Денят на змията

20.

9 декември 2012 г.

Чичен Ица, Мексико

13:40 ч.

Пътническият самолет „Чесна“ подскочи два пъти по разбитата настилка и след кратко рулиране спря точно преди пистата да свърши в буренясалото поле.

Доминик слезе от самолета и горещината мигновено я блъсна в лицето. Тя намести раницата на гърба си и тръгна след другите седем пътници към малката сграда на летището. На пътния знак вляво пишеше Хотел „Страната на маите“, а вдясно — „Чичен Ица“.

— Такси, сеньорита?

Шофьорът, слаб мъж на петдесетина години, се наведе през стъклото на стария очукан бял фолксваген. Доминик видя на лицето му характерните наследствени черти на маите.

— Колко е до Чичен Ица?

— Десет минути — отговори шофьорът и отвори вратата.

Доминик се качи.

— Били ли сте в Чичен Ица, сеньорита?

— Не съм ходила там, откакто бях дете.

— Не се безпокойте. Почти нищо не се е променило през последните хиляда години.

Колата мина през бедно село и пое по наскоро асфалтиран път. След няколко минути таксито спря пред модерен вход за туристи. Паркингът беше пълен с коли под наем и очукани автобуси. Доминик плати на шофьора, купи си билет и влезе в парка.

Мина покрай редица магазини за сувенири, после тръгна след група туристи по широка пътека в мексиканската джунгла. След пет минути пред нея се откри невероятно огромно зелено пространство, обградено от гъста растителност.

Очите й се отвориха широко.

В пейзажа се открояваха масивни руини от сиво-бял варовик. Вляво беше Голямото игрище на маите — най-голямото в Централна Америка. Построена във формата на гигантска буква „I“, арената беше дълга сто и шейсет и широка четирийсет метра и оградена от всички страни със стени, високи колкото триетажна сграда. На север се извисяваше Тцомпантъл — огромна платформа, на която бяха гравирани редици грамадни черепи, украсени със змии. В далечината вдясно имаше голям правоъгълник — Храма на воините — и останки от площад и пазар, оградени с колони.

Но вниманието на Доминик бе привлечено най-вече от невероятно прецизно построената стъпаловидна пирамида от варовик в средата на древния град.

— Величествено, нали, сеньорита?

Тя се обърна и видя дребен мъж в мокра от пот оранжева фланелка и бейзболна шапка. Отбеляза високото му полегато чело и силно изразените му индиански черти.

— Пирамидата на Кукулкан е най-величествената от всички в Централна Америка. Може би искате да ви я покажа? Само трийсет и пет песос.

— Всъщност търся един човек. Американец, висок, с атлетично телосложение, кестеняви коси и черни очи. Казва се Майкъл Гейбриъл.

Усмивката на екскурзовода помръкна.

— Познавате ли Мик?

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Приятно прекарване. — Дребният мъж се обърна и си тръгна.

— Чакайте. — Доминик го настигна. — Знаете къде е Мик, нали? Заведете ме при него и ще ви се отплатя.

Тя пъхна в ръката му няколко банкноти.

— Съжалявам, сеньорита, не познавам човека, когото търсите — каза той и й върна парите.

— Вземете ги.

— Не, сеньорита…

— Моля ви. Ако случайно го срещнете или познавате някой, който може да му предаде нещо, кажете му, че Доминик иска да го види. Въпросът е на живот и смърт.

Екскурзоводът видя отчаянието в очите й и попита:

— Човекът, когото търсите… приятел ли ви е?

— Много близък.

Дребният мъж се вторачи в далечината и се замисли. После каза:

— Насладете се на Чичен Ица. Хапнете нещо и изчакайте, докато се мръкне. Паркът затваря в десет вечерта. Скрийте се в джунглата точно преди пазачите от охраната да направят последната си обиколка. Когато и последният посетител си тръгне и заключат портите, се качете на пирамидата на Кукулкан и чакайте.

— Мик ще бъде ли там?

— Възможно е. На входа има магазини. Купете си пончо, защото довечера ще ви трябва.

— Искам да задържите парите.

