Денят на змията

11.

18 ноември 2012 г.

Маями, Флорида

Стаите за групова терапия в психиатричната клиника във Флорида се намираха на третия етаж, срещу гимнастическия салон и между киносалона и компютърната зала.

Докато седеше в дъното на стая 3-Б и слушаше с половин ухо следобедния групов сеанс на доктор Блакуел, Доминик забеляза, че санитарят вкарва в киносалона инвалидната количка с Майкъл Гейбриъл. Тя изчака санитаря да си тръгне и тихо се измъкна.

В киносалона беше тъмно. Единствената светлина идваше от големия екран на телевизора. На столовете седяха осем пациенти и гледаха най-новата версия на „Междузвездни войни“.

Инвалидната количка беше най-отзад. Доминик седна до Мик. Той се бе навел напред. През гърдите му бе затегнат предпазен колан, за да не падне. Черните му очи бяха безжизнени. Дългата му кестенява коса беше прибрана назад. Доминик долови миризмата на мръсни дрехи и пот. Брадата закриваше почти цялото му лице, с изключение на белега.

„Бъди проклет, Фолета!“ — помисли Доминик, извади кърпа и избърса слюнката от устата на Мик.

— Мик, не знам дали ме разбираш, но искам да ти кажа, че ми липсваш. Говоря сериозно. Мразя Фолета заради онова, което ти прави. Ти беше абсолютно прав за него и се чувствам ужасно, че не ти повярвах. — Тя стисна ръката му. — Как бих искала да ме разбираш…

За нейна изненада той преплете пръсти с нейните.

— Мили боже! — прошепна Доминик.

Мик й намигна.

Тя едва сдържа вълнението си.

— Мик, имам да ти разказвам толкова много неща…

— Шшт — прошепна той. Очите му останаха безизразни.

Доминик се наведе напред, преструвайки се, че проявява интерес към филма.

— Реймънд, пазачът, който те нападна, се опита да ме изнасили. Отстраниха го временно от работа, но чух, че следващата седмица ще се върне. Пази се. Той заплаши да ми го върне чрез теб. Спомняш ли си какво ти казах за СПАН? Убедих Из да използва системата, за да проучи координатите, които ти ми даде. Ти имаше право, Мик. Оказа се, че там наистина има нещо, заровено на километър и половина под морското дъно. Из обеща, че ще провери какво е.

Мик стисна ръката и без да движи устни, прошепна:

— Опасно е.

— Опасно? Защо? Какво мислиш, че има там долу? — Тя пусна ръката му, защото видя, че сеансът на доктор Блакуел свърши. — Мик, Фолета излъга за всичко. Научих, че ще отива в Тампа, за да стане директор на нова психиатрична клиника с максимални мерки за сигурност. Ще те местят идната седмица.

— Помогни ми да избягам.

— Не мога…

Доктор Блакуел се приближи до тях и Доминик стана.

— Стажант, не знаех, че сте толкова запалена по „Междузвездни войни“. Да разбирам ли, че филмът е по-важен от терапевтичния ми сеанс?

— Не, сър. Аз само… проверявах тази пациент. Той щеше да падне от инвалидната количка.

— Затова си има санитари. Ето, вземете това. — Той й връчи дебела купчина с болнични картони на пациенти и я дръпна настрана от Мик. — Искам до един час да впишете новата информация в картоните. Когато приключите, може да се присъедините към срещата на групата в заседателната зала на втория етаж.

— Добре, докторе.

— И стойте далеч от пациента на доктор Фолета.

Мексиканският залив

Петнайсетметровата риболовна яхта „Манати“ пореше водите на югозапад. Носът й бе окъпан в златистата светлина на слънцето, което клонеше към хоризонта.

Изидор Акслър си наля кафе. Най-добрият му приятел Карл Рубен готвеше вечеря в малката кухня.

Пенсионираният зъболекар прокара хавлия по оплешивялата си глава, после избърса потта от очилата си.

— Господи, колко е горещо! Близо ли сме до загадъчното място?

