Денят на змията

22.

13 декември 2012 г.

На борда на американския военен кораб „Бун“

Мексиканския залив

4:46 ч.

Капитан Едмънд Лус поздрави вицепрезидента Инис Чейни и Марвин Тепърман, които слязоха от хеликоптера „Сикорски СХ-605“ и стъпиха на палубата на „Бун“.

— Как сте, господин вицепрезидент? — усмихна се капитанът. — Май не се чувствате много добре.

— Атмосферните условия бяха лоши. На позиция ли са безпилотните летателни разузнавателни апарати?

— Двата летателни апарата „Хищник“ кръжат над набелязания район, както поискахте, сър.

Марвин съблече спасителната си жилетка и я даде на пилота на хеликоптера.

— Капитане, какво кара хората ви да мислят, че тази нощ пак ще видим един от онези водовъртежи?

— Сензорите показват, че подземните електромагнитни флуктуации се увеличават, точно както стана последния път, когато се появи водовъртежът.

Капитанът ги поведе към Бойния информационен център на кораба.

В препълненото с уреди помещение кипеше трескава дейност. Командирът Къртис Брод отмести поглед от хидролокатора.

— Идвате точно навреме, капитане. Сензорите показват повишение на електромагнитната дейност. По всичко личи, че се образува поредният водовъртеж.

На главозамайваща височина над изумруденозеленото сияние кръжаха два безпилотни летателни апарата за въздушно разузнаване „Хищник“. Водите на Мексиканския залив започнаха да се въртят в посока, обратна на часовниковата стрелка, и инфрачервените и телевизионните камери на летателните апарати изпратиха картина до „Бун“.

Чейни, Тепърман, капитан Лус и двайсет и четиримата технически специалисти и учени се вторачиха във видеомониторите. Водовъртежът започна да придобива ясни очертания.

Вицепрезидентът недоверчиво поклати глава.

— Какво може да притежава силата да предизвика такова нещо?

— Може би същото, което взривява карстовите образувания в западната част на Тихия океан — прошепна Марвин.

Водата се завъртя по-бързо. Чудовищната сила отвори тунел, който се спусна към дупката в морското дъно, откъдето блесна ослепителна изумруденозелена светлина.

— Ето там — викна Марвин и посочи екрана. — Издигат се от центъра…

— Виждам ги — прошепна Чейни.

От светлината се извисиха три тъмни сенки.

— Какво е това, по дяволите? — викна Лус.

Десетина смаяни учени извикаха на колегите и помощниците си да проверят, че информацията от сензорите се записва.

Нещата продължиха да се издигат. Извисиха се над повърхността на морето и се приближиха до двата ниско кръжащи безпилотни разузнавателни апарата.

Картината от единия „Хищник“ стана неясна, после изчезна.

Вторият „Хищник“ продължи да предава.

— Двата „Сийхоук“ да излетят веднага — заповяда капитан Лус. — Само да разузнават. Дръжте останалия „Хищник“ на безопасно разстояние. Не трябва да губим сигнала от него.

— Слушам, сър. Какво означава безопасно разстояние?

— Капитане, двата „Сийхоук“ излетяха…

— Да се държат настрана от светлината! — извика Чейни.

Трите извънземни обекта се издигнаха на височина шестстотин метра, направиха пирует с прецизността на роботи, завъртайки хоризонтално огромните си крила, увеличиха скоростта си и изчезнаха.

Капитан Лус се втурна към радара. Лейтенант Линда Мурареску вече проследяваше обектите с бързо въртящата се радарна чиния на „Бун“.

— Засякох ги, сър. Не съм виждала такова нещо. Не излъчват топлина, нито звук, а само леки електромагнитни смущения. Нищо чудно, че сателитите ни не могат да ги открият. Трите мишени се отправят на запад. По-добре се свържете със САККО, капитане. Обектите се движат много бързо и всеки момент ще изчезнат от екрана.

Северноамериканско командване на космическата отбрана (САККО)

Колорадо

Високият 2870 метра връх от назъбен гранит, известен като планината Шайен, се намираше на шест километра и половина югозападно от Колорадо Спрингс. Двата строго охранявани тунела в основата му се простираха на петстотин метра под земята и служеха за входове към подземния комплекс, разположен на четири и половина акра — там беше Северноамериканското командване на космическата отбрана или САККО.

Там беше командният център, свързващ всеки клон на въоръжените сили — разузнаването, системите за наблюдение и метеорологичните станции. Но основната функция на базата беше да засича изстреляни ракети навсякъде по света — на сушата, в океаните и моретата, и във въздуха.

Стратегическите предупреждения се подаваха, при положение, че срещу Северна Америка беше изстреляна междуконтинентална балистична ракета от разстояние 2100 морски мили и до взривяването й оставаха трийсет минути. Информацията стигаше до президента и до всички командни центрове на отбраната за четири минути.

Другият вид предупреждение се отправяше, при положение, че беше изстреляна ракета срещу САЩ и съюзните страни. „Скъд“ и „Круз“ поразяваха целта за няколко минути, затова САККО препращаше информацията директно чрез сателит към командирите на съответното бойно поле.

Системата за ранно засичане на ракети и предупреждение се намираше на 35 680 километра над Земята, в сателита на Програмата за подкрепа на отбраната, ППО, който обикаляше Земята в геостационарна орбита и непрекъснато предаваше картина от всички точки на планетата. На борда на тежкия два и половина тона сателит имаше високотехнологични инфрачервени сензори, които мигновено засичаха топлината, излъчваща се при изстрелването на ракета.

Майор Джоузеф Унсин отдаде чест на военните полицаи и се качи на подземната железница. След кратко пътуване в лабиринта от тунели пристигна в командния център на САККО, за да поеме дванайсетчасовата си смяна.

Напрежението беше огромно, защото светът беше пред прага на война.

Майор Брайън Седио гледаше монитора на Програмата за подкрепа на отбраната. На екрана на видеовръзката над командния пулт се виждаше лицето на вицепрезидента Чейни.

— Какво става?

Седио вдигна глава.

— Идваш точно навреме. Вицепрезидентът се побърква. — Майорът включи микрофона и се обърна към видеотелефона. — Съжалявам, господин вицепрезидент, но сателитите на ППО са направени така, че да улавят топлина, а не електромагнитни смущения. Ако извънземните обекти продължат да летят над Тихия океан и се отправят към Азия, има шанс да ги засечем с базирания ни на Земята радар, но сателитите не могат да ги видят.

