Денят на змията

6.

25 септември 2012 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Инис Чейни беше уморен.

Преди две години сенаторът от републиканската партия бе погребал майка си. Тя още му липсваше. Липсваха му посещенията в болницата, — където й носеше специалитета си със свинско месо. И усмивката й. Липсваше му и сестра му, която почина единайсет месеца след майка им, и по-малкият му брат, когото ракът погуби миналия месец.

Чейни стисна юмруци. Най-малката му дъщеря масажираше врата му. Четири дълги дни бяха изминали от обаждането през нощта. Четири дни, откакто Джим, най-добрият му приятел, бе умрял от инфаркт.

Той видя как лимузината и колата на охраната спряха на алеята пред къщата му. Нямаше почивка за уморените. Нито за опечалените. Чейни прегърна съпругата, трите си дъщери и вдовицата на Джим, после излезе, придружен от двама телохранители. Избърса сълзите от заобиколените си с тъмни кръгове очи — огледала на душата му, които разкриваха чувствата на обикновен човек и мъдростта на политически лидер. Ядосаше ли се, очите му пронизваха като ками, но напоследък бяха зачервени от твърде много плач.

Сенаторът се качи на задната седалка на лимузината. Телохранителите седнаха в другата кола.

Чейни мразеше лимузините. Всъщност мразеше всичко, което привличаше внимание към него или смърдеше на привилегия. Вторачи се през стъклото и се замисли за живота — питаше се дали е на път да направи голяма грешка.

Инис Чейни беше роден преди шейсет и седем години в най-бедния квартал на чернокожи в Джаксънвил, Флорида. Отгледа го майка му, която издържаше семейството, като чистеше домовете на белите, и леля му. Той не познаваше истинския си баща, който ги бе напуснал няколко месеца след раждането му. Когато беше двегодишен, майка му се омъжи отново и вторият му баща премести семейството в Ню Джърси. И там младият Инис израсна и придоби уменията си на водач.

Игрището беше единственото място, където се чувстваше като у дома си. Там цветът на кожата нямаше значение. Макар да беше по-дребен от връстниците си, той не се плашеше от никого. След училище тренираше безброй часове, за да се справи с агресивността си, да развие атлетичните си способности и да се научи на дисциплина и самоконтрол. Стана отличен баскетболист и сърдечен, очарователен младеж.

Кариерата му в баскетбола свърши, когато през първата година в колежа скъса сухожилие. И макар да искаше да стане треньор, се остави майка му да го убеди да опита късмета си в политиката. Тъй като се бе сблъсквал с расизма, Чейни знаеше, че политиката е първата област, която се нуждае от промяна.

Вторият му баща имаше връзки в републиканската партия във Филаделфия. Инис беше пламенен демократ, но смяташе, че може да направи промени и като представител на републиканците. Прилагайки същата работна етика, страст и енергия, които му бяха позволили да стане превъзходен баскетболист, той бързо се издигна. Не се страхуваше да говори каквото мисли и винаги помагаше на онеправданите.

Ненавиждаше мързела и безочието на другите политици и се превърна в нещо като фолклорен герой във Филаделфия. От заместник-кмет стана кмет, а след няколко години се кандидатира за сенатор и спечели.

И сега, два месеца преди изборите през ноември 2012 година, президентът на Съединените щати му се обади и го покани да се кандидатира заедно с него за вицепрезидент. Инис Чейни — бедното хлапе от Джаксънвил, Флорида, беше на крачка от най-силната канцелария на света.

Гледаше през стъклото на лимузината. Смъртта го плашеше. Не можеше да се скрие или да преговаря с нея. Смъртта не даваше отговори, а пораждаше само въпроси, объркване, сълзи и прощални слова. Възможно ли беше да обобщиш нечий живот за двайсетина минути? Как можеше да очакват от него да преразкаже един живот на обич с прости думи?

Вицепрезидент. Чейни поклати глава и се замисли за бъдещето.

Безпокоеше го най-много тежестта, която кандидатурата му щеше да упражни върху семейството му. Да бъдеш сенатор беше едно, но да приемеш номинацията на републиканската партия като първи вицепрезидент от афроамерикански произход, беше съвсем друго. Първият и последният чернокож, който бе имал шанс да бъде избран в Белия дом, беше Колин Пауъл, който накрая се оттегли поради семейни причини. Ако Марк Малър бъдеше избран за втори път, Чейни щеше да бъде фаворитът за поста му през 2016 година. Също като Пауъл, и Чейни знаеше, че популярността му преминава политическите и расовите граници, но винаги имаше малка част от населението, с която не можеше да се преговаря.