— Не. Гейбриъл са приятели на семейството ми от много години. — Екскурзоводът се усмихна. — Когато Мик ви намери, кажете му, че според Елиас Форма сте твърде красива, за да ви оставя сама в земята на зелените мълнии.

Около Доминик бръмчаха хиляди комари. Тя сложи качулката на пончото на главата си. В джунглата цареше непрогледен мрак.

„Какво правя тук, по дяволите? — запита се Доминик. — Трябваше да продължа стажа си и да се готвя за дипломирането.“

Гъсталаците наоколо зашумоляха. Чу се пърхане на крила. В далечината изкряска маймуна. Доминик погледна часовника си. 22:23. Тя свали качулката и се размърда неспокойно.

„Ще чакам още десет минути.“

Затвори очи и си представи как джунглата я обгръща, както правеше, когато беше дете. Долавяше тежкия мирис на мъх, чуваше шумоленето на листата на палмите и сякаш отново се озова в Гватемала. Беше само четиригодишна, стоеше до прозореца на спалнята на майка си и слушаше как баба й плаче. Изчака възрастната жена да изпрати леля й, после се обърна и се взря в безжизнената фигура на леглото. Пръстите бяха милвали дългите й коси само няколко часа преди да посинеят. Устата беше отворена, а кафявите очи — изцъклени. Доминик докосна високите скули и студената лепкава кожа.

Това не беше майка й, а нещо друго — неодушевена плът, с която тя бе обвита, докато се разделяше с този свят.

Баба й влезе в стаята. „Сега майка ти е при ангелите, Доминик…“

Мракът се взриви от хаотичните звуци от размахването на хиляди крила на прилепи. Доминик скочи.

— Не! Това не е моят дом. Не е моят живот!

Отказа да мисли за миналото и започна да се катери по скалите и да си проправя път през шубраците към свещения жертвен кладенец.

Погледна вертикалните стени, спускащи се към мастиленочерната вода. Луната осветяваше вдлъбнатините, издълбани в белия варовик. Доминик вдигна глава и погледна каменната постройка, извисяваща се в южния край на жертвения кладенец. Преди хиляда години, отчаяни от внезапното заминаване на Кукулкан, маите бяха започнали да принасят в жертва хора в усилие да предотвратят гибелта на човечеството. Жреците бяха затваряли девственици тук, за да се пречистят, и после ги бяха извеждали на покрива на постройката. Събличали ги голи, разпъвали ги на каменната плоча и изтръгвали сърцата им или прерязвали гърлата им с ножове от обсидиан. Накрая хвърляли окичените с накити тела на девствениците в свещения кладенец.

Доминик потрепери, заобиколи ямата, забърза надолу по пътеката в гъстата джунгла и стигна до северния край на древния град.

След петнайсет минути застана пред северната фасада на пирамидата на Кукулкан — назъбените й очертания се извисяваха към осеяното със звезди небе. Приближи се до основата, пазена от двете страни от скулптурите на огромни змийски глави, и се огледа.

Древният град беше тъмен и безлюден. По гърба й полазиха ледени тръпки. Доминик събра сили и започна да се катери по пирамидата.

По средата на пътя се задъха. Стъпалата бяха тесни и стръмни и нямаше перила. Доминик се обърна и погледна надолу.

— Мик?

Гласът й сякаш отекна в цялата долина. Тя зачака отговор, но не чу нищо и продължи да се катери.

След пет минути стигна до върха — равна плоча, на която имаше двуетажен храм. Главата й се замая и тя се облегна на северната стена на храма, за да си почине. Мускулите на краката я заболяха от катеренето.

Гледката беше невероятна. Луната осветяваше детайлите на всяка постройка в северната част на града. Джунглата се простираше до хоризонта.

Пътеката около храма беше широка само метър и половина. Доминик избърса потта от лицето си и застана пред зеещия вход на северния коридор на храма. Над главата й се извисяваше огромната порта със змийски колони от двете страни.

Доминик влезе в непрогледния мрак.

— Мик, тук ли си?

Бръкна в раницата, извади фенерчето, което си бе купила, и влезе във влажната варовикова камера.

