Денят на змията

23.

14 декември 2012 г.

Северноамериканско командване

на космическата отбрана (САККО)

Колорадо

Когато прозвуча сигналът за тревога, сърцето на майор Джоузеф Ънсин подскочи. Десетки технически специалисти се вторачиха ужасени в появяващата се на мониторите информация.

Информацията се предаваше мигновено от оперативния център на САККО директно до полевите командири в Израел и Персийския залив. След няколко минути майор Ънсин вече говореше по видеовръзката с министъра на отбраната.

Ситуационен център Рейвън Рок

Мериленд

Свръхсекретният комплекс, известен като Рейвън Рок10, функционираше като подземен Пентагон. В средата се намираше ситуационният център — овално помещение, пълно със свръхмодерни технически средства. Оттам президентът и съветниците му издаваха заповеди на Стратегическия команден център на Съединените щати — друг подземен комплекс, който имаше директна връзка с всички сателити, самолети, подводници и ракетни сили в света. Бункерът в Рейвън Рок и Стратегическото командване бяха защитени от електромагнитните вибрации, разпространяващи се по време на ядрена атака.

Президентът Малър седеше на кожения диван в кабинета си. Ръцете му трепереха. Съзнанието му се опитваше да прогони мисълта за личната му трагедия, макар и само за няколко минути. Пред кабинета стояха министърът на отбраната Дик Прзистас, генерал Фекондо и Пиер Борджия.

— Президентът е в шок — прошепна Прзистас. — Пиер, протоколът изисква ти да поемеш властта.

— САККО са засекли руски изтребители, насочили се към Аляска. „Хищниците“ ни ще ги пресрещнат. Готов ли си да натиснеш копчето?

— Не! — Малър изскочи от кабинета. — Аз още командвам положението, господин Прзистас. Активирайте противоракетния щит! Борджия, искам незабавно да разговарям с Виктор Грозни и генерал Силианг. Не ме интересува дали лично ще отлетиш за Москва, за да накараш Грозни да вдигне проклетата слушалка.

— Да, сър.

Синайската пустиня

Израел

Американският товарен реактивен самолет летеше на дванайсет хиляди и шестстотин метра над Синайската пустиня. Въпреки външния си вид самолетът не беше обикновен. В заострения му нос беше монтиран Лазер YAL-1, който можеше да засича ракети земя-въздух и тактически балистични ракети.

Майор Дейвид Адашек гледаше таблото: инфрачервената система за проследяване сканираше небето на североизток. На екрана се появиха десет мишени.

— Започва се. В обхвата ни има десет балистични ракети с ядрени бойни глави. На триста километра са и се приближават бързо.

— Взехме ги на прицел, сър.

— Запалете светлината.

Лазерът се включи и от конусовидния нос на боинга излезе ярък оранжев лъч, който със скоростта на светлината проряза нощното небе и превърна в огнено кълбо първата иранска ракета.

През следващите трийсет секунди бяха унищожени и всички останали.

В Космоса

Лъскавият черно-бял космически сателит бавно се движеше по новата си орбита високо над Земята. За разлика от далечния си братовчед „Венчър Стар“, спътника за многократна употреба, направен и изстрелян с голям публичен шум, този сателит беше известен на проектантите си от „Боинг“ само като МКЛА, маневрен космически летателен апарат, и никога не бе показван на обществеността. МКЛА бе започнат в последните дни на Стратегическата отбранителна инициатива на президента Рейгън, тайно бе финансиран от научноизследователската лаборатория на военновъздушните сили и по ирония на съдбата бе изстрелян с купена от руснаците ракета „Протон“. Напълно автоматизиран, безпилотният летателен апарат не носеше на борда си комерсиален товар, нито служеше на Международната космическа станция или на интереси на частния сектор. МКЛА бе създаден с една-единствена цел — да открива и унищожава вражески сателити.

В осемметровия корпус на МКЛА имаше високоенергиен водородно-флуориден лазер и мощен телескоп.

Сателитът убиец откри първата си жертва — руски спътник, един от осемнайсетте, разположени в геосинхронна орбита на 35 700 километра над Северна Америка. МКЛА се изравни с руския спътник, отвори подобната си на мидена черупка врата и разкри свръхсекретния си товар.

Насочващата система се фокусира върху целта.

Лазерът се включи и насочи невидимия си лъч към дългия пет метра руски спътник. Тънкото му защитно покритие започна да се топи и металният корпус блесна в ярко оранжево-червено. В чувствителните електронни системи стана късо съединение. Сензорите зацвърчаха и се разтопиха и платките се овъглиха.

Лазерната енергия стигна до енергийните генератори на борда…

Разузнавателният спътник експлодира и останките му се превърнаха в блещукащи космически отломки.

Привлечено от гравитационното поле на Земята, голямо парче метал от руския спътник се възпламени като огнено кълбо, когато навлезе в атмосферата.

Едно малко момче от Гренландия, което гледаше нощното небе, се развълнува от неочаквания светлинен спектакъл, затвори очи и си пожела нещо.

Носът на МКЛА се затвори и сателитът убиец се стрелна в по-висока орбита, за да търси следващата си мишена.

Експериментална база за високоенергийни лазерни системи, ЕБВЕЛС

Уайт Сандс, Ню Мексико

За цивилните граждани куполът от бетон и стомана, намиращ се в строго охраняема зона в южната част на пустинята в Ню Мексико, беше само обсерватория. Но под отварящия се купол имаше не телескоп, а оръдие, 12.75 см, монтирано на бързо въртяща се на 360 градуса платформа.

Това беше инфрачервеният, усъвършенстван химически лазер, ИУХЛ, най-мощният на света. Оръжието можеше да изпраща неколкократни високомощни убийствени лъчи в космоса със скоростта на светлината.

Лазерът работеше на същите принципи, които задвижват ракетен двигател, и използваше азотен трифлуорид като оксидант, за да изгаря етиленово гориво, което на свой ред освобождаваше стимулирани атоми флуорид. Деутерият и хелият се изхвърляха, като в същото време се извличаше оптична енергия, образуваща лазерен лъч, широк три сантиметра — ключовата съставна част на сателита убиец. Лазерът се фокусираше върху бързо движещата се мишена и излъчваше мощния лъч в атмосферата и после в космоса.

Полковник Барбара Есмедина, директор на проекта „Бели пясъци“, нетърпеливо наблюдаваше как техническите специалисти вкарват координатите на седем руски и четири севернокорейски геостационарни спътника, кръжащи над Северна Америка. Есмедина бе работила върху прототипа „Венчър Стар“ на НАСА и си бе спечелила репутацията на сприхав, своеволен и често пределно откровен защитник на тактическите високоенергийни лазери, ТВЕЛ. Тя се бе омъжвала и развеждала два пъти и отдавна се бе отказала от романтичните срещи, за да търси финансиране за проекта си — построяването на десет ТВЕЛ на брега като тактическо средство за отбрана срещу междуконтинентални балистични ракети. Барбара Есмедина водеше лична война с Министерството на отбраната, откакто правителството на Ким Йонг Втори завърши разработването на „Таено Донг-2“ — двустепенна ракета с голям обсег на действие, способна да стигне до западната част на Съединените щати. Макар и уважавана и високо ценена от шефовете си, Барбара беше упреквана, че е твърде умна и красива, за да притежава такъв гаден характер, който между другото често бе попречвал на усилията й да получи финансиране. Въпреки усиленото лобиране преди пет години, Министерството на отбраната бе решило да финансира новия ракетоносач „СВН-78“ за военноморския флот — цели шест милиарда долара!

