Денят на змията

1.

8 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Психиатричната клиника в Южна Флорида беше седеметажна сграда от бял бетон с боядисани в зелено первази на прозорците. Намираше се в неугледен квартал на запад от Маями. На покрива имаше ограда от бодлива тел.

Трийсет и една годишната Доминик Васкес караше на юг по шосе номер 441. Днес беше първият ден на стажа й, а тя закъсняваше. Васкес спря на паркинга за посетители, набързо прибра на кок катраненочерната си, дълга до кръста коса и хукна към входа.

Магнитните врати се отвориха и тя влезе във фоайето с климатична инсталация.

Зад бюрото за информация седеше петдесетинагодишна латиноамериканка — четеше сутрешните новини на тънък като вафла компютърен монитор с размерите на лист хартия.

— Какво обичате? — без да вдига глава, попита тя.

— Имам среща с Маргарет Райнике.

— Доктор Райнике вече не работи тук.

— Но аз говорих с нея преди две седмици.

Секретарката отмести поглед от екрана и вдигна глава.

— Коя сте вие?

— Доминик Васкес. Тук съм за едногодишен стаж. Завърших Държавния университет във Флорида. Доктор Райнике трябваше да ми бъде ръководител.

Жената вдигна телефона и набра някакъв вътрешен номер.

— Доктор Фолета, една млада жена, казва се Доминик Васкес, твърди, че трябва да стажува при доктор Райнике. Добре. — Секретарката затвори. — Изчакайте. След малко доктор Фолета ще слезе да разговаря с вас.

После продължи да чете новините.

След десет минути в коридора се появи шейсетинагодишен мъж.

Приличаше на треньор по футбол, а не на психиатър в държавна клиника за криминално проявени психичноболни. Гъстите му прошарени коси бяха пригладени назад на огромната глава, която сякаш бе прикрепена направо на раменете. Сините му очи искряха. Клепачите и страните му бяха подпухнали и изобщо беше възпълен. Горната част на тялото му беше стегната, но коремът се очертаваше под разкопчаната му бяла престилка.

Той се усмихна малко насила и протегна ръка.

— Антъни Фолета, новият директор на клиниката. — Гласът му беше плътен и дрезгав.

— Какво се е случило с доктор Райнике?

— Личен проблем. Съпругът й се разболял от рак и тя решила да се пенсионира по-рано. Каза ми да ви очаквам. Ако не възразявате, аз ще ви ръководя.

— Нямам възражения.

— Хубаво.

Той се обърна и тръгна по коридора. Доминик го последва.

— Откога работите тук, доктор Фолета?

— От десет дни. Преместиха ме от държавната психиатрична клиника в Масачузетс.

Стигнаха до пазача на първия пост на охраната.

— Дайте му документите си.

Доминик му ги даде и получи пропуск.

— Засега използвайте пропуска — рече Фолета. — Връщайте го, когато излизате. До края на седмицата ще ви извадим кодирана карта.

Доминик закачи пропуска на ревера си и тръгна след доктор Фолета към асансьора.

Той протегна три пръста към камерата над главите им. Вратите се затвориха.

— Били ли сте тук? Познавате ли обстановката?

— Не. С доктор Райнике разговаряхме само по телефона.

— Клиниката е на седем етажа. На първия се намират администрацията и главната охрана. Те контролират асансьорите за персонала и пациентите. На второто ниво има малко отделение за възрастни и безнадеждно болни. На третия етаж е трапезарията и помещенията за почивка на персонала. На четвъртия, петия, шестия и седмия са стаите на пациентите. — Фолета се ухили. — Доктор Блакуел ги нарича „клиенти“. Интересен евфемизъм, като се има предвид, че ги водим тук с белезници.

Слязоха от асансьора, минаха през поста на охраната и тръгнаха по къс коридор, отрупан с кашони, натъпкани с медицински картони, дипломи в рамки и лични вещи.

— Извинявайте за бъркотията, но още не съм се настанил.

Фолета махна клавиатурата на компютъра от един стол и направи знак на Доминик да седне, после се настани зад бюрото си, облегна се назад на кожения стол, за да освободи място на корема си, и отвори досието й.

— Хм. Защитили сте магистърска степен в университета във Флорида. Ходехте ли на футболни мачове?