— Намерете ги, майоре! Претърсете всички координати! Искам да ме информирате в мига, в който откриете местоположението им.

Екранът угасна.

Майор Седио поклати глава.

— Да не повярваш! Светът е пред прага на война, а Чейни мисли, че ни атакуват извънземни.

14 декември 2012 г.

Каменната гора в Шилин

Провинция Юнан, Южен Китай

5:45 ч. (Пекинско време)

Провинция Юнан се намира в югозападната част на Китайската народна република. Там има множество езера, зашеметяващи планини и богата растителност. Малко райони в Китай дават възможност на посетителите да изследват такова разнообразие на релефа.

Най-гъсто населеният град в провинцията е Кунмин, столицата на Юнан. На сто и десет километра североизточно от града се намира най-интересната туристическа атракция — Каменната гора на Лунан, известна и като Скалната гора на Шилин. Скалната гора се простира на площ от сто и шейсет квадратни километра и представлява съвкупност от странни заострени варовикови върхове, издигащи се на височина трийсет метра. Пътеките отвеждат туристите край редиците скални образувания. Над потоците има мостове, а в скалите — издълбани от природата сводове.

Факторите, довели до създаването на Скалната гора, са започнали да действат преди 280 милиона години, когато издигането на Хималаите е предизвикало ерозия, която е изваяла назъбени спирални образувания във варовиковото плато. Следващите издигания през вековете са създали дълбоки пукнатини в карета, които постепенно са се разширили от дъждовната вода и са оформили високи сиво-бели заострени скали.

Когато петдесет и две годишната Джанет Паркър и личният й водач Куик-синг пристигнаха пред централния вход на обществения парк, още не се беше разсъмнало. Пренебрегвайки предупреждението на Държавния департамент на Съединените щати, нахаканата бизнесдама от Флорида бе настояла да посети Скалната гора преди по-късно сутринта да отлети за Кунмин.

Тя тръгна след водача си и стъпи на пътеката от дъски, виеща се покрай назъбените варовикови образувания.

— Чакай малко, Куик-синг. Това ли е всичко? Пътувахме цял час, за да видим това?

— Не ви разбирам, госпожице Джанет. Това е Каменната гора. Какво очаквахте?

— Нещо по-зрелищно. Виждам само километри, осеяни със скали. — Очите й изведнъж блеснаха. — Чакай. Какво е това?

И посочи към златистата светлина, която проблясваше между пролуките във варовика.

Куик-синг засенчи очи с длан и се стресна от сиянието.

— Не знам. Госпожице Джанет, моля ви, какво правите?

Паркър се прехвърли през перилата.

— Искам да видя какво е това нещо.

— Госпожице Джанет!…

— Успокой се. Ей сега ще се върна.

Американката заслиза надолу и изруга, защото одраска глезена си. Сетне погледна нагоре, за да види източника на ярката светлина.

— Това пък какво е, по дяволите?

Черният, подобен на насекомо предмет, беше дълъг повече от десет метра. Огромните му крила бяха заклещени между два заострени къса варовик. Неодушевеното чудовище бе кацнало на два нажежени до червено нокътя, които бяха пробили карста.

— Куик-синг, ела тук. — Джанет направи още една снимка, когато първите лъчи на слънцето докоснаха крилата на съществото. Кехлибареният му диск потъмня и започна да проблясва все по-бързо. — Куик-синг, за какво ти плащам, по дяволите?

Безшумната експлозия на ярка бяла светлина я заслепи. Възпламеняването на устройство, основаващо се на чист ядрен синтез, създаде енергия, по-гореща от тази на повърхността на Слънцето. Джанет Паркър усети, че кожата й гори и плътта й цвърчи. След част от секундата скелетът й се изпари, а нажеженото огнено кълбо се разпространи във всички посоки със скоростта на светлината.

Експлозията бързо обхвана Каменната гора. Горещината изпепели карста, от който се издигна гъст токсичен облак от въглероден двуокис. Компресирани под покрива от студен въздух, отровните изпарения се снишиха до земята и се устремиха напред — истинско цунами от газ.

По-голямата част от населението на Кунмин още спеше, когато чудовищният невидим газ нахлу в града. Ранобудните паднаха на колене и се хванаха за гърлата, светът се завъртя пред очите им. Онези, които още бяха в леглата, само трепнаха конвулсивно и се задушиха в съня си.

За няколко минути всички мъже, жени и деца и другите дишащи кислород същества в Кунмин умряха.

Град Ленск

Сибир, Русия

5:47 ч.

Седемнайсетгодишният Павел Пшенични взе брадвата от ръцете на малкия си брат Николай, излезе на двора и нагази в дълбокия две педи сняг. Леден вятър смрази лицето му. Той вдигна шала си и тръгна към купчината дърва.

Слънцето още не беше изгряло, но и без това в тази вечно замръзнала земя винаги беше студено. Павел разчисти снега от един пън и го изправи. Изпъшка, замахна с брадвата и го разцепи.

Докато изправяше следващия пън, ярка светлина го накара да вдигне глава.

Над мрачния хоризонт се извисяваше огромна заснежена планинска верига, скрита зад сиви облаци. Внезапно от тях изскочи нажежена до бяло мълния, чу се силен тътен и земята под краката на Павел се разтресе.

„Лавина?“

Гъстата мъгла му попречи да види как всичко пропада — той видя само как избухва сиво-бял облак от сняг. Енергийната вълна връхлиташе към него с невероятна скорост.

Павел хвърли брадвата и побягна.

— Николай! Лавина!

Взривната вълна го вдигна във въздуха и го блъсна с главата напред във вратата на къщичката, после помете всичко по пътя си.

Чичен Ица

Полуостров Юкатан

22:56 ч.

Износените амортисьори на черния, покрит с прах шевролет скърцаха, докато подскачаше по неравния път през джунглата. Накрая стигнаха до веригите на портата и спряха.

Майкъл слезе, огледа веригите и се наведе над ръждясалия катинар.

Доминик се премести зад волана.

Мик отключи катинара и свали веригата. Доминик включи на скорост, подкара, спря и пак седна отдясно. Мик се качи.