Северният коридор водеше към централното светилище и свършваше в масивна стена. Лъчът на фенерчето освети сводест таван, а после — каменен под с овъглена от церемониалните огньове повърхност. Доминик зави наляво и влезе в западния коридор, който свързваше южния и източния.

Храмът беше безлюден.

Тя погледна часовника си. 23:20. Може би Мик нямаше да дойде.

Студеният нощен въздух я накара да потрепери. Тя се върна в северната камера и се облегна на стената.

Всичко бе изпълнено с напрежение, сякаш някой дебнеше в сенките, готов да се нахвърли върху нея. Доминик освети помещението, за да се успокои, но не видя нищо.

Умората надделя. Доминик легна на каменния под, сви се на кълбо и затвори очи. Сънят й бе изпълнен с кръв и смърт.

Пространството около пирамидата представлява море от поклащащи се смугли тела и изрисувани лица, озарени от оранжевата светлина на десетки хиляди факли. От наблюдателния си пост в северния коридор Доминик вижда, че по стълбите тече кръв — тъмночервен водопад, който образува локва около купчината осакатени тела между двете змийски глави в основата на пирамидата.

В храма заедно с нея има още десетина жени, всички облечени в бяло. Те са се скупчили като уплашени агнета и гледат с безизразни очи.

Влизат двама жреци с церемониални зелени пера на главите и препаски от кожа на ягуар на слабините. Приближават се. Черните им очи са взрени в Доминик. Тя отстъпва. Сърцето й бие като обезумяло. Жреците я хващат за китките и я повличат към плочата на храма. Нощният въздух вони на кръв, пот и пушек.

Пред тълпата се извисява Чак Муул — каменна статуя на полулегнало божество. На коленете му има церемониално блюдо, пълно с изтръгнати човешки сърца.

Доминик пищи и се опитва да избяга, но още двама жреци я хващат за глезените и четиримата я вдигат. Тълпата ахва, когато се приближава главният жрец — мускулест червенокос мъж, лицето му е скрито зад маска с главата на перната змия. Устните му се разтягат в сатанинска усмивка. Зъбите му са жълтеникави.

— Здравей, слънчице.

Доминик пищи, а Реймънд разкъсва бялото платно на голото й тяло и вдига високо ножа от обсидиан, за да го покаже на тълпата, която скандира:

— Кукулкан! Кукулкан!

Реймънд кима. Четиримата жреци я слагат на каменната плоча.

— Кукулкан! Кукулкан!

Доминик отново изпищява, а Реймънд замахва с обсидиановия нож и го забива в гърдите й.

— Кукулкан! Кукулкан!

Тя пищи в агония и се гърчи…

— Дом, събуди се…

Реймънд бърка в раната, изтръгва още туптящото й сърце и го вдига да го видят всички…

— Доминик!

Тя изпищя — вече наяве — и изрита наведеното над нея лице. После скочи и хукна по коридора към трийсетметровата пропаст.

Една ръка се протегна и я хвана за глезена. Тя падна по очи на каменните плочи. Болката я освести.

— Господи, Доминик! А казваш, че аз съм бил луд.

— Мик! — Тя се надигна и си пое дъх.

— Добре ли си?

— Уплаши ме до смърт.

— И ти мен. Сигурно си сънувала ужасен кошмар. Едва не скочи от пирамидата.

Доминик погледна към пропастта, после се обърна и го прегърна. Цялата трепереше.

— Господи, колко мразя това място. Тези помещения са изпълнени с духовете на маите. — Тя се отдръпна и погледна лицето му. — Тече ти кръв. Аз ли те ударих?

— Здравата ме халоса. — Мик извади кърпа и избърса кръвта.

— Така ти се пада. Защо трябваше да се срещаме тук, по дяволите, при това посред нощ?

— Забрави ли, че съм беглец? А ти как успя да се измъкнеш от кораба?

Доминик се нацупи.

— Ти си беглецът, не аз. Казах на капитана, че съм ти помогнала, защото съм била объркана след смъртта на Из. Мисля, че той ме съжали, защото ме пусна. После ще говорим за това. Сега единственото ми желание е да сляза от тази пирамида.

