Мик се опита да извади оръжието, но не можа. В другата страна на предмета бяха изсечени два образа. Първият представляваше епична битка между брадат белокож мъж и гигантска перната змия. Мъжът стискаше малък предмет, който държеше влечугото на разстояние. Вторият образ беше на маиански воин.

Мик се втренчи в лицето му и кожата му настръхна.

„Боже господи… Това съм аз.“

Остров Санибел

Западното крайбрежие на Флорида

Сигналът за тревога на СПАН стресна Едит Акслър и я събуди. Тя вдигна глава от масата, взе слушалките, сложи ги на главата си и се заслуша.

В същия миг в лабораторията влезе племенникът й Харви, който видя, че е разтревожена, и попита:

— Какво има?

Тя му хвърли слушалките, после бързо включи сеизмографа. Писецът започна да драска по хартията.

— Какво става? — попита Харви.

— Силно земетресение под риф Кампече. Сигурно е станало преди по-малко от половин час. Тътенът, който чуваш, е от серия мощни цунамита в плитчините по крайбрежието на Западна Флорида. Когато стигнат до брега, ще бъдат огромни. Ще залеят всички острови.

— Кога?

— След десетина-петнайсет минути. Ще се обадя на Бреговата охрана и на кмета, а ти съобщи на полицията, после докарай колата. Трябва да се махнем оттук.

Мексиканският залив

„Сикорски СХ-60Б Сийхоук“ се издигна на петнайсет метра над белите гребени на вълните. Други четири военни хеликоптера го следваха отблизо. Високо над тях две ескадрили изтребители на обединените сили насочваха сензорите си към бързодвижещата се вълна на осемстотин метра пред тях.

Доминик се бе вторачила в чудовищното вълнение в морето. В далечината, през утринната мъгла, се виждаше крайбрежието на Юкатан.

По морското дъно, по-бързо от реактивен самолет, се движеше първата от серията цунами. Когато стигна до плитчините, смъртоносната водна стена забави скоростта си, разби се и пренасочи страховитата си ярост нагоре. Издигна се почти до хеликоптера. Генерал Фекондо потупа помощник-пилота по рамото.

— Защо изтребителите не стрелят?

Помощник-пилотът се обърна и го погледна.

— Докладваха, че целта е твърде дълбоко и се движи твърде бързо. Радарите не могат да я засекат. Не се тревожете, генерале, извънземното всеки момент ще изскочи от морето. Ракетите ни ще го размажат веднага щом стигне до плажа.

Президентът Чейни погледна Доминик. Смуглото й лице бе пребледняло.

— Добре ли си?

— Ще бъда по-добре, когато… — Тя млъкна и пак се вгледа във водата. Имаше чувството, че губи равновесие. Морето сякаш се надигна до тях. — Хей! Внимавайте! Вдигнете хеликоптера!

— По дяволите… — Пилотът дръпна силно лоста. Чудовищната вълна стигна до хеликоптера и го повдигна, сякаш беше сърф.

За миг „Сикорски“ се наклони на една страна и се люшна на гребена на високата двайсет и пет метра вълна. После се извиси нагоре. Всички облекчено си поеха дъх. Огромната вълна се насочи към брега, помитайки всичко по пътя си.

От кръжащите отгоре изтребители на обединените сили се разнесе оглушителен рев.

— Генерале, от хеликоптерите докладват, че са загубили визуален контакт с извънземното.

— Във вълната ли е?

— Не, сър.

— Тогава къде е, по дяволите? — изкрещя Чейни. — Не може да изчезне нещо с такива размери.

— Трябва още да е в морето — отговори генералът. — Нека хеликоптерите се върнат на мястото, където са го видели за последен път. Изпратете самолети да огледат крайбрежието. Трябва да попречим на извънземното да навлезе навътре в сушата.

Изминаха десет дълги минути.

Доминик видя как вълната се отдръпна към морето. Бушуващият поток влачеше изкоренени палми, отломки и добитък.

— Господин президент, губим си времето…

Чейни се обърна към нея.

— Извънземното трябва да е някъде там.

— Ами ако не е? Ако е тръгнало към Чичен Ица, както каза Мик?

— Четирийсет хеликоптера обикалят крайбрежието на Юкатан — отвърна генерал Фекондо. — В мига, в който онова нещо се покаже…

— Чакайте! Мик каза, че отдолу полуостровът прилича на гигантска гъба. Там има лабиринт от пещери, свързани с морето. Извънземното не се крие, а пътува под земята!