— Страхотно. Кога си се научил да отваряш катинари? — попита тя.

— Още от малък. Е, много по-лесно е, ако имаш ключ.

— Откъде взе ключ?

— Имам приятели, които работят по поддръжката на парка. Жалко, че единствената работа, достъпна за местните маи, е да сервират храна или да прибират боклука в града, основан от прадедите им.

После подкара бързо надолу по неравния път.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме?

— Половината ми детство е минало тук. Познавам тази джунгла на пръсти. — Той се усмихна.

— Мик! — Доминик затвори очи, когато пикапът излезе от пътя и пое през джунглата. — Намали! Какво правиш? Да ни убиеш ли искаш?

Пикапът криволичеше сред храстите и някак успяваше да избегне дърветата и скалите. Навлязоха в район с гъста растителност, където балдахинът от листа и клони закриваше нощното небе.

Мик удари спирачки.

— Край на пътя.

— Наричаш това път?

Той изключи двигателя.

— Мик, кажи ми защо…

— Тихо. Слушай.

— Какво?

— Мълчи и слушай.

Доминик чуваше само песните на щурците. Погледна Мик. Очите му бяха затворени, лицето му изглеждаше унесено.

— Добре ли си?

— Да.

— За какво мислиш?

— За детството си.

— Щастливи или тъжни спомени?

— Един от няколкото щастливи. Майка ми ме водеше на екскурзии в тези гори. Научи ме на много неща за природата и за Юкатан — как се е формирал полуостровът, за геологията му. Беше страхотен учител. Каквото и да правехме, мама винаги го превръщаше в приятно занимание.

Мик се обърна към Доминик. Черните му зеници бяха разширени и блестяха.

— Знаеш ли, някога целият район е бил под водата. Преди милиони години полуостров Юкатан е бил на дъното на тропическо море. Повърхността му е била покрита с корали, растения и седиментни скали. Дъното било огромен пласт от варовик. И после космически кораб или един господ знае какво се разбива на Земята. Ударът разтрошава варовика и предизвиква приливни вълни, високи шестстотин метра, огнени стихии и слой атмосферен прах, който задушил фотосинтезата и унищожил повечето видове на планетата. Постепенно полуостров Юкатан се издигнал над повърхността. Дъждовната вода навлязла в пукнатините, разрушила варовика, причинила ерозия и издълбала огромен подземен лабиринт под полуострова. Майка ми казваше, че отдолу Юкатан прилича на гигантска буца швейцарско сирене.

Мик се облегна на седалката и се вторачи в таблото.

— По време на последния ледников период равнището на водата спаднало и пещерите вече не се наводнявали. Това предизвикало образуването на грамадни сталактити, сталагмити и други формирования от калциев карбонат в карста.

— Карст ли? Защо?

— Юкатан е съставен изцяло от карст. Както и да е, преди четиринайсет хиляди години ледът се стопил и морето се надигнало и отново наводнило пещерите. На повърхността на Юкатан няма реки. Водните запаси на полуострова идват от подземните пещери. Кладенците във вътрешността са сладководни, но колкото повече се приближаваш към брега, стават все по-солени. От време на време някоя пещера се срутва и се образува гигантски кладенец…

— Като свещения дзеноте?

— Да. — Мик се усмихна. — Употребяваш маианската дума за сеноте. Чудех се дали я знаеш.

— Баба ми беше киче — едно от племената на маите. Разказваше ми, че дзеноте били портали към Подземния свят, Шибалба. Мик, ти и майка ти сте били много близки, нали?

— Тя беше единственият ми приятел.

Доминик преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото й.

— Когато бяхме в Мексиканския залив, ти започна да ми разказваш нещо за смъртта й. Изглеждаше ядосан на баща си.

На лицето му се изписа колебание.

— Трябва да тръгваме…

— Не, чакай. Кажи ми какво се е случило. Може би ще мога да ти помогна. На кого другиго можеш да се довериш?

Той стисна волана и се втренчи в осеяното с насекоми предно стъкло.

— Бях на дванайсет години. Живеехме в двустайна къща близо до платото Наска. Майка ми умираше. Имаше разсейки. Вече не издържаше на облъчването и на химиотерапията и беше твърде слаба, за да се грижи за себе си. Баща ми нямаше пари за болногледачка, така че ме остави да се грижа за нея, докато работеше в пустинята. Мама лежеше и се превиваше от болка, а аз я решех и й четях. Тя имаше дълга черна коса като теб… но накрая започна да пада на кичури.

По лицето му се стече сълза.

— Но съзнанието й остана ясно до края. Винаги имаше повече сили сутрин и можеше да разговаря, но следобед ставаше немощна и бръщолевеше несвързано. Морфинът успокояваше болките й. Една вечер татко се прибра. Беше капнал от умора — три дни беше бил в пустинята. Мама бе имала тежък ден. Бореше се с треската и я болеше. И аз бях уморен, защото се бях грижил за нея от три дни. Татко седна на леглото й и се вторачи в нея. Казах им лека нощ и отидох да си легна. Сигурно съм заспал веднага, но после ме събуди вик. Станах и отворих вратата…

Мик затвори очи. По лицето му потекоха сълзи.

— Какво стана? — прошепна Доминик. — Какво видя?

— Мама викаше. Той се бе навел над нея и я душеше с възглавницата.

— Господи!…

— Стоях и не разбирах какво става. След малко мама престана да мърда. И в същия миг той видя, че вратата е отворена. Скочи и ме изблъска в стаята ми. Плачеше и говореше несвързано — каза, че мама имала непоносими болки и вече не издържал да я гледа как страда.

Мик се заклати на седалката и се втренчи в предното стъкло.

— Това ли е кошмарът ти?

Той кимна, после сви юмруци и удари по очуканото табло.

— Кой беше той, че да взима решение, по дяволите? Аз се грижех за нея, не той!

Доминик изтръпна.

— Той дори не ме попита, Доминик! И не ми даде възможност да се сбогувам с нея.

Тя го придърпа към себе си и започна да го милва. Мик отпусна глава на гърдите й. По лицето й потекоха сълзи. Колко много бе страдал Мик, лишен от нормално детство и прекарал живота си в единична килия?

„Не мога да го върна в друга клиника!“

Мик се успокои и избърса очите си.

— Е, знам, че ще трябва да реша някои семейни въпроси.

