Директивата "Янсън"

Питър Новак, унгарски имигрант и милиардер, е отвлечен от терористи. Бившият оперативен агент Янсън единствен може да предотврати убийството му, но се случва нещо ужасно, което подсказва, че операцията е обречена от самото начало. Оцелява само Янсън. За да се измъкне жив и да отмъсти за убийството на Новак, той трябва да разкрие заплетената истина за легендата около Питър Новак, който по необясним начин остава жив и прави публични изявления. Предстои нещо опасно, което заплашва да промени хода на историята…

Лесно е за него да връчва дарове.

И вечно да живее, никога не би успял да разпилее всичко, което притежава, защото съкровищата на нибелунгите са под неговата власт.

„Песен за нибелунгите“, около 1200 година след Христа

ПРОЛОГ

8° 37' с.ш., 88° 22' и.д.

Северният Индийски океан,

250 мили източно от Шри Ланка, Северозападна Анура

Нощта беше потискаща, въздухът — с телесна температура и почти неподвижен. В ранната вечер лекият дъждец поразхлади, но сега сякаш всичко излъчваше горещина, дори сребърният полумесец, чиито очертания периодично се размазваха от прозрачни ивици облаци. Джунглата също издишваше жега като влажния дъх на дебнещ звяр.

Шиам се размърда мързеливо върху брезентовия стол. Нощта бе обичайна за остров Анура в това време на годината. Започваше сезонът на мусоните, когато въздухът винаги е тежък и изпълнен с предчувствия за беди. Само вечно досаждащите комари нарушаваха тишината. В един и половина сутринта Шиам си даде сметка, че от дежурството му са се изнизали четири часа и половина. През това време минаха всичко на всичко седем превозни средства. Пропускателният пункт представляваше две паралелни рамки от бодлива тел, които приличаха на поставки за вилици, разположени на разстояние трийсет и пет метра една от друга от двете страни на пътя, минаващ през зоната за контрол. Шиам и Арюн бяха дежурни часови на предния пост. Те седяха пред дървената караулка до шосето. Предполагаше се, че още двама дежурни бдят отвъд хълма. Те обаче от часове не се бяха обаждали, което означаваше, че хъркат като мъжете във временните казарми на няколкостотин метра надолу по пътя. Каквито и страшни предупреждения да отправяха командирите им, това си бяха едни неописуемо досадни дни и нощи. Северозападната провинция Кена е била рядко населена и в най-добрите си времена. А сега времената съвсем не бяха от най-добрите.

Заедно с полъха на бриза, лек като далечно жужене на насекомо, дойде шумът от задавен мотор.

Шиам бавно се изправи. Звукът доближаваше.

— Арюн — извика той с напевен глас. — Ар-юн. Идва кола.

Арюн разкърши врат и прешлените му изпукаха.

— В тоя час?

Разтърка очи. Заради влагата потта бе залепнала здраво за кожата му и се мажеше като олио.

Сред мрака, обгърнал полугористата местност, Шиам най-после забеляза предните фарове. Откъм движещия се на високи обороти камион се носеха радостни викове.

— Мръсни селянчета — измърмори Арюн.

За разлика от него Шиам бе доволен от всяко нещо, което разсейваше скуката. Предишните седем нощи бе дежурил на пропускателния пункт за автомобили в Кандар, а там смятаха поста за тежък. Естествено командирът им с каменно изражение не си пестеше думите да подчертава колко сериозна, колко съдбоносна, колко жизненоважна във всяко отношение била службата там. Пропускателният пункт в Кандар се намираше на шосето преди Каменния дворец, където правителството бе свикало някакво тайно заседание. Затова мерките за сигурност бяха строги. Това бе единственият път, свързващ двореца с контролираните от бунтовниците райони на север. Партизаните от Фронта за освобождение на Кагама (ФОК) знаеха за пропускателните пунктове и стояха надалеч. Както впрочем и всички останали. Между бунтовническите и антибунтовническите кампании повече от половината от селското население на север беше избягало от провинцията. Фермерите, които бяха останали в Кена, нямаха пари, а това означаваше, че и постовите не можеха да очакват „подкупи“. Нищо не се случваше и портфейлът му си стоеше празен. Какво ли толкова е съгрешил в предишния си живот?

Камионът се показа. В кабината се забелязваха две голи до кръста момчета. Платнището беше спуснато. Едното от момчетата стоеше изправено на крака, изливаше върху гърдите си бира от консервена кутия и умираше от смях. Камионът, най-вероятно натоварен с корени от куракан, отглеждана от местните селяни култура, взимаше завоя с осемдесет мили в час, колкото позволяваше пърпорещият двигател. Гърмеше американски рок по една от мощните радиостанции на острова. Веселите подсвирквания и крясъци огласяха нощта. На Шиам му се стори, че вдигат врява като глутница пияни хиени. Безгрижни бедняци: бяха млади непрокопсаници и не им пукаше от нищо. На сутринта нямаше да е така обаче. Последния път, когато преди няколко дни се случи същото, собственикът на камиона посети засрамените им родители. Камионът му бе върнат заедно с голямо количество куракан като компенсация за нанесените щети. На хлапаците обаче не им мигна окото.

Шиам излезе на шосето с автомата в ръка. Камионът продължи да буботи и той отстъпи назад. Не биваше да рискува. Тия деца бяха кьоркютук пияни. Във въздуха излетя метална кутия от бира и падна на земята с трясък. От звука стана ясно, че е пълна.

Камионът изви покрай първата рамка от бодлива тел, след това покрай втората и продължи напред.

— Дано Шива да ги разкъса на парчета — прокълна ги Арюн. Той прокара върховете на пръстите си през черната си гъста като храсталак коса. — Не смятам за нужно да уведомяваме по радиостанцията горния пост. Тия деца се чуват от километри разстояние.

— Какво може да направим? — отговори примирено Шиам.

Те не бяха от пътната полиция, освен това нямаха право да откриват огън по някоя кола само защото не е спряла за проверка.

— Селяндури. Банда селяндури.

— Хей — викна му Шиам. — Аз също съм селянин. — Той докосна емблемата, избродирана върху зелената му куртка, върху която пишеше АРА — Армия на република Анура. — Да не би да е татуирано върху кожата ми? Когато изтекат двете години казарма, се връщам на полето.

— Само така си говориш. Чичо ми е завършил колеж. От десет години е държавен служител. Печели наполовината на това, което ни плащат.

— Заслужаваш си всяко руви — отвърна му Шиам саркастично.

— Исках да кажа, че човек трябва да се възползва от шанса, който му предлага животът — Арюн чукна с пръст бирената кутия на пътя. — Май че е пълна. Ей за това става дума. Разхладителна напитка, приятелю.

— Арюн — възрази Шиам. — Дежурни сме. И двамата, забрави ли?

— Не се притеснявай, приятелю. Всичко ще е наред.

Камионът измина около миля, когато шофьорът намали газта, а младежът, който се возеше прав, седна, избърса се с хавлия и нахлузи отгоре си черна тениска. Бирата беше гадна, смрадлива и лепкава в тая жега. Двамата бунтовници станаха сериозни.

Зад тях върху ниската седалка седеше по-възрастен мъж. От потта черните му къдрици бяха залепнали на кичури върху челото, а мустаците му пробляскваха на лунната светлина. Командирът от ФОК се беше снижил и остана незабелязан, докато минаваха през пропускателния пункт. Сега той натисна копчето за свръзка върху радиостанцията, която бе стар модел, но работеше безотказно, и изломоти някакви инструкции. Задната врата на каросерията се отвори със скърцане, за да могат въоръжените мъже вътре да поемат малко свеж въздух.

Крайбрежният хълм имаше много имена с най-различен смисъл. Хиндуистите го наричаха Сиванолипата Малаи, стъпката на Шива, за да подчертаят истинския му произход. Будистите го знаеха като Шри Пада, стъпката на Буда, тъй като вярваха, че се бе образувал от лявото ходило на Буда, когато обикалял острова. За мюсюлманите беше Адам Малаи, или Хълмът на Адам. През десети век арабски търговци, които минавали от тук, хванали въпросния Адам, след като той бил изгонен от Рая, и го накарали да стои прав на единия си крак, докато Господ приеме разкаянието му. Колониалните владетели — първо португалците, а после и холандците — преценили хълма от практични, а не от религиозни съображения: крайбрежното възвишение им се видяло като идеално място за крепост, откъдето можели да обстрелват с артилерийски оръдия вражеските кораби. За първи път тук издигнали крепост през седемнайсети век. След това тя била допълнително укрепена, без никой да обърне внимание на намиращите се наблизо храмове. Сега те щяха да послужат като лагер за армията на Пророка преди последния й щурм.

Обикновено не излагаха нейния командир, когото наричаха Халифа, на бъркотията и непредвидимостта, съпровождащи въоръжените сблъсъци. Но тази нощ не бе обикновена. Тази нощ се пишеше историята. Как можеше Халифа да не участва? А и той съзнаваше, че решението му да се присъедини към хората си на бойното поле повдигна неимоверно техния дух. Беше заобиколен от храбрите воини на Кагама, които желаеха той да стане свидетел на техния героизъм или ако се стигнеше до там, на мъченичеството им. Наблюдаваха безизразното му абаносово лице с красиви черти и изваяни, силно подчертани скули и виждаха у него не просто човека, определен от Пророка да ги поведе към свободата, а човека, който щеше да впише в книгата на живота подвизите им в името на бъдните поколения.

Затова го пазеха зорко на сигурно място в планината. Земята беше твърда и влажна под обувките му с тънки подметки, но Каменният дворец — или по-точно неговият главен вход — пробляскваше пред очите му. Източната стена беше изградена от огромни варовикови блокове, нейните устояли на времето каменни късове и широката, прясно боядисана порта се къпеха в лунната светлина, чиито струйки я обливаха през няколко метра. Дворецът блестеше. Приканваше.

— Вие и вашите последователи може да загинете тази нощ — предупреди Халифа членовете на командването няколко часа преди това. — Ако се случи, мъченичеството ви ще се запомни — завинаги! Децата и родителите ви ще бъдат благословени заради родствената си връзка с вас. Ще издигнат храмове с вашите имена! Поклонници ще пътуват до родните ви места! Паметта ви ще остане вечна и ще ви причислят към бащите на нашата нация!

Това бяха хора с дълбока вяра, плам и храброст, които Западът си позволяваше да заклеймява като терористи. Терористи! За Запада, който беше първоизточникът на тероризма в света, този термин беше много удобен. Халифа презираше тираните на Анура, но изпитваше още по-голяма ненавист към западняците, на които се уповаваше техният режим. Анурийците бяха наясно поне, че завземането на властта си има цена. Бунтовниците нееднократно им бяха показали това с кръвта им. Западняците обаче си въобразяваха, че действията им ще си останат и занапред безнаказани. Това щеше да се промени.

Халифа обхождаше с поглед хълмистия склон и се изпълваше с надежда не само за себе си и за своите последователи, за бъдещето на Анура. Само да поемеше своята съдба в ръцете си, нищо нямаше да й се опре. Сякаш скалите и дърветата и обраслите с лозя хълмове го подканяха.

Майка Анура щеше да възнагради своите закрилници.