— Не много често. Но вие изглеждате така, сякаш навремето сте играли футбол.

Това беше добър ход. Херувимското лице на Фолета засия.

— Да. Щях да стана голяма звезда, ако не си бях счупил коляното.

— Какво ви накара да решите да се занимавате с психиатрия?

— Имам по-голям брат, който страдаше от патологично обсебване. Имаше неприятности с властите. Психиатърът му бе завършил университета в Делауер и беше голям футболен запалянко. Водех го в съблекалнята след мачовете. Когато си счупих коляното, той използва връзките си, за да уча в университета. — Фолета се наведе напред. — Но да поговорим за вас. Любопитен съм. Има няколко други клиники по-близо до университета на Флорида от нашата. Какво ви доведе тук?

Доминик се прокашля.

— Родителите ми живеят на остров Санибел, само на два часа път от Маями. Не си ходя често вкъщи.

Фолета прокара показалец по първите страници на личното й досие.

— Тук пише, че сте от Гватемала.

— Да.

— И как се озовахте във Флорида?

— Истинските ми родители починаха, когато бях шестгодишна. Отидох да живея при един братовчед в Тампа.

— Но не сте живели там дълго?

— Важно ли е това?

Фолета вдигна глава. Очите му вече не бяха сънени.

— Не обичам изненадите, стажант Васкес. Преди да назнача стажанти, искам да опозная психиката им. Повечето пациенти не ни създават проблеми, но е важно да не забравяме, че имаме работа с някои, склонни към насилие. Безопасността е приоритет за мен. Какво се случи в Тампа? Защо после сте отишли при осиновители?

— Достатъчно е да кажа, че нещата с братовчед ми не вървяха.

— Изнасили ли ви?

Доминик бе стъписана от прямотата му.

— Щом трябва да знаете, да. Тогава бях едва десетгодишна.

— Грижи ли се за вас психиатър?

Тя се вторачи в него и си помисли: „Спокойно. Той те изпитва“.

— Да, докато станах на седемнайсет.

— Неприятно ли ви е да говорим за това?

— Всичко свърши отдавна. Сигурна съм, че повлия върху избора ми на професия, ако за това намеквате.

— И върху интересите ви. Тук пише, че имате черен пояс втори дан по таекуондо. Прилагали ли сте уменията си?

— Само на състезания.

Клепачите му се отвориха широко и сините му очи се втренчиха в нея.

— Кажете ми, стажант Васкес, представяте ли си лицето на братовчед си, когато ритате опонентите си?

— Понякога. — Доминик отметна кичур коса от лицето си. — А вие кого си представяхте, че ритате, когато играехте футбол?

— Предавам се. Имате ли много ухажори?

— И социалния ми живот ли трябва да познавате?

— Травматично сексуално преживяване като вашето, често води до сексуални смущения. Просто искам да знам с кого ще работя.

— Не се отвращавам от секса, ако това питате. Но изпитвам нормално недоверие към любопитните мъже.

— Тук ще ви трябва много твърдост, стажант Васкес. Мъжете като тези са измислили имена, за да се подиграват на млади жени като вас. Тъй като идвате от университета на Флорида, мисля, че ще оцените това.

Доминик пое дълбоко въздух и отпусна свитите си мускули. „По дяволите, внимавай!“

— Имате право, докторе. Извинявам се.

Фолета затвори папката.

— Истината е, че ви имам предвид за една особена задача и искам да съм абсолютно сигурен, че сте годна за нея.

Доминик се оживи.

— Проверете ме.

Фолета извади от чекмеджето на бюрото си дебела кафява папка.

— Както знаете, в тази клиника вярваме в подхода със специалисти от различни области. На всеки пациент е определен психиатър, психолог, социален работник, медицинска сестра и рехабилитационен терапевт. Първата ми реакция, щом дойдох тук, беше, че това е прекалено, но не мога да оспоря резултатите, особено когато имаме работа с наркомани и подготвяме престъпници за предстоящите им съдебни процеси.

— Но случаят, с който искате да се занимавам, не е такъв, така ли?

— Не. Пациентът е мой. Водя го от клиниката, където бях директор.

— Довели сте го с вас? Защо?