— Животът ти е бил труден. Но всичко ще се оправи.

— Наистина ли мислиш така? — иронично се усмихна той.

Доминик го целуна — отначало леко, а после истински. Възбудени, те разкъсаха дрехите си и започнаха страстно да се прегръщат, но тясното пространство ограничаваше любенето им.

— Мик… Чакай. Тук е много тясно. — Тя сложи глава на рамото му. — Следващия път, когато взимаш кола под наем, гледай да има задна седалка.

— Обещавам.

Мик я целуна по челото.

Доминик погали косата му.

— По-добре да тръгваме. Иначе ще закъснеем за срещата с приятелите ти.

Излязоха от пикапа. Мик извади аквалангите и даде на Доминик водолазна жилетка с кислородна бутилка.

— Гмуркала ли си се нощем?

— Преди две години. Колко път има до кладенеца?

— Километър и половина. Сложи си водолазната жилетка, за да не я носиш.

Доминик я облече и взе от него неопреновите костюми. Мик преметна на рамо раницата с екипировката и две кислородни бутилки.

— Върви след мен.

Тръгнаха през шубраците. Покрай ушите им забръмчаха рояци комари. Гората ставаше все по-гъста, а почвата — камениста. Изкатериха се по двуметров склон и над главите им се появиха звездите.

Застанаха на широка няколко метра каменна пътека, направена преди хиляди години от маите.

Мик свали кислородните бутилки и разтри раменете си.

— Вляво е свещеният кладенец, а вдясно — пирамидата на Кукулкан. Как си?

— Като товарно муле. Колко остава още?

— Двеста метра. Хайде.

Продължиха наляво и след пет минути се приближиха до ръба на огромна дупка. Тъмните води отразяваха лунната светлина.

Доминик погледна надолу и прецени, че дълбочината е поне петнайсет метра. Сърцето й заби като обезумяло. „Защо правя това, по дяволите?“ Стресна се, когато от гората излязоха петима души.

— Те са приятели — каза Мик. — Мъдреци. Членове са на тайно братство, преди пет века избегнало гнева на испанците. Идват да ни помогнат.

Мик облече неопреновия костюм и каза нещо на единия от белокосите маи на древния им език. Другите мъже извадиха въже и фенерчета.

Доминик се обърна с гръб към групата и бързо навлече неопреновия костюм върху банския си.

Мик се обърна към нея. Лицето му бе загрижено.

— Дом, това е жрецът Осело. Той казва, че в Чичен Ица е изпратен мъж, който разпитва за нас. Описа го като американец с червеникава коса и мускулесто телосложение.

— Реймънд? По дяволите…

— Кажи ми истината, Дом. Ти ли…

— Кълна се, Мик, не съм се свързвала нито с Фолета, нито с Борджия, нито с никой друг, откакто съм тук.

— Братът на Осело е пазач от охраната. Той казал, че червенокосият влязъл в парка, преди да затворят, но не го видял да излиза. Сделката, която си сключила с Борджия, е пълна лъжа. Те ме искат мъртъв. Да тръгваме.

Нагласиха кислородните бутилки и пристъпиха към жертвения кладенец.

Мик уви въжето около ръката си и провеси крака в дупката. Петимата маи бързо го спуснаха във вонящата студена вода, после хвърлиха въжето на Доминик.

Мик нагласи маската на лицето си. Видимостта в кафявата, смърдяща на плесен вода беше по-малка от метър.

Когато увисна над тъмната повърхност на кладенеца, Доминик се разтрепери. „Защо правя това? Да не съм полудяла?“ Парливата смрад я задави. Доминик бързо надяна маската.

Мик изплува на повърхността, махна тревите от косата си и завърза на кръста й жълтото въже, което бе прикрепено за колана му.

— Долу е тъмно. Не искам да се разделяме.

— Какво точно търсим?

— Нещо като порта в южната страна. Достъп до вътрешността на пирамидата.

— Но пирамидата се намира на няколко километра, Мик.

Той се гмурна във водата. „По дяволите“ — помисли Доминик, погледна за последен път луната и го последва.

Плува слепешком няколко минути, после усети, че Мик дърпа въжето. Спусна се на пет-шест метра, като риташе с всички сили, после видя отражението от лъча на фенерчето му върху стената на кладенеца.

Мик претърсваше варовиковата стена, която бе обрасла с растителност. Направи знак на Доминик да се приближи от дясната му страна и продължи да сече с ножа си гъстата растителност.

Доминик извади ножа си и започна да чука по стената. След десетина метра ръката й се плъзна в еднометрова дупка и се заплете в растенията.

От дупката излезе двуметрова змия, мина покрай маската й и се стрелна в тъмната вода.

Доминик заплува нагоре и повлече и Мик.

Излезе на повърхността, махна маската от лицето си и се закашля.

— Какво стана?

— Не ми каза, че има змии! Не мога да ги понасям…

— Ухапа ли те?

— Не, но се отказвам. Това не е гмуркане, а потапяне в течни лайна.

Доминик развърза въжето. Ръцете й трепереха.

— Дом…

— Не, Мик, дойде ми до гуша. Нервите ми са обтегнати до скъсване и кожата ме сърби от тази гнусна вода. Продължавай без мен. Намери тайния си тунел или онова, което търсиш, по дяволите! Ще се срещнем горе на върха.

Мик я погледна разтревожено, после се гмурна във водата.

— Хей, Осело! Хвърли въжето!

Доминик нетърпеливо зачака маите да се появят до кладенеца.

Но там нямаше никого.

— Хей! Чувате ли? Хвърлете въжето!

— Добър вечер, слънчице.

По гърба й полазиха ледени тръпки. От храстите излезе Реймънд. Светлата червена точка на лазерния мерник на ловджийската му пушка спря на гърлото й.

Белият дом

Вашингтон, окръг Колумбия

Президентът Малър имаше чувството, че някой го е ударил в корема. Отмести очи от доклада на Министерството на отбраната и погледна генерал Фекондо и адмирал Гордън. Слепоочията му пулсираха. Усети такава немощ, сякаш нямаше сили да се крепи на стола.

Пиер Борджия нахлу в Овалния кабинет. Зачервените му очи блестяха от омраза.