Преди векове посетителите прибягвали до поезията, за да опишат красотата на нейната природа. Но не минало много време и колониализмът със своята алчност и завист наложил мрачната си същност: онова, което грабвало с красотата си, било ограбено, пленителното било пленено. Анура се превърнала в награда, за която се състезавали големите западни морски империи. Назъбени крепостни стени се извисили над дърветата, от които се добивали подправки; артилерийски снаряди осеяли плажните ивици заедно с раковините. Западът донесъл на острова кръвопролитие и то пуснало корени, после се разпространило навсякъде като отровен плевел, подхранван от несправедливостта.

_Какво ти сториха, майко Анура?_

Докато си пиеха чая на закуска, западни дипломати прекрояваха границите и чертаеха нови карти, обричайки на хаос живота на милиони, играеха си с атласа на света като с детска играчка. Викаха му независимост! Това бе една от най-големите лъжи на двайсети век. Режимът се крепеше на насилието срещу народа на Кагама и единственият лек срещу него беше още по-голямо насилие. Всеки път, когато атентатор самоубиец отнемеше живота на някой хиндуистки правителствен министър, западните медии наставнически говореха против „безсмислените убийства“, но Халифа и войниците му знаеха, че нямаше нищо по-смислено. Получилата широк отзвук вълна от бомбени атентати, при които на прицел умишлено бяха взети цивилни обекти, беше замислена от самия Халиф. Товарните камиони бяха прикрити за всеки случай с фалшиви надписи на известни по целия свят доставчици и куриерски служби. Каква елементарна измама! Натоварени с напоени с бензин азотни торове, камионите доставяха единствено смърт. През последното десетилетие именно вълната от бомбени атентати предизвика възмущението на света, което беше необяснимо лицемерие, тъй като войнолюбци заклеймяваха войната.

Радиооператорът прошепна в ухото на Халифа, че е унищожена базата в Кафра и че комуникационната й инфраструктура е разрушена. Дори да успееха да предадат по някакъв начин съобщението, охраната на Каменния дворец не можеше да разчита на подкрепление. Само трийсет секунди по-късно операторът им донесе нова вест: народът бе овладял още една база на армията. Сега разполагаха с втори коридор. Халифа усети нов прилив на енергия. До няколко часа щяха да освободят цялата провинция от деспотичната хватка на смъртта. Смяната на властта предстоеше. Националното освобождение щеше да изгрее на хоризонта заедно със слънцето.

В момента нямаше нищо по-важно от това да овладеят Каменния дворец. Посредника го бе подчертал дебело, а досега Посредника се бе оказал прав за всичко, като се започнеше със собствения му принос. Удържа думата си. Беше щедър до разточителност с доставките на оръжие и не по-малко важно — на разузнавателни сведения. Не разочарова ни най-малко Халифа и Халифа нямаше да го разочарова. Враговете на Халифа имаха своите ресурси, поддръжници и благодетели, защо и той да няма?

— Още е студена — извика Арюн и с удоволствие грабна бирената кутия.

Консервата беше ледена. Арюн я притисна до лицето си и изстена от кеф. Пръстите му оставиха разтопени отпечатъци върху заледената повърхност, която блестеше весело на жълтата светлина откъм пропускателния пункт.

— Наистина ли е пълна? — попита Шиам колебливо.

— Не е отваряна — отвърна Арюн. — Пълна догоре с живителна течност! — Наистина беше пълна, колкото и невероятно да им се виждаше. — Ще пийнем в памет на предците ни. Няколко дълги глътки за мен и каквото остане — за теб. Доколкото знам, не обичаш бира.

Дебелите пръсти на Арюн докопаха халката върху консервата, след което я издърпаха с всичка сила.

Приглушеният пукот от детонатора, наподобяващ звука на пиратка, разпръскваща празнични конфети, се чу за части от секундата преди същинската експлозия. Това бе достатъчно, за да може Арюн да осъзнае, че е станал жертва на евтин трик, а Шиам да разбере, че подозренията му са били основателни, макар че бяха останали на ниво предчувствие. След като трийсетте грама пластичен експлозив гръмнаха, мислите на двамата мъже застинаха.

Взривът, който изригна като огнено кълбо, мигновено се разрасна в огромен разрушителен овал. Ударната вълна помете двете рамки от бодлива тел и дървената караулка край пътя, а след това и бараките заедно със спящите в тях войници. Двамата часови, за които се предполагаше, че бдят в другия край на контролирания участък от пътя, умряха, преди да се събудят. Високата температура разтопи червената настилка от латерит и я превърна в кора от обсидианово стъкло. В следващия миг експлозията — оглушителният трясък и ослепителната светлина — изчезна, както изчезва юмрукът на човек с разтварянето на пръстите. Силата на разрушението е мимолетна, самото разрушение — вечно.

Когато след петнайсет минути камионите с брезентови платнища, превозващи войници, минеха през това, което бе останало от пропускателния пункт, нямаше да има нужда от никакви хитрости.

Според Халифа имаше някаква ирония във факта, че само неговите врагове щяха да осъзнаят напълно находчивостта на предутринната яростна офанзива. На бойното поле мъглата от войната щеше да завоалира онова, което бе близо до ума: безупречно организираните и координирани атаки. Халифа знаеше, че до ден-два аналитиците в американските разузнавателни служби ще се взират в сателитните снимки и замисълът на офанзивата щеше да личи ясно като на диаграма в учебник. Победата на Халифа щеше да се превърне в легенда. Дългът му към Посредника — най-малкото по настояване на самия Посредник — щеше да остане проблем между него и Аллах.

Донесоха на Халифа бинокъл и той се загледа в почетните гвардейци пред главния вход.

Бяха като красиви кукли. Пореден пример за изтънчената тъпотия на правителството. Светлините на двореца ги превръщаха в неподвижни мишени и им пречеха да виждат в мрака.

Почетните гвардейци бяха елитната част в армията на Република Анура. Повечето бяха в родствени отношения с високопоставени служители, кариеристи с маниери, отлична хигиена и навици, които поддържаха в безупречно състояние натруфените си униформи. „Каймакът на сметаната“ — помисли си Халифа със смесица от ирония и омраза.

Бяха шоумени, не бойци. Наблюдаваше през бинокъла седмината мъже как държат опрените на раменете си автомати, които изглеждаха внушително, но щяха да се окажат безполезни. Не бяха дори шоумени. Бяха марионетки.

Главният свързочник кимна на Халифа: полевият командир беше заел позиции и щеше да попречи на войниците от казармите да пристигнат. Един от хората на Халифа му подаде пушка: беше изцяло церемониално действие, измислено от него, тъй като церемонията е прислужницата на властта. Както се полагаше, Халифа щеше да даде първия изстрел с пушката, използвана преди петдесет години от един от великите борци за независимост при убийството на холандския генерал-губернатор. Пушката „Маузер“ М24 беше идеално почистена и внимателно поддържана. Когато я извадиха от копринената й обвивка, тя заблестя като сабята на Саладин*.

[* Ислямски пълководец, който завладява Ерусалим през 1187 г. — Бел. прев.]

Халифа взе на мушка първия гвардеец и задържа дъха си, така че дулото да се застопори в центъра на накичената му с ширити гръд. Натисна спусъка и започна внимателно да изучава изражението на войниците — отначало върху лицата им се изписа недоумение, последвано от болка и после от ужас. Отдясно върху гърдите на гвардееца се появи малко червено кръгче като бутониера.

Сега дойде ред на хората на Халифа, които изстреляха хладнокръвно добре премерените куршуми. Като марионетки, освободени от своите конци, седмината гвардейци се проснаха на земята.

Халифа се заля от смях. Това беше смърт без достойнство, абсурдна като тиранията, която бяха обслужвали. Тирания, на която предстоеше да мине в отбрана.

До изгрев слънце всички останки на анурийския режим щяха да бъдат посъветвани да сложат оръжие и да хвърлят униформите си, тъй като в противен случай тълпите щяха да ги разкъсат.

Кена повече нямаше да принадлежи на нелегитимната Република Анура. Кена щеше да принадлежи нему.

_Започна се._

Халифа усети нов прилив на справедливост и вяра, които го изпълниха като със светлина. Единственият отговор на насилието беше още повече насилие.

Мнозина щяха да загинат в следващите минути и те бяха щастливците. Но имаше един човек в Каменния дворец, когото нямаше да убият — не още. Той беше специален, беше дошъл на острова да посредничи за мир. Беше прочут и милиони хора го почитаха, но така или иначе си оставаше агент на неоколониализма. Щяха да се отнесат с него внимателно. Този човек — велик човек, „миротворец“, приятел на всички народи, както го представяха западните медии — нямаше да стане жертва на военната операция. Нямаше да го застрелят.

Щяха да се отнесат с него по съответния начин. А после да го обезглавят като престъпник, какъвто си беше.

_Щяха да напоят с неговата кръв революцията!_

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

Централата на корпорацията „Харнет“ с филиали по цял свят заемаше последните два етажа на лъскав небостъргач с матови стъкла на улица „Диърборн“ в Чикаго. „Харнет“ беше международна строителна компания, но не от ония, които изграждаха небостъргачи в американските мегаполиси. Повечето от проектите й се изпълняваха извън Съединените щати. Наред с големи корпорации като „Бехтел“, „Вивенди“ и „Сюец Лионез дез-О“ тя сключваше договори за язовири, пречиствателни станции и газови електроцентрали — не бляскави, но необходими инфраструктурни обекти. Изпълнението на подобни проекти поставяше по-скоро инженерни, отколкото естетични предизвикателства. Те изискваха също способност да се работи в райони, където непрекъснато собствеността преминаваше от публична в частна. Под натиска на Международния валутен фонд и на Световната банка страните от Третия свят приватизираха държавните активи и обикновено търсеха участници в търгове за телефонни системи, водни и енергийни мощности, железни пътища и мини. След като собствеността минеше в други ръце, се търсеха строителните услуги на компании като „Харнет“.

— Имам среща с Рос Харнет — уведоми мъжът портиера. — Името ми е Пол Янсън.

Портиерът, младеж с лунички и черна коса, кимна и се обади в офиса на председателя. Погледна посетителя без следа от любопитство. Още един белокож на средна възраст с жълта вратовръзка. Нямаше нищо за гледане.

За Янсън беше основание за гордост фактът, че рядко предизвикваше непознатите да го поглеждат втори път. Макар да беше атлетичен и як, външността му бе незабележима и не се поддаваше на описание. С набразденото си чело и късо подстригана посивяла коса изглеждаше точно на петдесет години, колкото беше. Дали на „Уолстрийт“ или на борсата, той знаеше как да остане невидим. Дори скъпият му костюм от сив камгарен плат му служеше като идеален камуфлаж в корпоративната джунгла, както зелената и черната боя, с която мажеше лицето си някога във Виетнам, му служеше като прикритие в истинската джунгла. Човек трябваше да има набито око, за да разбере, че собствените му рамене, а не подплънки изпълваха горната част на сакото му. Освен това бе нужно да прекараш известно време в компанията му, за да усетиш как тъмносивите му очи попиват всичко или тихата му ирония.

— Трябва да изчакате няколко минутки — каза му любезно портиерът и Янсън се разходи из фоайето, разглеждайки снимките по стените.

