Денят на змията

7.

26 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Във фоайето на седмия етаж имаше петима пациенти. Двама седяха на пода и играеха шах, а трети спеше на дивана. Четвъртият стоеше на прага и чакаше рехабилитационния екип да го заведе на сутрешния терапевтичен сеанс.

Петият пациент стоеше неподвижно пред телевизора, монтиран над главата му, и слушаше как президентът Малър възхвалява огромните усилия на мъжете и жените от НАСА и ИИРС. Президентът развълнувано говореше за световен мир и сътрудничество, за международна космическа програма и за въздействието й върху бъдещето на човечеството. Заяви, че настъпвала нова епоха, защото хората вече не били сами във вселената.

За разлика от милиардите други зрители, гледащи на живо световната конференция, Майкъл Гейбриъл не се зарадва, а се натъжи от онова, което чу. Черните му като абанос очи не мигнаха. Тялото му беше сковано и неподвижно. Безизразното му лице не се промени дори когато на екрана се появи Пиер Борджия. Беше трудно да се каже дали Мик дори диша.

Доминик влезе във фоайето, спря и се вгледа в пациента си, който гледаше извънредното новинарско предаване, после провери дали бялата престилка скрива касетофона, прикрепен към фланелката й.

Пак отиде до Мик.

Пръстите им се преплетоха.

— Мик, искаш ли да изгледаш това до края, или може да поговорим?

— При мен — отговори той, тръгна по коридора и влезе в стая 714.

Закрачи из килията си като животно в клетка — опитваше се да осмисли хиляди детайли едновременно.

Доминик седна на леглото.

— Ти знаеше, че това ще се случи, нали? Как, Мик? Откъде знаеше?

— Не знаех какво, а че само нещо ще се случи.

— Но си знаел, че ще е небесно явление, нещо, свързано с равноденствието. Мик, стига си обикалял. Не мога да разговарям така. Ела тук. Седни до мен.

Той се поколеба, после седна. Ръцете му трепереха.

— Кажи.

— Усещам го, Дом.

— Какво усещаш?

— Не знам… Не мога да го опиша. Там горе има някакво присъствие. Още е далеч, но се приближава. И по-рано съм го усещал, но никога толкова силно, колкото сега.

Тя докосна косата му.

— Опитай да се отпуснеш. Хайде да поговорим за онези радиосигнали от космоса. Искам да ми кажеш откъде знаеше, че ще се случи това най-голямо събитие в човешката история.

Мик вдигна глава и я погледна. Очите му бяха изпълнени със страх.

— Това е нищо. Само началото на края. Най-голямото събитие ще се случи на двайсет и първи декември, когато ще умрат милиарди хора.

— Но откъде знаеш? Знам какво пише в календара на маите, но ти си твърде интелигентен, за да повярваш на предсказание отпреди три хиляди години, без да разполагаш с научна информация, която да го подкрепи. Обясни ми фактите, Мик. Без фолклора на маите, само доказателствата.

Той поклати глава.

— Точно затова те помолих да прочетеш дневника на баща ми.

— Започнах, но предпочитам да ми обясниш всичко лично. Последния път, когато разговаряхме, ти ме предупреди за някакво уникално подреждане на планетите, свързано със Земята, което ще започне в деня на есенното равноденствие. Обясни ми го.

Мик затвори очи и бавно пое въздух.

Доминик чу бръмченето на касетофона и се изкашля, за да го заглуши.

Мик отвори очи. Погледът му бе омекнал.

— Знаеш ли какво е „Попол-вух“?

— Знам, че е историята на сътворението на маите. Нещо като Библията.

Той кимна.