— Току-що получихме нов доклад. Двайсет и една хиляди души са умрели в Сибир. Два милиона са загинали в Кунмин. Цял град в Туркменистан е бил унищожен. Журналистите вече се събират долу.

— Руснаците и китайците не са губили време да мобилизират силите си — отбеляза генерал Фекондо. — Официалната реакция е, че всичко това е част от военното им учение, но жертвите са много по-многобройни от предвидените.

Главнокомандващият морските операции започна да чете от лаптопа си.

— Сателитното ни разузнаване е проследило осемдесет и три ядрени подводници, сред които новата руска „Борей“. На всяка има по осемнайсет балистични ракети „СС-Н-20“. Добавете към този списък още дванайсет китайски подводници, също въоръжени с балистични ракети, и…

— Не са само подводниците — прекъсна го генералът. — И двете страни са разположили стратегическите си сили в състояние на повишена бойна готовност. „Тъмна звезда“ следи ракетоносача „Петър Велики“, който е отплавал двайсет минути след последната експлозия. Говорим за комбиниран сухоземен и морски арсенал с боеспособност за нанасяне на пръв удар, надвишаваща две хиляди ядрени бойни глави.

— Господи! — Малър пое дълбоко въздух и почувства стягане в гърдите. — Пиер, колко остава до конференцията на Съвета за сигурност?

— Десет минути, но генералния секретар казва, че Грозни прави изявление пред парламента и отказва да участва, ако ние ще сме на линията.

Лицето на Борджия беше обляно в пот.

— Сър, трябва да преместим тази операция в Маунт Уедър.

Малър не му обърна внимание, а погледна монитора на видеовръзката.

— Генерал Дорошов, как ще се отрази на противоракетния ни щит пръв удар от такава величина?

На екрана се появи бледото лице на командващия военноморските сили на САЩ.

— Сър, щитът може да извади от строя най-много няколко десетки ракети, но в арсенала ни няма нищо, което да се справи с такава повсеместна атака. Повечето руски междуконтинентални балистични ракети са програмирани да летят ниско над земята. Елиминирането на подобна заплаха ни се струваше малко вероятно и технологията ни…

Малър възмутено поклати глава.

— Двайсет проклети милиарда долара. И за какво?

Пиер Борджия погледна генерал Фекондо, който кимна.

— Господин президент, може би има друга възможност. Ако сме сигурни, че Грозни се готви да нанесе удар, може би трябва да го изпреварим. Последният ни оперативен план показва, че първият удар с хиляда и осемстотин бойни глави ефективно ще обезвреди деветдесет и един процента от руските и китайските ракетни установки, базирани на земята, и…

— Не! Няма да вляза в историята като американския президент, започнал трета световна война!

— Първият удар ще бъде оправдан — настоя генерал Дорошов.

— Не мога да оправдая избиването на два милиарда души, генерале. Ще се придържаме към дипломатическите и отбранителните цели, които сме си поставили. Къде е вицепрезидентът?

— Последното, което чух, е, че пътува към „Бун“.

— Може би да изпратим там хеликоптер, който да го закара във Федералната агенция за управление на кризи — предложи генерал Фекондо.

— Не — побърза да възрази Борджия. — Вицепрезидентът никога не е бил…

— Той е член на Изпълнителния съвет.

— Няма значение. Чейни никога не е бил включван официално в списъка на оцелелите. В Маунт Уедър има място само за…

— Достатъчно! — изкрещя президентът.

В кабинета влезе Дик Прзистас.

— Съжалявам, че закъснях, но пътищата са ад. Видяхте ли какво става?

Той включи Си Ен Ен.

На екрана се появиха уплашени американци, които трескаво събираха багажа си и го трупаха в колите. Репортерката поднесе микрофона на баща на три деца.

— Не знам какво става, по дяволите! Руснаците казват, че ние взривяваме онези бомби. Президентът ни твърди, че не сме ние. Не знам кой е крив и кой прав, но вече не вярвам нито на Малър, нито на Грозни. Довечера напускаме града.

Камерата показа демонстранти пред Белия дом — носеха плакати с надписи за Апокалипсиса.

После започнаха да се редуват сцени от разграбване на търговски център и на задръстена от коли магистрала. Хората в един пикап размахваха оръжия.

— Господин президент, конференцията по видеовръзката започва.

Малър се премести до отсрещната стена, на която бяха монтирани пет монитора. Вторият се включи и показа членовете на Съвета за сигурност на Обединените нации. Мястото на руския представител беше празно.

— Господин генерален секретар, уважаеми членове на Съвета, искам отново да подчертая, че Съединените щати не са отговорни за експлозиите с новото поколение оръжие. Но имаме причина да смятаме, че може би Иран е взел на прицел Израел в опит да въвлече страната ни в директен конфликт с Русия. Позволете ми да повторя, че ние искаме да избегнем това на всяка цена. И за да няма недоразумение, ние заповядахме на флота си да напусне Оманския залив. Моля, информирайте президента Грозни, че Съединените щати няма да изстрелят ракети срещу Руската федерация и съюзниците й, но няма и да се отметнем от задължението си да отбраняваме Израел.

— Съветът ще предаде посланието ви. Господ да ви е на помощ, господин президент.

— Господ да е на помощ на всички ни, господин генерален секретар.

Малър се обърна към Борджия.

— Къде е семейството ми?

— Вече пътуват към Маунт Уедър.

— Добре. Тръгваме. Генерал Фекондо?

— Да, сър?

— Заведете ни в Стратегическия команден център.

Чичен Ица

Мик се гмурна в свещения жертвен кладенец, като опипваше обраслите с буйна растителност стени, търсейки нещо необичайно. На дълбочина десет метра ъгълът неочаквано се промени и се спусна надолу под четирийсет и пет градуса.

Той продължи, осветявайки с фенерчето си тъмните води. Когато стигна дълбочина трийсет метра, спря, за да изравни налягането. Ушите му заглъхнаха.

После се спусна на трийсет и два метра.

Южната стена пак стана вертикална. Мик продължи да се спуска в тъмния кладенец, макар да знаеше, че едва ли ще издържи на по-голяма дълбочина.

А после видя светла точка.

Зарита с всички сили и невярващо се втренчи в портала с размери три на шест метра. Лъчът на фенерчето му освети блестяща бяла метална плоскост.

В центъра й сияеше червен тризъбец. Мик ахна от почуда — познаваше тази древен знак.