— Преди половин година клиниката ни загуби финансирането. Пациентът със сигурност не може да живее в обществото и трябваше да бъде преместен някъде. И тъй като аз познавам най-добре историята му, помислих, че ще е най-малко травмиращо за всички, ако той остане под моите грижи.

— Кой е той?

— Чували ли сте за професор Джулиъс Гейбриъл?

— Гейбриъл? — Името й се стори познато. — Чакайте малко. Той не беше ли археолог, който преди няколко години почина, докато изнасяше лекция в Харвард?

— Преди повече от десет години — ухили се Фолета. — След три десетилетия научни изследвания Джулиъс Гейбриъл се върна в Щатите, изправи се пред колегите си и заяви, че древните египтяни и маи са построили пирамидите си с помощта на извънземни, за да спасят човечеството от унищожение. Представяте ли си? Присъстващите му се изсмяха и го изгониха. Вероятно е умрял от унижение, Джулиъс Гейбриъл беше истински пример за параноидна шизофрения.

— Тогава кой е пациентът?

— Синът му. Майкъл Гейбриъл, трийсет и четири годишен. Предпочита да го наричат Мик. Двайсет и няколко години е работил с родителите си на археологически разкопки — вероятно достатъчно, за да стане психопат.

— Защо е в психиатрична клиника?

— Започнал да буйства по време на лекцията на баща си. Съдът му определи диагноза параноидна шизофрения и постанови да постъпи в държавната психиатрична клиника в Масачузетс, където работех. Той остана там до 2006 година, когато ме повишиха в директор.

— От същите ли заблуди страда като баща си?

— Да. И бащата, и синът са убедени, че някаква ужасяваща катастрофа ще унищожи човечеството. Мик страда и от обикновена мания за преследване, породена от смъртта на баща му и затварянето му в психиатрична клиника. Твърди, че срещу него има правителствена конспирация и затова го държат затворен. Според него той е невинен човек, опитващ се да спаси света, и жертва на неморалните амбиции на самовлюбени политици.

— Съжалявам, но не разбрах последното.

Фолета прелисти материалите в папката и извади снимки от някакъв кафяв плик.

— Това е човекът, когото нападна. Разгледайте добре снимката.

Лицето на мъжа на снимката беше жестоко обезобразено. Дясното му око плуваше в кръв.

— Мик изтръгнал микрофона и пребил жертвата си до безсъзнание. Горкият човек загуби дясното си око. Мисля, че името на потърпевшия ще ви е познато. Пиер Борджия.

— Борджия? Шегувате ли се? Държавният секретар?

— Това беше преди единайсет години, преди Борджия да бъде назначен за представител в Обединените нации. Тогава се кандидатираше за сенатор. Някои казват, че побоят му бил помогнал да бъде избран. Преди политическата машина да го тласне в политиката Пиер е бил добър учен. Той и Джулиъс Гейбриъл са защитили едновременно докторска степен в Кеймбридж. После са работили заедно и пет-шест години са изследвали древни руини, но се скарали. Семейството на Борджия успяло да го убеди да се върне в Щатите и да започне да се занимава с политика. Оказа се, че всъщност Борджия е представил Джулиъс като лектор. Пиер вероятно е казал някои неща, които не е трябвало да споменава, и това е настроило тълпата враждебно. Джулиъс Гейбриъл боледуваше от сърце. След като паднал мъртъв на подиума, Мик скочил да отмъщава. Обуздали го шест ченгета. Всичко е написано в картона му.

— Звучи по-скоро като единичен емоционален изблик, предизвикан от…

— Такава ярост се събира с години. Майкъл Гейбриъл е бил вулкан, очакващ да изригне. Той е единствено дете, отгледано от двама изтъкнати археолози в най-затънтените части на света. Не е ходил на училище и не е имал възможност да общува с други деца. Всичко това е довело до необикновен случай на антисоциално разстройство на личността. По дяволите, Мик вероятно не е бил с момиче. Всичко, което знае, е научил от родителите си, най-малкото единият от които е бил за освидетелстване.

Фолета й подаде папката.

— Какво се е случило с майка му?

— Починала е от рак на панкреаса, докато семейството е живеело в Перу. Смъртта й още измъчва Мик. Един-два пъти месечно той се събужда и крещи. Нощен ужас.

— На колко години е бил, когато е починала?