— Маите вярвали в пет слънца или пет велики цикъла на сътворение. Петият и последният ще свърши на двайсет и първи декември — деня на тазгодишното зимно слънцестоене. Според „Попол-вух“ вселената се състои от Надземен, Среден и Подземен свят. Надземният представлява Небето, а Средният — Земята. Маите наричали Подземния свят Шибалба — мрачно и зловещо място, управлявано от Хуракан, богът на смъртта. В легендата на маите се твърди, че великият учител Кукулкан водил дълга космическа битка с Хуракан, противопоставяйки силите на доброто и светлината срещу мрака и злото. Там пише, че четвъртият цикъл е свършил внезапно, когато Хуракан предизвикал потоп, който залял света. Английската дума „хърикейн“, ураган, е сродна на името Хуракан. Маите вярвали, че в мощен водовъртеж съществува демонично създание. Ацтеките вярвали в същата легенда, само че името на великия им учител е Кецалкоатъл, а подземното божество е Тецкатилпока — в превод „Димящо огледало“.

— Чакай малко, Мик. Зарежи легендата на маите. Искам да се съсредоточиш върху фактите около календара и каква е връзката му със сигналите от космоса.

Черните му очи блеснаха като лазери от оникс. Погледът му я накара да се изтръпне.

— Не мога да обсъдя научните факти в подкрепа на предсказанието за Деня на Страшния съд, без да обясня мита за сътворението на маите. Всичко е свързано. Около маите съществува парадокс. Повечето хора мислят, че те са били обитаващи джунглата диваци, които са построили няколко прекрасни пирамиди. Истината е, че маите са били невероятни астрономи и математици и са притежавали изумителни познания за съществуването на нашата планета в галактиката. И именно тези познания са им позволили да предскажат подреждането на планетите, довело до вчерашния радиосигнал.

— Не разбирам…

Мик се размърда неспокойно, стана и отново започна да крачи из стаята.

— Разполагаме с доказателства, които показват, че маите и предшествениците им олмеките са използвали галактиката Млечен път като основен небесен ориентир, за да направят изчисленията в календара си. Млечният път е спирална галактика, около сто хиляди светлинни години в диаметър, съставена от приблизително двеста милиарда звезди. Нашето слънце е разположено в един от ръкавите — на Орион, и се намира на трийсет и пет хиляди светлинни години от центъра на галактиката — гигантска черна дупка, минаваща през съзвездието Стрелец. Центърът на галактиката функционира като небесен магнит, който притегля Млечния път в мощен водовъртеж. Слънчевата ни система се върти около центъра на галактиката със скорост двеста и шестнайсет километра в секунда. Въпреки тази скорост, Земята се завърта около Млечния път за цели двеста двайсет и шест милиона години.

„Лентата на касетофона ще свърши“ — помисли Доминик.

— Мик, сигналът…

— Имай търпение. Като се движи в галактиката, нашата слънчева система описва широк четиринайсет градуса кръг, наречен еклиптика. Еклиптиката пресича Млечния път така, че периодично се изравнява с централната изпъкнала част на галактиката. Когато гледали небето нощем, маите виждали тъмна ивица или продълговата лента от гъсти междузвездни облаци, започваща там, където еклиптиката пресича Млечния път в съзвездието Стрелец. В мита за сътворението в „Попол-вух“ се говори за тъмната ивица като за Черния път или Шибалба Би — проход с формата на гигантска змия, свързваща живота и смъртта, Земята и Подземния свят.

— Всичко това е много интересно, но каква е връзката с космическия радиосигнал?

Мик спря да крачи.

— Доминик, радиосигналът не е произволна емисия, излъчена напосоки във вселената, а умишлено е бил насочен към нашата слънчева система. От техническа гледна точка, не можеш да излъчиш радиосигнал през половината галактика и да се надяваш, че той някак ще успее да стигне до определена точица от планетарен прах като Земята. Колкото по-надалеч пътува сигналът, толкова повече се пречупва и губи сила. Радиоемисията, която са засекли в ИИРС, е изключително мощна и прецизно насочена. Това показва, че на онзи, който е изпратил сигнала, е било необходимо определено галактическо подреждане, един вид небесен коридор, провеждащ сигнала от източника му към Земята. Сигналът е пътувал през космически коридор. Не мога да обясня защо и как, но почувствах, когато порталът на този коридор започна да се отваря.