Като си спомни тези неща, Есмедина възмутено поклати глава. „Само това ни липсваше. Още един скъп безполезен подарък.“

— Готови сме, полковник.

— Крайно време беше. Отворете купола.

Разнесе се приглушено бръмчене и над главите им се показа осеяното със звезди небе.

— Куполът е отворен, полковник. Лазерът е насочен. Имаме ясна видимост.

— Стреляйте.

За по-малко от миг блесна ярък червен лъч, който прокара линия в небето. Полковник Есмедина и десетината технически специалисти се съсредоточиха върху компютърния монитор, на който се виждаше местоположението на вражеския спътник. Образът му проблесна и угасна няколко пъти и накрая изчезна.

— Първата мишена е унищожена, полковник. В момента сателитът ни търси друга мишена.

Есмедина потисна самодоволната си усмивка.

— Ето, това наричаме от космоса — право в ченето, другарю Грозни.

Под пирамидата на Кукулкан

Чичен Ица

Мик се носеше във въздуха.

Погледна двете тела, които лежаха на чудата решетка, и видя ужасените им лица.

Позна ги, но не изпита нито угризения, нито тъга, а само блажено спокойствие, примесено със странно любопитство. Обърна глава и видя, че тунелът се отваря и ярката светлина го вика. Без да се колебае, Мик влезе и се извиси като птица.

Усети нечие присъствие и мигновено почувства любов и топлота.

„Мамо?“

Светлината го обгърна и обви в енергията си.

„Още не ти е дошло времето, Майкъл…“

Разнесе се гръм и светлината изчезна.

Мик се задави и започна да се гърчи. Пое няколко пъти въздух, после махна маската от лицето си, претърколи се по гръб и се вторачи в странния сводест таван.

„Мамо?“

— Доминик…

Мик допълзя до Доминик и бързо смъкна маската от лицето й. Провери пулса й и започна да й прави изкуствено дишане.

„Хайде…“

Устата й се напълни с вода. Мик натисна стомаха й с две ръце.

После отново долепи устни до нейните, за да й вдъхне въздух.

Доминик се закашля, изплю водата и отвори очи.

Беринговият проток

Близо до бреговете на Аляска

1:43 ч. (в Аляска)

Седемте „Ф-22“, най-модерните изтребители на света, летяха със свръхзвукова скорост в тъмното небе над Аляска. Те бяха не само невидими за радарите, но и се движеха по-високо и по-бързо от всички други реактивни самолети.

Майор Даниъл Барбие разкърши рамене, за да не заспи в тъмната пилотска кабина. Бяха изминали осем дълги часа и пет междинни зареждания с гориво, откакто екипажът му напусна военновъздушната база Добинс в Мариета, Джорджия, и командирът на формацията беше капнал от умора. Роденият в Канада пилот бръкна в джоба си и извади снимка на съпругата, дъщеря си и четиригодишните близнаци, целуна ги за късмет, после отново съсредоточи вниманието си върху осветената конзола пред себе си.

Радарът на „Ф-22“ беше толкова мощен, че позволяваше на пилота да открие, да разпознае и да унищожи мишената много преди врагът да го е забелязал. Освен това самолетът имаше други два пасивни, неизлъчващи сензора, които го скриваха от радарите.

Единият сканираше бойното поле, търсейки вражески сигнали. Когато ги засечеше, електронната система мигновено определяше координатите на мишената и обхвата й и програмираше ракетите на „Ф-22“ да я прихванат. Втората пасивна система събираше информация от летящите във въздуха АУАКС и предоставяше на пилота точни навигационни и идентификационни данни.

Въпреки свръхмодерната технология на самолета стомахът на Барбие се свиваше от страх. Някъде отпред имаше ескадрила руски изтребители, които може би носеха ядрени оръжия. Докато ъгловатата форма на „Ф-22“ намаляваше до минимум вероятността да бъде засечен от радари, руският му двойник се обвиваше в облак от плазма, която отслабваше отразените радарни сигнали. Откриването на врага нямаше да е лесно.

— Дървосекач до Снежанка. Снежанка, обади се — чу се повикване от военновъздушната база Елмендорф.

— Лошата вещица, САККО, е открила джуджетата. Изпращаме координатите.

— Прието.

Барбие се вторачи в осеяното с разноцветни светлини табло. Информацията се предаваше едновременно до седмината пилоти на „Ф-22“ във формацията.

Сините кръгчета представляваха американските изтребители. От северозапад се приближаваха девет червени триъгълника — летяха ниско над водата.

Барбие натисна един от лостовете и всяка цел бе обозначена с бяло кръгче с цифра.

Самолетът му носеше четири ракети със среден обсег въздух-въздух, реактивно оръжие, способно да пробие двуметрова бетонна стена, и „Сайдуиндър“, ракета търсач, която се прицелваше в мишени, намиращи се под ъгъл деветдесет градуса от изтребителя.

На екрана се появи думата „СТРЕЛЯЙ“. Барбие докосна копчето и прошепна:

— Приятно плуване, копеле.

Всеки от седемте „Ф-22“ изстреля залп от ракети, които полетяха към целите си със скорост две хиляди метра в секунда.

Изтребителят се спусна надолу.

Предупредителната система светна и сърцето на командира на руската ескадрила подскочи. В ушите му отекна звуковата аларма на борда. Тялото му се обля в пот. Той мигновено се отдели от формацията. Не можеше да определи откъде идва атаката. Погледна радара и изтръпна от ужас, когато видя как съседният изтребител пламна като огнено кълбо.

Алармата се превърна в оглушителен звън. Руският пилот се вторачи ужасен в радара и се опита да проумее факта, че неизвестно как преследвачът е станал преследван.

След секунда американската ракета въздух-въздух проби корпуса на самолета му и го изпрати в небитието.

Под пирамидата на Кукулкан

Чичен Ица

Мик и Доминик вървяха хванати за ръце в извънземния космически кораб.

В подобния на тунел коридор беше топло и тъмно. Единствената светлина беше луминесцентният син блясък някъде отпред. Подът, стените и високият десет метра таван бяха голи, гладки и направени от лъскав матов полимер.

Мик спря, допря лице до тъмната, подобна на стъкло стена и се опита да види през нея.

— Мисля, че зад тези стени има нещо. — Той се обърна към Доминик, която го гледаше ужасена. — Добре ли си?

— Добре ли? — Тя се усмихна нервно. Устните й трепереха. — Не, не съм добре от деня, в който се запознах с теб. Но поне… Добрата новина е, че не си луд. Това означава ли, че всички ще умрем? — И се разплака.

— Не се страхувай. Този кораб е на Кукулкан или на добрите хуманоиди.

— Как ще се измъкнем оттук?