— Още не мога да тръгна. Имам работа.

— Работа? Каква работа? Посред нощ…

— Търся тунел към вътрешността на пирамидата. От жизненоважно значение е да го намерим…

— Мик…

— Баща ми имаше право за Кукулкан. Открих нещо наистина невероятно. Ще ти го покажа. — Той бръкна в сака си и извади малко електронно устройство. — Този инструмент се нарича ултразвуков инспектоскоп. Излъчва нискоамплитудни звукови вълни, определящи пукнатини в твърди предмети.

Мик запали фенерчето си, после сграбчи Доминик за китката и я повлече навътре, към централната стена на храма. Активира инспектоскопа и насочи звуковите му вълни към камъка.

— Погледни. Виждаш ли тези дължини на вълните? Зад централната стена определено е скрито друго помещение. Каквото и да е, то е метално и се издига по цялата височина на пирамидата.

— Добре, вярвам ти. Можем ли вече да се махаме оттук?

Мик я погледна невярващо.

— Да се махаме? Не разбираш ли? Това нещо е тук, между тези стени. Просто трябва да открием как да стигнем до него.

— Какво има тук? Парче метал?

— Парче метал, което може да се окаже средството за спасението на човечеството. Оставено ни е от Кукулкан. Трябва да… Чакай! Къде отиваш?

Доминик вървеше към каменната плоча.

— Още не ми вярваш, нали?

— Какво да вярвам? Че всеки мъж, жена и дете на тази планета ще умре през следващите две седмици? Не. Съжалявам, Мик.

Той я хвана за ръката.

— Как може още да се съмняваш? Видя какво има в Мексиканския залив. Нали двамата се спуснахме заедно! Видя го с очите си.

— Какво съм видяла? Вътрешността на поток от лава.

— Поток от лава?

— Да. Геолозите на „Бун“ ми обясниха всичко. Дори ми показаха инфрачервени сателитни снимки на образувания от падането на астероида, образувал кратера Чикшулуб. Зелената светлина идва от подземен поток от лава, който минава под дупката в морското дъно. Дупката се е отворила през септември, когато се е активирал подводен вулкан.

— Вулкан? Какви ги говориш, Доминик?

— Мик, подводницата ни беше всмукана в един от потоците от лава, когато част от морското дъно се е срутила. И после, когато налягането е намаляло, сме се издигнали на повърхността. — Тя поклати глава. — Ти наистина ме изигра! Сигурно си чул за вулкана по Си Ен Ен? Това е бил звукът, който Из е чул със СПАН.

Доминик го блъсна в гърдите.

— Баща ми е умрял, докато е изследвал този проклет подземен вулкан…

— Не…

— Ти ме изигра! Единственото ти желание беше да избягаш…

— Изслушай ме, Доминик…

— Не! Изслушах те и баща ми загина. Сега ти ме изслушай. Помогнах ти, защото знаех, че са издевателствали с теб, и се нуждаех от помощта ти, за да разбера какво се е случило с Из. Сега знам истината. Ти ме измами.

— Глупости! Всичко, което са ти казали военните, е лъжа. Тунелът не беше поток от лава, а изкуствено създадена шахта на отдушник. Баща ти е чул звука на гигантските турбини. Подводницата ни беше всмукана от шахтата на отдушника и се заклещи в роторите на турбината. Не си ли спомняш всичко това? Знам, че беше ранена, но още беше в съзнание, когато излязох от подводницата.

— Какво? — Тя го погледна озадачено, изведнъж обезпокоена от смътен спомен. — Чакай малко. Дадох ли ти кислородна бутилка?

— Да! Това спаси живота ми.

— Наистина ли излезе от подводницата? — Доминик седна на ръба на върха на пирамидата. „Излъгаха ли ме военните?“ — Мик, не може да си излизал. Ние бяхме под водата…

— Камерата беше херметически затворена. Подводницата беше запушила шахтата на отдушника.

Тя поклати глава. „Мик лъже. Това са глупости.“

— Превързах главата ти. Ти беше уплашена. Поиска да те прегърна, преди да изляза. Накара ме да обещая, че ще се върна.