От тях личеше, че „Харнет Корпорейшън“ изгражда в момента водопроводни и водопречиствателни мрежи в Боливия, язовири във Венецуела, мостове в Саскачъуън и електростанции в Египет. Фотографиите представяха една просперираща строителна компания. И тя наистина просперираше — до неотдавна.

Вицепрезидентът по оперативните въпроси Стивън Бърт обаче смяташе, че нещата могат да вървят и по-добре. Напоследък имаше признаци за спад, които пораждаха у него известни подозрения, и той убеди Пол Янсън да се срещне с изпълнителния директор Рос Харнет. Янсън не беше много склонен да се обвързва с нови клиенти. Макар да работеше като корпоративен консултант по сигурността само от пет години, той почти веднага си създаде репутация за необикновена ефективност и дискретност, което означаваше, че търсенето на неговите услуги превишаваше и времето, с което разполагаше, и интереса му. Нямаше да се навие, ако със Стивън Бърт не бяха стари приятели. Точно като него Бърт имаше минало, което бе загърбил с влизането си в цивилния живот. Янсън не искаше да го разочарова. Затова се съгласи за срещата.

Помощничката на Харнет, сърдечна жена на около трийсет години, се появи във фоайето и след това го придружи до кабинета на Харнет. Оформлението беше модерно и пестеливо, с прозорци от пода до тавана, които гледаха на юг и на изток. Пречупена през матираната стъклена обвивка на сградата, слънчевата светлина се редуцираше до приглушен отблясък. Харнет седеше зад бюрото си и говореше по телефона, а жената застана на вратата с питащ поглед. Харнет подкани Янсън да седне с почти дружелюбно махване с ръка.

— Тогава ще трябва да предоговорим всички контракти с „Ингърсол-Ранд“ — обясняваше той някому. Беше облечен в бледосиня риза с монограм и бяла яка; ръкавите му бяха навити над едрите му ръце. — Ако не се придържат към обещаните цени, ще настояваме, че сме свободни да потърсим друг доставчик за материалите. Майната им. Анулираме договора.

Янсън се разположи в черното кожено кресло, което бе с десетина сантиметра по-ниско от стола на Харнет — необмислен детайл, който според Янсън издаваше по-скоро несигурност, отколкото власт. Янсън си погледна демонстративно часовника, преглътна раздразнението си и заразглежда наоколо. От ъгловия кабинет на Харнет на двайсет и седмия етаж се откриваше вълнуваща гледка към езерото Мичиган и центъра на Чикаго. Висок стол, издигнат под: Харнет не искаше да оставя грешното впечатление, че не е градирал равнищата.

Самият Харнет беше мъжкар, нисък на ръст, набит и имаше дебел глас. Янсън беше чувал за него, че лично инспектирал строителните обекти и общувал с работниците като с равни. Явно той се перчеше, че се е изкачил до ъгловия си кабинет, започвайки от строителната площадка. Само дето не беше съвсем вярно. Янсън знаеше, че Харнет е завършил бизнес администрация в Института по мениджмънт „Келог“ в Северозападния университет и че е специалист по финансово, а не по строително инженерство. „Харнет Корпорейшън“ изгради, като изкупи помощните й компании по време, когато те бяха закъсали за пари и цената им бе паднала неимоверно. Тъй като строителството беше бизнес, който вървеше на цикли — ту западаше, ту процъфтяваше, — Харнет беше разбрал, че с равностойни размени в подходящо време можеше да се създаде богата корпорация чрез сделки на базисни цени.

Най-после Харнет сложи слушалката върху вилката и погледна към Янсън. След като помълча няколко минути, го заговори с отегчен глас:

— Стиви казва, че се ползвате с висока репутация. Сигурно познавам някои от клиентите ви. С кого сте работили?

Янсън му хвърли скептичен поглед. Да не би да го интервюираха?

— Аз сам избирам клиентите си — Подтекстът беше, че не Янсън бе човекът, който се нуждае от препоръки, а клиентите му. — При определени обстоятелства клиентите ми биха могли да обсъждат работата ми с други. Моята политика обаче е да бъда напълно дискретен.

— С други думи, правите се на недостъпен, така ли? — въпросът прозвуча нервно.

— Моля?

— Съжалявам, но имам усещането, че просто си губим времето. Вие сте зает човек, аз също. И двамата не разполагаме с време да седим тук и да си придаваме важности. Стиви си е наумил, че корабът ни е пробит и се пълни с вода. Аз обаче знам, че не е така. Истината е, че е в природата на бизнеса да преживява успехи и неуспехи. Стиви е още много зелен, за да го осъзнае. Тази компания е създадена от собствените ми ръце. Познавам всеки офис и всеки обект в двайсет и четири страни. Преди всичко аз не съм убеден, че се нуждаем от консултант по сигурността. А освен това съм чувал, че услугите ви не са никак евтини. Моят основен корпоративен принцип е пестеливостта. Никакви излишни разходи — това е моята библия. Искам добре да ме чуете — за всяко пени, което харчим, трябва да има основание. Ако не носи печалба, просто не го харчим. Това е една от корпоративните тайни, за които не ми се ще да навлизам в подробности точно пред вас — Харнет се облегна назад като паша, който очаква да му налеят чай. — Но се чувствайте свободен да ме оборите. Казах каквото имах да казвам. Сега с удоволствие ще ви изслушам.

Янсън се подсмихна леко. Трябваше да се извини на Стивън Бърт — съмняваше се, че някога през целия му живот някой, колкото и добре да беше разположен към него, го е нарекъл „Стиви“ — явно бе станало недоразумение. Много рядко Янсън приемаше офертите, които получаваше, а от тази със сигурност не се нуждаеше. Не му оставаше друго, освен да се чупи възможно най-бързо.

— Аз наистина не знам какво да ви кажа, господин Харнет. Доколкото разбирам, при вас всичко е под контрол.

Харнет кимна, без да се усмихне, съгласявайки се с констатацията за неговата самоувереност.

— Управлявам добре смазана машина, господин Янсън — каза той със самодоволно изражение. — Операциите ни в целия свят са добре защитени, винаги са били, никога не сме имали проблеми. Нито изтичане на информация, нито дезертьорства, нито сериозна кражба. Освен това смятам, че аз съм човекът, който най-добре знае как стоят нещата, съгласен ли сте?

— Шеф, който не е наясно какво става в компанията му, не е никакъв шеф — отвърна Янсън спокойно.

— Точно така — каза Харнет. — Това имам предвид — Вторачи се в интеркома на телефонната конзола. — Вижте, препоръчаха ви горещо — искам да кажа, че Стиви изговори по ваш адрес само суперлативи и аз не се съмнявам, че сте добър в работата си. Благодаря ви, че ни посетихте и че се запознахме, но както ви казах, съжалявам, че само си загубихме времето…

Янсън забеляза, че използва местоимението „ние“ с очевидния подтекст „съжалявам, че член на мениджърския екип създаде и на двама ни неудобство“. Без съмнение на Стивън Бърт нямаше да му се размине кавгата. Янсън реши да си позволи няколко думи на раздяла, та ако ще само заради приятеля си.

— Няма нищо — каза той, изправяйки се и подавайки ръка на Харнет през бюрото. — Радвам се, че при вас всичко е наред. — Изправи глава и добави, уж между другото: — О, знаете ли, що се отнася до участието ви в тайния търг за онзи проект в Уругвай…

— Какво знаете за него? — Харнет облещи очи; жегнаха го по болното място.

— Деветдесет и три милиона, петстотин и четиридесет хиляди, така ли беше?

Харнет почервеня.

— Почакайте малко. Та аз внесох документите за търга едва вчера сутринта. Откъде, по дяволите, вие…

— Ако бях на ваше място, щях да се разтревожа, че конкурентите ви от „Сюец Лионез“ също знаят размера на сумата. Ще откриете, че предложената от тях цена е точно с два процента по-ниска.

— Какво? — Гневът на Харнет избухна като вулкан. — Стивън Бърт ли ви каза това?

— Стивън Бърт не ми е предоставял никаква информация. Все пак той се занимава с оперативните въпроси, а не със счетоводните или бизнес делата. Той въобще запознат ли е със спецификациите?

Харнет примигна два пъти.

— Не — каза той след кратка пауза. — Няма как да ги знае. Мили Боже, няма начин да са известни на когото и да било. Бяха изпратени чрез кодиран имейл от нашите главни финансисти до уругвайското министерство.

— Да, но както виждате, всичко се знае. Доколкото ми е известно, няма да ви е за първи път тази година да загубите или греша? Всъщност изгоряхте десетина пъти през последните девет месеца. Единайсет от петнайсетте ви участия бяха отхвърлени. Както казахте, това е бизнес, изпълнен с превратности.

Бузите на Харнет горяха, но Янсън продължи да говори с колегиален тон.

— Впрочем в случая с Ванкувър изиграха роля други съображения. За нещастие получиха информация от общинските инженери, че са открили примеси от гипс в бетона, използван за градежа. По-лесно се нанасяше, но отслаби издръжливостта на конструкцията. Грешката не беше ваша — вашите спецификации бяха изрядни. Знаете ли, че наетата от вас фирма подкупи строителния ви инспектор да фалшифицира доклада? Един дребен чиновник взе подкуп от някакви си пет хиляди долара, а вие влязохте вътре с проект за сто милиона долара. Не е ли смехотворно? От друга страна, извадихте лош късмет с някои от собствените си плащания под масата. Искам да кажа, че сигурно се чудите защо се провали сделката в Ла Пас…

— И защо? — попита настойчиво Харнет.

Той стоеше като вцепенен.

— Да кажем, че Рафи ви изигра. Вашият мениджър му повярва, че подкупът е стигнал до министъра на вътрешните работи. Но той въобще не е стигнал. Избрахте неподходящ посредник. Рафи Нунес извози доста компании през деветдесетте години. Повечето от конкурентите ви вече са наясно с това. Те са си умирали от смях, когато са забелязали вашия човек в „Кабана“ в Ла Пас да си пие текилата с Рафи, тъй като отлично са знаели какво ще се случи. Но поне опитахте, нали така? Ами ако ви кажа, че приходите ви през тази година са спаднали с трийсет процента? Но това са само пари, нали така казват обикновено акционерите ви?

Докато Янсън говореше, кръвта се дръпна от лицето на Харнет и то стана мъртвешки бледо.

— Да, точно така. Никой от тях не е говорил по този начин — продължи Янсън. — Всъщност част от най-големите ви акционери се оглеждат за други компании като „Вивенди“, „Кендрик“ или може би „Бехтел“, но погледнете на това откъм добрата страна. Ако си хванат пътя, поне вече няма да им берете грижата. — Той се направи, че не е забелязал как Харнет си пое дълбоко дъх. — Но аз съм убеден, че тези факти са ви известни вече.

Харнет изглеждаше зашеметен, паникьосан. По челото му изби студена пот, която пречупените през огромните матирани стъкла слънчеви лъчи осветяваха като с прожектор.

— Мамка му — измърмори той. Сега гледаше Янсън, както давещ се човек гледа спасителен сал. — Каква е цената ви? — попита той.

— Променихте мнението си?

