Денят на змията

9.

21 октомври 2012 г.

Пентагона

Арлингтън, Вирджиния

Пиер Борджия влезе в заседателната зала и зае мястото си до масата между министъра на отбраната Дик Прзистас и главнокомандващия армията генерал Джеймс Адамс. Срещу него седеше директорът на ЦРУ Патрик Хърли, главнокомандващият на военновъздушните сили генерал Арни Коен и командирът на морските операции Джефри Гордън. Високият почти два метра Гордън му кимна.

Генерал Костоло, Майк Големия, комендант на военноморския корпус, влезе след Борджия и се настани от дясната страна на Гордън.

Начело на масата седна генерал Джоузеф Фекондо, началникът на генералния щаб, ветеран от войните във Виетнам и в Персийския залив. Приглади оределите си коси и разтревожено погледна Борджия и Костоло.

— Е, щом най-после се събрахме, да започваме. Хърли?

Патрик Хърли зае мястото си на командния пулт. Слаб, в отлична физическа форма, петдесет и две годишният бивш баскетболист изглеждаше така, сякаш още играе.

Директорът на ЦРУ натисна едно от копчетата на пулта. Светлините угаснаха и на големия екран вдясно от Хърли се появи черно-бяла сателитна снимка, направена от свръхсекретния летателен апарат „Тъмна звезда“. Тайният спътник без екипаж беше плосък, с формата на мида и с огромни крила. „Тъмна звезда“ действаше на височина двайсет километра и можеше да предава образи, заснети отблизо, денонощно и във всякакви климатични условия.

После се появи червено квадратче. Хърли го намести, увеличи образа и го фиксира. Видяха се детайли на малко училище и детска площадка. До училището имаше ограден с бетонни стени паркинг.

Директорът на ЦРУ се прокашля.

— Снимките, които ще видите, са заснети над територия, намираща се североизточно от Пионганг край западната граница на Северна Корея. На повърхността има начално училище. Но на километър и триста метра под паркинга има подземно скривалище за ядрени оръжия — същото, което севернокорейците използваха, когато през 1998 година започнаха да правят опити с двустепенни ракети със среден обхват. Подозираме, че там е и новата ракета на Ким Йонг Втори ТАЕ-ПО-ДОНГ II, междуконтинентална балистична ракета с далекобойност 3500 километра, която може да носи няколко ядрени глави.

Хърли щракна следващата снимка.

— „Тъмна звезда“ наблюдава мястото през последните две седмици. Снимките, които ще ви покажа, са направени вчера през нощта, между единайсет и два часа в Сеул. — Хърли увеличи образа. Видяха се фигурите на двама мъже, които слизаха от черен мерцедес. — Господинът вдясно е иранският президент Али Шамкани, а господинът вляво — новият лидер на китайската комунистическа партия и бивш главнокомандващ на армията генерал Ли Силианг. Както Пиер ще ви каже, генералът е твърдолинеен.

Хърли показа още няколко снимки и накрая видяха мъж, облечен в дълго черно кожено манто — беше се вторачил в небето, сякаш знаеше, че го снимат.

— Господи! — прошепна Борджия. — Това е Виктор Грозни.

— Все едно гледа към камерата ни — добави генерал Коен.

— Списъкът още не е свършил — каза директорът на ЦРУ и смени образа. — И най-важният гост…

— Ким Йонг Втори! — ахна Борджия.

Хърли запали осветлението и зае мястото си до масата.

— Мирната ядрена среща беше проведена преди седмици. Тогава защо лидерите на четири нации, притежаващи трийсет и осем процента от ядрените оръжия в света, се срещат тайно точно на това място?

Дик Прзистас, министърът на отбраната, приглади гъстите си бели коси и каза:

— Адмирал Гордън, бихте ли споделили информацията, за която разговаряхме?

Слабият адмирал натисна едно копче на клавиатурата на лаптопа си.

