Денят на змията

10.

28 октомври 2012 г.

Остров Санибел, Флорида

Неделя, 5:20 ч.

— Кукличке, събуди се!

Доминик отвори очи, прозя се и попита:

— Какво има?

— Из иска да слезеш в лабораторията. СПАН е засякла нещо.

Доминик изрита одеялото, скочи от леглото и хукна след Едит.

Из си беше сложил слушалките и седеше с гръб към нея. Звуковата система записваше информация.

Той завъртя стола си към Доминик. Из беше само по халат и чехли. Косата му беше разрошена, а лицето — сериозно.

— Снощи, преди да си легна проверих системата. Единственото странно нещо, което бе открила СПАН, беше така наречената „мъртва зона“ — територията, където няма живот. Това само по себе си не е странно. Всяко лято в залива се появяват мъртви зони, когато планктонът цъфти и водата остава без кислород. Но мъртвите зони обикновено се появяват по крайбрежието на Тексас и Луизиана и никога толкова дълбоко. Както и да е, препрограмирах СПАН да се съсредоточи върху този район и оставих системата да търси цяла нощ. И преди петнайсет минути се чу ето това. — Из свали слушалките и ги подаде на Доминик. — Слушай.

Тя чу някакъв звук, подобен на пукане на неонова лампа, преди да изгори.

— Прилича на бял шум.

— Продължавай да слушаш.

Из превключи на по-висока честота.

Белият шум заглъхна и Доминик чу непрекъснато тракане на метал.

— Прилича на хидравлика.

Из кимна.

— И аз казах същото на майка ти. Всъщност помислих, че СПАН е засякла подводница, спряла на морското дъно. После отново проверих местоположението. — Той й даде компютърна разпечатка. — Звукът идва не от дъното, а отдолу. По-точно, от дълбочина километър и половина.

Сърцето на Доминик започна да бие като обезумяло.

— Но как е възможно…

— Ти ми кажи, Доминик. Какво чувам? Това някаква шега ли е? Защото ако е така…

— Стига глупости, Из — каза Едит и прегърна Доминик. — Дом няма представа какво си открил. Един приятел й е съобщил тази информация.

— Кой е този приятел? Искам да се срещна с него.

Доминик потърка очи.

— Не можеш.

— Защо?

— Той е… мой бивш пациент.

Из погледна Доминик, после съпругата си. Онзи лудият? О, не…

— Какво значение има, Из? Там долу има нещо, нали? Трябва да проучим…

— Чакай малко, дете. Не мога да се свържа с администрацията на „Океани и атмосферни явления“ и да им кажа, че съм чул хидравлични звуци с източник километър и половина под морското дъно. Първото, което ще попитат, е как съм открил звуците. Какво ще им кажа? Че някакъв откачен е казал на дъщеря ми координатите от стаята си в психиатричната клиника в Маями?

— Какво значение има кой ти ги е казал?

— Има огромно значение. — Из потърка челото си. — СПАН вече не вярва на случайна информация. Преди три години използвах системата и засякох вибрации, идващи от дъното на залива, които приличаха на земни трусове. Кажи й, Едит.

Едит се усмихна.

— Баща ти мислеше, че след няколко минути ще ни помете огромна вълна. Паникьоса се и каза на бреговата охрана да евакуират населението и летовниците.

— Оказа се, че съм настроил системата твърде силно. Онова, което бях помислил за земни трусове, всъщност бяха звуци от прокарване на телефонен кабел на стотина километра от брега. Почувствах се като пълен идиот. После се наложи да използвам много връзки, за да включа станцията към СПАН. Не мога да си позволя още един провал.

— Няма ли да изследваш звука?

— Не съм казал такова нещо. Ще продължа да го слушам и записвам, но няма да се свържа с никоя федерална агенция, докато не съм абсолютно сигурен, че откритието ти си заслужава.

Маями, Флорида

22:17 ч.

Мик Гейбриъл седеше на леглото и мълчаливо се клатеше напред-назад. Черните му очи бяха безизразни, а устата — отворена. По небръснатата му челюст се стичаше слюнка.

В стаята влезе санитарят Тони Барнс. Току-що се бе върнал от триседмично отстраняване от работа.

— Шега или почерпка, зомби. Време е за нощната инжекция.

После вдигна отпуснатата ръка на Мик и огледа серията от лилави убождания.

— Какво пък, по дяволите. — Санитарят заби иглата в ръката му и започна да инжектира торазин в разкъсаната вена.

Мик се оцъкли и се строполи в краката на Барнс.

Санитарят подритна главата му, погледна през рамо, за да се увери, че са сами, и облиза ухото му.

В същия миг чу, че Марвис прави обиколката си.

— Приятни сънища, приятелко — каза Тони и бързо излезе.

Вратата се заключи автоматично. Светлината на лампите намаля.

Мик отвори очи.

После стана, отиде залитайки до мивката и наплиска лицето и ухото си със студена вода. Изруга тихо и притисна с палец разкървавената си вена. После, когато усети, че зрението му се замъглява, почна да прави лицеви опори.

През следващите два часа прави гимнастика, подскача и тича на място, за да изгори торазина, преди да е завладял централната му нервна система.

Сутрешните инжекции бяха най-тежки, защото отначало му ги слагаше лично Фолета, като шепнеше в ухото му обиди. След като транквилантът въздействаше, Фолета слагаше Мик в инвалидната количка и тръгваше на визитация, като предупреждаваше другите пациенти, че няма да търпи неподчинение.

Среднощната гимнастика след третата инжекция си заслужаваше — Мик изгаряше торазина и възвръщаше разсъдъка си. На четвъртата сутрин събра достатъчно сили, за да измисли план.

Оттогава се държеше като напълно отпуснат, неразсъждаващ и несъзнаващ нищо човек. Сутрин санитарите го намираха да лежи на пода, изпаднал в унес и безчувствен. Това ги ядосваше, защото трябваше да го хранят и да го обличат. След седмица Фолета бе принуден да намали дозата на две инжекции следобед и вечер.

През последните няколко седмици графикът на Фолета беше претоварен с други въпроси и той престана да наглежда Мик и го повери на санитарите.

За пръв път от единайсет години затворничество охраната около Мик отслабна.

Център за космически полети „Годард“, НАСА

Грийнбелт, Мериленд

Директорът на НАСА Брайън Додс се вторачи недоверчиво в огромната компютърна разпечатка на бюрото си.

— Обясни ми го пак, Суики.

Помощникът му Гари Суикъл посочи с дебелия си показалец шахматната схема, състояща се от тринайсет квадратчета, повтаряща се многократно на листовете.

— Радиосигналът се състои от тринайсет различни съзвучия, изобразени тук от тези колони. Всяко съзвучие може да бъде излъчено по двайсет последователни честоти. Това дава възможност за двеста и шейсет комбинации от звукови схеми или команди.

— Но нали каза, че няма повтаряща се схема?

— Само в началото. — Суикъл отгърна първите страници на разпечатката. — Когато сигналът се появи, съзвучията бяха прости — няколко тона, изсвирени на една и съща честота и повторени многократно. Сега погледни тук. На седемнайсетата минута всичко се променя и тринайсетте съзвучия и двайсетте честоти започват да се излъчват едновременно. И оттогава сигналът не се повтаря. През останалите сто осемдесет и пет минути са използвани всичките двеста и шейсет комбинации от звукови байтове, които показват високо структурирано съобщение.

— Сигурен ли си, че през първите седемнайсет минути няма легенда? Някакви математически уравнения? Нещо подобно на указания?

— Не, нищо.

— По дяволите! — Додс потърка зачервените си очи.

— Какво мислиш, шефе?

— Спомняш ли си лятото на 1998 година, когато загубихме връзка със сателита СОХО? Преди Аресибо да го намери, излъчвахме многократно един и същ радиосигнал, за да установим контакт с главния компютър на борда. На това ми приличат първите седемнайсет минути на този сигнал. Няма легенда, нито указания или код, а само космически сигнал-носител, който се повтаря като телефонен звън, очакващ отговор от другия край на линията, за да излъчи информация.

— Съгласен съм, но в това няма логика. Извънземните, които излъчват сигнала, не може да очакват нашият вид да изтълкува цялата тази информация без легенда.

Лицето на директора пребледня.

— Какво има?

— Хрумна ми една налудничава мисъл. Не ми обръщай внимание. Капнал съм от умора.

— Кажи, шефе.

— Мислех си за сателита СОХО. Емисията ни очевидно не се нуждаеше от легенда, защото компютърът на сателита беше програмиран по наша команда. Може би сегашният сигнал не съдържа легенда, защото не е необходимо.

— Искаш да кажеш, че сигналът не е предназначен за тълкуване?

— Не, Суики. — Додс разтревожено погледна помощника си. — Искам да кажа, че сигналът може би не е предназначен за нас.

5 ноември 2012 г.

Остров Санибел, Флорида

Едит Акслър се събуди от някакви викове по телевизора. Стана, изключи го и слезе в лабораторията.

Изидор още седеше прегърбен над станцията и слушаше.

— За бога, Из, единайсет и половина е…

— Шшт. — Той свали слушалките и включи тонколоната. — Слушай.

Едит чу плътно бръмчене.

— Звучи като генератор.

— Това е нищо. Почакай.

След известно време се чу пронизителен вой на нещо като хидравлична бормашина, последвано незабавно от тракане на метал, което продължи няколко минути.

— Невероятно, нали? — усмихна се Из.

— Сякаш нещо се сглобява. Вероятно огромна петролна сонда.

— Или е това, или някоя геологическа експедиция изследва кратера. Каквото и да е, степента на активност се засили през последните трийсет часа. Изпратих съобщение по електронната поща до Националния астрономически център в Аресибо да проверят и двете вероятности, но още не са ми отговорили. Между другото, кой спечели изборите?

— Малър.

— Хубаво. Е, щом изборите са свършили, може би някой от държавния департамент ще отвърне на съобщението ми.

— Ами ако не се обадят?

Из я погледна и сви рамене.

— Нищо. Както каза ти, вероятно е петролна сонда. Двамата с Карл сме решили да излезем с яхтата за риба някъде през следващите две седмици. Може да се отбием в този район и да огледаме отблизо, за да сме сигурни.

Маями, Флорида

Доминик наблюдаваше с отвращение как едрият червенокос мъж пред нея се тъпче с патладжани и си мислеше: „Да се задавиш дано!“.

— Е, слънчице, гордееш ли се с мен? — попита Реймънд, като я изпръска със слюнка, оцветена в доматен сос.

— Господи, Рей, майка ти не те ли е учила да преглъщаш, преди да приказваш?

Той се усмихна и извади парченце патладжан, заклещило се между пожълтелите му зъби.

— Половин година бях на диета. Хубаво е, че отново ям. Е, какво ще кажеш?

— Вече ти казах. Мисля, че шестото място е страхотно, особено след като това е първият ти конкурс.

— Е, ти ме вдъхнови.

— Разкажи ми за Фолета. Когато се запознахме, спомена, че управителният съвет и медицинският персонал били ядосани, когато пристигнал от Масачузетс. Какво имаше предвид?

— Но ще си остане между нас, нали?

— Разбира се.

Реймънд лапна още един патладжан и го поля с бира.

— Имам едно приятелче. Баща му е член на управителния съвет. Всъщност той ми помогна да получа работата в клиниката. Както и да е, разправят, че доктор Райнике, предшественичката на Фолета, ще се върне другия месец, за да поеме нещата отново.

— Сериозно? Аз мислех, че се е пенсионирала. Фолета ми каза, че съпругът й се разболял от рак.

Реймънд поклати глава и лапна следващия патладжан.

— Глупости! Приятелят ми каза, че била в платен отпуск от септември. След три седмици в Тампа ще открият нова психиатрична клиника и са обещали на Фолета да стане директор.

— Чакай малко. Щом ще напуска след три седмици, значи трябва да е знаел, че ще получи назначение в Тампа, преди да дойде в Маями. Защо е накарал доктор Райнике да излезе в отпуск, за да поеме работата в Маями само за три месеца?

Реймънд насочи вилицата си към нея.

— Заради бившия ти пациент. Клиниката в Масачузетс затваряше, а онази в Тампа още не беше готова. Райнике е много педантична. Очевидно някой отгоре е искал Фолета да отговаря за Гейбриъл, та той да не може да излезе от лудницата.

„Нито да получи безпристрастна психологична оценка. Да те вземат дяволите, Фолета!“

— Какво има, слънчице?

— Сключих сделка с Фолета. Той ми обеща, че до януари за Мик ще се грижи един от рехабилитационните екипи в клиниката.

Реймънд се ухили.

— Излъгал те е, малката. След три седмици Майкъл Гейбриъл ще е изчезнал.

Лъскавият вишневочервен додж летеше на юг по шосе номер 95.

Доминик гледаше през страничното стъкло и скърцаше със зъби, ядосана, че Фолета я е излъгал. „Трябваше да се сетя и да се доверя на сърцето си!“

Затвори очи и си припомни първия си разговор с Мик. „Пиер Борджия манипулира съдебната система и сключи сделка с прокурора и служебно назначения ми адвокат. Пиер Борджия възнаграждава лоялността, но Господ да ти е на помощ, ако влезеш в черния му списък.“

Беше манипулирана и за пореден път Майкъл Гейбриъл трябваше да изстрада последиците.

— Рей, тази вечер не ми се танцува. Би ли ме закарал вкъщи?

— Вкъщи? Вече сме на половината път до Саут Бийч.

— Моля те.

Той погледна изваяните й крака и си представи как се увиват около мускулестото му тяло.

— Добре, слънчице, вкъщи.

След двайсет минути колата спря на паркинга пред жилищния й блок.

Доминик се усмихна.

— Благодаря за вечерята. Съжалявам, че развалих вечерта, но наистина не се чувствам добре. Следващия път аз черпя.

Реймънд изключи двигателя.

— Ще те изпратя.

— Не е необходимо. Ще се видим в клиниката.

Доминик отвори вратата и тръгна към асансьора.

Реймънд забърза след нея.

— Рей, казах ти, че…

— Нищо не ми коства, пък и искам да ти видя спалничката.

— Не тази вечер, Рей.

— Уговорката ни не беше такава. — Той я хвана през кръста и я придърпа към себе си.

— Не…

Преди Доминик да успее да го спре, Реймънд я притисна до стената и пъхна език в устата й. Дясната му ръка посегна към гърдите й.

Доминик изпадна в паника — в съзнанието й нахлуха десетки спомени от детството й.

Тя се задави, после ухапа езика му.

— По дяволите… — Реймънд я зашлеви, после я притисна до стената и разкъса полата й.

— Пусни я!

Равинът Ричард Стайнберг и съпругата му се приближаваха към тях.

— Разкарай се — отговори Реймънд. — Това не е твоя работа.

— Пусни я, иначе ще извикаме полицията — каза Минди Стайнберг и вдигна клетъчния си телефон.

Реймънд тръгна заплашително към тях, като повлече и Доминик.

— Не прави глупости — каза равинът и посочи камерите на охраната.

— Рей — викна Доминик.

Той спря — и в същия миг тя заби токчето си в пръстите на крака му. Реймънд изкрещя от болка и я пусна. Тя го удари в адамовата ябълка и заглуши писъка му.

Реймънд се хвана за гърлото — опитваше се да си поеме въздух. После се свлече, падна на колене, а Доминик се завъртя и се приготви да го ритне с пета във врата.

— Недей, Доминик… — Ричард Стайнберг я хвана за ръката. — Полицията да се оправя с него.

Минди отвори вратата на асансьора и тримата се качиха. Реймънд се изправи, безмълвно произнесе „Гейбриъл“ и плъзна пръст по гръкляна си.