Тризъбецът на Паракас.

Блумънт, Вирджиния

Хеликоптерът, превозващ първата дама, тримата й малки синове и трима старши конгресмени, се извиси на изток от град Блумънт и над шосе номер 601. Пилотът видя в далечината светлините на десетината сгради, построени в ограден район.

Това беше Маунт Уедър, свръхсекретната военна база, намираща се на седемдесет и четири километра от Вашингтон, окръг Колумбия. Базата се поддържаше от Федералната агенция за управление на кризи или ФАУК, и представляваше оперативен щаб, свързан в мрежа със стотина подземни федерални релокационни центрове, съставляващи тайната американска програма „Приемственост на правителството“.

Периметърът с площ осемдесет и пет акра беше строго охраняван, но същинската тайна на Маунт Уедър се намираше под земята. Дълбоко в гранитната планина имаше град с жилищни сгради, кафенета, болници, водопречиствателни съоръжения, завод за преработка на отпадъци, електроцентрала, транспортна мрежа, телевизионна комуникационна система и дори басейн. Макар никой конгресмен да не бе твърдял доброволно, че знае за съществуването на базата, мнозина старши сенатори бяха назначени за пожизнени членове на „правителството в очакване“ на тази подземна столица. В базата имаше резервни екипи за девет министерства и пет федерални агенции. Тайно назначените служители имаха неопределен мандат, без одобрението на конгреса и далеч от очите на обществеността. Макар и не толкова голяма колкото руския комплекс в планината Яманту, базата за управление на кризите имаше същата цел — да оцелее и да ръководи онова, което остане от Съединените щати след повсеместна ядрена атака срещу страната.

През последните дванайсет години капитанът от военновъздушните сили Марк Дейвис редовно летеше до Маунт Уедър. Той имаше четири деца и като пилот на Националния кризисен център получаваше висока заплата, но не беше доволен от факта, че семейството му не е включено в „списъка“.

Дейвис видя в далечината светлините на базата и стисна зъби.

Там работеха двеста и четирийсет военни. По-важен ли беше техният живот от неговия? А шейсет и петте членове на „изпълнителния елит“? Ако наистина избухнеше ядрена война, вината лесно можеше да бъде насочена към мнозина от тези военни „експерти“. Тогава защо трябваше да оцелеят те, а не той и семейството му?

В крайна сметка за руския агент се бе оказало лесно да убеди недоволния американски капитан. Парите бяха ключът за оцеляването в ядрена война. Дейвис използва финансите, за да построи собствен бункер в планината Блу Ридж, а остатъка превърна в злато и скъпоценни камъни. Ако някога избухнеше ядрена война, семейството му щеше да оцелее. Ако не — то поне колежът на децата му беше осигурен.

Хеликоптерът закръжи над площадката и кацна. Приближиха се двама военни полицаи и Дейвис отдаде чест.

— Седем пътници и багажът им. Всичко в чантите е проверено.

Без да дочака отговор, той отвори вратата на багажното отделение и после помогна на първата дама да слезе.

Военните полицаи насочиха пътниците към трамвая, а пилотът започна да разтоварва багажа им. Незабележимата кафява кожена чанта беше третата. Дейвис хвана дръжките и бавно ги завъртя по посока на часовниковата стрелка — така му бе казал руският агент.

Механизмът се активира.

Пилотът внимателно сложи чантата в количката и забърза да разтовари останалия багаж.

Чичен Ица

Полуостров Юкатан

Мик едва сдържаше вълнението си.

„Как да вляза? Трябва да има таен механизъм, който отваря вратата.“

Реши да излезе на повърхността и да вземе още една кислородна бутилка.

Изненада се, като видя краката на Доминик. Плъзна се нагоре покрай тялото й и показа глава над водата.

— Дом, какво…

Уплашеното й лице го накара да погледне нагоре.

На петнайсет метра над тях стоеше червенокосият шеф на охраната на психиатричната клиника в Маями и му се усмихваше. Светлата червена точка се премести върху гърлото на Мик.

— Това е моята кучка. Как се осмеляваш да я караш да чака толкова дълго?

— Пусни я, тъпако. Пусни я и няма да те пребия. Ще ме заведеш окован в белезници в Щатите. Ще бъдеш герой…

— Не и този път, скапаняко. Фолета реши да използва друг подход за терапията ти. Нарича се смърт.

Мик намери под водата помпата на спасителната жилетка на Доминик и изпусна въздуха, после застана пред нея.

— Колко ти плати Фолета? В пикапа ми има пари. Скрити са под седалката. Вземи ги всичките. Сигурно има десетина хиляди в златни монети.

— Лъжеш… — Реймънд отмести поглед от мерника.

Мик сграбчи Доминик и я повлече под водата. Тя започна да се мята и да се съпротивлява.

Покрай тях прелетя поток от куршуми. Мик успя да натика дихателната тръба в устата й и Доминик пое въздух, после набързо изчисти маската и я намести на лицето си.

В кислородната бутилка на Мик рикошира куршум.

Сърцето на Доминик биеше като обезумяло. Тя запали фенерчето си и ужасена се вторачи в Мик, без да знае какво ще последва.

Той завърза въжето около кръста й и посочи надолу.

Доминик поклати глава.

Втори порой от куршуми сложи край на спора.

Мик я хвана за китката и я повлече надолу.

Доминик изпадна в паника. Ушите я заболяха от налягането. „Къде ме води Мик? Трябва да развържа въжето.“ Опита се да развърже възела, но Мик протегна ръка и я спря, потупа я насърчително и се гмурна още по-надолу.

Доминик запуши носа си, за да изравни налягането. Наклонената стена се превърна в таван и засилващата се клаустрофобия стана непоносима. Доминик усети, че губи ориентация. Мракът и тишината я задушаваха.

Шахтата стана вертикална. Измервателният уред показа, че са на дълбочина трийсет и три метра.

Появата на ярка червена светлина я стресна. „Господи… Мик наистина е намерил нещо. Чакай малко. Виждала съм тази фигура… Да. В дневника на Джулиъс Гейбриъл.“

Сърцето й трепна, когато се разнесе приглушен тътен. От средата на стената започнаха да излизат огромни мехури, които обвиха Доминик и Мик. Сетне ги сграбчи мощно течение и ги повлече към средата на портала и тъмната бездна, която се появи пред очите им.