В паметта й се появи неясен спомен.

Мик седна до нея.

— Още не вярваш нито дума на това, което казвам, нали?

— Опитвам се да си спомня. Мик… извинявай, че те ударих.

— Предупредих те да кажеш на Из да не изследва Мексиканския залив, не беше ли така?

— Да, така беше.

— Никога не бих те излъгал. Никога.

— Мик, да речем, че ти вярвам. Какво видя, след като излезе от подводницата? Накъде водеше турбината?

— Намерих нещо като канализационна тръба и успях да се изкатеря в нея. Беше ужасно горещо. По стените пълзяха червени пламъци. — Мик се вторачи в звездите. — Високо над главата ми се въртеше… онзи величествен изумруденозелен водовъртеж от енергия. Движеше се като миниатюрна спирална галактика. Беше много красиво.

— Мик…

— Чакай. Има още. Пред мен имаше езеро от разтопена енергия. Движеше се вълнообразно като море от живак, само че повърхността му беше огледална. И после чух гласа на баща ми.

— На баща ти?

— Да. Но не беше баща ми, а някаква извънземна форма на живот. Не можах да я видя. Беше затворена във високотехнологична камера, която се носеше над езерото като огромна капсула. Гледаше ме с горящи червени очи. Уплаших се до смърт…

Доминик въздъхна. „Да. Класически случай на умопомрачение. Господи, Фолета имаше право. Симптомите са били налице през цялото време, но аз отказвах да ги разпозная.“ Тя се вгледа в Мик. Той се бе вторачил в далечината.

— Мик, хайде да поговорим за това. Образите, които виждаш, са символични. Да започнем с гласа на баща ти…

— Чакай! — Той се обърна към нея. Очите му бяха широко отворени. — Току-що осъзнах нещо. Разбрах кой беше той.

— Продължавай. — В гласа й прозвуча умора. — Кого, мислиш, че си видял?

— Тецкатилпока.

— Кого?

— Тецкатилпока. Злото божество, за което ти разказах на траулера. Това е ацтекско име, което означава „Димящо огледало“ — описание на оръжието му. Според легендата Димящото огледало надарило Тецкатилпока със способността да прозира в душите на хората.

— Да, спомням си.

— Това същество прозря в душата ми. Говореше като баща ми, сякаш ме познаваше. Опитваше се да ме измами.

Доминик сложи ръка на рамото му и погали кестенявите му къдрици.

— Мик, знаеш ли какво мисля? Сблъсъкът на подводницата е размътил главите ни и…

— Не се дръж снизходително с мен. Не съм сънувал и не страдам от шизофренични заблуди. Всяка легенда се основава на реалност. Не знаеш ли легендите на прадедите си?

— Те не са ми прадеди.

— Глупости. — Мик я прегърна през кръста. — Независимо дали ти харесва, или не, във вените ти тече кръвта на маите от племето киче.

Тя отблъсна ръката му.

— Израснах в Щатите. Не вярвам на глупостите в „Попол-вух“.

— Изслушай ме…

— Не! — Доминик го сграбчи за раменете. — Мик, спри за секунда и ме изслушай. Моля те. Държа на теб. Знаеш го, нали? Мисля, че си интелигентен, чувствителен и изключително надарен човек. Ако ми позволиш и ми се довериш, мога да ти помогна.

Лицето му засия.

— Наистина ли? Това е страхотно, защото бих се възползвал от помощта ти. Остават само единайсет дни до…

— Не, не ме разбра. Мик, ще ти е много тежко да го чуеш, но трябва да ти го кажа. Проявяваш всички симптоми на болен от силна форма на параноидна шизофрения. Това те обърква толкова много, че просто не виждаш същественото. Може би болестта е наследствена, но най-вероятно си я придобил в резултат на единайсетгодишната изолация. Какъвто и да е случаят, ти се нуждаеш от помощ.

— Дом, онова, което видях, не бяха халюцинации, а вътрешността на високотехнологичен извънземен космически кораб.