— Кажете ми проклетата си цена — повтори Харнет. — Имам нужда от услугите ви. — Той направи опит да се усмихне, за да прикрие отчаянието си. — Стив Бърт ми каза, че сте най-добрият, и мога да се закълна, че е повече от очевидно. Преди малко само ви изпитвах. Сега ме чуйте добре, няма да си излезете от тази стая, докато не се споразумеем. Ясен ли съм? — От потта ризата му потъмня под мишниците и около яката. — Веднага трябва да сключим сделката, тук и сега.

— Не мисля така — отговори Янсън спокойно. — Току-що реших да не приема предложението. Тъй като работя сам, мога да си позволя лукса да си избирам клиентите. Но ви желая късмет. Пък и доколкото разбрах, не ви е нужен посредник, за да се преборите.

Харнет избухна в смях, който прозвуча фалшиво, и изръкопляска.

— Харесвам стила ви — каза той. — Добра тактика за преговори. Добре, добре, спечелихте. Кажете сумата.

Янсън поклати глава, усмихвайки се така, сякаш Харнет бе изрекъл нещо смешно, и се отправи към вратата. Точно преди да излезе, спря и се обърна:

— Един безплатен съвет — каза той. — _Жена ви знае._ — Щеше да е нетактично да спомене името на венецуелската метреса на Харнет, затова само добави: — Имам предвид за Каракас.

Погледна го с безизразен поглед, за да подчертае, че не прави никакви намеци, свързани с морала на Харнет. Говореше като професионалист на професионалист, изтъквайки просто една от възможностите за уязвимост.

По бузите на Харнет избиха червени петна и сякаш му се догади. Имаше вид на човек, който бе осъзнал, че не само му предстои да загуби една битка, но и като връх на всичко го очаква разорителен развод.

— Искам да обсъдим възможностите за _прехвърляне на дялове_ — извика той след Янсън.

Но консултантът вече вървеше към асансьора. Не му пукаше, че стана свидетел на падението на един самохвалко. Докато слезе във фоайето обаче, го хвана яд заради изгубеното време и напразните усилия.

В главата му прокънтя глас от миналото, от друг живот. _И в това виждаш смисъла на живота си?_ Фан Нгуен бе задавал този въпрос по хиляди начини. Беше любимият му въпрос. Янсън си представи неговите малки, умни очи, широкото грубо лице, тънките като на дете ръце. Всичко, свързано с Америка, възбуждаше любопитството на човека, който го разпитваше, с еднаква доза възхищение и отвращение. _И това дава смисъл на живота ти?_ Янсън поклати глава: Проклет да си, Нгуен.

Докато влизаше в лимузината си, която бе паркирана на улица „Диърбърн“ точно пред главния вход на сградата, той реши да тръгне незабавно към летището О'Хара. Имаше ранен полет до Лос Анджелис. Само да можеше да се отърве лесно от въпросите на Нгуен.

Две жени в униформи стояха зад гишето в Платинения салон на „Пасифика Еърлайнс“. Униформите и гишето бяха сивосини на цвят. Върху саката на жените имаше от онези еполети, към които всички авиокомпании са така привързани. Мина му през ум, че на друго място и по друго време те се полагаха като награда след продължителен опит на бойното поле.

Едната жена разговаряше с пълен мъж с провиснала гуша, разкопчан син блейзър и закопчан на колана пейджър. Метална значка, пробляскваща откъм вътрешния джоб на сакото му, подсказа на Янсън, че е инспекторът по полетите, който явно обичаше да си почива там, където гледката радва окото. Млъкнаха, щом Янсън ги доближи.

— Вашата бордова карта, моля — обърна се жената към него. Пудрата върху лицето й стигаше някъде под брадичката й, а косата й беше с цвят на месинг, който се постигаше с помощта на козметични продукти.

Янсън й подаде билета и бордовата карта, с които „Пасифика“ удостояваше своите постоянни клиенти.

— Добре дошли в Платинения клуб на „Пасифика“, господин Янсън — засия жената.

— Ще ви уведомим, когато повикат пътниците на борда — каза с тих и любезен глас другата служителка с кестеняви къдрици и сенки над клепачите в тон със синьото й сако. Покани го в салона с такъв жест, сякаш го зовеше в рая. — Настанете се удобно и си починете.

Насърчително кимване и широка усмивка. Свети Петър не би могъл да предложи нещо по-обещаващо.

Скътани между металните конструкции и съоръжения на натовареното летище, салони като Платинения клуб бяха мястото, където съвременните въздухоплавателни компании се опитваха да угаждат на клиентите си. Малките купички бяха пълни не с пресолени фъстъци, които се поднасяха на бедняците по гарите, а със скъпи ядки: кашу, бадеми, лешници, шамфъстък. Върху облицования с гранит плот за напитки бяха наредени кристални кани с нектар от кайсии и прясно изцеден портокалов сок. Върху килима от микрофибърна материя беше изобразено логото на компанията със сивосини букви, украсени с бяло и тъмносиньо. Върху кръглите маси между големите и удобни кресла бяха наредени спретнато, на купчини сгънати копия на „Интърнашънъл Хералд Трибюн“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Файнаншъл Таймс“. Върху светлинното табло се изписваха някакви неразбираеми числа и знаци, смътните символи на глобалната икономика. През жалузите на щорите се виждаше само асфалтовата настилка.

Янсън прелисти няколко вестника, без нищо да го заинтригува. Взе един брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и очите му се плъзнаха по колонката с познати войнствени метафори на страницата с борсова информация: кръвопролитие на „Уолстрийт“ след набезите на печалбари, обявили война на индекса Дау Джоунс. На спортната страница в „Ю Ес Ей Тудей“ водещото заглавие беше посветено на унизителото сгромолясване на „Рейнджърите“ пред лицето на необуздаемите „Викинги“. През това време от невидимите микрофони се разнасяха звуците на песен в изпълнение на нашумяла поппевица, саундтрак към разтърсващ филм за легендарна битка от Втората световна война. Изразходената кръв и пот беше почетена от филмовата индустрия с изразходване на пари и с графична компютърна технология.

Янсън се отпусна върху едно от тапицираните с дамаска кресла, откъдето очите му обходиха информационните гишета. Там мениджърите на компанията и останалите служители натискаха клавишите на лаптопите си и приемаха електронната поща от клиенти, служители, бъдещи клиенти, дребни чиновници и любовници. От дипломатически куфарчета се подаваха книги със съвети за маркетингов анализ от подобия на Сун Цзу, чието изкуство за водене на война бе префасонирано за нуждите на индустрията на пакетираните стоки. Изтупан, самодоволен, дързък тип, Янсън се замисли за мениджърите и служителите, които го заобикаляха. Как така тези хора обичаха мира, а в същото време идеализираха войната! За тях тайнството на войната можеше напълно безопасно да се преобрази в романтика по начина, по който хищниците се превръщат в украшения, след като ги препарират.

Понякога Янсън си мислеше, че той самият е обсебен и заблуден. Почти нямаше хищник, който да не е в списъка на изчезващите видове заедно с гордия орел. Той си даваше сметка, че сам някога бе действал като хищник — оръдие за агресия срещу силите на агресията. Янсън познаваше мнозина бивши бойци, които така бяха привикнали към дозата си от адреналин и опасности, че веднага след уволнението си ставаха наемници. Те прекарваха времето си в дебнене на врагове в Сиера Мадре с нашарени с боя автомати или по-лошо, изпълнявайки поръчки за съмнителни фирми със съмнителни намерения, обикновено в такива части на света, където най-висшият закон е бакшишът. Янсън ненавиждаше тези хора до дъното на душата си. Но понякога се питаше дали високоспециализираните услуги, които предлагаше на американския бизнес, не бяха просто по-рафинирана версия на същото нещо.

Чувстваше се самотен и в това се състоеше проблемът, а най-остро усещаше самотата си в промеждутъците на претоварения си живот, прекарвани след проверки и преди излитане в натруфени салони, предназначени за чакални. След края на този полет никой не го очакваше освен някой шофьор на лимузина с козирка на главата, който държеше бяла табелка с името му, обикновено изписано неправилно, за да го отведе при следващия корпоративен клиент, разтревожен шеф на компания от леката промишленост с централа в Лос Анджелис. Дългът бе този, който водеше Янсън от един ъглов кабинет в друг. Нямаше жена или деца, макар че за известно време бе женен и за малко да се сдобие с дете, тъй като Хелън беше бременна, когато почина.

— За да развеселиш Господа, му разкажи плановете си — обичаше да цитира тя любимата фраза на своя дядо, а за ужас тази максима изпълни предназначението си.

Янсън хвърляше по едно око на кехлибарените бутилки зад бара, чиито шарени етикети бяха алиби за забравата, която се криеше вътре. Поддържаше се в „бойна“ форма, тренираше като луд, но дори когато му предстоеше акция, си позволяваше да удари едно-две питиета. С какво щеше да му навреди?

— Търси се Ричард Александър — се чу носов глас по високоговорителя. — Пътникът Ричард Александър. Моля, явете се на някое от гишетата на „Пасифика“.

Обичайната врява на всяко летище, но извади Янсън от унеса му. Ричард Александър беше оперативният псевдоним, който често бе използвал много отдавна. Сепна се и тъкмо си помисли, че е случайно съвпадение, веднага осъзна, че едновременно с гласа по високоговорителя дочу мобилния си телефон от вътрешния джоб на сакото. Доближи слушалката на нокиата до ухото си и натисна бутона.

— Да?

— Господин Янсън? Или предпочитате господин Александър? — каза женски глас, който звучеше напрегнато, отчаяно.

— Кой е? — попита тихичко той.

Изненадата го вцепени, поне в началото, но почти веднага се съвзе.

— Ако обичате, господин Янсън. Трябва спешно да се срещнем, веднага.

Начинът, по който произнасяше звуците, говореше за две неща — че не е родена тук и че е добре образована. А околният шум подсказваше дори повече.

— Кажете още нещо.

Последва пауза.

— Кога ще се видим?

Янсън натисна бутона и прекрати връзката. Усети как кожата му настръхва под врата. Съвпадението между повикването и телефонното обаждане, уточнението, че срещата трябва да стане незабавно, му подсказа, че човекът, отправил молбата, трябва да е наблизо. Шумът в слушалката затвърди подозрението му. Очите му започнаха да скачат от човек на човек, а едновременно с това се мъчеше да се досети кой би могъл да го търси по този начин.

Ами ако беше капан, заложен от стар непрощаващ враг? Не бяха малцина онези, които биха се почувствали удовлетворени от смъртта му. За неколцина дори жаждата за мъст не би била лишена от основания. И все пак подобна възможност бе слабо вероятна. Не беше на терена. Не отвличаше тайно „дезертьор“ от ВКР* против волята му от Дарданелите през Атина към чакаща фрегата, заобикаляйки законните канали на граничния контрол. Намираше се на летище О'Хара, за Бога. А може би по тази причина му поискаха среща. Хората като че ли се чувстваха безопасно на летищата, фрашкани с метални детектори и униформена охрана. Можеше да се окаже хитър ход, нечий опит да се възползва от измамното усещане за сигурност. А на едно летище, където дневно минаваха хиляди пътници, сигурността наистина беше илюзия.