Доминик видя страха в очите му.

— Почувства го? И какво усети?

— Нещо неприятно, все едно в стомаха ми бъркаха леденостудени пръсти.

— И мислиш, че космическият коридор се е отворил достатъчно, за да пусне сигнала?

— Да. И порталът се разширява с всеки ден. По време на декемврийското слънцестоене ще се отвори напълно.

— Денят на Страшния съд в календара на маите?

— Точно така. Астрономите от години знаят, че Слънцето ще се изравни с точката на центъра на галактиката на двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета година — последният ден на петия цикъл в календара на маите. В същото време тъмната ивица ще застане точно на нашия хоризонт на изток и ще се появи над Чичен Ица в полунощ на слънцестоенето. Тази галактическа конфигурация става веднъж на 25 800 години и маите се успели да предскажат това уникално подреждане.

— Каква е целта на космическия сигнал?

— Не знам, но сигналът вещае смърт.

„Обясни му, че е шизофреник. Намери оправдание за шизофренията му. Обвини родителите му.“

— Мик, струва ми се, че освен единствения инцидент на насилие, продължителното ти затворничество е обяснението за фанатичната ти вяра в апокалипсиса — възглед, споделян от милиони хора. Когато казваш, че човечеството ще загине, чувам идея, която вероятно ти е внушена още от раждането. Възможно ли е родителите ти…

— Родителите ми не бяха фанатици и не вярваха, че светът ще свърши с настъпването на новото хилядолетие. Не губеха времето си, за да строят подземни бункери. Не се запасяваха с оръжия и храна, подготвяйки се за Деня на Страшния съд. Родителите ми не вярваха във второто пришествие нито на Христос, нито на Месията и не обвиняваха авторитарните лидери със страшни мустаци по света, че са антихристи. Те бяха археолози, Доминик, учени и достатъчно интелигентни хора, за да не пренебрегнат знаците, сочещи към бедствие, което ще унищожи нашия вид. Наречи го Армагедон, Апокалипсис или предсказанието на маите, само ме изкарай оттук, по дяволите, за да мога да направя нещо!

— Успокой се, Мик. Знам, че си разстроен, и се опитвам да ти помогна. Но за да издействам изписването ти, трябва да поискам още една психологична оценка.

— Кога ще стане това?

— Не знам.

— Господи… — Той закрачи по-бързо.

— Да речем, че те пуснат утре. Какво ще направиш? Къде ще отидеш?

— В Чичен Ица. Единственият начин да се спасим, е да намерим път към вътрешността на пирамидата на Кукулкан.

— Какво има вътре?

— Не знам. Никой не знае. Входът не е открит.

— Тогава как…

— Защото чувствам нещо. Не ме питай как. Все едно вървиш по улицата и усещаш, че някой те следи.

— Членовете на комисията ще искат нещо по-убедително от чувства.

Мик спря и я погледна отчаяно.

— Затова те помолих да прочетеш дневника на баща ми. В Чичен Ица има две постройки, които са свързани със спасението ни. Едната е голямото игрище, което на четвърти ахау трети канкин ще бъде ориентирано точно към Шибалба Би, тъмната ивица в Млечния път. Втората е пирамидата на Кукулкан, ключовата постройка в предсказанието на маите за Деня на Страшния съд. По време на всяко равноденствие на северната фасада на пирамидата се появява сянка на змия. Баща ми смяташе, че този ефект е предупреждение, оставено ни от Кукулкан, и представлява възхода на злото над човечеството. Сянката стои там точно три часа двайсет и две минути — същият интервал между сигналите от космоса.

— Сигурен ли си? — попита Доминик и помисли: „Трябва да проверя тези факти, като пиша доклада си“.

— Колкото, че стоя тук и гния в тази килия.

Мик отново закрачи нервно.

Доминик чу изщракването на касетофона — лентата беше свършила.