— Последните ни сателитни наблюдения показват, че иранците са засилили военното си присъствие покрай северното крайбрежие на Персийския залив. Освен че дислоцира мобилните си установки и ракетите земя-въздух, Иран наскоро е купил още четирийсет и шест военни кораба от Китай. На борда на всеки от тях има ракети въздух-земя „С-802“. Освен това иранците удвояват китайските си ракетни установки по крайбрежието и въпреки протестите на Обединените нации продължават да укрепват военната си мощ на островите Кешм, Абу Муса и Сири. Всъщност Иран се подготвя да заеме позиция в най-тясната част на Ормузкия проток.

— Иранците твърдят, че се готвят за военното учение на Грозни през декември — каза министърът на отбраната. — Разбира се, ако в Близкия изток избухнат размирици, иранците ще попречат на флотата ни да влезе в Персийския залив.

— Не искам да засилвам параноята, но какво ще кажете за ядрените бомби? — попита генерал Костоло. — Израелците твърдят, че Грозни е продал на Иран ракети с ядрени бойни глави, когато помогна за мирните преговори в Близкия изток, през 2007 година.

Адмирал Гордън се обърна към Костоло.

— Иран притежава силата и географското положение да си присвои ново владение в Близкия изток. Ако избухне война, Русия ще може да установи хегемонията си там.

— По всичко личи, че Грозни се подготвя за ядрена война — заяви Борджия.

— Пиер, Русия се готви за ядрена война от шейсет години — намеси се генерал Фекондо. — Да не забравяме, че нашият противоракетен щит засили параноята им.

— Може да има друга, тайна цел, генерале — каза директорът на ЦРУ. — Агенцията за национална сигурност засече комуникация между руския министър-председател Макашов и китайския министър на отбраната. Разговорът бил за някакво ново високотехнологично оръжие.

— Какво оръжие? — попита Прзистас.

— Споменали са думите „ядрен синтез“, нищо повече.

Остров Санибел

Западното крайбрежие на Флорида

Докато минаваше, Доминик намали покрай будката за пътната такса на моста към остров Санибел. Електронните сензори записаха регистрационния номер на черната й кола „Пронто Спайдър“ и мигновено предадоха информацията в министерството на транспорта. Там добавиха сумата към месечната й сметка за транзитно минаване. Още километър и половина Доминик поддържа скорост под осемдесет километра в час, защото знаеше, че е в обхвата на автоматичната радарна система.

Мина по моста и подкара на север по сенчестия път към жилищния квартал и курорта, сгушени на малкия остров до крайбрежието на Флорида.

Едит и Изидор Акслър живееха в двуетажна къща с изглед към Мексиканския залив.

Южното крило на къщата беше ремонтирано. Там имаше сложна акустична лаборатория, една от трите на крайбрежието, свързана със СПАН, системата за подводно акустично наблюдение на военноморския флот на Съединените щати. Мрежата от подводни микрофони на стойност шестнайсет милиарда долара, изградена от федералното правителство по време на студената война за шпиониране на вражески подводници, представляваше глобална система, свързана със станциите на военноморския флот на брега с подводни кабели с дължина петдесет хиляди километра.

Когато в началото на деветдесетте години на XX век необходимостта от СПАН бе започнала да намалява, учените, университетите и частните бизнесмени бяха подали петиция до военноморския флот и получиха достъп до акустичната мрежа. За океанографите СПАН стана нещо като телескопа „Хъбъл“, но за дълбоководни изследвания. Сега учените можеха да слушат свръхнискочестотните вибрации, издавани от трошенето на ледените блокове, трусовете на морското дъно и изригването на подводни вулкани — звуци, недостъпни за човешкия слух.

За хидробиолозите като Изидор Акслър СПАН осигуряваше нов начин за изучаване на най-интелигентните форми на живот, обитаващи океана — китовете. С помощта на фондация „Риби и диви животни“ домът на семейство Акслър се бе превърнал в станция на СПАН, специализирана в изследването на китовете в Мексиканския залив. Като използваха СПАН, семейство Акслър записваха и анализираха звуците, издавани от китовете, разпознаваха различните видове, брояха популациите и дори проследяваха единични обекти в Северното полукълбо.

Доминик зави наляво в задънената уличка и после надясно в алеята за коли пред къщата.