[* Военното контраразузнаване на армиите от бившия съветски блок. — Бел. прев.]

След като обмисли всички възможности, бързо ги отхвърли. До дебелото стъкло, което гледаше към пистата, седеше блондинка, която четеше нещо върху екрана на лаптоп, а мобилният й телефон бе сложен отстрани до нея. Янсън огледа добре и установи, че не беше свързан с никаква слушалка. Друга жена до входа разговаряше оживено с някакъв мъж, чиято брачна халка бе оставила следа от по-бледа ивица кожа върху иначе загорялата му ръка. Очите на Янсън продължаваха да търсят, докато няколко секунди по-късно я видя, жената, която току-що се бе обадила.

В отдалечения ъгъл на салона седеше жена на средна възраст, която държеше клетъчен телефон до ухото си. Изглеждаше привидно спокойна. С побеляла и изтощена коса и издокарана в тъмносин костюм на „Шанел“ с дискретни седефени копчета. Да, беше сигурен, че това е тя. Но не можеше да е сигурен за намеренията й. Дали беше убийца, или част от банда похитители? Това бяха само две от стотиците възможности, които той трябваше да обмисли. Стандартна тактическа процедура, усвоена през дългите години, прекарани на терена.

Янсън скочи на крака. Налагаше се да смени местоположението си. Основно правило. Трябва спешно да се срещнем, веднага — бе казала жената. Дори да приеме, той щеше да определи условията. Тръгна бавно към изхода на ВИП салона. Грабна картонена чаша, докато минаваше покрай мястото, където стояха каните с вода за пиене. Доближи гишето за проверка на пътниците, държейки пред себе си чашата, сякаш беше пълна. След това се прозя, притвори леко очи и се блъсна в едрия инспектор, който отстъпи няколко крачки.

— Толкова съжалявам — измънка Янсън, поглеждайки уморено. — О, Боже, нали не ви полях? — Ръцете му бързо опипаха сакото на мъжа. — Не съм ви намокрил, нали? Наистина съжалявам.

— Няма нищо — отвърна нервно инспекторът. — Но внимавайте как ходите. На това летище има много хора.

— Вече не знам в кой часови пояс съм попаднал. Толкова съм уморен — каза Янсън със съответния вид на изтощен от летене пътник. — Чувствам се като развалина.

Докато Янсън излизаше от салона и се отправяше по пешеходния коридор към салон „Б“, клетъчният му телефон отново звънна, което не го учуди.

— Мисля, че не ме разбрахте. Става дума за нещо наистина спешно — каза гласът.

— Правилно — тросна се Янсън. — Наистина не разбирам. Защо не ми обясните?

Докато вървеше по коридора за пътниците, забеляза, че той се отклонява към отделена зона, където откри и предполагаемата метална врата с табелка ЗАБРАНЕНО ЗА ПЪТНИЦИ.

— Не мога по телефона — отвърна гласът след кратка пауза. — Но съм тук, на летището, и можем да се срещнем…

— В такъв случай ми звъннете отново след една минута — прекъсна я Янсън, слагайки край на разговора.

Натисна бравата на металната врата с лакът и се намъкна вътре. Оказа се тясна стаичка с електротабла и дисплеи, на които се отчитаха данните за потребяваната енергия за отоплението на летището и за охладителната система, намираща се на изток от терминала. Върху поставка с куки бяха закачени шапки и якета за работа на открито.

Трима служители в тъмносини униформи седяха около малка метална маса и пиеха кафе. Явно бе прекъснал разговора им.

— Какво правите тук? — викна единият на Янсън, когато вратата тракна зад гърба му и се затвори. — Не може да влизате тук.

— Това не е тоалетна — промърмори другият.

Янсън се усмихна спокойно:

— Сигурно няма да ви хареса, момчета. Но познайте какво? — Той извади значката на служител от компанията, която беше свил от едрия инспектор в салона. — Поредната проверка на служителите дали използват наркотици. Така поне пише в заповедта на шефа. Няма да е зле да напълните чашките с урина. Извйнявам се за неудобството, но затова ви плащат големи заплати, нали така?

— Какви са тия простотии — възмути се третият мъж и направи физиономия на отвращение.

Беше почти напълно оплешивял с изключение на посивялата ивица коса над тила и с молив зад едното ухо.

— Вдигайте си задниците, момчета — викна им Янсън. — Следваме този път изцяло нова процедура. Екипът ми е на втори вход в салон „А“. Не ги карайте да чакат. Когато се изнервят, правят грешки с пробите, ако следите мисълта ми.

— Пълни простотии — каза отново плешивият.

— Да не искате да напиша доклад, че член на Асоциацията на въздушния транспорт протестира и/или се опитва да се измъкне от проверката за наркотици? Ако не искате тестът ви да е положителен, веднага се измитайте оттук, веднага.

— Отивам — измърмори плешивият не толкова самоуверено. — Вече съм там.

Тримата мъже бързо излязоха от стаята, възмутени и вкиснати, зарязвайки чашите с кафе и измервателните уреди. Щяха да се бавят най-малко десет минути, докато стигнат до салон „А“. Погледна си часовника и отброи оставащите няколко секунди, когато телефонът звънна отново.

Жената бе изчакала да мине точно една минута.

— Има бюфет близо до гишето за билети — каза й Янсън. — Ще се срещнем там. Масата в левия ъгъл в дъното. До скоро.

Свали сакото си, навлече тъмносиньо яке, нахлупи една от шапките и зачака. След трийсет секунди жената с побелялата коса се появи.

— Хей, скъпа — извика я той, след което с бързо движение на ръката я хвана през кръста, запуши устата й с длан и я издърпа в служебната стаичка, която сега бе празна.

Янсън бе установил, че наоколо няма никой, който да ги види. Дори да имаше, щеше да си помисли, че става дума за любовна прегръдка.

Жената беше стъписана и уплашена, но дори не направи опит да извика, демонстрирайки професионално самообладание, което съвсем не успокои Янсън. След като затвори вратата, Янсън безцеременно й посочи единия от столовете.

— Отпуснете се — каза той.

Жената, която изглеждаше нелепо елегантна в работното помещение, се настани върху един от сгъваемите тръбни столове. Янсън остана прав.

— Не изглеждате така, както си ви представях — каза тя. — Не изглеждате като… — Долавяйки открито враждебния му поглед, тя реши да не довършва изречението. — Господин Янсън, наистина нямаме време за подобни неща.

— Не изглеждам като какво? — попита той, хващайки се за думите й. — Не знам за коя се мислите, но нямам никакво намерение да се придържам към протокола. Няма да ви питам откъде знаете номера на мобилния ми телефон, нито как сте научили за мен онова, което смятате, че сте научили. Но се надявам, докато сме тук, да разбера всичко, което ме интересува.

Дори да беше най-обикновена гражданка, която търсеше услугите му, начинът, по който влезе във връзка с него, беше напълно неподходящ. А използването на една от легендите му, макар и отдавна изоставена, беше грубо нарушение.

— Разбрах ви, господин Янсън — каза тя. — Съгласна съм, че не биваше да действам по този начин. Трябва да ми простите…

— Трябва ли? Вие така мислите.

Той пое въздух и долови парфюма й. Очите им се срещнаха и гневът на Янсън се уталожи, след като забеляза изражението на безпокойство и непоколебимостта, която излъчваха сивосините й очи.

— Както ви казах, разполагаме с много малко време.

— Аз разполагам с всичкото време на света.

— Но това не важи за Питър Новак.

_Питър Новак._

Името предизвика у него изненада, каквато беше и целта. Прочут унгарски финансист и филантроп, Новак бе удостоен предната година с Нобеловата награда за мир заради ролята му на посредник при решаването на различни конфликти в света. Новак беше основател и директор на фондацията „Свобода“, чиято дейност бе насочена към разпространяване на демокрацията от Запад на Изток — голямата страст на Новак, — с представителства из цяла Източна Европа и в редица развиващи се страни. Янсън обаче имаше лични причини да помни Питър Новак. Той имаше огромен дълг към този човек, толкова огромен, че понякога носеше чувството си за благодарност като бреме.

— Коя сте вие? — попита Янсън.

Сивосините й очи се втренчиха в него.

— Казвам се Марта Ланг и работя за Питър Новак. Мога да ви покажа служебна карта, ако това ще помогне.

Янсън поклати бавно глава. Служебната й карта щеше само да я идентифицира като старши служител във фондацията. _Работя за Питър Новак_ — му каза тя, а от простотата, с която изрече тези думи, Янсън веднага разбра какъв тип човек е. Тя беше довереникът, дясната му ръка, помощничката. Всяка важна клечка имаше до себе си такъв човек. Хората като нея предпочитаха да стоят в сянка, макар да притежаваха огромна, макар и косвена власт. От името и слабия й акцент му стана ясно, че беше унгарка като шефа си.

— Какво искате да ми кажете? — попита Янсън с присвити очи.

— Само това, че има нужда от помощ. Както вие някога. В Бааклина — Марта Ланг произнесе името на прашния град, все едно че беше изречение, параграф, алинея. За Янсън беше точно това.

— Не съм забравил — каза й той тихо.

— В такъв случай всичко, което трябва да знаете, е, че Питър Новак се нуждае от помощта ви.

Тя изрече само няколко думи, но бяха точните. Янсън дълго я гледа в очите.

— Къде е?

— Може да изхвърлите бордовата карта. Нашият самолет е на пистата и има разрешение за незабавно излитане. — Тя стана, отчаянието й даде сили и й помогна да се съвземе. — Трябва да тръгваме. С риск да се повторя, няма време.

— Аз пък ще рискувам да повторя въпроса си. Къде?

— Това, господин Янсън, е въпрос, на който вие ще отговорите.

ВТОРА ГЛАВА

Докато я следваше по оградените с первази алуминиеви стъпала към самолета „Гълфстрийм“ на Новак, мерна надпис, изписан с бели букви в курсив, които контрастираха ярко върху тъмносиния емайл на корпуса: _Шок кичи шокра меди_.

Беше на унгарски език, напълно неразбираем за него.

На пистата шумът беше нетърпим. Свистенето на вентилационните системи се наслагваше върху бученето на двигателите. След като вратата на кабината се затвори, изведнъж се възцари тишина, все едно че попаднаха в шумоизолирана камера.

Самолетът беше приятно обзаведен, без излишно разточителство, предназначен за човек, за когото цената не беше от значение, както не беше от значение и луксът. Интериорът беше най-обикновен. Кожените седалки с ръкохватки бяха огромни, каквито имаше по клубовете, разположени от двете страни на пътеката. Някои бяха обърнати една срещу друга с ниски, закрепени с винтове за пода маси помежду им. Четирима мъже и жени с мрачни лица, явно от екипа на Марта Ланг, бяха заели вече местата си в задната част на самолета.

Марта му махна да седне срещу нея пред кабината, след което вдигна вътрешния телефон и измърмори няколко думи. Янсън долови съвсем слабо шума от двигателите, които набираха обороти, докато самолетът потегляше. Шумоизолацията бе необикновена. Херметическа преграда ги отделяше от пилотската кабина.

— Какво означава надписът на фюзелажа?

— „И най-малките неща могат да допринесат за големите.“ Унгарска поговорка и любимото мото на Питър Новак. Мисля, че можете да се досетите защо.