Течението повлече Доминик с краката напред. Тя се обърна на една страна. Силата на подземната река я зашемети.

Порталът зад тях се затвори. Потокът спря.

Доминик почисти маската, намести я на лицето си и втрещена се вгледа в заобикалящата я обстановка.

Намираха се в огромна и невероятно красива пещера. Сюрреалистични светлини озаряваха варовиковите скали в прекрасни сини, зелени и жълти багри. От подобния на купол на катедрала таван висяха фантастични сталактити. Заострените им върхове се спускаха надолу и се преплитаха с изящни като кристал сталагмити, издигащи се от тинестия под.

Развълнувана и изумена, Доминик погледна Мик. Искаше й се да му зададе хиляди въпроси. Той поклати глава и посочи измервателния уред — показваше, че му остава кислород за пет минути. Доминик провери запаса си и се стъписа. Петнайсет минути.

Обзе я безпокойство. Клаустрофобичното усещане, че е затворена в пещера и над главата й има скали, замъгли способността й да разсъждава. Тя блъсна Мик, заплува към портала и отчаяно се опита да го отвори.

Мик дръпна въжето и я върна. Сграбчи китките й и посочи на юг, където се появи вход към друга пещера, после направи триъгълник с пръстите на двете си ръце.

„Пирамидата на Кукулкан“ — помисли Доминик. Дишането й се нормализира.

Мик я хвана за ръката и заплува. Минаха през няколко огромни пещери. Присъствието им сякаш активираше още разноцветни светлини, все едно лъчите бяха свързани с невидим детектор за движение. На сводестия таван се появиха редици от остри като игли скални образувания. Варовикът беше оформен във величествени и странни скулптури.

Мик усети, че гърдите му се стягат, когато преминаха под тъмносин свод и се насочиха към друг, яркосин. Провери кислородната бутилка, после се обърна към Доминик и посочи гърлото си.

„Кислородът му е свършил!“ — уплашена помисли тя, подаде му резервната бутилка и погледна своята. Осем минути.

„Въздух за осем минути! По четири за всеки. Това е безумие! Защо го последвах? Трябваше да остана в пикапа. Да продължа стажа си в Маями. А сега ще се удавя като Из.“

Дъното изведнъж пропадна. Варовиковите стени и таванът блестяха в яркорозово.

„Не, няма да се удавя, а ще се задуша. Това е по-добро от онова, което е преживял горкият Из. Ще загубя съзнание и — край. Наистина ли вярвам, че има рай?“ — мислеше Доминик.

Мик я дръпна и развълнувано посочи напред. Тя заплува с всички сили, молейки се на Бога Мик да е намерил изход.

И после го видя.

„О, не… Господи… По дяволите!“

Блумънт, Вирджиния

Пътническият хеликоптер се намираше на трийсет километра северно от Лийсбърг, Вирджиния, когато дванайсеткилотонната бомба избухна.

Президентът и придружаващите го лица не видяха ослепителната светлина, хиляди пъти по-ярка от мълния и не усетиха чудовищната вълна от топлинна радиация, която премина през подземния комплекс Маунт Уедър, изпарявайки първата дама, децата й и останалите обитатели и сградите вътре. И не почувстваха смазващата прегръдка на милионите тонове гранит, стомана и бетон, когато планината се срути.

Видяха обаче яркооранжево огнено кълбо, което превърна нощта в ден и усетиха ударната вълна, когато експлозията изрева покрай тях като гръм и горите на Вирджиния пламнаха като горящ килим.

Пилотът зави и бързо се стрелна встрани. Президентът изстена от мъка и гняв.

Чичен Ица

На трийсет и пет метра под основата на пирамидата на Кукулкан

Доминик гледаше с широко отворени очи причудливата структура, която застрашително се извисяваше над главата й. В шуплестия варовиков таван имаше огромен, дълъг двеста метра извънземен космически кораб.

Тя бавно пое въздух. По гърба й полазиха ледени тръпки. „Това не е истина. Не може да бъде…“

Златистата метална повърхност блестеше като лъскаво огледало.

Мик стисна ръката й и двамата се насочиха към колосалните съоръжения от двете страни на опашката на кораба. Всяка структура беше голяма колкото триетажна сграда. Мик и Доминик надникнаха в един от извънземните двигатели. Лъчите на фенерчетата им осветиха овъглени отвори, девет метра в диаметър.

Мик повлече Доминик и заплува към носа на космическия кораб.

Тя се опита да поеме въздух, но не можа. „Господи, кислородът ми се е свършил.“ Дръпна ръката на Мин и се хвана за гърлото. Пещерата се завъртя пред очите й.

Той изплю дихателната тръба на резервната кислородна бутилка и я сложи в устата й, после се обърна и заплува с всички сили, търсейки изход.

Имаше чувството, че ръцете и краката му са от олово. Белите дробове го заболяха. Сърцето му започна да бие като обезумяло. Съзнанието му се опитваше да остане съсредоточено.

И в същия миг видя тъмночервена светлина, блестяща на петдесет метра пред него, и заплува с подновена енергия.

Усети, че въжето натежа. Доминик вече не се съпротивляваше.

„Не спирай, Дом…“

Изведнъж подземният СЕЯТ се завъртя. Пред очите на Мик се появи Тризъбецът на Паракас.

„Още малко…“

Но не беше в състояние да помръдне, черните му очи се изцъклиха и той изпадна в безсъзнание.

Телата на двамата плувци се понесоха към блестящата, широка три метра плоскост от иридий и задействаха древен детектор за движение.

Порталът изсъска и се отвори. В херметически затвореното помещение нахлу вода и вкара двете човешки същества в извънземния космически кораб.

Какво жалко същество е човекът! Роден с болезненото съзнание за тленността си, той е обречен да води окаяното си съществуване, страхувайки се от неизвестното. Мотивиран от амбицията си, човекът прахосва безценните си мигове. Пренебрегвайки другите, той се впуска в егоистични начинания, търсейки слава и богатство, и позволява на злото да го изкуши да причини нещастие на онези, които истински обича. Крехкият му живот вечно се крепи на ръба на смъртта, без той да е надарен със способността да я разбере.