Посрещна я Едит Акслър — умна и проницателна жена с прошарени коси на седемдесет и няколко години, с кафяви очи, излъчващи мъдростта на учител и сърдечна усмивка, изпълнена с майчинска обич.

— Здравей, кукличке. Как пътува?

— Чудесно — отговори Доминик и я прегърна.

— Нещо не е наред, нали? — попита Едит, като забеляза сълзите в очите й. — Какво има?

— Нищо. Радвам се, че съм вкъщи.

— Не ме баламосвай. Сигурно е онзи твой пациент, нали? Как му беше името? Мик?

Доминик кимна.

— Бившият ми пациент.

— Ела да поговорим, преди да е дошъл Из.

Едит я хвана за ръката и я поведе към канала с достъп до Залива, който се намираше в южната част на имението. До вълнолома бяха закотвени две яхти. По-малката, десетметрова, бе на семейство Акслър.

Седнаха на дървената пейка над водата.

Доминик се вторачи в сиво-белия пеликан, кацнал на една от дървените подпори.

— Когато бях малка и се цупех, ти винаги седеше тук с мен.

— Да, това винаги е било любимото ми място.

— И все казваше: „Не може нещата да са толкова зле, щом още мога да се наслаждавам на такава красива гледка“. — Доминик посочи другата яхта и попита: — На кого е?

— На Клуба на търсачи на съкровища в Санибел. Нали си спомняш Рекс и Дори Симпсън? Из им даде мястото на кея под наем. Под брезента има двуместна миниподводница. Ако искаш, утре Из може да те заведе на разходка.

— С миниподводницата? Ще е интересно.

Едит стисна ръката на осиновената си дъщеря.

— Разкажи ми за Мик. Защо си разстроена?

Доминик избърса сълзите си.

— Откакто ми го отне като пациент, проклетият Фолета го тъпче с торазин. Господи, Едит, това е толкова жестоко! Сърцето ми се къса, като го гледам. Мик непрекъснато е упоен и седи завързан за инвалидна количка. Направо не прилича на човек. Фолета го извежда на двора всеки следобед и го оставя да седи там, сякаш е труп.

— Дом, знам, че много държиш на Мик. Но не трябва да забравяш, че си сама. Не може да очакваш, че ще спасиш света. Като психиатър, не може да очакваш, че ще помогнеш на всеки пациент. Ти работи с Мик един месец. И независимо дали ти харесва, или не, той сега е поверен на друг. Трябва да знаеш кога да отстъпваш.

— Познаваш ме много добре, Едит. Не мога да отстъпя, когато издевателстват над някого.

Едит отново стисна ръката й и двете се загледаха в пеликана.

Едит си спомни първата си среща с уплашеното момиченце от Гватемала. Тогава работеше като училищна медицинска сестра. Доведоха й десетгодишното дете, което се оплакваше от болки в стомаха. Едит държа ръката й, докато болките намаляха. Тази проява на майчинска обич накара Доминик завинаги да се привърже към жената, чието сърце се сви, когато научи за сексуалното насилие, на което е било подложено момиченцето от братовчед си. После подаде заявление за осиновяване и след половин година семейство Акслър приюти Доминик.

— Кажи ми какво можем да направим, за да помогнем на Мик?

— Има само един изход. Да го измъкнем оттам.

— Имаш предвид да го преместим в друга клиника?

— Не. Да излезе на свобода.

— Бягство от затвора?

— Да. Мик не е луд. Мястото му не е в клиника за психичноболни.

— Сигурна ли си? Нали е убеден, че светът свършва?

— Не светът, а човечеството. Да, той наистина вярва в това. Страда от лека параноя, но кой не би стигнал до това състояние, ако прекара единайсет години в единична килия?

— Има нещо, което не ми казваш.

Доминик се обърна към нея и я погледна в очите.