— Не може да се каже, че е забравил откъде произхожда.

— За добро или зло, Унгария го е направила това, което е. А Питър не е от хората, които забравят своя дълг — каза тя и го изгледа многозначително.

— Нито пък аз.

— Знам това — отвърна тя. — Затова разчитаме на вас.

— Ако има задача за мен, предпочитам да разбера веднага, и то от него.

— Ще трябва да се задоволите с мен. Аз съм заместник-директорът на фондацията и работя за него от дълги години.

— Не поставям под съмнение вашата лоялност към работодателя ви — каза студено Янсън. — Хората на Новак са известни с предаността си към него.

Няколко реда по-назад членовете на екипа й разглеждаха някакви карти и диаграми. Какво ставаше? Обземаше го все по-голямо безпокойство.

— Разбирам какво искате да кажете и бяхте така любезен да изречете. Хора като мен често ги смятат за заслепени от вяра фанатици, съзнавам това. Аз ви моля обаче да приемете, че ние не храним никакви илюзии, никой от нас. Питър Новак е само един простосмъртен. Той е най-обикновен човек и както казвате вие, американците, ще гушне един ден букета. Знаем това най-добре от всеки друг. Това не е религия. Това е призвание. Представете си, че най-богатият човек, когото познавате, е и най-умният, и най-милият човек, когото познавате. Ако искате да разберете защо изисква лоялност, ще ви кажа — защото му пука, при това му пука повече, отколкото на всеки друг. Той иска да остави света по-добро място, отколкото го е заварил. Може да го наречете суетност, ако желаете, но дори да е така, това е вид суетност, от която всички се нуждаем. И от точно такъв вид визия.

— „Проницателен“ бе определението, което му даде Нобеловият комитет.

— Отнасям се с резерви към тази дума. Това е обезценена монета. Всяка статия във „Форчън“ обявява някой кабелен титан или производител на безалкохолни напитки за „проницателен“. Но фондацията „Свобода“ е визията на Новак и само негова. Той вярваше в направляемата демокрация още докато идеята изглеждаше като илюзорна мечта. Той вярваше, че гражданското общество може да бъде възстановено в онези части на света, където тоталитаризмът и конфликтите са го лишили от съдържание. Преди петнайсет години хората му се присмиваха, когато говореше за тази своя мечта. Кой ще му се присмее сега? Никой не му помогна — нито САЩ, нито ООН, но това не му попречи. Той промени света.

— Няма съмнение — отвърна Янсън със сериозен тон.

— Аналитиците от Държавния департамент изготвиха обемисти доклади за „старите етнически вражди“, конфликти и гранични спорове, които никога не можели да се решат, и настояваха, че било безсмислено да се правят опити за това. Но той опита. И постигна успехи. Той допринесе за мира в райони, където никога не го е имало или поне никой не си спомня да го е имало.

Марта Ланг се задави и спря да говори. По всичко личеше, че не беше свикнала да излага чувствата си и Янсън й направи услугата да заговори, докато тя възстанови самообладанието си.

— Аз съм последният човек, който би оспорил думите ви. Работодателят ви е личност, която се бори за мир заради самия мир и за демокрация заради самата демокрация. Всичко това е вярно. Но е вярно, че богатството му надвишава брутния вътрешен продукт на много от страните, с които има взаимоотношения.

Ланг кимна.

— Оруел казва, че светците трябва да бъдат смятани за виновни до доказване на противното. Новак доказа нееднократно какъв човек е. Човек на всички времена и на всички райони. Трудно е да си представим света без него.

Тя го погледна и той забеляза, че очите й са зачервени.

Марта Ланг си пое дълбоко дъх, сякаш онова, което се канеше да изрече, щеше да й причини физическа болка.

— Той е пленник на бунтовниците в Кагама. Нуждаем се от вас да го освободите. Доколкото знам, вашите хора му викат „измъкване“. Иначе ще умре там, където е — в Анура.

Анура. Пленник на Фронта за освобождение на Кагама. Още една причина, без съмнение главната причина, да потърсят именно него за работата. Анура. Място, за което мислеше почти всекидневно от пет години. Неговият личен ад.

— Започвам да схващам — каза Янсън, а устата му пресъхна.

— Преди няколко дни Питър Новак пристигна на острова, за да се опита да посредничи за мир между бунтовниците и управляващите. Имаше множество обнадеждаващи признаци. От ФОК казаха, че смятат Питър Новак за честен посредник и се съгласиха да организират среща в провинция Кена. Делегацията на бунтовниците прие много от предложенията, които в миналото те отхвърляха изцяло. А трайно споразумение за прекратяване на терора в Анура би било огромно постижение. Мисля, че вие разбирате това по-добре от всеки друг.

Янсън не отговори нищо, но сърцето му започна да бие лудо.

_Домът им, обзаведен от посолството, се намираше в кимионовата градина в столицата Калиго в район, където все още растяха дървесните видове, с които в миналото са били покрити тези земи. Листата шумоляха от утринния бриз и птичките пееха. Той обаче се събуди от тихата кашлица и водната струя в банята. Хелън се появи, енергично миейки зъбите си._

— _Защо не си останеш днес вкъщи? — каза й той._

_Тя поклати глава._

— _Нарича се сутрешно неразположение по причина, която ти е известна, скъпи — отвърна тя с усмивка. — Изчезва като утринната роса._

_След това се приготви, за да отиде на работа в посолството. Когато се усмихваше, го правеше с цялото си лице: суетата, с бузите, с очите — особено очите… Образите изпълниха съзнанието му: Хелън се облича за работа, за да чете докладите на Държавния департамент. Синя ленена пола. Бяла копринена блуза. Хелън отваря широко прозорците на спалнята и вътре нахлува сутрешният тропически въздух с дъх на канела, манго и жасмин. Лицето й сияе с чипия си нос и ясносини очи. В горещите нощи на Калиго Хелън разхлаждаше тялото му. На фона на кадифената й кожа неговата беше грапава и груба._

— _Вземи си един ден почивка, любов моя — настоя той._

_А тя му отвърна:_

— _Няма нужда, скъпи. Може да им липсвам, може и да не им липсвам, но и при двата случая няма да е добре._

_Целуна го по челото, преди да излезе. Защо не го послуша? Защо?_

_Анура, остров в Индийския океан с размерите на Западна Вирджиния, имаше население от дванайсет милиона и беше благословен с рядка природна красота и богато културно наследство. Янсън работеше там от осемнайсет месеца. Ръководеше разузнавателен екип, чиято задача бе да анализира нестабилната политическа обстановка и да разкрие дали някакви външни сили не подклаждат вълненията, тъй като от десетилетие и половина това райско кътче бе разтърсено от дейността на една от най-опасните терористични организации в света, Фронта за освобождение на Кагама. Хиляди млади мъже под влиянието на човека, когото наричаха Халифа, носеха на вратовете си кожени каишки с отровни капсули. Те символизираха готовността им да умрат в името на каузата. Халифа имаше особена слабост към самоубийствените атентати. Няколко години по-рано на политически митинг с участието на министър-председателя на Анура атентаторка камикадзе — младо момиче с огромно количество експлозиви със сачмени лагери около тялото си, прикрити от нейното сари — остави дълбок отпечатък върху историята на острова. Премиерът загина заедно с повече от хиляда участници в митинга. След това започнаха бомбените атентати с камиони в центъра на Калиго. Един от взривовете унищожи Международния търговски център на Анура. Друг, извършен с камион, превозващ уж експресна поща, донесе смърт на десетина членове на американското посолство в Анура._

_Сред тях беше и Хелън. Поредната жертва на безумното насилие. Не бяха ли две всъщност? Ами детето, което двамата очакваха с такава обич?_

_Почти парализиран от мъка, Янсън поиска достъп до подслушвателните устройства на Националната служба за сигурност, включително до подслушваните телефонни разговори между бунтовническите лидери. Дешифрираните разговори, преведени на английски, не пасваха с интонацията и контекста на разменените реплики. Живият диалог не можеше да се замени с черните букви върху бялата хартия. Но екзалтираният тон по време на разговорите не остави никакво съмнение. Атентатът срещу посолството бе нещо, с което Халифа се гордееше._

_Хелън, ти беше моето слънце._

В самолета Марта хвана китката на Янсън.

— Съжалявам, господин Янсън. Съзнавам много добре болката, която ще ви причини това.

— Разбира се, че сте наясно — каза Янсън с безизразен глас. — Отчасти това е причината, поради която сте избрали мен.

Марта продължи да го гледа в очите.

— Питър Новак ще умре. Конференцията в провинция Кена не е нищо друго освен капан.

— Било е безумие, ако трябва да сме точни — тросна се Янсън.

— Наистина ли? Естествено светът отказа да се намеси с изключение на онези, които тайно насърчават насилието. Но за Питър няма нищо по-лошо от пораженчеството.

Янсън я стрелна гневно.

— ФОК призовава за унищожаване на Република Анура. Лидерите му заявяват, че вярват в благородството на революционното насилие. Как е възможно да се преговаря с подобни фанатици?

— Причините са банални. Както обикновено. Първоначалният план беше Анура да има федеративно управление, за да се даде по-широка автономия на провинциите. Идеята беше да се задоволят исканията на Кагама за самоуправление, като едновременно с това се гарантира гражданска защита на анурийците. Би било в интерес и на двата народа. В това има здрав разум. А Питър неведнъж е доказвал, че здравият разум понякога надделява.

— Трудно ми е да определя дали това е героизъм или арогантност.

— А лесно ли се разграничава разликата между двете?

Янсън замълча за миг.

— Просто дайте на копелетата онова, което искат — каза той накрая с тих глас.

— Не искат нищо — отвърна Ланг. — Приканихме ги да кажат цената, за да освободят Питър. Отказаха дори да го обмислят. Не е нужно да споменавам колко рядко се случва подобно нещо. Тези хора са фанатици. Получаваме от тях все един и същ отговор: че Питър Новак е осъден на смърт за престъпления срещу колониалните народи и че присъдата е „окончателна“. Чували ли сте за сунитския свещен празник Айд ал-Кабир?

— Да, на този ден почитат саможертвата на Авраам.

Ланг кимна.

— Овенът в магарешките бодли. Халифа казва, че тази година ще го отпразнуват, като принесат в жертва Питър Новак. Ще го обесят на Айд ал-Кабир. Този петък.

— Но защо? Защо, за Бога?

— Защото — отговори Ланг, — защото го смятат за агент на неоколониализма. Така казват от ФОК. Защото по този начин ФОК ще получи много по-голяма гласност, отколкото е постигнал през последните петнайсет години чрез бомбените атентати. Защото човекът, когото наричат Халифа, се е научил да използва тоалетната отскоро. Кой, по дяволите, знае защо? Въпросът изисква разум, какъвто тия терористи не притежават.

— Мили Боже — каза Янсън, — ако се опитва да възвеличае себе си по този начин, каквато и да е причината, защо не я разгласил все още? Защо медиите не са надушили нищо?

— Хитър е. Изчаквайки първо да постигне целите си, а после да ги обяви, той предотвратява международния натиск. Същевременно знае, че ние не бихме посмели да разгласим тази история, тъй като така ще пресечем възможността за намиране на решение чрез преговори, колкото и да е далечна.