— Дом, по Си Ен Ен имаше и друг репортаж. Видях само последните кадри. Земетресение в Юкатан. Трябва да разбера какво е станало и дали центърът на земетресението е в Чичен Ица, или е в Мексиканския залив.

— Защо в Мексиканския залив?

— Не прочете ли какво пише в дневника на баща ми за картите на Пири Рейс?

— Съжалявам. Бях заета.

— Господи, Дом, ако ми беше домашен лекар, вече щях да съм те изритал. Пири Рейс е бил прочут турски адмирал, който през XIV век е попаднал на няколко загадъчни географски карти на света. Ръководейки се по тях, адмиралът начертал карти, които според историците са били използвани от Колумб, за да намери пътя си в Атлантическия океан.

— Автентични ли са картите?

— Разбира се. И разкриват топографски детайли, които може да са били придобити само със сложни сеизмични проучвания. Например бреговете на Антарктида са очертани така, сякаш няма ледена покривка.

— И какво значение има това?

— Дом, картата е отпреди петстотин години! Антарктида е била открита чак през 1818 година.

Тя го погледна втренчено. Не знаеше дали да му вярва.

— Ако не ми вярваш, свържи се с военноморския флот на Съединените щати. Анализът им потвърди точността на картографията.

— Но какво общо има картата с Мексиканския залив или с предсказанието за Деня на Страшния съд?

— Преди петнайсет години баща ми и аз намерихме подобна карта, само че това беше оригиналът, датиращ отпреди хиляди години, като онзи, на който е попаднал Пири Рейс. Беше запечатана в контейнер от иридий, заровен в платото Наска. Успях да направя снимка преди пергаментът да се разпадне. Ще я намериш в края на дневника на баща ми. На картата е обозначено място, оградено в червено. Намира се в Мексиканския залив, на север от полуостров Юкатан.

— Какво представлява знакът?

— Не знам.

„Приключвай“ — помисли Доминик.

— Мик, не се съмнявам в думите ти, но ако… ако космическият сигнал няма нищо общо с предсказанието на маите? От НАСА казват, че радиосигналът идва от далечна точка на повече от хиляда и осемстотин светлинни години. Това би трябвало да те успокои. — Тя се усмихна. — Малко вероятно е през следващите шейсет дни да видим извънземни да пристигат от пояса на Орион.

Очите ни Мик се отвориха широко, отстъпи назад и стисна главата си.

„О, боже, притиснах го твърде много.“

— Какво има, Мик? Добре ли си?

Той вдигна предупредително пръст, после коленичи на пода.

Очите му бяха черни прозорци към съзнанието, разсъждаващо със скорост хиляди километри в час.

„Може би греша и той наистина е луд.“

Дългият миг отмина и Мик вдигна глава. Очите му бяха страшни.

— Имаш право, Доминик — прошепна той. — Абсолютно си права. Онова, което ще унищожи човечеството, няма да дойде от космоса. То вече е тук. В Мексиканския залив.

За да разбере по-добре и накрая да разкрие загадката в календара на маите и предсказанието за Деня на Страшния съд, човек трябва да изследва произхода на културите, които първи са процъфтели в Юкатан.

Първите заселници били номадски племена и се появили в Централна Америка около 4000 г.пр.Хр. После станали земеделци и започнали да отглеждат царевица, хибрид от дива трева, авокадо, домати и тикви.

И после, 2500 г.пр.Хр. дошъл Той.

Той бил белокож мъж с продълговато лице и бяла брада и коса, мъдрец, който според легендата пристигнал по море в Мексиканския залив, за да образова местните жители и да им даде мъдрост.

Говорим за образовани туземци — олмеките, което означава „обитатели на земята на каучука“. Впоследствие те станали „Майката Култура“ на цяла Централна Америка, първото сложно структурирано общество в Северна и Южна Америка. Под влиянието на „брадатия“ олмеките обединили региона около залива. Постиженията им в областта на астрономията, математиката и архитектурата оказали въздействие върху запотеките, маите, толтеките и ацтеките — култури, които процъфтели през следващите няколко хиляди години.