— Може и да ти прозвучи налудничаво, но изглежда, в бръщолевенето на Мик има нещо вярно. Теорията му за Деня на Страшния съд се основава на предсказание на маите отпреди три хиляди години. Чета дневника на баща му и някои от находките са изумителни. Мик предсказа пристигането на космическия радиосигнал в деня на равноденствието. Когато живеех в Гватемала, баба ми разказваше за прадедите от страна на майка ми. Нещата, които ми казваше, бяха доста страшни.

Едит се усмихна.

— Започваш да ме плашиш.

— О, знам, че това са само суеверни глупости. Но имам чувството, че дължа на Мик поне да проверя някои от тези неща. Това може да успокои част от страховете му.

— Какви неща?

— Мик е убеден, че онова, което ще унищожи човечеството, е скрито в Мексиканския залив. — Доминик бръкна в джоба на джинсите си, извади сгънатите листа и ги даде на Едит.

Едит погледна разпечатката.

— Кратерът Чикшулуб? Но как би могъл да убие човечеството?

— Не знам. И Мик не знае. Но се надявах…

— Надяваш се Из да провери, като използва СПАН.

— Да.

Едит я прегърна.

— Ела. Из е в лабораторията.

Професор Изидор Акслър седеше в станцията на СПАН. На главата му имаше слушалки. Очите му бяха затворени. Осеяното му със старчески петънца лице беше сериозно. Той слушаше китовете.

Доминик го потупа по рамото.

Из отвори очи, усмихна се, свали слушалките, стана и я прегърна.

— Изглеждаш уморена, дете.

— Добре съм.

— Из, Доминик иска една услуга — каза Едит.

— Пак ли?

— Кога за последен път съм ти искала услуга?

— Когато беше на шестнайсет. Поиска колата. Това беше най-неспокойната нощ в живота ми. Какво ти трябва?

Доминик му даде разпечатката.

— Искам да използваш СПАН и да ми кажеш дали чуваш нещо.

— И какво трябва да слушам?

— Не знам. Всичко, което звучи странно.

Из я погледна така, сякаш искаше да каже: „Престани да ми губиш времето“, и се намръщи.

— Из, недей да я гледаш така, а направи каквото иска — каза Едит.

Възрастният биолог отново седна на стола и измърмори:

— Всичко, което звучи странно. Може да чуем и пръдня на кит.

После записа координатите в компютъра и сложи слушалките на главата си.

Доминик го прегърна и го целуна.

— Добре, добре, стига си ме подкупвала. Виж какво, дете, не знам каква е целта ти, но кратерът заема огромна площ. Ще проуча центъра, който, изглежда, се намира близо до залива Кампече, на югозапад от рифа Алакан. Ще програмирам компютъра за нискочестотно търсене. Ще започнем от петдесет херца и постепенно ще увеличаваме циклите. Проблемът е, че районът е осеян с петролни и газови полета. Басейнът на залива е съставен от варовик и пясъчник и има множество пори. От пукнатините покрай дъното непрекъснато изтича нефт и природен газ и СПАН ще регистрира всеки от тези изливи.

— Какво предлагаш?

— Да обядваме. — Из приключи с програмирането на компютъра. — Системата автоматично ще регистрира и запише всяко смущение в района.

— За колко време ще може да открие нещо?

— Да не съм Господ? Часове, дни, седмици, може би никога. Какво значение има? Накрая вероятно ще разполагаме само с безполезен шум.

Вашингтон, окръг Колумбия

Когато четвъртият по власт човек в Съединените щати влезе в луксозния френски ресторант, управителят се усмихна.

— Bon soir3, мосю Борджия.

— Bon soir, Филип. Надявам се, че ме очакват.

— Oui, certainement4. Последвайте ме, моля. — Управителят го поведе между осветените със свещи маси към уединено помещение до бара. Потропа два пъти на двойните врати, после се обърна към Борджия. — Компанията ви чака.

— Merci — отговори Борджия и пъхна в ръката му банкнота от двайсет долара.

Вратите се отвориха.

— Влез, Пиер — каза заместник-председателят на Републиканската партия Чарли Майърс, стисна ръката му и с обич го потупа по рамото. — Както винаги, закъсня. Вече сме с две питиета пред теб. Водка с доматен сок, нали?

— Да.