— На дванайсет.

— Имате ли представа защо смъртта й е причинила такава травма?

— Не. Мик отказва да говори за това. — Фолета непрекъснато се местеше, сякаш не можеше да се нагласи удобно на стола. — Истината е, че Майк Гейбриъл не ме харесва.

— Невроза от преместването.

— Не. Мик и аз никога не сме имали взаимоотношенията, характерни за лекар и пациент. Аз се превърнах в негов тъмничар и в част от параноята му. До известна степен това несъмнено се дължи на първите години от престоя му в клиниката. Беше му много трудно да се приспособи. Веднъж се нахвърли върху един от пазачите, счупи му ръката и почна да го рита в слабините. Наложи се да махнат оперативно тестисите на човека. Тук някъде има снимка. Ако искате да я видите…

— Не, благодаря.

— Като наказание за нападението, Мик прекара по-голямата част от последните десет години в единична килия.

— Не е ли малко жестоко?

— Не и там, откъдето идвам. Мик е много по-умен от хората, които наемаме да го пазят. Най-добре за всички е да бъде изолиран.

— Позволявате ли му да участва в групови дейности?

— Засега не.

Доминик отново се вторачи в снимките.

— Трябва ли да се притеснявам, че може да ме нападне?

— В нашата работа винаги трябва да се притесняваме от това. Мик Гейбриъл е опасен. Но се съмнявам, че ще ви нападне. Последните десет години не бяха лесни за него.

— Ще му позволите ли някога отново да се върне в обществото?

Фолета поклати глава.

— Никога. Това е последната спирка по пътя на живота на Майкъл Гейбриъл. Той няма да се справи с непреклонните изисквания на обществото. Страхува се.

— От какво?

— От собствената си шизофрения. Твърди, че усеща как присъствието на злото се засилва, като черпи сили от омразата и насилието в обществото. Фобията му достига кулминация всеки път, когато някое разгневено хлапе грабне пушката на баща си и стреля по съучениците си. Такива неща го съкрушават.

— И мен ме съкрушават.

— Не и като него. Мик озверява.

— Давате ли му лекарства?

— Зипрекса. Два пъти на ден. Успокоява го.

— И какво искате да правя с него?

— Законът изисква да бъде лекуван. Използвайте възможността, за да придобиете ценен опит.

„Фолета крие нещо“ — помисли Доминик.

— Оценявам възможността, докторе. Но защо аз?

Фолета стана и столът и бюрото изскърцаха.

— Аз съм директор на клиниката и може да се възприеме като конфликт на интереси, ако съм единственият, който го лекува.

— Но защо не съставите екип…

— Не. — Търпението на Фолета се изчерпваше. — Майкъл Гейбриъл е мой пациент и аз решавам кое е най-подходящото лечение за него. Скоро ще разберете, че той е много умен и интелигентен измамник. Коефициентът му на интелигентност е почти сто и шейсет.

— Това е доста необичайно за шизофреник.

— Да, но не и нечувано. Мик си играе със социалните работници и терапевтите. Нужен е човек с вашата подготовка, за да вникне в безсмисленото му бръщолевене.

— И кога ще се запозная с него?

— Още сега. Ще го заведат в изолатора, за да мога да наблюдавам първата ви среща. Сутринта му казах, че ще дойдете. Той очаква с нетърпение да говори с вас. Но внимавайте.

На горните четири етажа на клиниката живееха по четирийсет и осем пациенти. Помещенията бяха разделени на северни и южни крила с килии и стая за почивка с дивани и телевизор, намираща се в средата. Всеки етаж имаше собствена охрана и стая за персонала. Никъде нямаше прозорци.

Фолета и Доминик се качиха със служебния асансьор на седмия етаж.

Директорът поздрави пазача от охраната и го представи на новата стажантка. Марвис Джоунс беше около петдесетгодишен и имаше мили кафяви очи, които излъчваха доверие, придобито от опит. Доминик забеляза, че не е въоръжен. Фолета обясни, че на етажите с пациентите не се позволява внасянето на оръжие.

Марвис ги заведе до еднопосочно огледало, гледащо към изолатора.