Почти изведнъж недодяланите обитатели на джунглата започнали да издигат сложни в архитектурно отношение постройки и церемониални центрове. В архитектурните и публичните произведения на изкуството прилагали изумителни методи на инженерство. Олмеките измислили древната игра с топка, както и първия метод за записване на събитията. Те направили и големи монолитни глави от базалт, високи три метра, много от които тежат по трийсет тона. Как са били пренесени тези огромни глави, още остава загадка.

Изключително важно е, че олмеките са първата култура в Централна Америка, издигнала пирамиди и използвала изумителни познания по астрономия и математика. Тези постройки, ориентирани към съзвездията, показват, че олмеките са разбирали прецесията — откритие, породило мита за сътворението в „Попол-вух“.

Ето защо не маите, а олмеките са използвали необяснимите си познания по астрономия, за да създадат Дългото летоброене и предсказанието за гибелта на човечеството.

Същината на календара е митът за сътворението — исторически разказ за битката между светлината и доброто, и мрака и злото. Главният герой е Хунафу Първия, воин, който има достъп до Черния път, Шибалба Би. За индианците от Централна Америка Шибалба Би е тъмната ивица в Млечния път. Порталът към Шибалба Би е изобразен в изкуството и на олмеките, и на маите като устата на голяма змия.

Човек може да си представи как примитивните олмеки са гледали небето нощем, сочели са тъмната ивица в галактиката и са я оприличавали на космическа змия.

Около 100 г.пр.Хр. поради все още неизвестни причини, олмеките изоставили градовете си и се разделили на два лагера, изповядващи две различни религии. Онези, които се придвижили на запад, към централната част на Мексико, са известни като толтеки. Другите, които се осмелили да тръгнат на изток, се заселили в джунглите на Юкатан, Белиз и Гватемала и се нарекли маи. Едва през 900 г.сл.Хр. двете цивилизации се обединили отново под влиянието на великия учител Кукулкан във величествения град Чичен Ица.

Но аз избързвам.

Кеймбридж, 1969 година. Оттам двамата ми колеги и аз тръгнахме, за да разкрием загадката на предсказанието на маите. Единодушно решихме, че първата ни спирка ще бъде селището на олмеките Ла Вента, защото там преди двайсет години американският археолог Матю Стърлинг бе попаднал на изумително откритие — огромна крепост, състояща се от шестстотин колони, всяка с тегло два тона. До крепостта изследователят открил скала, обсипана със сложни релефи, оставени от олмеките. След два дни напрегнат труд Стърлинг и хората му изкопали скулптура на мамут, висока четири, дълга два и дебела почти един метър. Макар че някои от релефите били повредени от ерозията, там била запазена една великолепна фигура — едър белокож мъж с продълговат череп, извит нос и развята брада.

Представете си какво било изумлението на колегите ми, когато са намерили релеф на две хиляди години, ясно изобразяващ мъж от индоевропейската раса — произведение на изкуството, създадено хиляда и петстотин години преди първият европеец да стъпи в Америка! Също така озадачаващо е изображението на човек с брада сред олмеките, защото е факт от генетиката, че индианците нямат брада. И тъй като всяка форма на художествен израз трябва да се корени някъде, идентичността на брадатия бял мъж е поредната загадка, която трябва да бъде разкрита.

Що се отнася до мен, аз веднага стигнах до извода, че мъжът е прародител на великия учител на маите Кукулкан.

Не знаем много за Кукулкан, нито за предшествениците му, макар че всяко племе от Централна Америка, изглежда, е боготворило божество от мъжки род, отговарящо на същото физическо описание. За маите това е бил Кукулкан, а за ацтеките — Кецалкоатъл, легендарен мъдрец с брада, който донесъл мир, благополучие и голяма мъдрост на хората. Аналите показват, че около 1000 г.сл.Хр. Кукулкан/Кецалкоатъл бил принуден да напусне Чичен Ица. Легендата разказва, че преди да тръгне, загадъчният мъдрец обещал на хората, че ще се върне, за да отърве света от злото.