Стаята беше облицована с дебели плоскости от орехово дърво. В звукоизолираното помещение имаше шест маси с бели покривки. До масата в средата седяха двама мъже. По-възрастният мъж с бели коси беше Джоузеф Рандолф старши, тексаски милионер, който от двайсет години беше като баща на Борджия. Пиер не познаваше другия мъж.

Рандолф стана и го прегърна.

— Радвам се да те видя, момче. Дай да те погледам. Май си понапълнял.

Борджия се изчерви.

— Може би.

— Тогава добре дошъл в нашия клуб — рече ниският и набит непознат и протегна дебелата си ръка. — Пит Мабъс, „Технологични индустрии“.

Борджия бе чувал името на предприемача.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Удоволствието е мое. Заповядайте, седнете.

Чарли Майърс донесе питието на Борджия.

— Господа, извинете ме, но трябва да отида до тоалетната.

Рандолф изчака, докато Майърс излезе, и рече:

— Пиер, миналата седмица видях родителите ти. Всички сме много разстроени, че не получи номинацията за вицепрезидент. Малър прави мечешка услуга на партията.

Борджия кимна.

— Президентът се притеснява дали отново ще го изберат. Според проучванията на общественото мнение, Чейни ще му осигури подкрепата на южните щати.

— Малър не мисли мащабно — каза Мабъс. — Тази страна се нуждае от силно ръководство, а не от хрисимо гълъбче като Чейни за вицепрезидент.

— Напълно съм съгласен с вас, но нямам думата по въпроса.

Рандолф се наведе към Борджия.

— Може би не сега, момче, но след четири години ще имаш думата. Разговарях с някои от бъдещите сили и всички са единодушни, че през 2016 година ти ще представляваш партията.

Борджия сдържа усмивката си.

— Джо, страхотно е да чуя това, но четири години са много време.

Мабъс поклати глава.

— Трябва да се готвиш отсега, приятел. Ще ти дам един пример. Синът ми Люсиен е гений, по дяволите! Не се шегувам. Само на три години е, но вече знае да сърфира в Интернет. Възпитавам го така, че когато стане на шестнайсет, да поеме „Технологични индустрии“. Ако изиграем правилно политическите си карти, на твоите години той ще стане милиардер. Искам да кажа, че всички ние трябва да сме готови много преди да се появи удобна възможност. А за теб шансът вече чука на вратата. Помисли за предстоящото руско-китайско военно учение. Много гласоподаватели се изнервиха и това е камъчето, което може да препъне президентския кандидат.

— Пит има право, Пиер. Начинът, по който хората те възприемат през идните няколко месеца, ще реши изхода от следващите избори. Трябва да има човек, който да умее да поема отговорност и да не позволи на проклетите руснаци или на арабите да диктуват как да управляваме страната си. По дяволите, не сме имали по-силно присъствие в Белия дом, откакто мандатът на Буш изтече.

— Пиер, този конфликт ни дава огромна възможност да покажем на хората силата на характера ти.

— Разбрах — отговори Борджия.

— Добре, добре. Има обаче още един въпрос — нещо, което смятаме, че трябва да бъде уредено.

— Една твоя тайна — добави Мабъс.

Рандолф кимна и запали цигара.

— Става дума за Гейбриъл, Пиер, онзи, когото затвори в психиатрична клиника след инцидента с теб. Щом обявим номинацията ти, пресата ще започне да рови. И бързо ще разберат какво си направил, за да манипулираш нещата в Масачузетс. Може да стане голяма каша.

Борджия се изчерви.

— Вижте окото ми, господин Мабъс. Направи го онова откачено копеле. И сега искате да го освободя?

— Слушай внимателно, момче. Пит не спомена нищо за освобождаване. Просто оправи тази работа, преди да започне предизборната кампания. По дяволите, всички имаме тайни. Искаме да погребеш тази тайна.

Борджия пое облекчено дъх и кимна.

— Разбирам какво имате предвид и оценявам подкрепата ви. Мисля, че знам какво трябва да се направи.

Мабъс стисна ръката му.