Остров Санибел

Едит заблъска по вратата на къщата на приятелката си.

— Отвори, Сю!

Сю Рубен отвори. Още не се беше разсънила.

— Какво става?

Едит я сграбчи за китката и я повлече към колата.

— За бога, Едит, по пижама съм…

— Качвай се! Задава се цунами!

Харви включи на скорост и колата потегли към главния път.

— Цунами? Колко е голяма? А останалата част от острова?

— Хеликоптерите на Бреговата охрана обикалят над плажа и улиците. На всеки десет минути по радиото и телевизията правят съобщения. Не чу ли сирените?

— Не спя със слуховия апарат.

Когато се приближиха до разклона за магистралата, Харви удари спирачки. Единственият мост на остров Санибел беше задръстен от коли.

— Изглежда, новината се е разчула — изкрещя той, за да надвика клаксоните.

Едит погледна часовника си.

— Нямаме време. Трябва да слезем.

— Пеша? — Сю поклати глава. — По чехли съм…

Едит отвори вратата и измъкна приятелката си навън. Харви хвана леля си за ръката и поведе двете жени към другия край на моста.

Едит вдигна глава и засенчи очи с ръка срещу силната светлина, която идваше от водата между остров Санибел и Мексиканския залив.

Покрай брега бавно маневрираше петролен танкер, боядисан в червено и черно.

Зад танкера, на пет километра от сушата, се издигаше огромна водна стена.

Сю Рубен също погледна натам и недоверчиво възкликна:

— Господи, това нещо реално ли е?

Чудовищната вълна се извиси на четирийсет метра и помете петролния танкер. После с оглушителен рев вълната заля брега на Санибел и мостът се разтърси.

Едит повлече племенника и приятелката си към изоставената будка за такси. Харви отвори вратата и ги блъсна вътре. Вълната помете Санибел и остров Каптива.

Харви затръшна вратата и тримата се хвърлиха на пода.

Водата заля моста и той се разтресе и изскърца. От всички страни нахлу морска вода и започна да изпълва квадратната будка от плексиглас. Едит, Харви и Сю стояха в мрака: нивото на водата се повишаваше. Вълната бучеше като товарен влак и тресеше будката, опитвайки се да я изкърти от основата й.

Едит затвори очи и зачака смъртта. Последната й мисъл беше за Из. Питаше се дали ще го види.

Слепоочията й пулсираха.

А после ревът заглъхна и слънчевата светлина се върна.

Харви отвори вратата с ритник.

Бяха оцелели. Излязоха зашеметени навън.

Едит прегърна Сю.

— Добре ли си?

Сю кимна.

— Ще се връщаме ли?

— Не. Цунамите идват на серии. Трябва да бягаме.

Чичен Ица

Мик държеше предмета от нефрит и гледаше изображението на воина. Все едно се бе вторачил в огледало.

Изведнъж от иридиевия контейнер повя ветрец и после се чу свистене.

Мик бръкна вътре и дори не се изненада, когато намери къс избелял картон, изписан с познат почерк.

Мик препрочете писмото няколко пъти. Съзнанието му се опитваше да проумее онова, което сърцето му вече бе разбрало.

„Това съм аз. Аз съм избраникът.“

Изправи се, пусна писмото и контейнера в дупката, стисна в ръка предмета от нефрит и хукна към стъпалата в западната страна на пирамидата на Кукулкан.

Когато стигна до върха, бе облян от пот. Избърса челото си и тръгна по северния коридор към стената, където беше скрита хидравличната врата на Пазителя.

— Пазителю, пусни ме! Пазителю…

После заудря по стената, но нищо не се случи.

Свещеният жертвен кладенец

Подполковник Майк Слейър беше висок два метра, тежеше сто и петдесет килограма и беше най-едрият командос от зелените барети. Имаше дълбок глас, китайско-ирландско-американски произход и беше бивш професионален футболист и чудо на медицината, защото почти всяка част на тялото му беше оперирана, наместена или подновена. Имаше репутацията, че удря, с цел да причини болка, когато не може да измисли какво да каже.

„От три часа ни се скъсва задникът в тая проклета мексиканска джунгла!“

В слушалката в лявото му ухо се разнесе пращене. Подполковникът нагласи предавателя.