Майкъл Гейбриъл седеше на пода и се бе облегнал на стената срещу огледалото. Беше облечен в бяла тениска и бял панталон. Изглеждаше в отлична физическа форма. Мускулите му изпъкваха под дрехите. Беше висок, почти метър и деветдесет, и широкоплещест. Косата му беше тъмнокестенява, дълга до раменете и къдрава. Лицето му беше красиво и гладко избръснато. От дясната страна, между челюстта и ухото, имаше дълъг няколко сантиметра белег. Очите му бяха приковани в пода.

— Симпатичен е — отбеляза Доминик.

— И Тед Бънди1 е бил симпатичен — каза Фолета. — Ще ви наблюдавам оттук. Убеден съм, че Мик ще бъде очарователен и ще иска да ви смае. Когато реша, че ви стига, ще накарам медицинската сестра да влезе и да му даде лекарството.

— Добре. — Гласът й потрепери. „Отпусни се, по дяволите.“

— Нервна ли сте? — усмихна се Фолета.

— Не, просто съм малко развълнувана.

Доминик влезе в изолатора и потрепери, когато вратата се затвори след нея.

Стаята беше три на три и половина. Желязното легло беше завинтено за пода. Дюшекът беше тънък. До леглото имаше стол, също закован за пода. Опушеното стъкло на стената вдясно беше неприкритото еднопосочно огледало. Миришеше на дезинфекционен препарат.

Мик Гейбриъл стана. Главата му беше леко наведена и Доминик не виждаше очите му.

Тя протегна ръка и се усмихна.

— Доминик Васкес.

Той вдигна глава. Очите му блестяха като на животно и бяха толкова черни, че беше невъзможно да се определи къде свършват зениците и откъде започват ирисите.

— Доминик Васкес. — Мик произнесе всяка сричка внимателно, сякаш я запечатваше в паметта си. — Много ми е приятно да…

Усмивката изведнъж изчезна и лицето му стана безизразно.

Сърцето на Доминик започна да бие като обезумяло. „Успокой се. Не мърдай.“

Мик затвори очи. С него ставаше нещо странно. Горната му устна се повдигна. Ноздрите му се разшириха като на звяр, преследващ плячка.

— Ела при мен.

Каза го тихо, почти го прошепна. Гласът му беше дълбок.

Доминик се пребори с желанието си да се обърне към опушеното стъкло.

Мик отвори очи.

— Кълна се в душата на майка ми, че няма да те нараня.

„Наблюдавай ръцете му. Ритни го, ако се нахвърли върху теб.“

— Приближи се, но без да правиш резки движения. Доктор Фолета те гледа.

Мик направи две крачки напред и застана пред нея. После се наведе, затвори очи и вдъхна мириса й.

Тя настръхна. Мускулите на лицето му се отпуснаха, а мислите му явно напуснаха стаята. От очите му се отрониха няколко сълзи и потекоха по страните му.

За миг в Доминик заговори майчинският инстинкт. Преструваше ли се Мик? Тя се напрегна.

Той отвори очи. Животинският блясък бе изчезнал.

— Благодаря ти. Мисля, че майка ми си слагаше същия парфюм.

— „Келвин Клайн“. Навява ли ти щастливи спомени?

— Да. Някои други парфюми също. Има и неприятни.

Магията се разсея.

— На леглото ли предпочиташ да седнеш или на стола? — попита той.

— На стола.

Той я изчака да седне, после седна на леглото и се облегна на стената. Движенията му бяха като на атлет.

— Успял си да запазиш форма.

— Животът в единична килия помага за това, ако съзнанието ти е достатъчно дисциплинирано. Всеки ден правя хиляди лицеви опори и коремни преси. — Погледът му се плъзна по тялото й. — И ти поддържаш добра форма.

— Опитвам се.

— Васкес. От Пуерто Рико ли си?

— Да… Баща ми бил от Аресибо.

— Там е най-големият радиотелескоп в света. Но акцентът ти е гватемалски.

— Израснах там. — „Той контролира разговора“ — помисли Доминик. — Бил си в Централна Америка, така ли?

— Бил съм на много места. Израснала си в Гватемала. И как се озова в тази велика страна на неограничените възможности?

— Родителите ми починаха, когато бях малка. Изпратиха ме да живея при един братовчед във Флорида. Хайде по-добре да поговорим за теб.