— Още пет километра. Какво ще има за вечеря?

— Нали ти казах. Долфин на скара.

— Обядвахме същото.

— Хвани омар, и ще ядем омар. Разкажи ми за онова място. Казваш, че там няма риба, така ли?

— Да. Наричаме го мъртва зона.

— Защо е мъртва?

— Не знам. Затова отиваме да видим.

— И колко време смяташ да ни държиш в мъртвата зона?

— Кога ще вечеряме?

— След двайсет минути.

— Ако на онова място има петролна сонда, както подозирам, ще отидем и ще се върнем, докато стане време за десерта.

Из излезе от кухнята и тръгна нагоре към палубата. За него, Карл и Рекс Симпсън годишният петдневен риболов беше най-хубавият период в годината. След дългия сезон на ураганите, водите се бяха успокоили. Времето беше хладно. Условията за риболов бяха идеални. За два дни бяха хванали десетина долфина и няколко други тропически риби. Из се обърна към залязващото слънце, затвори очи и вдъхна морския въздух.

Изведнъж се разнесе приглушен тътен, който го накара да се обърне. Рекс наместваше акваланга на гърба си и закопчаваше ремъците.

— Ще се гмуркаш ли, Рекс?

Петдесет и две годишният собственик на „Клуба на търсачи на съкровища“ го погледна през рамо.

— Защо не? След като не можем да ловим риба на онова твое тайно място, реших да се гмуркам.

— Не съм убеден дали ще видиш нещо. — Из взе бинокъла, огледа хоризонта и провери местонахождението им на навигационната система. — Странно.

— Кое?

Из изключи автопилота и угаси моторите.

— Пристигнахме. Това е мястото, за което ти казах.

— Но тук няма нищо, освен вода. — Рекс завърза на опашка дългата си бяла коса. — Нали каза, че имало петролна сонда?

— Мисля, че сбърках. — Из включи радиопредавателя. — „Манати“ вика Алфа-Зулу три-девет-шест. Алфа-Зулу, чуваш ли ме? Чуваш ли ме, Едит?

— Казвай, „Манати“. Как е риболовът?

— Не е зле. Едит, току-що пристигнахме на мястото над кратера Чикшулуб. Тук няма нищо.

— Няма ли петролна сонда?

— Не. Но времето е идеално и морето е спокойно. Мисля, че ще останем тук през нощта, поне докато не направя някои изследвания.

— Внимавай.

— Добре. Пак ще ти се обадя.

Из изпи кафето си, после включи хидролокатора, за да провери дълбочината на морското дъно. Шестстотин метра.

— Хей, Из, виж компаса — извика Рекс. — Побъркал се е.

— Знам. Тук има огромен кратер с диаметър сто километра. Близо сме до центъра, който притежава много силно магнитно поле.

— Какво правиш?

Из прикрепи подводен микрофон към една голяма макара с фиброоптичен кабел.

— Искам да чуя какво става долу. Вземи микрофона и бавно го спусни през щирборда.

Из взе свободния край на кабела и го свърза с уреда за измерване на амплитудата на модулацията, после включи компютъра, сложи си слушалките и се заслуша.

„Господи…“

Рекс се върна и каза:

— Спуснах микрофона. Какво слушаш? Франк Синатра ли?

Из му даде слушалките.

В ушите на Рекс отекна тракане, което приличаше на пронизително свирене и скърцане на хидравлични бутала.

— Какво е това, по дяволите?

— Не знам. СПАН откри звуците преди няколко седмици. Излизат от километър и половина под морското дъно. Предположих, че е петролна сонда.

— Много странно. Каза ли на някого?

— Изпратих съобщение до военноморския флот и Националния астрономически център в Аресибо, но още никой не ми е отговорил.

— Жалко, че не взехме „Морски жълъд“.

— Не знаех, че подводницата ти може да се спуска на такава дълбочина.

— И още как. На Бахамите слизах на хиляда и осемстотин метра.

Карл се качи при тях. Лицето му беше зачервено.

— Ще ядете ли, или не?

21:22 ч.