— Казвай, полковник.

— Сателитът „Опс“ откри магнитно течение, приближаващо се от север към позицията ти. Мислим, че извънземното се движи през пещерите под водата и може да излезе от кладенеца.

„Крайно време беше, по дяволите.“

— Прието. Готови сме.

Майк направи знак на взвода си да заеме позиция около кладенеца. Хората му бяха въоръжени с най-смъртоносните автомати на света. Оръжието тежеше седем килограма и имаше две цеви. Едната изстрелваше патрони 5.56 мм, а другата — двайсетмилиметрови високомощни патрони, които при съприкосновение с целта експлодираха.

Сержант Джон Маккормак се приближи до подполковника и двамата се вторачиха в тъмната вода в свещения кладенец.

— Е, къде е шибаното извънземно?

— Шестнайсетият боен закон на Мърфи. Ако си определил целта, не забравяй да уведомиш врага.

Земята започна да трепери и повърхността на водата се развълнува.

— Изглежда избързах.

Майк направи знак на хората си, после отстъпи от ръба на кладенеца. Земните трусове се засилиха.

Джон Маккормак гледаше през лазерния прицел. „Излез да ти видим сметката.“

Земята започна да се тресе толкова силно, че командосите не можеха да се прицелят.

Отсрещната стена на свещения жертвен кладенец избухна в експлозия от варовик и вода.

Извънземното се появи.

Мускулите на Майк се свиха от страх.

— Огън! Огън!

Оръжията на командосите изстреляха порой от олово.

Но куршумите не стигнаха до извънземното. Невидимият щит от енергия обви очертанията на гигантската змия. Куршумите сякаш се изпаряваха, навлизайки в енергийното поле.

— Какво става, мамка му?

Майк се вторачи ужасен и объркан в съществото. Хората му продължиха да стрелят.

Извънземното бързо мина край командосите и се понесе към пирамидата.

Майк включи предавателя в шлема си.

— Полковник, установихме контакт с извънземното, или поне се опитахме да го направим. Куршумите ни са безполезни. Изпариха се.

Докато гледаше игрището на маите от върха на пирамидата на Кукулкан, Мик чу бръмченето на приближаващия се хеликоптер. Машината кацна на поляната до западната стъпаловидна стена на пирамидата.

Сърцето му заби като обезумяло — от хеликоптера слязоха Доминик, президентът и двама американски командоси.

Майкъл…

Той затаи дъх, обърна се на север и почувства, че нещо се приближава към него. Нещо огромно!

Дърветата в джунглата се изкореняваха от придвижването му.

Четирите танка потеглиха един след друг по пътеката. Лазерните им мерници се прицелиха в средата на древния път.

Очите на Мик се отвориха широко. Сърцето му пърхаше като на агонизираща птица.

Над върховете на дърветата се появи главата на извънземното. Тъмночервените му очи блестяха като рубини на светлината на следобедното слънце.

„Тецкатилпока…“

Танковете откриха огън.

Но експлозия не последва. Снарядите стигнаха до обвивката на извънземното и изчезнаха в плътна въздушна възглавница.

Грамадната змия мина над бойните машини и продължи по пътя си. Танковете изчезнаха за миг в енергийното поле, но след секунда отново се появиха. Титановите им корпуси бяха смачкани до неузнаваемост.

В съзнанието на Мик отекнаха думите на Пазителя. „Тецкатилпока намери убежище в коридора в четвъртото измерение.“

„Порталът в коридора в четвъртото измерение… е самият Тецкатилпока! Тецкатилпока е порталът!“

Пернатата змия се извиси по северната фасада на пирамидата. Демоничните очи блестяха и излъчваха енергия. Златистите цепки на зениците се разшириха и сякаш разкриха пламъци от пещ в пъкъла.

Обзет от смъртен страх, Мик се вторачи в съществото. „Пазителят иска да вляза в това нещо?“

Змията спря на върха на пирамидата, отвори уста и издиша поток от изумруденозелена енергия.

Варовиковият храм бе обхванат от неземни яркочервени пламъци, които за секунди разтопиха каменните блокове.

Мик отстъпи от непоносимата горещина и намери убежище на трите най-горни стъпала.

Пламъците угаснаха. От руините на централната стена на храма се подаде петметрова антена от иридий.