А Инис вече бе подложил семейството си на твърде много изпитания.

Знаеше, че Пиер Борджия също е кандидат за поста, и се питаше докъде ще стигне държавният секретар, за да получи каквото иска. Борджия беше пълна противоположност на Чейни — нахакан, избухлив, себичен, политически мотивиран егоист, ерген и военен ястреб. И бял.

Мислите на Чейни се върнаха към най-добрия му приятел и семейството му и той се разплака неудържимо, без да го е грижа дали шофьорът ще види това.

Обикновено Инис Чейни сдържаше чувствата си. Беше научил това от майка си. Но вътрешната сила и неотстъпчивостта на лидер не струваха нищо, ако човек не си позволяваше да изпитва нищо. А Чейни беше чувствителен. Пиер Борджия беше безчувствен. Израснал в богатство и охолство, държавният секретар беше сляп за действителността и не се замисляше какво изпитват другите. Последният факт тежеше много на сенатора. Светът ставаше все по-сложен и опасен. В Азия се надигаше ядрена параноя. Борджия беше последният човек, който можеше да управлява страната по време на кризисна ситуация.

— Добре ли сте, сенаторе?

— Не, по дяволите! Що за въпрос?

— Извинете, сър.

— Млъкни и карай!

Шофьорът се усмихна. Дийн Дисангро работеше за Чейни от шестнайсет години и го обичаше като роден баща.

— Какво толкова важно е станало, че НАСА ме вика в Годард в неделя?

— Нямам представа. Вие сте сенатор. Аз съм само един нископлатен служител…

— Затваряй си устата. Ти знаеш повече от някои чучела в конгреса.

— Вие сте връзката с НАСА, сър. Очевидно е станало нещо важно, за да ви повикат в почивен ден.

— Благодаря, Шерлок Холмс. Дай ми монитора с новините.

Шофьорът му подаде устройството с размерите на лист хартия, което вече беше нагласено на „Вашингтон Поуст“. Чейни прегледа заглавията за подготовката на мирното ядрено учение в Азия. „Грозни насрочва събитието за седмицата преди Коледа. Хитро. Несъмнено се надява да развали празничното настроение“ — помисли Чейни и сложи монитора на седалката до себе си.

— Как е съпругата ти? Трябва да роди скоро, нали?

— След две седмици.

— Чудесно — усмихна се Чейни и избърса още една сълза от зачервените си очи.

НАСА: Космически център „Годард“

Грийнбелт, Мериленд

Сенатор Чейни усети върху себе си обезпокоените погледи на хората от НАСА, ИИРС и Аресибо. Прегледа информацията от двайсет страници я се прокашля. Останалите мълчаха.

— Абсолютно сигурни ли сте, че радиосигналите са от космоса?

— Да, сенаторе — отговори Брайън Додс, директорът на НАСА.

— Но не сте определили източника им?

— Още не, сър. Сигурни сме, че източникът е планета в пояса на съзвездието Орион, намираща се на разстояние хиляда и петстотин — хиляда и осемстотин светлинни години от Земята.

— И сигналът се е чувал в продължение на три часа?

— Три часа и двайсет и две минути, ако искаме да бъдем точни, сенаторе — обади се Кени Уонг и скочи.

Чейни му направи знак да седне.

— И после не е имало други сигнали, така ли, господин Додс?

— Не, сър, но продължаваме денонощно да следим честотата и посоката на сигнала.

— При положение, че сигналите наистина са от космоса, какви са последиците?

— Ами, най-очевидната и вълнуващата е, че не сме сами във вселената и в нашата галактика съществува поне още една интелигентна форма на живот. Следващата ни стъпка е да определим дали в сигнала са закодирани специфични схеми или алгоритми.

— Мислите, че сигналът може да съдържа някаква комуникация?

— Да, възможно е. Сигналът не се предава напосоки в галактиката, а умишлено е насочен към нашата слънчева система. Има друг разум, който знае, че съществуваме. Като насочват сигнала към Земята, те ни казват, че съществуват.

— Нещо като „здрасти“ между съседи, така ли?

— Да, сър — усмихна се директорът на НАСА.

— И кога ще бъдете готови с анализа?

— Трудно е да се каже. Ако наистина съществува извънземен алгоритъм, убеден съм, че компютрите и екипът ни от математици и специалисти по кодовете ще го открият. Но работата може да отнеме месеци, дори години. А може и никога да не го разгадаят. Възможно ли е да разберем мислите на извънземните? Това е вълнуващо, но абсолютно ново за нас.