— Корабът трябва да е заровен точно под пирамидата на Кукулкан. Вероятно има таен проход, който води нагоре, към храма. Ще намерим изход, но първо трябва да измислим как да предотвратим сбъдването на предсказанието за гибелта на човечеството.

Той я поведе към дъното на коридора, където имаше голямо помещение във формата на луковица. Овалните стени излъчваха слаба синя светлина. В средата на сводестия таван имаше тунел, широк метър и половина — издигаше се право нагоре като комин и изчезваше в мрака високо над главите им.

До отвора имаше огромен предмет с формата на вана — лъскав правоъгълник от кафяв гранит, дълъг два и широк и дълбок един метър. Докато Мик и Доминик се приближаваха, пред гранитната вана се появи червено сияние, което постепенно започна да се усилва.

Мик отвори широко очи, като видя редиците светещи йероглифи.

— Това е послание, написано от маите киче.

— Можеш ли да го преведеш?

— Мисля, че мога. — Мик потрепери. — В началото се представя авторът — същество, чието име в превод означава Пазител.

— Прочети го — прошепна Доминик.

— Аз съм Пазителя, последният от Исполините. Не сме от този свят, но сме еднакви с вас. Прадедите на човека бяха… наши деца.

— Какво? Продължавай…

— Ние… ваше семе.

— Не разбирам. Кои са Исполините?

— В Битие се споменава за тях. Те са паднали ангели, хора със свръхинтелект. В ръкописите от Мъртво море се намеква, че преди Потопа Исполините са се смесили с човешките жени.

— Чакай малко. Казваш, че извънземните са се кръстосали с човешките същества? Това е извратено.

— Не твърдя нищо, но ако се замислиш, има логика. Нали си чувала за липсващото звено в еволюцията на човека? Може би ДНК на напреднала раса хуманоиди е причината хомо сапиенс да прескочи няколко стъпала нагоре по еволюционната стълбица.

Доминик поклати глава.

— Нищо не разбирам.

Мик отново се съсредоточи върху посланието.

— Водачите на Исполините организираха вашия вид в общества, насочиха усилията към спасението ви и ви отвориха очите. Два свята, един вид, свързан в пространството и времето срещу общ враг, който поглъща душите на предшествениците ни. Враг, чието присъствие скоро ще унищожи вашия вид.

— Чакай малко. Какъв враг? Онова нещо в Мексиканския залив? Как ще погълне душите ни? Иска да каже, че всички ще умрем?

— Чакай да свърша. Остана още един откъс. — Мик избърса капките пот от очите си и отново се съсредоточи върху светещия в кървавочервено текст. — Аз съм Кукулкан, учителят на Човека. Аз съм Пазителя, последният от Исполините. Приближавам се към смъртта и душата ми е готова да извърши пътуването в духовния свят. Това послание е написано и всичко е подготвено за пристигането на Един Хунафу. Два свята, един народ, една съдба. Само Един Хунафу може да запечата космическия портал, преди врагът да пристигне. Само Един Хунафу може да извърши пътуването до Шибалба и да спаси душите на предшествениците ни.

Мик спря да чете.

— Какво означава всичко това, Мик? Мислех, че Един Хунафу е човекът от мита за сътворението, когото са обезглавили. Как ще ни помогне, по дяволите? И какъв е този космически портал, който трябва да бъде запечатан? Какво ти е?

Той се свлече на пода и облегна гръб на гранита.

— Какво ти е? Какво става?

— Дай ми секунда.

Тя седна до него.

— Добре ли си?

Мик кимна и пое дълбоко въздух.

— Какъв беше краят на посланието?

Той пак само кимна и си пое дъх.

— Какво има? Кажи ми…

— Според „Попол-вух“ Един Хунафу отдавна е умрял.

— Какво ще правим сега?

— Не знам. Мисля, че здравата сме загазили.

Северноамериканско командване на космическата отбрана, САККО

Колорадо

23:01 ч.

Главнокомандващият генерал Андре Моро бавно вървеше покрай редиците високотехнологични радарни станции, комуникационни конзоли и видеомонитори. Никой не вдигаше глава. Всички мъже и жени бяха съсредоточени върху работата си. Обтегнатите им до скъсване нерви се зареждаха от кофеин и адреналин.

Моро се вторачи в монитора, на който проблесна ССГ-1, и стомахът му се сви. Състоянието на степен на готовност варираше от мирновременната готовност ССГ-5 до ССГ-1 — състояние, равняващо се на ядрена атака и ответна реакция.

Моро затвори очи. Бе служил във военновъздушните сили и САККО цели трийсет и две години и бе преживял много вълнения. Спомни си онези шест ужасяващи минути през септември 1979 година, когато бе обявено състояние на готовност ССГ-1. Един от компютрите бе подал фалшива тревога, убеждавайки операторите, че руснаците са изстреляли голям брой междуконтинентални балистични ракети срещу Съединените щати. По време на напрегнатите мигове, които последваха, бяха извършени спешни приготовления за нанасяне на ответен ядрен удар. И само секунди преди самолетите да излетят, радарът откри човешка грешка.

Генералът отвори очи.

Сега отново имаше криза. Но този път не беше фалшива.

За един сюрреалистичен миг той имаше чувството, че пада от скала. На всички видеомонитори в планината Шайен се появи едно и също кошмарно съобщение.

„Боже господи…“

Десетина оператори с вградени в слушалките телефони трескаво се свързаха с базите в целия свят.

— Тревога! Тревога! — повтаряше компютъризираният женски глас.

— Генерале! Съобщението на системата е валидно!

— Генерале! Сателитите ни са засекли и потвърждават заплаха към четири обекта. Информацията всеки момент ще се появи на екрана.

Генералът се вторачи в монитора, после грабна слушалката на горещата линия за Рейвън Рок и Стратегическото командване на Съединените щати.

Подземен команден център Рейвън Рок

Мериленд

2:04 ч.

Президентът Марк Малър бе навил ръкавите на ризата си и се обливаше в пот, въпреки че климатичната инсталация работеше на пълни обороти. На стената в звукоизолирания му кабинет имаше видеотелефони, свързващи Командния център директно със Стратегическия център. Малър отмести поглед от образа на генерал Дорошов, който диктуваше кодовете за изстрелването на ядрените ракети на командира и крещеше на министъра на отбраната.

Президентът заобиколи бюрото, отпусна се на кожения диван и се втренчи в монитора: наблюдаваше безпомощно как компютърните графики отбелязват историческите, последни минути на Съединените американски щати.

„Това не е истина. Моля те, Господи, помогни ми да се събудя в леглото до жена ми…“

Натисна копчето на вътрешния телефон за девети път през последните шест минути.

— Борджия?

— Още се опитвам. Помощниците на Грозни се кълнат, че са му предали за обаждането, но Грозни отказва да говори с теб.

— Продължавай да опитваш.

Дик Прзистас отмести очи от монитора. Лицето му беше пребледняло като на смъртник.

— Е, сър, самолетите и ракетите ни са във въздуха. Може би това ще доведе Грозни до телефона.

— Кога?

— Балистичните ни ракети ще поразят Москва и Пекин две минути след удара на ракетите на коалицията.