„Антенната решетка!“

Ти си Хунафу. Ти имаш достъп до антенната решетка на Исполините.

Изведнъж в Мик се отприщи отдавна задрямал инстинкт за оцеляване. Импулси с мощен заряд се вляха от нервните окончания на пръстите му в предмета от нефрит, който започна да излъчва силна, ярка и почти ослепителна енергия.

Извънземното застина неподвижно. Кехлибарените му зеници се скриха в тъмночервените цепки на очите.

Сърцето на Мик биеше като обезумяло, ръцете му трепереха от енергията, излъчваща се от тялото му.

Заслепената змия се вторачи като хипнотизирана в нефрита.

Мик затвори очи — бореше се да запази разсъдъка си. „Успокой се. Отведи го встрани от антенната решетка.“

Той протегна ръка и започна да слиза по стъпалата на западната фасада на пирамидата.

Съществото го последва.

Доминик се втурна към Мик, после спря и викна ужасено:

— Господи!

Чейни, генерал Фекондо и двамата командоси бяха приклекнали зад една от ниските стени на игрището. Съзнанието им не можеше да възприеме онова, което виждаха очите им.

— Доминик! — Мик я хвана за рамото и я раздруса. — Не трябва да си тук!

— О, боже… — Тя сграбчи ръката му и го дръпна. — Хайде…

— Не, чакай. Спомняш ли си какво ти казах? Помниш ли какво символизира входът към Подземния свят в „Попол-вух“?

Тя го погледна, после погледна чудовищното извънземно.

— О, не! Господи, не…

— Доминик, пернатата змия е порталът за Черния път…

— Не…

— И мисля, че аз съм Един Хунафу!

Майкъл…

Кожата на Мик настръхна.

Доминик се взря в него. По лицето й се стичаха сълзи.

— Какво ще правиш? Нима ще се пожертваш?

— Доминик…

— Не! — Тя се вкопчи в ръката му.

Идвам, Майкъл. Усещам страха ти…

— Няма да ти позволя да го направиш! Мик, моля те… Обичам те…

Той почувства, че решителността му отслабва.

— Дом, и аз те обичам и се страхувам. Но, моля те, ако искаш отново да ме видиш, трябва да си тръгнеш! — Мик се обърна към Чейни. — Махнете я оттук! Веднага!

Генерал Фекондо и двамата командоси хванаха Доминик и я повлякоха към хеликоптера.

Без да откъсва очи от извънземното, Чейни застана до Мик.

— Какво смяташ да правиш?

— Не съм сигурен, но каквото и да се случи, дръжте Доминик далеч оттук.

— Имаш думата ми. А сега направи услуга на всички ни и убий това нещо.

Чейни също се качи в хеликоптера и той излетя. Мик изпита чувство на гадене и падна на колене. Съсредоточеността му отслабна.

Светлината от нефрита намаля.

Извънземната змия поклати огромната си глава. Кехлибарените зеници отново блеснаха и вертикалните цепки се разшириха. Двете допълнителни очи на бузите на съществото се фокусираха върху термалната сигнатура на Мик и върху избледняващото сияние на оръжието му.

„Не… Съсредоточи се…“

Тецкатилпока се надигна и изрева, сякаш заяви, че вече не е подвластен на магията на Мик.

Четирите очи на змията се вторачиха в Мик, сякаш го виждаха за пръв път. Челюстите се отвориха. От дългите извити горни зъби започна да капе цвъртяща черна течност, която се разплиска като киселина върху варовиковите стъпала.

Мик затвори очи и се приготви да умре. И в следващия миг почувства антенната решетка в съзнанието си.

Тецкатилпока отвори челюсти още по-широко, оголвайки ужасните си зъби, и със зашеметяваща скорост се хвърли към Мик.

От антената на пирамидата, досущ мълния, пламна синя електрическа енергия, която порази змията. Затворено в антенната решетка, съществото започна да се гърчи в агония. Туловището му ту изчезваше, ту се появяваше във вълните на цвъртящата изумруденозелена енергия. Люспестите му пера и шиповете се разперваха в ритмични спазми.

Мик остана неподвижен пред извънземното чудовище. Очите му бяха затворени, докато насочваше новопридобитите си инстинкти на Хунафу и фокусираше огромната сила на антенната решетка на Пазителя върху ревящия враг.