Гоблен от звезди покриваше безоблачното нощно небе.

Карл подреждаше кутията с кукичките си. Рекс беше долу и миеше съдовете от вечерята, а Из седеше в лоцманската кабина и слушаше подводните звуци.

— „Манати“, обади се.

— Казвай, Едит.

— Слушам СПАН. Звуците стават все по-силни и бързи.

— Знам. Все едно бързо препускащ, засилващ се локомотив.

— Из, мисля, че трябва да напуснете района.

Изведнъж слухът му беше пронизан от оглушително свръхзвуково изсвирване. Из хвърли слушалките и се свлече на колене. Кънтенето в ушите му беше непоносимо.

— Рекс! Карл! — извика той, но чу само приглушено ехо.

Някаква странна зелена светлина го накара да вдигне глава. Лоцманската кабина се озари от ярък изумруденозелен блясък, излизащ от водата.

Рекс му помогна да стане.

— Добре ли си?

Из кимна. Ушите му още кънтяха, но по-слабо. Двамата се приближиха до Карл, който стоеше на кърмата, твърде съсредоточен върху зелената светлина, за да забележи пушека, виещ се от електронния уред за измерване на амплитудата на модулацията.

„Боже господи!“ Из и двамата му приятели гледаха втрещено морето. Лицата им бяха озарени от призрачното зелено сияние.

„Манати“ се поклащаше по повърхността на кръг светлина, най-малко километър и половина в диаметър. Из се наведе през борда, смаян от сюрреалистичната видимост, предизвикана от яркия лъч, излизащ някъде от морското дъно, на шестстотин метра под яхтата.

— Из, Рекс, косите ви!

Карл посочи косите им, които се бяха изправили. Рекс докосна опашката си, която стърчеше нагоре. Из прокара длан по окосмената си ръка и усети искри от статично електричество.

— Какво става, по дяволите? — прошепна Карл.

— Не знам, но трябва да се махнем оттук.

Из забърза към лоцманската кабина и натисна бутона за тягата.

Нищо.

Той го натисна още три пъти, после провери радиопредавателя и навигационната система.

— Какво има? — нервно попита Карл.

— Уредите не работят. Онова, което свети долу, е причинило късо съединение в електрониката. — Из се обърна към Рекс, който обличаше водолазния си костюм. — Какво правиш?

— Искам да видя какво има долу.

— Опасно е. Може да е радиация.

— Тогава вероятно ще съм в по-голяма безопасност в мокрия костюм от вас на борда. Карл, подводният ми фотоапарат е до краката ти.

Карл му го хвърли.

— Рекс…

— Из, любимото ми занимание е търсенето на вълнения. Ще направя набързо няколко снимки и след пет минути ще се върна.

Из и Карл безпомощно гледаха как Рекс се потапя във водата.

— Карл, вземи гребло. Ще преместим яхтата.

Във водата се виждаше всичко. Рекс се спусна на два метра под яхтата. Изведнъж някакво движение над главата му го накара да погледне нагоре. „Господи!…“

По цялата дължина на кила на „Манати“ се бе прикрепило гротескно същество. От подобния на гъсеница пихтиест, лепкав корем се подаваха десетметрови пипала. Кремавото змиевидно тяло на съществото беше осеяно с най-малко стотина стомаха с формата на камбани. Всеки храносмилателен отвор имаше ужасяваща уста и явно отровни пръстовидни израстъци.

„Невероятно!“ Рекс не бе виждал на живо такова същество, но знаеше, че това е Apolemia. Тези странни форми на живот можеха да достигнат до трийсет метра дължина, обитаваха най-дълбоките води и затова бяха рядко виждани.

„Светлината трябва да я е прогонила към повърхността.“

Той направи няколко снимки, като се надяваше, че се намира на безопасно разстояние от отровните пипала на съществото, после се спусна по-надолу.

Сюрреалистичната светлина предизвика в него усещането, че пада като на забавен каданс. Стигна двайсет метра дълбочина. Ушите му заглъхнаха от налягането. Той запуши носа си, за да изравни налягането, и се изненада, че болката се усилва. Погледна надолу и видя, че от светлата бездна се появява нещо.