Смъртта е великата равносметка. Когато настъпи краят, всичките ни усилия, желания, надежди и страсти умират с нас. Забравили за всичко, ние користолюбиво крачим към големия сън и придаваме значение на маловажното, само за да ни се напомни в най-ненавременния миг колко уязвим е животът ни.

Като емоционални създания, ние се молим на Бог, за чието съществуване нямаме доказателства. Необузданата ни вяра е устроена така, че само да потиска първичния ни страх от смъртта, докато се опитваме да убедим разума си, че съществува живот след смъртта. Господ е милостив и справедлив, непрекъснато си повтаряме ние, и после се случва немислимото — дете се удавя в басейн, пиян шофьор убива любимата си или болест поразява нечия съпруга или съпруг.

Тогава какво става със съдбата ни? Кой може да се моли на Господ, който му е откраднал ангел? Какъв божествен замисъл би могло да има в такъв ужасяващ акт? Милостивият Господ ли донесе болест на моята Мария в разцвета на силите й? Справедливият Господ ли реши тя да се гърчи от болка и да страда в агония, докато Той най-после се заеме с божествената задача да се смили над измъчената й душа?

А съпругът й? Що за човек бях аз да стоя със скръстени ръце и да позволя любимата ми да страда толкова много?

Сърцето ме болеше, докато допуснах дните да минават, а ракът да тегли Мария към гроба. И после, една нощ, докато седях и ридаех до леглото й, тя ме погледна и ме помоли за милост.

Какво можех да направя? Господ я бе изоставил, отказвайки й спасение от непрестанните мъки. Наведох се разтреперан и я целунах за последен път, молейки се на Господ, в чието съществуване се съмнявах, да ми даде сили. Притиснах възглавницата до лицето й и я задуших. Съзнавах много добре, че угасям пламъка в душата си.

А после се обърнах и стъписан, видях, че синът ми, нищо неподозиращ съучастник, ме гледа.

Що за ужасяваща постъпка бях извършил? Какви думи на смелост бих събрал, за да възвърна отнетата му невинност? Забравил всякакви преструвки, аз стоях като парализиран — немощен, заблуден баща, несъзнателно обременил психиката на сина си с акт, който мислех за хуманен и безкористен.

Безпомощен, аз наблюдавах как синът ми изскочи навън и побягна в нощта, за да даде воля на гнева си.

Ако имах оръжие, щях да си пръсна черепа. Но аз паднах на колене и се разплаках, проклинах Бога и напразно крещях името му.

За по-малко от година животът на семейството ми се бе превърнал в трагедия. Дали Господ бе манипулирал това развитие на нещата, или беше само зрител, който гледаше безучастно и чакаше, докато падналият му ангел си играе с живота ни като сатанински кукловод?

В скръбта си разсъждавах, че може би е бил самият Луцифер, защото кой друг би причинил болест на съпругата ми и после толкова ловко бе режисирал събитията, които последваха? Наистина ли вярвах в Дявола? В онзи момент — да, или поне в присъствието на злото.

Има ли нещо по-неосезаемо от злото? Измъченото ми съзнание размишляваше върху този въпрос, давайки ми миг на облекчение от скръбта. Щом Господ съществува, тогава защо не и Дяволът? Наистина ли доброто може да съществува без злото? Възможно ли е Господ да съществува, без да има Дявол? И кое е било първичното, защото винаги страхът от злото е подхранвал религията, а не Господ.

Теологът в мен надделя. Страх и религия. Религия и страх. Двете се преплитат в историята на човечеството и са катализаторът за повечето жестокости, извършени от човека. Страхът от злото подхранва религията. Религията подхранва омразата. Омразата подхранва злото, а злото подхранва страха сред масите. Това е сатанински кръг и ние сме играчки в ръката на Дявола.

Вторачих се в небето и мислите ми се върнаха към предсказанието на маите. В делириума и мъката си, аз се запитах дали присъствието на злото дирижира гибелта на човечеството.

И после ми хрумна нещо друго. Вероятно Господ наистина съществуваше, но бе предпочел да играе пасивна роля в човешкото битие и ни бе дал средство да определяме съдбата си, но през цялото време е позволявал на злото да упражнява по-активно влияние върху нас, за да подложи на изпитание решителността ни и да провери способността ни, докато кандидатстваме за живот в отвъдното.

Мария ми бе отнета, погубена в разцвета на силите си. Може би в това безумие имаше логика. Може би се доближавах до истината — пътя към спасението на човечеството.

Проклех Дявола, вгледах се с насълзени очи в звездите и се заклех в душата на любимата ми, че нито раят, нито адът ще ме спрат да разкрия загадката на предсказанието на маите.

Изминаха повече от десет години, откакто дадох онази клетва. Сега, докато стоя зад кулисите, пиша тези последни редове в дневника си и чакам да ме повикат на трибуната, се мръщя при мисълта, че ще се изправя пред циничните си колеги.

Но имам ли избор? Въпреки усилията ми, части от мозайката все още липсват и спасението ни е застрашено. Лошото ми здравословно състояние ме принуди да предам щафетата на сина си по-скоро, отколкото се надявах, като стоварих върху плещите му бремето да довърши маратона.

Казаха ми, че Пиер Борджия ще ме представи на аудиторията. Стомахът ми се свива, като си помисля, че ще го видя отново. Дано годините да са смекчили гнева му към мен и той да съзнава какъв е залогът.

Надявам се да е така, защото ще ми е необходима подкрепа, ако искам да убедя учените в залата да пристъпят към действие. Ако ме изслушат без предразсъдъци, фактите може да са достатъчни, за да ги убедят. В противен случай, опасявам се, че човечеството е обречено на гибел като динозаврите.

Оставих в сейф в Кеймбридж последния откъс от дневника си. Там има точна дата, на която печатът може да бъде счупен. Ако оцелеем след приближаващото се бедствие, ни очаква едно последно предизвикателство — за още неродените.

Поканват ме на сцената. Поглеждам Майкъл. Той кима окуражително. Черните му очи блестят с интелигентността на майка му. Ограбен от невинността си преди много години, Майкъл се е затворил в себе си и се страхувам, че изпитва скрит гняв към ужасната постъпка, която извърших. Но освен това долавям в моя син и целенасоченост, която се моля на Бога да го крепи, докато той върви по предопределения си път — спасението на човечеството.

Последен откъс от дневника на професор Джулиъс Гейбриъл, 24 август 2007 г.