— Каза „баща ми“. Кой е човекът, когото смяташ за истинския си баща?

— Изидор Акслър. Той и съпругата му ме осиновиха. Из и Едит Акслър са чудесни хора. Хидробиолози. Работят на станция на СПАН на остров Санибел.

— СПАН?

— Система за подводно акустично наблюдение — глобална мрежа от микрофони под водата. Флотата е използвала СПАН по време на Студената война, за да засича неприятелски подводници. После биолозите са взели контрола над системата и я използват, за да слушат живота в моретата и океаните.

Проницателните му очи я пронизваха.

— Защо си напуснала братовчед си? Сигурно ти се е случило нещо лошо, за да отидеш в сиропиталище.

„Той е по-лош и от Фолета“ — помисли Доминик и каза:

— Виж, дошла съм да говорим за теб.

— Да. Но вероятно и аз съм имал трудно детство и твоята история може да ми помогне.

— Съмнявам се. Всичко завърши добре. Семейство Акслър ми върнаха детството и…

— Но не и непорочността ти.

Доминик усети, че се изчервява.

— Добре, след като установихме, че си схватлив, да видим дали можеш да съсредоточиш високия си коефициент на интелигентност върху себе си.

— За да можеш да ми помогнеш?

— За да си помогнем един на друг.

— Още не си прочела досието ми, нали?

— Не.

— Знаеш ли защо доктор Фолета те определи да се грижиш за мен?

— Кажи ми.

Мик се вторачи в ръцете си, после каза:

— Има едно изследване на Розенхан. Чела ли си го?

— Не.

— Би ли го прочела, преди да се срещнем отново? Сигурен съм, че доктор Фолета има екземпляр, пъхнат някъде в боклуците, които нарича каталог.

— Щом е важно за теб, ще го прочета. — Доминик се усмихна.

— Благодаря. — Той се наведе напред. — Харесваш ми, Доминик. Знаеш ли защо те харесвам?

— Не.

— Защото начинът ти на мислене още не е шаблонен. Още не си покварена от системата. А това е важно за мен, защото наистина искам да ти се доверя, но не мога да го направя, поне не в тази стая, след като Фолета ни наблюдава. Мисля, че ще можеш да се отъждествиш с някои от премеждията, които съм преживял. Точно затова искам да ти кажа много неща. Мислиш ли, че следващия път ще можем да разговаряме насаме? Може би долу, на двора?

— Ще питам доктор Фолета.

— Напомни му за правилата в клиниката. Поискай и дневника на баща ми. Щом ще си мой терапевт, е много важно да го прочетеш. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— Благодаря. А би ли го прочела бързо, в събота и неделя? Неприятно ми е, че ти давам домашно, след като днес е първият ти ден тук, но е много важно да го прочетеш веднага.

Вратата се отвори и в стаята влезе медицинската сестра. Пазачът чакаше на входа.

— Време е за лекарството ти, Гейбриъл — каза сестрата и му даде картонена чаша вода и бяло хапче.

— Трябва да тръгвам, Мик. Ще направя всичко възможно да прочета домашното си до понеделник — каза Доминик, стана и тръгна към вратата.

Мик се бе вторачил в хапчето.

— Роднините ти от майчина страна са гватемалски индианци — киче, едното от племената на маите, нали? — неочаквано попита той.

— Маи? Не знам. — „Той знае, че лъжеш“ — помисли тя. — Е, възможно е. Родителите ми починаха, когато бях малка, и…

Мик изведнъж я погледна. Ефектът беше обезоръжаващ.

— Четвърти ахау, трети канкин. Знаеш коя дата е това, нали, Доминик?

„По дяволите.“

— Ще дойда пак — каза тя и излезе от стаята.

Майкъл Гейбриъл лапна хапчето, изпи водата и смачка чашата. После отвори уста и сестрата я провери с лъжичка и тънко като молив фенерче, за да се увери, че е глътнал лекарството.

— Благодаря, Гейбриъл. Пазачът ще те заведе в стаята ти.

После излезе. Мик стана, бръкна с показалец в гърлото си, извади хапчето и го скри в шепата си. Седна на пода, хвърли смачканата чаша на леглото и пусна бялото хапче в обувката си.

Когато се върнеше в стаята си, щеше да го изхвърли в тоалетната.