Рекс се усмихна и протегна ръце, когато около него се надигнаха хиляди мехури с размерите на кола.

„Невероятно.“

Болката в синусите го принуди да отклони вниманието си от тях. Ушите му се изпълниха с притъпен баритонов грохот. Маската му започна да вибрира и погъделичка носа му.

Рекс Симпсън престана да се усмихва и стомахът му се сви, сякаш се намираше на влакче на ужасите, което се спуска стремглаво надолу. Тътенът се усили.

„Това е подводно земетресение.“

На шестстотин метра отдолу огромна част от варовиковото морско дъно се срути, разкривайки отвор на тунел. Нарастващата дупка засмука водата и повлече всичко във водовъртежа.

Изумруденозелената светлина се засили и едва не го заслепи.

Из и Карл успяха да докарат яхтата до периферията на осветената зона, но внезапно сякаш невидими сили сграбчиха кърмата и я повлякоха назад. Ужасени, двамата се обърнаха и видяха, че морето се вълнува, образувайки огромен водовъртеж, движещ се в посока обратна на часовниковата стрелка.

— Водовъртеж! Греби по-бързо!

За секунди „Манати“ бе повлечена назад, към водовъртежа.

Мощното всмукване се вкопчи с ужасяваща сила в тялото на Рекс и го повлече към дълбините. Ушите му заглъхнаха от налягането. Той риташе с всички сили, опитвайки се с едната си ръка да откопчее колана с тежестите, а с другата — да се хване за гумения маркуч зад главата си.

Коланът падна от кръста му и изчезна в зелената светлина. Рекс стисна помпата и наду спасителната жилетка.

Спускането му се забави, но не спря.

Невероятно силното течение изведнъж го блъсна встрани, сякаш бе отнесен от въздушна струя от внезапно отворила се врата на летящ самолет. Водолазната маска едва се крепеше на лицето му. Рекс я стисна и захапа здраво дихателната тръба: съпротивляваше се безуспешно на безмилостното течение.

Морето под него се отвори и той се вторачи в яркозеления водовъртеж — дупка, чиито центробежни сили го приковаха към вътрешната стена на разширяващия се, врящ и кипящ тунел.

Сърцето му започна да бие като обезумяло от страх. Ремъците на акваланга му се скъсаха. Рекс затвори очи. Догади му се, докато водовъртежът го всмукваше все по-надълбоко в огромната си паст.

„Ще умра. О, Господи, моля те, помогни ми!“

Маската на лицето му се напука. Лицето му сякаш бе заклещено в менгеме. От ноздрите му потече кръв. Рекс се задави, затвори очи и закрещя. В следващия миг очите му се откъснаха от зрителните нерви и изхвръкнаха от очните ябълки.

Мозъкът му се пръсна и крясъците стихнаха.

Чудовищната гравитационна сила блъсна „Манати“ в отвесните стени на водовъртежа, откъсна части от яхтата, прикова тялото на изпадналия в безсъзнание Карл Рубен в краката на Из и го смаза върху фибростъклото.

Из се хвана с две ръце за перилата. Грохотът на водовъртежа отекваше в ушите му, а зашеметяващата скорост замъгляваше съзнанието му.

Той се вторачи в източника на зелената светлина. До смъртта оставаха само минути. Тази мисъл беше страшна и същевременно утешителна.

Ярката светлина изведнъж помръкна. Из видя как от огромна дупка в морското дъно изригна клокочеща, черна като смола тиня и долови противната й миризма на сяра и разложение. Черната течност закри зеленото сияние и продължи да се издига.

Из затвори очи и се замисли за Едит и за Доминик. Течението всмукваше „Манати“ надолу в спираловидния водовъртеж.

„Господи, дано да стане бързо.“

Яхтата се блъсна в гъсто, подобно на смола вещество, преобърна се и изхвърли Из и Карл в пастта на мастиленочерния водовъртеж.