— И ние ви ценим, господин държавен секретар. И знаем, че когато му дойде времето, няма да забравите кои са приятелите ви.

Борджия пусна изпотената му длан и попита:

— Кажете ми откровено, с изключение на политическото влияние на родителите ми, когато избрахте мен, колко натежа фактът, че сенатор Чейни е чернокож?

Рандолф многозначително се усмихна.

— Ами да речем, че ненапразно наричат сградата на президентството Белия дом.

Платото Наска в южната част на Перу е безплодна пустиня. Дълго е шейсет и пет и широко десет километра. Това е пуста и враждебна равнина, мъртва зона сред Андите. Платото има уникална геология. Почвата е богата на варовиков чакъл — природна спойка. Навлажняван всеки ден от утринната роса, този пласт държи споени на повърхността желязото и силициевите камъни, които изобилстват в пустинята. Тези почернели камъчета задържат слънчевата светлина и създават нещо като защитен пласт от топъл въздух, който практически елиминира въздействието на вятъра и прави платото едно от най-сухите места на Земята. Количеството на валежите там е по-малко от два сантиметра и половина на десетилетие.

За художник, който би желал да се изрази в огромен мащаб, платото Наска е идеалното платно, защото рисунките там, изглежда, ще останат вечно. Но въпреки това, едва когато през 1947 година над платото прелетял пилот, съвременният човек за пръв път открил загадъчните рисунки и геометрични линии, издълбани там преди хиляди години.

Повече от тринайсет хиляди линии пресичат пустинята Наска. Малко от тях надвишават разстояния, по-големи от осем километра. Линиите се простират върху неравния терен и в същото време са абсолютно прави. Макар някои учени да мислят, че линиите представляват праисторически писти за астронавти, сега знаем, че те са астрономически подредени и са ориентирани към зимното слънцестоене, равноденствието, съзвездието Орион и вероятно към други небесни тела, които още не са ни известни.

Най-странни са стотиците рисунки на животни. На нивото на земята тези колосални изображения приличат на разпръснати напосоки вдлъбнатини, издълбани от търкането на тонове черни вулканични камъчета, оголили по-светлата жълтеникава почва отдолу. Но гледани отвисоко, рисунките сякаш оживяват и представляват цялостно художествено виждане и инженерно постижение, запазено непокътнато хиляди години.

Рисунките на платото Наска са направени през два ярко отличаващи се периода. Макар това да изглежда противно на представата ни за еволюцията, по-ранните рисунки са много по-сложни и съвършени. Сред тях са изображенията на маймуна, паяк, пирамида и змия. Приликата е не само невероятно точна, но фигурите, които са по-големи от футболно игрище, са нарисувани с една-единствена непрекъсната черта.

Кои са били загадъчните художници, създали тези образи в пустинята? Как са могли да ги изобразят в такъв грандиозен мащаб? И нещо по-важно, преди всичко, защо са издълбани фигурите в платото?

През лятото на 1972 година тримата с Мария и Пиер пристигнахме в южноамериканската пустиня. Тогава рисунките съвсем не ни интересуваха. Намерението ни беше да определим връзката между продълговатия череп от Централна Америка и онези, намерени в Наска. Още си спомням първата работна седмица на платото и как проклинах безмилостното слънце, което ме изтезаваше всеки ден и изгори лицето и ръцете ми. Ако някой ми бе казал, че ще се върна жив от това чистилище от пясък и скали, щях да го помисля за луд.

Луд.

Полагам усилия дори да напиша тази проклета дума. Може би вече мнозина от вас се питат дали четат разказите на учен, или бръщолевенията на луд. Трябва да призная, че не минава ден, без и аз да си задам същия въпрос. Ако наистина съм се побъркал, тогава за това е виновно платото Наска. Постоянната жега сякаш възпалява мозъка ми, а безпощадният терен засилва болките от артрита, от който страдам от десетилетия. И последният шанс да постигна душевен покой се изпари в деня, когато обрекох семейството си на тази пустиня. Моля се Майкъл да ми прости, че го отгледах в тази адска дупка, и за другите несправедливости, които нанесох на измъчената му детска душа.