— Космически кораб? — попита Доминик. „О, не. Той е съвсем откачен.“

— Чуй ме, Доминик! И правителството знае, че космическият кораб е там…

„Класическа параноидна заблуда…“

— Глупостите, които са ти разказали военните на „Бун“, са само история за прикритие.

По страните й се застичаха сълзи — тя осъзнаваше фаталната си грешка. Доктор Оуен имаше право. Като бе отворила сърцето си за пациента, Доминик се бе разделила с обективността си. За всичко, което се бе случило, беше виновна тя. Из беше мъртъв, Едит бе арестувана, а човекът, за когото бе пожертвала всичко, страдаше от параноидна шизофрения.

Изведнъж й хрумна нещо. „Колкото повече се приближаваме до деня на зимното слънцестоене, толкова по-опасен ще става Мик.“

— Мик, ти имаш нужда от помощ. Загубил си връзка с реалността.

Той се бе втренчил в идеално изсечения камък под краката си.

— Защо дойде тук, Доминик?

Тя го хвана за ръката.

— Защото държа на теб и искам да ти помогна.

— Пак лъжеш.

Мик я погледна. Очите му блестяха на лунната светлина.

— Борджия те е обработил, нали? Той мрази и мен, и мъртвите ми родители. Би направил всичко, за да ме върне в лудницата. С какво те заплаши?

Доминик извърна поглед.

— Какво ти обеща? Кажи ми какво каза.

— Какво ми каза ли? — Тя го погледна гневно. — Арестувал е Едит. Каза, че двете с нея ще гнием в затвора, защото сме ти помогнали да избягаш.

— Съжалявам…

— Обеща да оттегли обвиненията срещу нас, ако те намеря. Даде ми една седмица. Ако се проваля, ще лежим в затвора.

— Мръсник.

— Мик, положението не е толкова лошо. Доктор Фолета се съгласи да ме определи да отговарям за теб.

— И Фолета ли? О, боже…

— Ще бъдеш настанен в новата клиника в Тампа. Няма да си в единична килия. С теб ще работи екип от психиатри. Ще се грижат добре за теб. Ще те подложат на медикаментозна терапия и отново ще контролираш мислите си. Няма да живееш като беглец в джунглите на Мексико. Най-после ще си в състояние да водиш нормален живот.

— Звучи чудесно — иронично отбеляза Мик. — Пък и Тампа е близо до остров Санибел. И доктор Фолета ще ти даде всякакви привилегии. Плюс запазено място на паркинга.

— Не го правя за себе си, а за теб, Мик.

Той тъжно поклати глава.

— Дом, не аз, а ти не виждаш същественото. — Мик протегна ръце и посочи небето. — Виждаш ли тъмната линия успоредно на Голямото игрище? Това е тъмната ивица в Млечния път, еквивалент на нашия екватор. Веднъж на всеки 25 800 години Слънцето застава в права линия с централната му точка. Датата на голямото изравняване ще дойде след единайсет дни. Само след единайсет дни, Доминик. На този ден — на зимното слънцестоене — порталът в космоса ще се отвори и ще пусне зла сила в нашия свят. До края на този ден ти, аз, Едит, Борджия и всяко живо същество на тази планета ще умре, освен ако не намерим тайния вход за вътрешността на пирамидата.

Мик я погледна в очите. Сърцето го заболя.

— Аз… те обичам, Доминик. Обичам те от деня, в който се запознахме и ти се държа мило с мен. Пък и съм ти задължен. И на Едит. Но в момента трябва да доведа докрай тази работа, дори ако това означава да те загубя. Може би имаш право и наистина страдам от шизофренична заблуда, предадена ми от двамата ми родители психопати. Но независимо дали всичко това е плод на въображението ми, или реалност, не мога да спра. Трябва да довърша работата си.

Мик взе инспектоскопа. В очите му блестяха сълзи.

— Кълна се в душата на майка ми, че ако греша, на двайсет и втори декември ще се върна в Маями и ще се предам на властите. Но дотогава, ако наистина държиш на мен и искаш да ми помогнеш, престани да ми бъдеш психиатър. Бъди ми приятел.