— Искаш да кажеш, две минути, след като големите градове на Източното и Западното крайбрежие на Съединените щати бъдат заличени от картата. — Малър се наведе напред. Тялото му трепереше. — Цялата ни подготовка, всичките ни мирни договори, технологиите ни… Какво стана, по дяволите? Къде сбъркахме?

— Марк, не ние натиснахме първи копчето. Те го направиха.

— Чейни имаше право. Това е безумие! — Малър стана. — По дяволите, Борджия, къде е проклетият Грозни?

Към тях се приближи генерал Джоузеф Фекондо.

— Командирите докладваха, че всички изтребители са излетели. Извинете ме, господин президент, но трябва да остана в командния център. Големият ми син е в Елмендорф. Казаха, че… ще го включат по видеовръзката.

Една от служителките мина покрай Фекондо и даде на президента телефакс.

— Сър, британците и французите са се споразумели да не изстрелват ракети.

Дик Прзистас се ококори.

— Французите! Май са по-амбициозни, отколкото си мислим. Тайно са разработили оръжие, основаващо се на чист синтез, детонирали са бомбите в Русия и Китай и след като трите големи сили се унищожат взаимно, ще завладеят онова, което остане от света.

Борджия погледна Малър.

— Възможно е.

— Негодници! — Малър ритна бюрото.

Влезе друг служител.

— Господин президент, вицепрезидентът е на четвърта линия. Казва, че е спешно.

Малър включи видеомонитора.

— Говори бързо, Инис.

— Господин президент, трите експлозии… Можем да докажем, че са произлезли от извънземен космически кораб.

— Господи, Инис, нямам време за…

На екрана се появи лицето на капитан Лус.

— Господин президент, вярно е. Ще излъчим кадри, които заснехме с „Хищник“.

Картината се смени и показа изумруденозелен водовъртеж. Всички служители в командния център спряха да работят и се вторачиха в трите тъмни фигури, които се издигнаха от фунията на водовъртежа.

— Божичко! — изумен прошепна Малър. — Истина е.

— Сър — извика Борджия, — линия осем, девет и десет. Грозни, генерал Силианг и генералният секретар на Обединените нации!

Президентът погледна министъра на отбраната и каза:

— Няма да повярват.

— Накарайте ги да повярват, сър. След по-малко от седемнайсет минути ще умрат два милиарда души и вие и онези двама негодници сте единствените в света, които можете да спрете това безумие.

Под пирамидата на Кукулкан

Чичен Ица

Мик опипа стените на масивната гранитна вана. Червеното сияние угасна. Виждаше се само редица от точки и тирета.

— Какво е това? — попита Доминик.

— Числа. На маите. От едно до десет.

— Може би е нещо като код. В руините издълбани ли са някакви цифри?

Очите на Мик блеснаха.

— Да. Има нумеричен код, вграден в проекта на Голямата пирамида, в Ангкор Ват и в град Теотихуакан. Кодът на прецесията — 4320.

Мик докосна символа от четири знака и той промени цвета си и стана яркосин.

После вътрешността на ваната блесна в лазурносиньо. В контурите й се появи нещо.

Светлината намаля, позволявайки им да надникнат вътре.

Доминик изпищя.

В тях се бе вторачил огромен хуманоид в дрипава бяла мантия, възрастен човек с черти на столетник. Плътта му беше призрачно бяла, а дългите бели коси и брадата — меки като коприна. Черепът му беше продълговат, а тялото — два метра. Отворените му очи, изцъклени в смъртта, бяха неземно морскосини.

Хуманоидът започна да се разпада. Бялата му кожа стана кафява, после сива и накрая се превърна в прах. Костите се овъглиха до черно и скелетът се изпепели.

Мик се втренчи в посипаната с пепел бяла мантия — единственото, което остана в гранитната вана.

— Господи, колко страшно беше! — промълви Доминик. — Един Хунафу ли беше това?

— Не. Мисля, че беше Кукулкан. Имам предвид Пазителя.

Мик се наведе, за да разгледа вътрешността на гранитната вана.

— Черепът му беше огромен.

— Продълговат.

Мик влезе във ваната.

— Мик, да не си полудял? Къде отиваш?

— Не се безпокой…

— Ами ако светлината пак се появи?

— Точно това очаквам.

— По дяволите, Мик, недей. Страх ме е.

Доминик сграбчи ръката му и се опита да го издърпа от ваната.

— Престани, Доминик. — Той освободи ръката си, после целуна китката й. — Няма да ми се случи нищо…

— Не знаеш какво…

— Дом, Хунафу е мъртъв. Ако Пазителя ни е оставил някакво средство, за да се спасим, аз трябва да го намеря.

— Добре, ще разгледаме кораба. Но ако се облъчиш в този саркофаг, няма да разкриеш нищо.

— Това не е радиация. Знам, че звучи странно, но мисля, че е портал.

— Портал? Към какво?

— Не знам, но трябва да разбера. Обичам те…

— Мик, веднага излез оттам, по дяволите!

Той легна във ваната. Щом главата му докосна дъното, отвътре пламна неонова синя светлина, която го обви в енергия. Преди Доминик да успее да възрази, невидимо енергийно силово поле я отблъсна от гробницата.

Тя падна по гръб, после стана и като засенчи очите си с ръка, погледна в гранитната вана.

Тялото на Мик изчезна в светлината.

Подземен команден център Рейвън Рок

Мериленд

2:19 ч.

Президентът Малър и военните му съветници стояха, стиснали юмруци, и гледаха лицето на Виктор Грозни. Бледият руски президент беше с черно поло, а на врата му висеше голям кръст.

На екрана вляво се виждаше генерал Силианг. Той също бе пребледнял. Генералният секретар на Обединените нации беше на монитора вдясно.

— Генерале, президент Грозни, моля ви, изслушайте ме — каза Малър. — Съединените щати не са отговорни за експлозиите. Нито една от страните ни не е виновна. Позволете ми да докажа това, преди да сме унищожили половината свят!

— Докажете го — сопна се генералният секретар.

Виктор Грозни остана невъзмутим.

Малър се обърна към Прзистас.

— Пусни кадрите.

Министърът на отбраната излъчи материала, заснет от „Бун“.

В другия край на командния център генерал Джоузеф Фекондо се опитваше да запази спокойствие, докато се молеше на Бога заедно със сина си Адам и с двамата командири в базите Елмендорф и Бейсиз, Аляска.

До ракетния удар в Аляска оставаха пет секунди.

Адам Прзистас и двамата полковници от военновъздушните сили отдадоха чест на командира си.

Генерал Фекондо отвърна на поздрава и по лицето му потекоха сълзи, когато образите на сина му и на двамата командири изчезнаха в ярка бяла светлина.

Малър наблюдаваше главните монитори. На местата на образите на руския и на китайския лидер се появиха видеоснимките на извънземния водовъртеж.

— Що за глупост е това? — извика генерал Силианг и лицето му се разкриви от гняв.

Президентът Малър избърса потта от очите си.

— Преди два месеца учените ни откриха извънземен космически кораб в Мексиканския залив. Предаваме ви точните координати. Използвайте инфрачервените си шпионски сателити, за да потвърдите информацията. Моля ви, разберете, само преди няколко минути установихме, че предметите, които се издигат от извънземния кораб, предизвикват експлозиите.

Последва порой от китайски думи.