След като Кукулкан заминал, по земята бързо се разпространило демонично влияние. Маите и ацтеките започнали да практикуват жертвоприношения на хора и жестоко избили десетки хиляди мъже, жени и деца в усилие да предизвикат връщането на любимия си господ-цар и да предотвратят предсказаната гибел на човечеството.

През 1519 година испанският конквистадор Ернандо Кортес дошъл от Европа, за да завладее Юкатан. Макар че значително превъзхождали по брой противника, американските индианци помислили Кортес (белокож мъж с брада) за Кукулкан/Кецалкоатъл и предали оръжията си. Кортес покорил диваците и повикал испански свещеници, които, щом дошли, се ужасили, когато научили за жертвоприношенията на хора, както и за други потресаващи ритуали. Майките завързвали дървени дъски на главите на бебетата си в опит да деформират черепите им. Удължавайки черепа, маите щели да приличат повече на божества — поверие, несъмнено породено от доказателствата, показващи, че великият учител Кукулкан е имал продълговат череп.

Испанските свещеници бързо обявили обичаите на маите за влияние на Дявола и заповядали шаманите да бъдат изгорени живи, а останалите индианци да бъдат покръстени и да приемат християнството, като ги заплашили със смърт. А после суеверните глупаци изгорили всички съществуващи ръкописи на маите. Били унищожени хиляди текстове, които несъмнено са разказвали за предсказанието за Деня на Страшния съд и може да са съдържали важни напътствия, оставени ни от Кукулкан как да спасим нашия вид от гибел.

Ето така, опитвайки се да спаси душите ни от Дявола, преди петстотин години църквата по всяка вероятност ни е обрекла на невежество.

Докато двамата с Борджия спорехме за самоличността на брадатия белокож мъж, изобразен на релефа на олмеките, колегата ни, красивата Мария Розен, попадна на откритие, което пренасочи усилията ни към следващия етап.

Докато правехме разкопки в Ла Вента, Мария откри древна царска гробница и останки на продълговат череп. Макар че този странен, нечовешки на вид череп не беше първият, намерен в Централна Америка, се оказа, че е единственият, открит на територията на родината на олмеките, наричана Светилището на змията.

Мария реши да подари черепа на Музея по антропология в Мексико. Когато разговаряхме с уредника, за наша изненада разбрахме, че наскоро подобни черепи са били изкопани в гробница на платото Наска в Перу.

Има ли връзка между маите и цивилизацията на инките?

Тримата се озовахме на археологически кръстопът. Дали да продължим към Чичен Ица, древния град на маите, заемащ основна част в предсказанието за Деня на Страшния съд, или да напуснем Мексико и да отидем в Перу?

Инстинктът на Мария й подсказа да заминем за Южна Америка. Тя смяташе, че макар и важен, календарът на маите е само част от разкриването на загадката на предсказанието. И така, тримата се качихме на самолета за Наска, без да съзнаваме до какво ще ни отведе това пътуване.

Докато летяхме над Атлантическия океан, бях озадачен от нещо, което лекарят в Мерида бе споделил с мен. Изследвайки продълговатия череп, докторът, човек с безупречна репутация, категорично бе заявил, че масивната костна деформация на черепа не може да е предизвикана от никой познат метод за удължаване. За да подкрепи твърдението си, той бе извикал стоматолог да изследва останките от зъби и резултатът бе още по-изумителен.

Факт е, че възрастният човек има шестнайсет зъба на долната челюст.

Продълговатият череп, намерен от Мария, бе имал само десет.

Откъс от дневника на професор Джулиъс Гейбриъл

Справка Каталог 1969–73 г., стр. 13–347

Снимка от флопидиск 4: Име на файла: ОЛМЕКИ-1-7