От лятото до зимата на 1974 година с Мария и Пиер работихме усилено в Наска и изкопахме стотици деформирани черепи в церемониална гробница, намираща се близо до Андите. Задълбоченото изследване на черепите показа, че деформациите са причинени от завързването на дъски на главите на децата от ранна възраст.

През януари 1974 година открихме царско гробище, също близо до Андите! Стените на невероятната гробница бяха направени от огромни блокове, всеки от които тежеше между десет и двайсет тона. В подземното помещение имаше тринайсет мумии на мъже, всички с продълговати черепи. Вълнението ни нарасна, след като рентгеновите снимки и другите изследвания показаха, че черепите имат такава форма поради чисто генетични причини.

Откриването на нова раса хора се оказа противоречиво и обезпокоително. Когато чу за находките ни, президентът на Перу нареди намерените от нас експонати да бъдат сложени в мазето на Археологическия музей, за да не ги вижда никой. И до ден-днешен черепите могат да бъдат видени само със специален пропуск.

Коя е била тази загадъчна раса? Каква е била причината да се родят с черепи, два пъти по-големи от нормалните размери?

Знаем, че първите хора, дошли в региона на Андите, са били ловци и рибари и са се заселили по крайбрежието на Перу около 10 000 г.пр.Хр. После, около 400 г.пр.Хр., на платото Наска пристигнала друга група. За тези загадъчни хора е известно съвсем малко. Те наричали водачите си Виракоча — полубогове, които мигрирали в Южна Америка след Потопа. Описват ги като мъдреци с бяла кожа, морскосини очи и развети бели бради и коси. Тези древни водачи явно притежавали необикновен интелект и по-големи от нормалните черепи и странната им външност несъмнено е оказала влияние върху последователите им да деформират черепите на децата си в опит да приличат на водачите им.

Физическата прилика между Виракоча и великия учител на маите Кукулкан е твърде поразителна, за да остане незабелязана. Фактът, че високият брадат белокож мъж се появява и в легендите на много други култури от Андите, е още едно доказателство за връзка между индианците в Централна и онези в Южна Америка.

Най-развитата индианска цивилизация, възникнала в джунглите на Южна Америка, били инките. Също като маите, и те боготворели велик учител, мъдрец, който довел до разцвет народа им, като го научил на естествени науки, земеделие и архитектура. Сега знаем, че повечето постижения, приписвани на инките, всъщност принадлежат на по-ранни етнически групи. Но записаните предания ни разказват, че брадатият белокож мъж вдъхновил построяването на пътищата на инките и прочутите земеделски тераси по стръмните планински склонове. Предполага се, че брадатият мъж е бил и художникът, създал по-ранните и по-сложни рисунки на платото Наска. Макар че е известен с различни имена сред културите в Андите, инките го почитали като Виракоча, което означава „морска пяна“.

Също като Кукулкан за маите и Кецалкоатъл за ацтеките, Виракоча е най-почитаното божество в историята на инките. Дали племето виракоча от 400 г.пр.Хр. са били негови предшественици? Дали той е далечен роднина на Кукулкан? И ако е така, дали присъствието му в Южна Америка има нещо общо с календара на маите и предсказанието за гибелта на човечеството?

За да потърсим отговори на тези въпроси, ние напуснахме пустинята Наска и тръгнахме към Андите. Възнамерявахме да изследваме две древни места, за които се предполагаше, че са създадени от божеството на инките. Първото беше крепостта в Саксайуаман — гигантска постройка на север от Куско. Както и в царската гробница, стените на тази зашеметяваща цитадела са направени от грамадни гранитни блокове с неправилна форма, наредени толкова близо един до друг, че не можах да пъхна острието на джобното си ножче между тях.

Невъзможно е да си представим как индианците от Андите са пренасяли от кариерата камъни с тегло сто и повече тона на разстояние петнайсет километра по планинския терен и после са ги нареждали плътно един до друг. Един от каменните блокове е висок осем метра и половина и тежи триста и петдесет тона. С помощта на съвременни инженерни принципи и малка армия от доброволци археолозите са се опитали да пренесат среден по размери каменен блок от далечна каменна кариера, но безуспешно.