— А от какъв зор една голяма държава се нуждае от натиск, за да се намеси? Всъщност аз все още не разбирам за какво ми говорите. Сама казахте, че той е човек на всички народи. Да приемем, че Америка е единствената свръхсила. Защо не сте се обърнали към Вашингтон за помощ?

— Това бе първото нещо, което направихме. Те ни доставиха информация. След това се извиниха и обясниха, че не могат да предложат никакво официално съдействие.

— Смаян съм. Смъртта на Новак може да доведе до дестабилизиране на редица райони, а едно от нещата, по които Вашингтон наистина си пада, е стабилността.

— Освен това да опазва живота на американските граждани. Държавният департамент смята, че всяка намеса, която може да се свърже по някакъв начин със САЩ, ще заплаши живота на десетки американци в районите под контрола на бунтовниците.

Янсън не отговори нищо. Той много добре знаеше как се стига до подобни изводи. Сам бе участвал в тази процес.

— Както обясниха, имало и други… _усложнения_. — Марта изрече думата с неприкрито отвращение. — Саудитците например, които са съюзници на Америка, от години подкрепят ФОК тихомълком. Не че го правят с голямо въодушевление, но ако не подпомагат потисканите мюсюлмани от района на Индийския океан, им пада авторитетът в ислямския свят. Да не говорим за случая с Дона Хедърман.

Янсън кимна.

— Студентката по антропология от Колумбийския университет. Правеше изследвания в Североизточна Анура. Което беше едновременно глупаво и дръзко. Бунтовниците я хванаха и я обвиниха, че е агентка на ЦРУ.

— Държат я в плен от два месеца. От нея няма никаква вест. САЩ не са си помръднали пръста. Не желаели да „усложняват и без това сложната ситуация“.

— Започвам да схващам. След като Съединените щати отказват да се намесят в защита на една американска гражданка…

— Как ще погледне на това светът, ако изпратят спасителен екип за някакъв си унгарски милиардер? Да. Не го казаха така открито, но това бе подтекстът. Пробутаха формулировката „политически нецелесъобразно“.

— И вие изложихте всички очевидни контрааргументи…

— И някои не съвсем очевидни. Без никакви задръжки. С риск да се покажем нахални. Трябва да ви кажа, че обикновено постигаме целта си. Не и този път. Тогава решихме да пробваме по друг начин.

— Нека се сетя сам. Решили сте да действате тайно. И тогава сте влезли в неофициални контакти и някой ви е споменал за мен — каза Янсън.

— Многократно. Неколцина високопоставени служители в Държавния департамент и в Централното разузнавателно управление ви препоръчаха горещо. Вие сте агент на свободна практика с международни връзки в областта, в която работите. Според бившите ви колеги в Отдел за консулски операции Пол Янсън е „най-добрият за всякаква работа“. Мисля, че това бяха думите им.

— Сегашно време е неподходящо. Казали са ви, че се оттеглих. Но се чудя дали са ви казали защо.

— Важното е, че в момента сте агент на свободна практика — прекъсна го тя. — Пътищата ви с Консулски операции са се разделили преди пет години.

Янсън поклати глава.

— Изпадайки в смешното положение, при което казваш на някого довиждане на улицата, а след това установяваш, че сте в една посока.

Раздялата му с Консулски операции му струваше повече от десет мъчителни разговора, някои от които минаха в благоприличен тон, други определено бяха неприятни, а някои — направо бурни. Никога нямаше да забрави срещата си със заместник държавния секретар Дерек Колинс. Официално той беше директор на Бюрото за разузнаване и анализи на Държавния департамент, но в действителност ръководеше неговия таен Отдел за консулски операции. Много ясно си представяше как Колинс сваля бавно очилата си с черни рамки и се почесва по носа.

— Мисля, че те съжалявам, Янсън — каза му Колинс. Никога не съм си представял, че мога да го изрека. Та ти си „робот“, Янсън. Ти си човекът, който има парче гранит на мястото, където се предполага, че е сърцето. А сега твърдиш, че си отвратен от онова, което вършиш най-добре. Къде, по дяволите, е логиката? Все едно майстор сладкар да намрази сладкото. Или пианист да се отврати от музиката. Янсън, насилието е областта, в която те бива най-много. А сега ми разправяш, че те отвращава.

— Не очаквам да ме разбереш, Колинс — отвърна му той. — Приеми го така — сърцето ми не го желае.

— Ти нямаш сърце, Янсън — очите на заместник държавния секретар бяха ледени. — Затова си толкова добър в нещата, които правиш. По дяволите! Затова си онова, което си.

— Може би. А може би не съм този, за когото ме смяташ.

Последва кратък лаещ кикот.

— Не мога да се изкачвам по корабно въже. Не мога да пилотирам бомбардировач. Получавам морска болест от инфрачервен перископ. Но познавам хората, Янсън. Това ми е работата. Казваш, че ти призлява от убийства. Аз обаче ще ти кажа следното. Един ден ще разбереш, че те са единственото нещо, което те кара да се чувстваш жив.

Янсън поклати глава. Намекът го вбеси, напомни му защо трябва да напусне и го накара да се замисли защо не го е направил дълго преди това.

— И какъв тип човек… — започна той, след това млъкна, овладя се, пое дълбоко дъх и продължи: — Какъв тип човек е онзи, който трябва да убива, за да се усеща жив?

Очите на Колинс сякаш пронизваха плътта му.

— И аз искам да те питам същото, Янсън.

Сега, в самолета на Новак, Янсън повдигна същия въпрос.

— Какво знаете за мен?

— Както предполагате, господин Янсън, бившите ви работодатели ни обясниха, че имате недовършена работа с бунтовниците от Кагама.

— Това ли бе изразът, който използваха? „Недовършена работа“?

Тя кимна.

_Парчета от дрехи и от кости, няколко счупени ребра, разхвърляни наоколо. Това беше останало от неговата любима. Другото: „смесени останки“, както се изразиха съдебните специалисти. Купчина смърт и разрушение, кръв и части от телата на жертвите, които не могат да се идентифицират и съединят. И в името на какво?_

_В името на какво?_

— Така да бъде — каза Янсън след кратка пауза. — Тези хора не притежават души.

— Освен това те разбраха, че името ви не е съвсем непознато за нас.

— Заради Бааклина?

— Елате — изправи се Марта. — Ще ви запозная с моя екип. Четирима мъже и една жена, които са тук, за да ви помогнат с каквото могат. Ако се нуждаете от информация, те ще ви я дадат или ще знаят как да я получат. Имаме досиета с информация, прехваната от разузнаването, и всичко, до което успяхме да се доберем за краткото време, с което разполагахме. Карти, схеми, архитектурни планове и реконструкции. Всичко е на ваше разположение.

— Само едно нещо — каза Янсън. — Знам причините, поради които се обръщате към мен за помощ, и аз не мога да ви откажа. Но замисляли ли сте се, че по същите причини може да се окаже, че аз съм най-неподходящият човек за работата?

Марта го изгледа студено, но не продума нищо.

Халифа, облечен в искрящо бяла роба, вървеше през Голямата зала, огромен атриум на втория етаж в източното крило на Каменния дворец. Всички следи от кървавата баня бяха изличени или почти всичките. Сложните геометрични фигури върху настилката на пода бяха нарушени от бледо петно върху мозайката, където явно кръвта бе преседяла твърде дълго, за да може да се изчисти.

Седна в центъра на продълговатата маса и му поднесоха чай, отгледан в Кена. От двете му страни стояха прави хората от личната му охрана. Яки и обикновени мъже, с бдителни погледи, които му служеха от години. Делегатите на Кагама — седмината мъже, които бяха участвали в преговорите, организирани от Питър Новак — бяха повикани и щяха да пристигнат всеки момент. Те бяха изпълнили дълга си. Бяха показали признаци на умора от борбата, бяха признали „новите реалности“ и бяха приспали натрапчивия магнат и представителите на правителството с приказки за „отстъпки“ и „компромиси“.

Всичко беше изпълнено според плана от седмината достолепни възрастни мъже на Кагама, на които движението гласува доверие да представляват Халифа.

— Сахиб, делегатите пристигнаха — съобщи младият вестоносец, гледайки в земята, докато доближаваше.

— Остани, за да видиш и после да разкажеш на останалите какво ще се случи в тази красива зала — отвърна му Халифа.

Беше заповед и той трябваше да я изпълни.

Огромните махагонови врати се отвориха в дъното на Голямата зала и седмината мъже влязоха. Те сияеха от вълнение в очакване на благодарността, която щеше да им изкаже Халифа.

— Ето ги мъжете, които преговаряха така вещо с представителите на Република Анура — каза Халифа с висок, ясен глас. Той стана. — Почитани служители на Фронта за освобождение на Кагама.

Седмината мъже се поклониха скромно.

— Това бе наш дълг — каза най-възрастният, чиято коса сивееше, но очите му блестяха. Гласът му трепереше. — Ти си повелителят на нашите съдби. Онова, което сторихме, бе само…

— Тишина! — прекъсна го Халифа. — Почитани членове на Фронта за освобождение на Кагама, които предадоха нашето доверие. — Погледна към членовете на охраната си. — Вижте тези предатели със самодоволни усмивки, които нямат и капка срам. Те биха продали съдбините ни за канче каша! Никога не са били упълномощавани да правят това, което се опитаха да сторят. Те са лакеи на републиканските потисници, изменници на свещената кауза на Аллах. Всеки път, когато вдишат от въздуха на тая земя, нанасят обида на Пророка, _салла Аллаху алейхи уа селлама_.

С крайчеца на показалеца си той даде знак на хората от своята гвардия да изпълнят инструкциите му. На протестите и молбите на делегатите за милост бе сложен край с един автоматичен откос. Телата им се сгърчиха на пода. Върху белите им туники избиха кървави петна. Докато изстрелите отекваха в залата със звука рат-та-та на празнични фойерверки, неколцина от делегатите нададоха писъци на ужас, преди да издъхнат и да се проснат един върху друг като отсечени дървета.

Халифа беше разочарован: държаха се като уплашени девици. Бяха добри мъже. Как можаха да умрат без достойнство? Халифа потупа един от пазачите си по рамото.

— Мустафа — каза му той, — почисти веднага.

Те вече бяха разбрали какво става, ако кръвта остане на пода твърде дълго. Сега Халифа и заместниците му бяха господари на двореца. Трябваше да се грижат за него.

— Слушам — отвърна младежът, поклони се дълбоко, придържайки кожената си висулка с пръсти. — Веднага.

Халифа се обърна след това към най-възрастния член на свитата си, човек, на когото винаги можеше да разчита да го осведомява за всичко, което става наоколо.

— Какво прави нашият овен в кошарата?

— Сахиб?

— Как се приспособява затворникът към новото си жилище?

— Не много добре.

— Не позволявайте да умре! — каза Халифа строго. — Да остане жив. — Той постави чашата с чая на масата. — Ако умре предварително, няма да можем да го обезглавим в петък. Много ще се разочаровам.

— Ще се погрижим за него. Церемонията ще се състои, както наредихте. До най-малката подробност.