Тецкатилпока трепереше от ярост и крещеше. Колоните на Храма на воините се срутиха.

Мик отвори очи, вдигна нефритения камък над главата си и със силата на волята си извади обсидиановия нож от блестящата му ножница.

Предметът от нефрит започна трескаво да пулсира и да излъчва нажежена до бяло енергия, която изгори ръката му.

Мик се прицели и хвърли предмета в отворената паст на извънземното.

Последва експлозия от чиста енергия, досущ слънце, превръщащо се в нова.

Тецкатилпока се загърчи конвулсивно, сякаш бе поразен от електрически ток с мощност един милиард вата.

Мик закри очите си с ръце, падна на колене и изключи антенната решетка.

Безжизненото извънземно се строполи на стъпалата на северната фасада. Блестящите му очи помръкнаха, отворената уста се отпусна между главите на двете змии от варовик.

Мик легна по гръб. Крайниците му трепереха, белите му дробове се опитваха да поемат въздух.

Доминик радостно възкликна, после скочи и прегърна Чейни.

— Добре, добре. Хайде да кацнем, лейтенант. Младата дама иска да види приятеля си.

Генерал Фекондо бе притиснал радиопредавателя до ухото си.

— Повторете отново, адмирал Гордън…

— Повтарям, извънземният космически кораб още е предпазен от невидим щит. Може да сте убили звяра, но източникът на силата му продължава да е много активен.

Мик лежеше на земята. Изтощеното му съзнание се опитваше отново да установи телепатичната връзка, която му бе позволила да активира антенната решетка на Пазителя.

Отчаян, той се надигна и се вторачи в обсидиановия нож в ръката си. „Аз съм Хунафу, но не съм Един. Не мога да получа достъп до Черния път и да запечатам портала.“ Той се обърна и видя взвод въоръжени до зъби командоси, които се появиха от джунглата.

Майк Слейър му помогна да стане.

— Мамка му, Гейбриъл, как го направи?

— И аз бих искал да знам.

Неколцина командоси стреляха по безжизнената глава на извънземното. Куршумите се изпариха, преди да поразят мишената.

Майкъл…

Мик се стресна и вдигна глава. Гласът беше различен, но познат. И успокояващ.

„Пазителю…“

Мик затвори очи и позволи на гласа да насочи мислите му към дълбините на съзнанието му.

Отърси се от страха си, Хунафу. Отвори портала и влез. Господарите на Подземния свят, които останаха на Земята, ще дойдат да те предизвикат и ще се опитат да ти попречат да запечаташ космическия портал, преди да пристигне Бога на смъртта.

Мик отвори очи и се съсредоточи върху ужасяващата паст на Тецкатилпока.

От антената на Пазителя изригна яркосин енергиен лъч и се насочи към безжизнената глава на змията.

Челюстите започнаха да се отварят. Стреснатите командоси отскочиха. Неколцина безрезултатно откриха огън срещу мъртвото чудовище.

Мик затвори очи и се съсредоточи. Челюстите на извънземното се отвориха напълно, оголвайки ужасяващо огромните черни зъби, заобиколени от стотици по-малки и остри като игли.

А после от устата се появи втора змийска глава. Мик се съсредоточи още по-усилено. От устата на втората змия се появи трета глава.

Антенната решетка се изключи. Мик падна на колене. Беше изтощен.

А после високо над пирамидата се появи въртящ се изумруденозелен цилиндър от енергия — космически четириизмерен коридор във времето и пространството, спускащ се от помръкващото небе, за да се свърже с опашката на безжизнената извънземна змия.

Командосите пуснаха оръжията. Втрещен, Майк Слейър падна на колене, сякаш гледаше Божието лице.

Някъде вдясно от Мик кацна хеликоптерът на президента.

Мик се вторачи в отворения портал. Преценяваше решението си и се опитваше да преодолее страха си.

— Мик!

Доминик слезе от хеликоптера.

Мик си спомни думите на Пазителя. „Не й позволявай да влезе.“

— Чейни, дръжте я настрана!

Президентът я сграбчи за китката.

— Пуснете ме! Мик, какво правиш…

Той я гледаше и усещаше как тежестта в гърдите му се увеличава. „Тръгвай! Направи го веднага, преди тя да те е последвала!“

Мик стисна в дясната си ръка ножа от обсидиан, обърна се и влезе между отворените челюсти на първата уста на змията.