Знаем, че крепостта в Саксайуаман е построена, за да защитава жителите от вражески сили. Но целта в проектирането на древния град Тиауанако още остава загадка.

На 3750 метра над Тихия океан, в Андите, на територията на Боливия, на брега на езерото Титикака — най-голямото високопланинско езеро на света — се намират руините на Тиауанако. След като видях невероятните инженерни постижения в Саксайуаман, бих се заклел, че повече нищо не би ме изненадало. Но Тиауанако ме смая. Този древен град се състои от три варовикови храма и четири други постройки, всички изградени върху повдигнати платформи. Както и в Саксайуаман, повечето са направени от невероятно големи каменни блокове, плътно прилепени един до друг.

Но в Тиауанако има нещо повече, отколкото се забелязва на пръв поглед. Там има скрита цел, която може би е свързана със спасението на нашия вид.

Над града се извисяват останките на Акапана — стъпаловидна пирамида, висока 207 метра. За съжаление, предназначението на Акапана ще остане загадка, защото испанските завоеватели са я използвали за каменна кариера и са разрушили деветдесет процента от фасадата й.

Най-причудливата постройка в Тиауанако е Вратата на слънцето — един-единствен масивен каменен блок с тегло сто тона. Това грандиозно произведение на изкуството се извисява в северозападния край на комплекса, досущ праисторическа триумфална арка. Неизвестно как създателят му е успял да пренесе този огромен каменен блок от кариера, намираща се на няколко километра, да издълбае съвършена врата, използвайки един господ знае какво сечиво, и после да го издигне и да го постави вертикално.

В града има множество колони. В средата на правоъгълна яма е издигната двайсетметрова червена скулптура на Виракоча. Фигурата има продълговат череп, изпъкнало чело, правилен нос и покрита с брада челюст. Ръцете са скръстени. Заслужава си да споменем и още една отличителна черта. От двете страни на мантията на мъдреца се вият две змии, подобни на изобразените в цяла Централна Америка.

Най-противоречивата постройка в Тиауанако е Каласасая — хлътнал в земята храм в центъра на града, заобиколен от огромни стени. В очертанията му са издигнати каменни блокове, високи четири метра. Пиер стигна до извода, че Каласасая е крепост. Но Мария беше на друго мнение и смяташе, че подреждането на каменните блокове е подобно на Стоунхендж.

Както обикновено, тя се оказа права. Каласасая не е крепост, а обсерватория, вероятно най-старата на света.

Но какво означаваше всичко това?

За пет години колегите ми и аз намерихме убедителни доказателства, които показваха, че висша раса от белокожи хора е оказала влияние върху развитието на индианците в Централна и Южна Америка. Тези брадати хора са имали генетично деформирани черепи и са проектирали и надзиравали изграждането на величествени паметници, чието предназначение ни озадачава.

Мария беше убедена, че дизайнът на обсерваторията Каласасая е твърде сходен с този на Стоунхендж, за да бъде това случайно съвпадение. Според нея беше задължително да продължим да вървим на изток по следите на бялата раса.

Пиер Борджия не беше съгласен с това. Двете години, прекарани в Наска, бяха достатъчни, за да заситят апетита му към археологията. Пък и заможното му семейство го притискаше да се върне в Щатите и да започне кариера в политиката. Проблемът беше, че той обичаше Мария и всъщност двамата възнамеряваха да се оженят през пролетта.

Колкото и да държеше на Пиер, Мария не беше готова да се откаже от разгадаването на предсказанието на маите и настоя да продължим да вървим по следите на брадатите белокожи хора, като отидем в Стоунхендж.

Идеята да се върнем в Англия беше изключително примамлива, затова се качихме на самолета. Предчувствах, че това пътуване завинаги ще разбие триумвирата ни.

Откъс от дневника на професор Джулиъс Гейбриъл

Справка Каталог 1972–75 г. стр. 6–412

Фотоалбум флопидиск: име на файла: НАСКА, снимка 109