— И очаквате да повярваме на тези специални холивудски ефекти?

— Използвайте сателитите си, генерале! Потвърдете съществуването на кораба…

Грозни ядосано поклати глава.

— Разбира се, че ви вярваме, господин президент. Нали точно затова в момента две хиляди и петстотин от ядрените ви ракети летят към градовете ни.

— Не знаехме, Виктор. Кълна се! Чуйте ме. Все още имаме осем минути, за да спрем това безумие…

Генералният секретар на Обединените нации се потеше обилно.

— Господа, имате по-малко от десет минути. Унищожете ракетите си! Незабавно!

— Хайде, господин президент — каза Грозни. — Демонстрирайте искреността си към руския и китайския народ, като пръв унищожите ракетите ви.

— Не! — изкрещя Фекондо. — Не вярвайте на този гаден убиец…

Малър се обърна. Очите му блестяха от гняв.

— Уволнен сте, генерале…

— Не го правете! Недейте…

— Изведете го оттук!

Един от стъписаните военни полицаи дръпна генерала към изхода.

Малър се обърна към екрана. До ракетния удар оставаха девет минути и трийсет и три секунди.

— Преди по-малко от час в един от командните ни центрове беше взривена термоядрена бомба. Загинаха триста души, сред които съпругата и… синовете ми. — Гласът на Малър потрепери. — За да сложим край на тази лудост, Грозни, първият ход ще бъде мой. Издавам заповед изтребителите ни да се върнат, но трябва заедно да дезактивираме междуконтиненталните балистични ракети.

Грозни поклати глава.

— За глупаци ли ни мислите? Оръжията ви от новото поколение убиха два милиона от нашите народи и сега очаквате да ви повярваме, че не сте били вие, а извънземни?

Генералният секретар на Обединените нации гневно се вторачи в Малър.

— Съединените щати трябва да направят първата крачка към мира.

Малър се обърна към министъра на отбраната.

— Прзистас, заповядай на бомбардировачите да се върнат в базите. Инструктирайте всички подводници и ракетни командни центрове да започнат автоматично самоунищожение, код АЛФА-ОМЕГА-3. До пет минути унищожете всички балистични ракети във въздуха и във водата. — После се обърна към Грозни и генерал Силианг. — Съединените щати направиха първата крачка към края на това безумие. Вие сте на ход. Унищожете ракетите си. Незабавно. Дайте на народите си шанс да живеят.

Помещението беше наелектризирано от напрежение. Зад президента Малър двайсет души безпомощно гледаха и чакаха отговорите на лидерите на Русия и Китай.

Грозни вдигна глава. Проницателните сини очи контрастираха на ангелските му черти.

— Да дадем на народа ни шанс да живее? Всеки ден хиляди руснаци умират от глад в домовете си…

На екрана се изписа съобщението, че до ядрения удар остават седем минути.

— Спрете атаката и ще седнем на масата за преговори, за да търсим решения…

— Решения? — Грозни приближи лице до камерата. — Каква полза има от икономически решения, когато страната ви води политика на война?

— Съединените щати поддържат Руската федерация от две десетилетия! — изкрещя Борджия. — Народът ви гладува, защото правителството ви е корумпирано и…

Малър преглътна с усилие и помисли: „Така няма да стигнем доникъде“. После направи знак на дежурния военен полицай.

— Отстранете го, сержант.

Американският президент застана пред камерата на видеотелефона. Лицето му беше бледо като на смъртник.

— Изслушайте ме, президент Грозни и генерал Силианг. След по-малко от минута балистичните ни ракети ще се самоунищожат. Това ви дава около две минути да последвате примера ни. Ако не го направите, държавният ми секретар ще заповяда повсеместен ядрен удар върху двете ви страни с всяка балистична ракета, която е останала в арсенала ни. Ще заличим нациите ви от картата и вие нашата. Господа, в името на света, моля ви, нека да се вразумим в този безумен момент. Скърбя както за семейството си, така и за жертвите от ваша страна, но както вече казах, Съединените щати не са виновни за експлозиите с новото оръжие. Покажете на света, че имате куража да спрете тази лудост. Дайте ни шанс да открием истинския враг. — Малър пое дълбоко дъх. — Знам, че е трудно да повярвате на това, което ви казах. И за да не мислите, че имам тайни мотиви, предлагам ви това.

Марк Малър извади пистолет, опря дулото в слепоочието си и стреля.

Под пирамидата на Кукулкан

Чичен Ица

Съзнанието на Майкъл Гейбриъл полетя нагоре, издигна се точно над квадратния покрив на пирамидата на Кукулкан и се понесе над джунглата на Юкатан и сините води на Мексиканския залив.

После се извиси още по-нагоре и се озова над Западното полукълбо и после над Земята — в абсолютната тишина на космоса.

Мик започна да се движи по-бързо и Земята се превърна в синьо топче, сетне изчезна. На нейното място се появи ярка жълта звезда и се видя цялата Слънчева система.

Времето и пространството препускаха със зашеметяваща скорост. Мик видя планетите, въртящи се около Слънцето…

Отново подскочи и Слънцето се превърна в светла точица — звезда в океана от небесни тела.

Още един подскок и Мик започна да се движи по-бавно. Озова се във великолепен ярък спирален водовъртеж от звезди.

Душата му трепна — той виждаше целия Млечен път.

„Господи, колко е красиво…“

Милиарди звезди и светове, всички част от жив космически организъм, въртящ се остров в огромния океан на космоса.

Издигна се над изпъкналостта в галактиката, после още по-високо, и се вторачи в черната сърцевина на Млечния път — водовъртеж от неизмерима гравитация, който се движеше и поглъщаше космически газ и прах в чудовищната си паст.

И после в миг галактиката се преобрази и се появи отново в съвършено непозната за човешките същества перспектива — четвърто измерение във времето и пространството.

Черната дупка се превърна в светла изумруденозелена фуния, смали се, после се разпростря в разширяваща се мрежа от гравитационни нишки, която се разстла над Млечния път.

Информацията стана твърде зашеметяваща и съзнанието на Мик не можа да я възприеме.

Той припадна.

Когато отново отвори очи, гледаше към един от ръкавите на спиралната галактика — съзвездие, което се материализира, докато той се приближаваше. Още един скок напред и се появиха две звезди, подредени в позната конфигурация.

„Ал Нитак, Ал Нилам и Минтака — трите звезди в пояса на Орион.“

Мик се озова пред огромна планета. Повърхността й представляваше гоблен от тъмнозелено и лазурносиньо. „Шибалба“ — сякаш прошепна някой в ухото му. Около извънземния свят обикаляше една-единствена луна. Мик се плъзна по лунната повърхност и видя, че от някаква малка станция излита транспортен кораб. После корабът дойде, взе съзнанието му и полетя към планетата.

Корабът се спусна под гъстите облаци. Отдолу се разкри разтопен океан от чиста енергия. Сребристата огледална повърхност отразяваше великолепното аленочервено небе. На хоризонта на юг залязоха три слънца. Първа се скри синьо-бялата бинарна звезда Ал Нитак. След изчезването й океанът се оцвети в ярки оттенъци на лилаво и тъмнопурпурно.