— Не е точно така, нали, господин Додс? — Проницателните очи на Чейни се вторачиха в директора на НАСА. — И вие, и аз знаем, че ИИРС използва голямата чиния в Аресибо, за да предава съобщения в космоса.

— Така както мрежите излъчват телевизионни сигнали в космоса със скоростта на светлината.

— Не се шегувайте с мен, господин Додс. Не съм астроном, но съм чел достатъчно и знам, че телевизионните сигнали са твърде слаби, за да стигнат до съзвездието Орион. Когато това откритие стане публично достояние, ще има множество разярени хора, които ще настояват, че ИИРС ни е навлякла този непознат ужас.

Додс направи знак на помощниците си да не изразяват възраженията си.

— Имате право, сенаторе. Предаванията на ИИРС са по-силни, но телевизионните сигнали се разпространяват неограничено в космоса във всички посоки и е много по-вероятно да стигнат до някой приемник, отколкото емисиите от Аресибо. Не забравяйте, че радиосигналът, който засякохме, се излъчва от извънземен предавател, далеч превъзхождащ нашия. Трябва да предположим, че те имат и приемници, способни да засичат нашите по-слаби сигнали.

— Независимо от всичко, господин Додс, реалността на възникналата ситуация е, че милиони нищо неподозиращи хора утре ще се събудят уплашени до смърт, очаквайки малки зелени човечета да нахлуят в домовете им, да изнасилят съпругите им и да откраднат бебетата им. Ситуацията трябва да бъде овладяна деликатно, иначе ще се обърне срещу нас.

Директорът на НАСА кимна.

— Точно затова ви извикахме, сенаторе. Погледът на Чейни омекна.

— Добре, да поговорим за новия телескоп, който предлагате. В информационния бюлетин пише, че чинията ще има диаметър петдесет километра и ще бъде монтирана на обратната страна на луната. Това ще струва доста пари. Защо искате да бъде на луната, по дяволите?

— По същата причина, поради която изстреляхме космическия телескоп „Хъбъл“. От Земята се разнасят твърде много радиосмущения. Обратната страна на луната винаги е с гръб към Земята и предлага свободна от радиосигнали зона. Идеята е да монтираме чиния на дъното на огромен кратер, подобна на тази в Аресибо, само че няколко хиляди пъти по-голяма. Вече избрахме място — кратерът Саха. Намира се само на три градуса на обратната страна на луната, близо до екватора й. Телескопът ще ни даде възможност да комуникираме с разума, който е установил връзка с нас.

— И защо искате да го направите? Господин Додс, този радиосигнал може да е най-важното откритие в историята на човечеството, но онова, което предлага НАСА, ще уплаши хората. Ами ако не желаят да се похарчат няколко милиарда долара, за да се свържете с извънземни? Искате от конгреса да преглътне твърде голям финансов залък.

Брайън Додс познаваше Инис Чейни и знаеше, че той подлага на изпитание твърдостта му.

— Имате право, сенаторе. Откритието ще уплаши много хора. Но позволете да ви кажа кое ще ги уплаши още повече. Плашим се, когато вземем монитора с новините и прочетем статиите за ядрените оръжия на Иран. Плашим се, когато четем за нарастващите проблеми с глада в Русия или за усилената военна стратегическа подготовка на Китай — още една страна, способна да унищожи света. Изглежда, всяка нация, която страда от политически и икономически вълнения, е въоръжена до зъби и тази реалност е много по-страшна от радиосигнала, идващ от разстояние хиляда и осемстотин светлинни години.

Додс стана. Беше висок повече от метър и осемдесет и тежеше над сто килограма. Приличаше по-скоро на борец, отколкото на учен.

— Хората трябва да разберат, че имаме работа с интелигентен вид, много превъзхождащ нашия и успял да установи контакт с нас. Каквито и да са и където и да се намират, тези същества са твърде далеч, за да ни посетят. С монтирането на телескопа на луната ние ще можем да общуваме с тях. Може би ще се учим от тях, ще разменяме технологии и ще разберем по-добре вселената и дори собствения си произход. Откритието ще сплоти човечеството и може да се окаже катализаторът, който ще отклони вниманието от ядреното самоунищожение. — Додс погледна Чейни в очите. — Сенаторе, извънземните се обадиха и е жизненоважно за бъдещето на човечеството да им отговорим.