Денят на змията

24.

15 декември 2012 г.

На борда на американския ракетоносач „Бун“

Мексиканският залив

Стомахът на съдията от Върховния съд Сиймъс Маккафри още се присвиваше от пътуването с хеликоптера рано сутринта. Маккафри последва лейтенанта по палубата на военния кораб и тръгна по тесните коридори, водещи към стаята за инструктажи.

Около малката маса седяха вицепрезидентът Инис Чейни, генерал Джоузеф Фекондо и капитан Лус.

Мъжете станаха. Съдията извади Библията, после кимна на Чейни.

— Като ви гледам, напоследък май не сте спали. Готови ли сте?

— Да приключваме по-бързо. — Вицепрезидентът сложи лявата си ръка върху Библията и вдигна дясната. — Аз, Инис Уилям Чейни, тържествено се заклевам, че вярно ще изпълнявам длъжността президент на Съединените щати и ще направя всичко, което е по силите ми, за да запазя, защитя и браня конституцията. И нека Господ да ми помага.

— Нека Господ помага на всички ни.

Пирамидата на Кукулкан

Чичен Ица

Мик поведе Доминик по тесен задънен коридор. Когато стигнаха до края, се отвори врата и влязоха в херметически затворена камера.

— Това е входът.

— Откъде знаеш? — попита Доминик.

— Не знам. Усещам го.

— Но тук няма нищо.

— Гледай.

Мик сложи ръка на малка тъмна електронна клавиатура в стената и в металния корпус мигновено се появи голяма кръгла врата.

— Господи… Не знаеш как направи и това, нали?

— Пазителят сигурно го е имплантирал в подсъзнанието ми. Нямам представа кога го е направил, нито как.

Вратата се отвори и се видя тесен тунел, изсечен във варовика. Мик светна с фенерчето. Влязоха и вратата се затвори зад тях.

В коридора беше тъмно, въздухът миришеше на влага. Лъчът на фенерчето освети стръмно, почти вертикално стълбище.

Мик хвана Доминик за ръката.

— Внимавай, хлъзгаво е.

След петнайсет минути стигнаха до върха и се озоваха под таван от бял метал.

— А сега?

Преди Мик да успее да отговори, над тях се отвори квадратна плоскост и в очите им блесна дневната светлина.

Мик се прехвърли горе, после помогна на Доминик. Бяха се озовали в северния коридор на храма на Кукулкан.

Металната плоскост, която бе скрита под метър и двайсет сантиметра варовиков пласт, се плъзна обратно в първоначалната си позиция и пак запечата достъпа до междузвездния кораб.

— Нищо чудно, че не намерихме тунел — прошепна Мик.

Доминик стъпи на каменната плоча.

— Вече е към обед, а паркингът е пуст.

— Сигурно се е случило нещо.

Чу се тракане на перки и от запад се появиха два хеликоптера на военноморския флот.

— Мик, може би е по-добре да се скрием.

Червенокосият лежеше по корем на земята — гъстите храсти на джунглата закриваха тялото му — и наблюдаваше Мик Гейбриъл през мощния инфрачервен мерник. Момичето стъпи на северната плоча на пирамидата. Реймънд освободи предпазителя, усмихна се и се прицели в сърцето на жертвата си.

Хеликоптерът се сниши над Голямото игрище.

— Господа, точно под нас е.

Чейни и генерал Фекондо се вторачиха в крилатия предмет в средата на игрището.

— Господи, това е едно от онези експлозивни устройства.

— Защо не се е взривило?

В игрището отекна изстрел.

Чейни посочи пирамидата.

— Закарай ни там.

Мик лежеше по гръб. От простреляните му гърди течеше кръв. Той се вторачи в небето. Главата на Доминик закриваше слънцето. Мик усети как сълзите й капят по лицето му. Устните й бавно се движеха, но Мик не чуваше нищо, освен ударите на сърцето си.

„Пазителю?“

Затвори очи…