Мик видя невероятно красив континент — спокойни плажове, оградени от буйна тропическа растителност, осеяна с великолепни водопади, планини и потоци…

Видя и зашеметяващо красиви мегалити и кристали. Пейзажът бе изпъстрен с искрящи, гладки и бели като алабастър постройки с формата на пирамиди, и пътеки, виещи се между футуристичните извънземни небостъргачи. Имаше пищни тропически градини, криволичещи реки и водопади от разтопена сребриста енергия.

Нямаше движещи се превозни средства, но в града кипеше оживление. Десетки хиляди хора — хомо сапиенс, но с продълговати черепи, целенасочено и радостно се движеха в този кошер на извънземно човечество.

В един прекрасен миг съзнанието на Мик се изпълни с обич.

А после се случи нещо чудовищно.

Минтака залезе и спокойният океан се развълнува. Небето потъмня и се появиха мастиленочерни и кървавочервени облаци, които препускаха с лудешка скорост. Под тях се завихри водовъртеж с неизмерими пропорции.

От центъра му се появи оловносива тиня, която заля чистия бряг. Приливната вълна ставаше все по-висока и накрая наводни града на Исполините.

Съзнанието на Мик усети демонично присъствие.

Над града се спусна мрак, досущ сянка на огромна, плъзгаща се в рая змия. Ужасените хуманоиди паднаха на земята и се хванаха за гърлата, а очите им се преобразиха в безжизнени черни езера без зеници.

Мик отново изгуби съзнание.

Когато пак отвори очи, видя, че величествената цивилизация се е превърнала в чудовищна извънземна корабостроителница. Лицата на Исполините бяха бледи и безизразни, а очите им — празни черни дупки. Те се рееха във въздуха, без да се движат, и поробеното им съзнание боравеше с плоскости от титан и иридий върху повърхността на неописуем сферичен корпус с диаметър единайсет километра. В средата на космическия кораб имаше капсула — център на нервна система с диаметър километър и половина и с двайсет и три цилиндрични крайника.

Животоподдържащата капсула беше дълга деветдесет метра. Мик се съсредоточи върху чудовищния предмет и веднага го позна.

„Камерата на Тецкатилпока…“

Съзнанието му се смрази, докато той се опитваше да проумее какво е извънземното същество, което се появи във водовъртежа.

Приличаше на змия, но от вид, какъвто Мик не бе виждал. Лицето беше по-скоро дяволско, отколкото на животно, а зениците — вертикални златисти цепки, оградени с горящи тъмночервени роговици — кибернетични, а не органични. Черепът беше с размерите на бетонобъркачка.

Змията се приближи до комплекса на Исполините. Челюстите на огромното чудовище се отвориха, разкривайки редици черни като абанос и остри като скалпели зъби.

От устата на змията излезе хуманоид.

В душата на Мик премина сянката на смъртта. Той не виждаше лицето на хуманоида, защото главата и тялото бяха забулени в черно наметало, но знаеше, че гледа злото в най-чистата му форма. Хуманоидът се придвижи към животоподдържащата камера, после протегна ръка и посочи. В ръката му блестеше предмет от нефрит с размера на футболна топка.

Яркочервените очи на змията помръкнаха и златистите зеници изчезнаха. Заслепеното същество последва хуманоида в наметалото, сякаш бе омагьосано от кръглия предмет.

Чудовището влезе в огромната животоподдържаща капсула.

Съзнанието на Мик се придвижи отвъд извънземната сфера и се приближи до повърхността на планетата. Там нямаше следа от тропически джунгли, водопади и рай. Имаше само трупове на деца, потопени в плътен слой от оловносив катран. В душата му се надигна стон. Децата на Исполините бяха живи, но безжизнени.

Вгледа се в лицето на едно малко момче.

Апатичните очи се отвориха и се вторачиха в него в агония.

Мик отново изгуби съзнание.

После отново се озова в орбитата на Шибалба. Душата му изтръпна, докато гледаше предмета, издигащ се от повърхността на планетата.

„Сферата…“

От лунната база се появи още един космически кораб — гладък и златист.

Оцелелите Исполини се втурнаха след врага си и се скриха в светлата опашка на сферата.

Подземен команден център Рейвън Рок

Мериленд

2:27 ч.

Пиер Борджия стоеше в локва кръв. По ръкава му бяха полепнали частици от мозъка и черепа на президента Малър.

Лицето на генерал Силианг пребледня като на смъртник. Китайският лидер се обърна към помощника си.

— Да задействат системите за самоунищожение на ракетите.

Борджия погледна Виктор Грозни.

— Американските ракети се самоунищожиха. Генерал Силианг прави същото. Остават ви само четири минути…

Лицето на Грозни беше сериозно.

— По-добре е да загинеш в битка, отколкото да страдаш в мизерия. Какво ще спечелим, ако спрем атаката? Заплахата от ядрено унищожение нараства, а страната ни обеднява. Една война би имала пречистващ ефект, а и двата ни народа се нуждаят от пречистване.

Екранът угасна.

В стаята влезе Дик Прзистас и викна:

— Китайските ракети се самоунищожиха.

— А ракетите на Грозни?

— Нито една. И не можем да намерим вицепрезидента. Това означава, че вие трябва да поемете командването, господин Борджия. Имате три минути и половина преди неколкостотин ядрени бойни глави да стигнат до крайбрежието ни.

Борджия изруга. В ума му отекнаха думите на Пит Мабъс. „Тази страна се нуждае от силно ръководство, а не от хрисимо гълъбче като Чейни за вицепрезидент.“

— Свържете се със Стратегическото командване. Заповядайте на военновъздушните сили да изстрелят всички останали ядрени ракети в арсенала ни. Ще го взривя това копеле, по дяволите!

В саркофага на Пазителя

Мик отвори очи и се стресна. Стоеше на склона на хълм, гледащ към великолепен зелен тропически пейзаж. В далечината, над сребрист водопад, блестеше дъга.

Усети нечие присъствие до себе си, но не се уплаши.

Обърна се и видя висок белокож мъж. Дългите коси и брадата му бяха бели и меки като коприна, а очите — изумително, неземно сини, проницателни и добри.

„Пазителю… мъртъв ли съм“?

Няма смърт, а само различни състояния на съзнанието. В момента съзнанието ти гледа през прозорец в по-висше измерение.

„Онези хуманоиди…“

Исполините. Както вашият вид, и ние започнахме като деца на третото измерение и космически пътници. Пътешествието ни отведе към Шибалба. Но прелестите на тази планета бяха измамни, светът — четириизмерно чистилище на покварени души, а намеренията на местните жители — да използват Исполините като средство за бягство.

„Не разбирам. Исполините, онези деца…“

Съзнанието на Исполините се държи в защитен статус, а телата им са поробени от душите на прокълнатите да довършат докрай задачата им — да изпратят Тецкатилпока през тунел в четвъртото измерение във вашата слънчева система и да отворят портал, водещ към друг, триизмерен свят.

„Портал право към Земята?“

Не и отначало. Условията във вашия свят не бяха подходящи. Лошите бяха заточени в Шибалба и не могат да съществуват в околна среда от кислород. Целта им беше Венера. Братството на Пазителите проследи Тецкатилпока в коридора в четвъртото измерение и направи така, че космическият им кораб да катастрофира на Земята. Животоподдържащата капсула оцеля и Тецкатилпока се намира в защитен статус. Пазителят остана, за да помага за възхода на вашия вид и да подготви пристигането на Хунафу.

„Хунафу?“

Хунафу са месии, генетично имплантирани във вашия вид от Пазителя. Само Хунафу може да влезе в космическия портал и да попречи на злите да покварят света ви. Само Един Хунафу притежава силата да извърши пътуването през времето и пространството, за да освободи душите на предшествениците ни.

„Усещам, че коридорът се отваря.“

Коридорът се появява веднъж на всеки цикъл на прецесия. Само Хунафу може да усети появата му.

„Чакай малко. Искаш да кажеш, че аз съм Хунафу?“

Само Хунафу може да влезе в междузвездния кораб на Пазителя.

„Боже господи…“ Мик се вгледа в буйната растителност пред себе си. Изтощеното му съзнание се опитваше да проумее информацията, която му шепнеха.

„Пазителю, онази катастрофа преди шейсет и пет милиона години ли беше пристигането на Тецкатилпока? Как е възможно…“

Времето не е съвместимо, нито съизмеримо във всички измерения. Братството на Пазителя са оцелелите водачи на Исполините — Озирис, Мерлин, Виракоча, Вишну, Кукулкан и Кецалкоатъл. Всички са останали в защитен статус. Този космически кораб остана да кръжи в орбита над вашия свят. Антенната му решетка е програмирана да заглушава вражеския сигнал. Едва през този последен цикъл вашият вид еволюира достатъчно, за да приеме семето ни. Щом това стана, ние изключихме антенната решетка, позволявайки на сигнала на Шибалба да събуди Тецкатилпока.

„Позволили сте Тецкатилпока да бъде събуден? Защо? Защо сте допуснали това…“

Тецкатилпока намери убежище в коридора в четвъртото измерение. Отвори ли се, коридорът може да бъде използван като средство за връщане в миналото на Исполините. Само Един Хунафу притежава силата да извърши пътуването и да спаси душите на предшествениците ни.

„Опитвал ли се е някой Хунафу да предприеме пътешествието?“

Само един. Това беше по време на последния цикъл на прецесия, преди Потопа. Пазителите се събудиха от статуса си и подготвиха един от предшествениците ти да получи достъп до космическия портал на Тецкатилпока. Коридорът се отвори и вътре влязоха двама от Господарите на Подземния свят на Бога на смъртта. Те използваха измама и победиха първия Хунафу, но смелостта му позволи на Пазителя да се сдобие с транспортния кораб, с който лошите пътуваха през Черния път — това е коридорът в четвъртото измерение във времето и пространството, където се намираш в момента.

„Този саркофаг е космически кораб?“

Да.

„Казваш, че Хунафу е претърпял поражение. Какво се случи с двамата Господари на Подземния свят, които са избягали от Шибалба?“

Пазителят успя отново да запечата портала преди Богът на смъртта и легионите му да извършат пътуването през Шибалба Би, но вредата във вашия свят вече беше нанесена. Злото пусна корени в градината ви.

„Какво означава това?“

Двамата Господари останаха на Земята и се настаниха в кораба на Тецкатилпока. Макар че останаха в четвъртото измерение, те продължиха да упражняват влиянието си върху съзнанието на безсилните. Силата им се увеличаваше с наближаването на четвърти ахау, трети канкин.

„Господи… Предоставили сте човечеството на Дявола…“

Налагаше се. Залогът е по-висок, отколкото мислиш. Един Хунафу трябва да предприеме пътуването през Черния път, за да поправи стореното зло. Чака ни по-велика съдба.

„Защо да ти вярвам?“

Ти видя Тецкатилпока и той те видя. Няма връщане назад. Тецкатилпока трябва да бъде унищожен.

„Кога? Кога ще пристигне Един Хунафу?“

Може би скоро. А може би никога. Съдбата му още не е избрана.

„Какво означава това, по дяволите? Къде е този ваш месия? Какво ще стане, ако не се появи? А близнаците герои, Хунафу и Шбаланк? Ако митът за сътворението е истина, тогава може би те са месиите. Според «Попол-вух»…“

Не! Легендата за близнаците е предсказание на Исполините, което може би никога няма да се сбъдне. Раждането и съдбата на близнаците зависят единствено от това дали Хунафу ще извърши пътуването до Шибалба.

„Ами ако той не се появи?“

Тогава и вашият, и нашият народ ще загине.

„Не разбирам…“

Не ти е отредено да разбереш. Съдбата на вашия вид още се пише. Порталът се отваря и Богът на смъртта и легионите му се готвят да извършат пътуването във времето и пространството. Тецкатилпока продължава процеса на аклиматизация във вашия свят, а двамата лоши Господари, намерили убежище в кораба му, упражняват влиянието си върху хората ви. Те трябва да бъдат спрени. Оръжията за масово унищожение вече са пуснати във вашия свят и брат заплашва брата.

„Какво мога да направя?“

Ти си Хунафу. Ти имаш достъп до антенната решетка на Пазителя. Това ще предотврати края, но само унищожението на Тецкатилпока и на Черния път, Шибалба Би, може да попречи на лошите да минават през вашия свят.

„Къде ще се материализира входът за Черния път?“

Порталът към Шибалба Би ще се издигне на четвърти ахау, трети канкин. Само Хунафу може да влезе там. Само Хунафу може да прогони злото от градината ви и да спаси от унищожение вашия вид.

„Говориш с гатанки. Къде е порталът? На борда на космическия кораб в Мексиканския залив? Там ли трябва да отида? И как да го унищожа?“

Порталът ще дойде при теб. Използвай антенната решетка, за да унищожиш Тецкатилпока, после влез в портала. Двамата зли Господари на Подземния свят ще дойдат да те предизвикат. Те ще се опитат да ти попречат да запечаташ портала преди Той да пристигне.

„А какво ще стане, ако запечатам портала?“

Тогава двамата Господари на Подземния свят ще изчезнат от света ви, позволявайки на вашия вид да еволюира. Успееш ли, очакват те две съдби. Ако се провалиш, и двата ни народа ще загинат.

„Какви две съдби ме очакват?“

Ще разбереш, когато му дойде времето.

„А Доминик? Тя Хунафу ли е?“

Тя е част от по-голяма съдба, но не е Хунафу. Не й позволявай да влезе в Шибалба Би, защото ще погуби и двама ви.

Доминик седеше на пода на камерата и се държеше за главата. Беше уплашена и сама. Изтощеното й съзнание бе изтерзано от непрестанна битка между реалността и отрицанието.

„Това не е реално. Не е истина. Всичко е шизофренична заблуда…“

— Млъкни! Млъкни! Млъкни!

Доминик скочи.

— Приеми факта, че си тук, и направи нещо по въпроса. Намери начин да… — Тя излезе от камерата, после се върна. — Не. Мик има нужда от мен. Трябва да чакам тук.

Доминик отново удари по стената на саркофага. Не знаеше дали Мик е жив, или се е изпарил със синята светлина.

— Мик, чуваш ли ме? По дяволите, Мик, отговори!