Имаше смисъл в малките неща, включително в смъртта на малките хора като делегатите. Дали тези мъже успяха да разберат каква полза щеше да принесе смъртта им? Дали оцениха любовта, която бе задвижила градушката от куршуми? Халифа им беше искрено благодарен за саможертвата. А тази саможертва не можеше да се избегне, тъй като ФОК беше изпратил съобщение, в което осъждаше преговорите като заговор срещу Кагама, както и участниците в тях като предатели. Делегатите трябваше да умрат, за да се придаде достоверност на съобщението. Не можеше да им обясни това предварително, но се надяваше поне някои от тях да са го осъзнали, преди да издъхнат.

Беше част от плана. Екзекутирането на Питър Новак, ликвидирането на делегатите щеше да укрепи решимостта на Кагама за пълна и безусловна победа. И да разколебае всякакви външни натрапници, агенти на неоколониализма, прикрити зад хуманитарни лозунги, да търсят „умерени“ или „прагматици“ сред хората от Фронта и така да подкопаят устрема на правоверните. Подобни половинчати мерки, временни компромиси бяха обида към самия Пророк и към хилядите загинали за Кагама! Никакви отстъпки! Щяха да падат само главите на предателите.

Така светът щеше да научи, че Фронтът за освобождение на Кагама не се шегува, че исканията му трябва да се приемат с уважение, а думите му — със страх.

Кръвопролитие. Жертвоприношението на една жива легенда. Как иначе да накарат света да ги чуе?

Знаеше, че посланието му ще стигне до когото трябва в Кагама. Световните медии бяха друго нещо. За отегчените зрители на Запад само забавленията имаха стойност. А борбата за национално освобождение не беше забавление. Халифа познаваше манталитета на западняците, тъй като беше живял известно време сред тях. Повечето от последователите му бяха невежи хора, които бяха заменили плуговете си за мечове. Те никога не се бяха качвали на самолет и не знаеха нищо за света с изключение на онова, което чуваха по цензурираните предавания на радиостанциите в Кагама.

Халифа уважаваше тяхната искреност и невежество. За разлика от тях той имаше богат опит и така трябваше да бъде: за разрушаването на господарската къща бяха необходими господарски инструменти. След като завърши колеж в университета в Хайдерабад, той следва две години инженерство в университета в Мериленд. Беше живял, както обичаше да се изразява, в сърцето на мрака. Докато учеше в Съединените щати, Халифа — тогава се подвизаваше под името Ахмад Табари — разбра как хората на Запад възприемат останалата част на света. Той се сблъска с мъже и жени, които живееха в свят на богатство и привилегии, където борбата се свеждаше до това кой ще има контрол върху „дистанционното управление“, а най-голямата опасност, която ги грозеше, беше скуката. За тях места като Анура или Шри Ланка, или Ливан, или Кашмир, или Мианмар (Бирма) бяха метафори, емблеми за варварството на незападните народи. Западът бе благословен с даровете на забравата — за своето съучастничество, за факта, че собственото му варварство бе в основата на всяко друго.

Западняци! Знаеше, че за мнозина от последователите му те си оставаха абстрактни, призрачни и дори демонични. За Халифа обаче не бяха ни най-малко абстрактни: той можеше да си ги представи, да ги почувства, защото вече го бе правил. Знаеше как миришат. Спомняше си например отегчената съпруга на един от заместник-деканите в университета. На една сбирка, организирана от администрацията за чуждестранните студенти, тя го предразположи и той й разказа за трудния си живот. Докато говореше, забеляза как очите й се разшириха, а бузите й пламнаха. Беше към края на трийсетте, руса и умираща от скука. Удобното й съществуване се бе превърнало в клетка за нея. Този най-обикновен разговор до купата с пунш бе последван по нейно настояване от среща на чаша кафе на другия ден, а после и от нещо повече. Прехласваше се по неговите разкази за насилието, за прогореното му с цигара тяло, привличаше я със своята екзотичност и с драмата на живота си. Когато й спомена, че бяха прикачвали електроди към половите му органи, тя бе ужасена и едновременно с това запленена. А има ли трайни последици? — попита го тя съвсем сериозно. Той се присмя на зле прикрития й интерес и й отвърна, че с огромно удоволствие би й позволил да провери сама. Съпругът й със зловонния си дъх и смешна патешка походка нямаше да се прибере в близките няколко часа.

През този следобед Ахмад извърши салат — ритуална молитва със соковете на нейното тяло, които още усещаше по пръстите си. За молитвено килимче му послужи малката възглавничка.

През следващите седмици се вмъкна като неканен гост сред западния разгул, което му принесе полза като всичко останало, което научи в Мериленд. Покори още много женски сърца или беше покорен от тях, а никоя от любовниците му не знаеше за останалите. Те говореха с отвращение за разглезения си живот, но никоя дори не помисляше да напусне позлатената си клетка. Развратните белокожи кучки наблюдаваха с половин око върху синкавите телевизионни екрани събитията по света с лекотата, с която размахваха пръстите на ръцете си, за да изсъхне лакът върху маникюра им. Всичко, което се случваше, американската телевизия свеждаше до петнайсетсекундни репортажи: късчета от човешко нещастие между подробни предавания за нови диетични храни или за застрашени домашни любимци, или предупреждения за скъпи играчки за деца, които са опасни за здравето им, ако ги лапат. Колко богат беше Западът в материално отношение и колко беден духом! Беше ли Америка маяк за другите народи? Дори да беше така, този фар насочваше останалите съдове към плитчините!

Когато двадесет и четири годишният студент се завърна в родната си земя след дипломирането, чувството му за справедливост бе изострено до краен предел. Колкото по-дълго продължава несправедливостта, толкова по-голяма ставаше. А единственото лекарство срещу насилието беше още по-голямото насилие.

Янсън прекара следващите часове в преглеждане на досиетата. Изслуша също кратките доклади на четиримата сътрудници на Марта. Много от фактите му бяха известни. Някои от анализите дори съвпадаха с анализите, които беше изпращал от Калиго преди повече от пет години. Преди две нощи бунтовниците бяха превзели бази на армията, бяха прочистили пропускателните пунктове и бяха поели контрола над провинция Кена. Явно всичко е било внимателно обмислено предварително, включително искането им преговорите да се състоят в провинцията. В последното си комюнике ФОК беше заклеймил делегацията на Кагама, обявявайки членовете й за предатели, които действали на своя глава. Беше, разбира се, една от многото им лъжи.

Имаше съвсем малко нови факти. Ахмад Табари, когото наричаха Халифа, си беше осигурил подкрепата на населението през последните няколко години. Някои от програмите му за изхранване на хората му бяха спечелили привърженици дори сред хиндуистките селяни. Бяха му лепнали прякора Унищожителя не толкова заради склонността му да убива цивилни, колкото заради образователната кампания против чумата, която бе започнал. В районите, контролирани от ФОК, бяха взети строги мерки за унищожаване на едрия индийски плъх — местен вредител, който беше особено опасен за птиците и житото. Всъщност кампанията на Табари бе мотивирана от древно поверие. В неговия род смятаха едрия индийски плъх за символ на смъртта. Независимо от това колко стихове от Корана бе усвоил Ахмад Табари, примитивното табу бе оставило дълбок отпечатък върху психиката му.

Не психологическите, а физическите факти привлякоха цялото внимание на Янсън. През следващите два часа той проучи в подробности топографските карти, цветните сателитни снимки на отделните етапи от настъплението на бунтовниците и стари планове на крепостта, която беше принадлежала в колониалната епоха на генерал-губернатора — постройката върху Хълма на Адам, наричана от холандците Стеенпалейс, Каменния дворец.

Отново и отново се взираше в нагънатия релеф на Хълма на Адам и в плановете на сградата. Неизбежно се налагаше едно заключение. Ако правителството на САЩ бе отказало да изпрати „тюлените“, политическите съображения бяха само част от обяснението. Останалата част бе опасението, че една подобна операция нямаше почти никакви шансове за успех.

Сътрудниците на Ланг също го знаеха. Виждаше го изписано на лицата им: те искаха от него да изпълни мисия, обречена още в началото. Но явно никой от тях не смееше да сподели това с Марта Ланг. Или й бяха казали, но тя не бе пожелала да повярва. Личеше си, че смяташе Питър Новак за човек, за когото си струваше да умре. Беше готова да даде живота си за него, а хора като нея не се колебаеха да жертват и живота на други при подобни ситуации. И все пак имаше ли право да я съди? Случваше се често американците да жертват живота си в името на смехотворни цели. Във Виетнам бяха възстановявали десетки пъти моста над Дак Нде с пълното съзнание, че ще бъде разрушен, докато настъпи утрото. Питър Новак беше голяма личност. Мнозина дължаха живота си на него. И макар да се опитваше да не мисли за това, Янсън беше един от тях.

Ако хората не смееха да рискуват живота си да спасят един такъв апостол на просвещението, какво говореше това за идеалите за мир и демокрация, на които Новак бе посветил собствения си живот? Екстремистите се присмиваха на западняците и на лековатото им отношение към собствените им вярвания, а не беше ли това причината, поради която Янсън се оттегли?

Янсън се изправи на стола си. Сигурно имаше някакъв начин.

— Имаме нужда от самолет, лодки и преди всичко от добре обучени хора — каза той на Ланг.

Тонът му се промени рязко — от делови, докато разпитваше за информацията, с която разполагаха, на заповеднически. Стана от стола и се заразхожда мълчаливо. Най-важният фактор за успеха на операцията бяха хората, а не техниката.

Марта Ланг погледна останалите очаквателно. За миг отчаянието в очите й изчезна.

— Говоря за екип от опитни професионалисти — каза той. — От най-висок калибър. Трябва да са хора, които и преди са работили заедно и с които съм работил. Хора, на които мога да разчитам. Нямаме време да се обучават тепърва.

Припомни си лицата на редица хора. Образите им минаха през главата му като моментални снимки. Прецени наум по какви критерии да направи подбора и накрая се спря на четирима души. С всеки от тях бе работил при предишната си служба. Усещаше, че на всеки от тях може да повери живота си, а и в някаква степен всеки един от тях му дължеше живота си. Това бяха хора, които не биха забравили своя дълг. Държавният департамент можеше да диша по-леко. Даде на Ланг списъка.

Четирима мъже от четири различни държави. Изведнъж Янсън плесна върху масата.

— Исусе! — викна той. — Какви ги върша. Налага се да задраскате последното име в списъка, Шон Хенеси.

— Мъртъв ли е?

— Не е мъртъв. Зад решетките е. В затвора „Уърмуд Скръбс“ във Великобритания. Преди няколко месеца го задържаха за притежаване на оръжие. Подозират го, че е член на ИРА.

— А той от ИРА ли е?

— Не, вече не. На шестнайсетгодишна възраст е симпатизирал на групировката, но военната полиция не е заличила досието му от архива си. Истината е, че работеше за „Сандлайн Лимитид“ и се грижеше за сигурността на бизнеса им в Демократична република Конго.

— Той ли е най-добрият за работата?

— Бих излъгал, ако ви отговоря, че не е.

Ланг натисна няколко бутона върху нещо, което приличаше на телефонна конзола, и вдигна слушалката до ухото си. Минаха шейсет дълги секунди. Накрая се свърза: