Денят на змията

28.

Челюстите на влечугото се затвориха зад него. Третата глава се сви и се вмъкна в устата на втората. Мик се озова в непрогледен мрак. Сърцето му биеше като обезумяло. Изведнъж входът го всмука напред. Догади му се и той затвори очи.

Светлина.

Мик отвори очи. Чувството за гадене премина. Той вече не беше в устата на змията, а стоеше на игрището на маите, което беше обградено от огромен въртящ се цилиндър от изумруденозелена енергия.

„Влязъл съм в портала… Намирам се пред прага на друго измерение.“

Сякаш гледаше света през ярко оцветени очила. Всичко се въртеше. Видя лилав небосвод, осеян с милиони звезди — всяка излъчваше калейдоскоп от енергийни вълни, докато се движеше в гоблена на вселената. Точно над главата му беше тъмната ивица, която течеше като космическа река от пурпурен газ в самия център на тъмночервения космос.

Мик тръгна напред. Нещата около него се замъглиха.

На стотина метра пред себе си, в другия край на игрището, Мик видя втората уста на змията, която се намираше под Храма на Брадатия.

От разтворените челюсти се появи фигура, облечена от главата до петите в черно наметало.

Мик се разтрепери, но стисна още по-здраво обсидиановия нож.

Съществото се приближи до него. Ръкавите на наметалото се повдигнаха и невидими ръце смъкнаха качулката и откриха лицето.

Мик зяпна. Краката му омекнаха и той падна на колене.

Мария Гейбриъл погледна сина си и се усмихна.

Отново беше млада — поразително красива жена на трийсет и няколко години. На раменете й падаха тъмни къдрици, а черните й като абанос очи го гледаха с майчинска любов.

— Майкъл.

— Не… Не може да си реалност.

Мария докосна лицето му.

— Реална съм, Майкъл. И много ми липсваш.

— И ти ми липсваш. — Той я хвана за ръката и се вторачи в лицето й. — Мамо… Как?

— Има много неща, които не разбираш. Целта в живота ни, метаморфозата на смъртта — всичко е процес, позволяващ ни да се освободим от физическите окови, за да еволюираме и да влезем в по-висше измерение.

— Но защо си тук? Какво е това място?

— Връзка, жив портал, свързващ един свят с друг. Изпратиха ме да те напътствам, Майкъл. Ти си подведен, мили мой, измамен от Пазителя. Всичко, което са ти казали, е лъжа. Отварянето на портала е Второто пришествие. Пазителят е злото. Духът на Шибалба витае в космоса. Той ще мине над Земята и ще донесе мир и любов на човечеството. Това е съдбата на човечеството, сине мой, и… твоята.

— Не… разбирам.

Тя му се усмихна и приглади косата му.

— Ти си Един Хунафу, Първия баща. Трябва да бъдеш насочван в тунела между тленността и другия свят.

Мария вдигна грациозно ръка и посочи. От устата на змията се появи друга фигура, облечена в бяло.

— Виждаш ли? Първата майка чака.

Мик отвори уста. Това беше Доминик!

— Бъди нежен с нея, Майкъл. Тя е объркана. Още е в състояние на промяна.

Мария се обърна и хвана Доминик за ръката. Очите на Доминик бяха широко отворени и невинни. Красотата й беше зашеметяваща.

— Тя не може да живее без теб.

— Мъртва ли е?

— Самоуби се. — Майка му внимателно отметна черните коси от дясното слепоочие на Доминик и се видя кървяща рана от куршум.

— О, боже…

Раната заздравя пред очите му.

— Съдбата й е преплетена с твоята. Тя ще бъде Ева, а ти — Адам. Духовете ви ще родят нова епоха на Земята и ново виждане за духовния свят.

Унесеният поглед на Доминик постепенно се фокусира.

— Мик?

А после се усмихна. Той я притисна до гърдите си. Сърцето му преливаше от обич.

Но в следващия миг някакъв глас в съзнанието му настоя да се съвземе.

— Чакай. Какво искаш да кажеш? Защо душите ни? Мъртъв ли съм?

— Не, скъпи, още не. — Мария посочи обсидиановия нож. — Трябва сам да го направиш. Това е най-висшата саможертва, за да спасиш човечеството.

Мик се втренчи в ножа. Ръцете му трепереха.

— Но защо? Защо трябва да умра?

— Смъртта е триизмерно понятие. Има много неща, които не разбираш, но трябва да вярваш на мен… и на създателя. — Мария докосна лицето му. — Знам, че се страхуваш. Но не се безпокой. Ще изпиташ мимолетна болка и ще се освободиш от физическите окови на живота. И после те чака вечно спокойствие.

Доминик го целуна.

— Обичам те, Мик. Сега разбирам, че съм влязла в друг свят. Усещам в сърцето си присъствието ти. Съдбата е отредила да бъдем заедно.

Той докосна острието на обсидиановия нож и от пръста му потече кръв.

Кръвта му беше синя!

В съзнанието му премина образът на камерата на Тецкатилпока, последван от думите на Пазителя. „Двамата зли Господари на Подземния свят ще дойдат да те предизвикат. Те ще се опитат да ти попречат да запечаташ портала преди Той да пристигне.“

— Добре ли си, Мик? — загрижено попита Доминик. — Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя го прегърна.

— Пожертвах живота си на Земята, защото не можех без теб. Знаех, че сме сродни души.

„Сродни души?“ Мик се обърна към Мария.

— Къде е баща ми?

— Джулиъс е в друго владение. Трябва да умреш, за да го видиш.

— Но защо виждам теб и Доминик?

— Доминик е Първата майка, а аз съм водачът ти. Ще видиш другите, когато умреш.

Мик си спомни как баща му душеше майка му с възглавницата, после вдигна ножа и се втренчи в него.

— Мамо, Джулиъс те обичаше истински, нали?

— Да.

— Все повтаряше, че сте сродни души, предопределени да бъдете вечно заедно.

— Като нас — каза Доминик, без да пуска ръката му.

Мик не й обърна внимание.

— Онова, което ти направи, го съсипа. Той страда до края на живота си.

— Да, знам.

— Бях голям егоист. Така и не разбирах какво всъщност направи той и защо. — Мик погледна майка си. — Татко те обичаше много и беше готов да прекара остатъка от дните си в терзания, отколкото да те гледа как страдаш. Но той не се самоуби. Баща ми отстояваше своето до края. Направи го заради мен.

Мик погали лицето на Доминик с едната си ръка. С другата стискаше ножа.

— Сега разбирам какво е направил баща ми. Убил е сродната си душа, за да я отърве от страданията. Избрал е по-трудния път. Направил е най-висшата жертва.

Мария се усмихна.

— Време е и ти да направиш същата жертва, Майкъл.

Мик допря острието на ножа до гърдите си. Вдигна очи към небето и извика най-съкровеното си:

— Татко, обичам те! Чуваш ли ме, татко? Обичам те и ти прощавам.

Черните му очи се втренчиха в Доминик, гърлото му се стегна от гняв.

— Аз съм Хунафу! — изкрещя Мик. Очите му бяха широко отворени. — И знам кой си ти!

И с едно-единствено мълниеносно движение заби ножа в гърлото на Доминик. Тя падна. Мик натисна още по-силно и завъртя ножа да обезглави жертвата си. От гърлото й бликна гъста черна течност.

Съществото започна да се гърчи в агония и да ръмжи. Кожата му се сви, потъмня и се овъгли. Маскировката му се разпадна пред очите на Мик.

Той нададе боен вик на воин и отряза главата на демона.

Съществото, маскирано като майка му, изсъска. Златистите цепки в тъмночервените очи блеснаха от омраза и от устата му — беше пълна с големи криви зъби — закапа отрова.

Мик се извъртя и заби обсидиановия нож в сърцето на Господаря на Подземния свят.

Плътта на Мария изгоря. Отдолу за миг се показаха овъглени сатанински черти, после всичко се превърна в пепел.

Когато тялото на извънземната змия се изпари пред очите й, Доминик изпищя, хвана се за сърцето и припадна.

На борда на „Джон Стенис“

Адмирал Джефри Гордън насочи бинокъла си към носещата се във въздуха извънземна капсула. Ракетата „Томахоук“ експлодира върху металния корпус.

— Последната ракета се детонира! Щитът е пробит. Продължавайте да стреляте!

Към обекта от иридий полетя залп от ракети „Круз“.