По лицето й се стичаха сълзи. Сърцето я болеше. „Себична кучко, така и не му каза, че го обичаш. Можеше да му дадеш любовта си. Но ти отричаше това и…“

— Господи…

Тя се облегна на гранитната гробница, изведнъж осъзнала, че наистина го обича. „Обичам го. Наистина го обичам.“

Ритна гранитната вана.

— Мик! Чуваш ли ме?

Изведнъж изригна невидимо силово поле, което я блъсна и я повали на земята. Камерата се озари от яркосиньо сияние.

От ваната се издигна тъмен силует. Чертите му бяха озарени от извънземна светлина.

Мик.

Мик се извиси в море от енергия, движещо се към източника на светлината. Почувства, че всеки мускул и всяка клетка в тялото му трептят от електричество. Душата му се изпълни с топлота и любов.

Пазителя протегна ръка към него.

Мик я стисна.

Доминик засенчи очи от светлината и видя, че Мик протяга нагоре ръка, сякаш се опитва да докосне нещо.

Невидима вълна от енергия я блъсна и я повдигна във въздуха. През мозъка й сякаш премина електрически ток.

Мик се носеше над земята. Дясната му ръка беше протегната.

Изведнъж се разнесе тътен и около Доминик се появиха високотехнологични уреди. Стените и таванът започнаха да бръмчат и да светят ярко — генераторите на междузвездния кораб се включиха. Тя видя светъл лабиринт от компютърни вериги под тъмния, подобен на стъкло под.

Чуха се вибрации и после от стените и тавана излезе небесна вълна от синя енергия, която се издигна към комина в средата на камерата.

Колосалната вълна електромагнитна енергия пулсираше нагоре през централната стена на пирамидата на Кукулкан. Издигаше се през покрива на храма по извънземна антена и после се разпространяваше със скоростта на светлината във всички посоки.

На запад зарядът изпълни древния град Теотихуакан и зареди с енергия извънземната релейна станция, заровена на осемстотин метра под огромната Пирамида на Слънцето. Вълната продължи пътуването си над Тихия океан, стигна до Камбоджа и активира идентично предавателно устройство, скрито дълбоко под Ангкор Ват.

На изток лъчът стигна до Андите, мина през планината и се отрази от антена, заровена под древната астрономическа обсерватория, известна като Каласасая, пренасочи се на юг и се отправи към Антарктида, където по времето, когато континентът не е бил покрит с лед, бе заровена друга извънземна антена.

В същото време насочилата се на североизток цунами от електромагнитна енергия премина над Атлантическия океан и се насочи към Англия. Огромните камъни на Стоунхендж се разтърсиха от силата на сигнала. Под вълнообразната равнина Солсбъри беше скрита още една извънземна антена.

След като за секунди обиколи планетата, мощното енергийно поле се събра от всички посоки над най-старата от релейните станции на Пазителя — Голямата пирамида в Гиза.

Енергийните вълни проникнаха във варовиковите блокове, минаха през камерата на фараона и после през вдлъбнатия кафяв гранитен камък, идентичен със саркофага в пирамидата на Кукулкан. Лъчът се придвижи по-надолу и активира извънземния апарат, скрит под египетската постройка — място, където не бе стъпвал човешки крак.

Глобалната антенна решетка бе свързана за част от секундата, насити атмосферата на планетата и се превърна в мощна извънземна енергийна мрежа.

Мик падна в безсъзнание на земята.

Северноамериканско командване на космическата отбрана, САККО

Колорадо

Сто и седемте уплашени технически специалисти се взираха в голямата компютърна карта на Северна Америка над главите им — тя показваше траекторията на изстреляните хиляда и петстотин руски ракети с ядрено и биологично оръжие. Повечето хора плачеха. Някои се бяха прегърнали, молеха се на Бога и стискаха снимки на близките си, на които оставаха броени минути до смъртта. Други, останали без сили да стоят, лежаха на пода и чакаха да се случи невъобразимото.

Главнокомандващият Андре Моро избърса сълзите си. Не можеше да се обади на сина си и дъщеря си в Лос Анджелис. „Какво мога да им кажа? Че ги обичам? Че съжалявам…“

На екрана на монитора се изписаха думите: „До ядрения удар остават деветнайсет секунди“.

В Командния център се чу компютъризираният женски глас и генерал Моро се разтрепери. А после, като по магия, ракетите изведнъж изчезнаха от огромния екран.

Разнесоха се радостни викове. Моро вдигна глава. Щастливите служители сочеха екрана, крещяха, прегръщаха се и плачеха.

Моро стана. От очите му потекоха сълзи. С прегракнал от напрежение глас той поиска анализ на системите.

— Всички системи са в изправност!

— Какво стана с ракетите?

— Според информацията ни са се самоунищожили.

— Искам потвърждение.

— Опитваме се да потвърдим информацията в базите ни във Флорида и Сан Диего, но гъста електромагнитна вълна смущава комуникациите ни.

— Електромагнитна вълна? — Сърцето на Моро се сви от страх. — Не би трябвало да има електромагнитни смущения, освен ако не е станал ядрен разпад.

— Не, сър, няма ядрен разпад. Базираните ни на земята центрове за предупреждение потвърждават, че не имало експлозия. Смущенията идват от друг източник.

— Откъде? Искам да знам…

— Опитваме се да определим източника на смущенията, но това ще отнеме време. Сателитите ни, изглежда, не функционират както трябва.

— Генерале! — извика един от техническите специалисти. — И нашите ракети са унищожени.

— Искаш да кажеш, че са се самоунищожили?

— Не, сър. Унищожени.

Подземен команден център Рейвън Рок

Мериленд

2:31 ч.

Служителите на Подземния команден център се прегръщаха и плачеха. Всички знаеха за смъртта на президента и за жертвите в Аляска и на Хавайските острови.

Пиер Борджия, генерал Фекондо и Дик Прзистас се бяха събрали в кабинета на президента и съсредоточено слушаха думите на генерал Дорошов по видеовръзката.

— Повтарям, ракетите на Грозни не са се самоунищожили. Обезвредило ги е електромагнитно силово поле. Ракетите са обезвредени от…

— Какъв е източникът на електромагнитните смущения? — попита Борджия.

— Още е неизвестен, но какъвто и да е, силовото поле е блокирало всички сателити в орбита около Земята. Сякаш на Господ му е писнало и е хвърлил одеяло върху цялата планета.

Под пирамидата на Кукулкан

— Мик, чуваш ли ме? — Доминик погали косата му и той се размърда. — Мик?

Той отвори очи.

— Дом?

Тя притегли главата му към себе си, прегърна го и го целуна.

— По дяволите, Мик, уплаши ме до смърт.

— Какво стана?

— Не си ли спомняш? Ти се издигна от този саркофаг като някакъв призрак и активира космическия кораб.

Мик седна и се огледа. Извънземните електрически вериги и контролни станции зад тъмните стени пулсираха от енергия. На всеки няколко секунди по стените и тавана пробягваха вълни синя електромагнитна енергия и изчезваха през комина над главата му.

— Аз ли направих това?

Доминик го целуна.

— Обичам те.

Мик се усмихна.

— И аз те обичам.