Директивата "Янсън"

— Сър Ричард, ако обичате.

Явно набраният от нея номер не беше достъпен за всеки. Очевидно не се налагаше да обяснява на човека, който вдигна от другата страна, който и да беше той, че става дума за нещо спешно. Това явно се подразбираше. Без съмнение проверката включваше както анализ на гласа, така и проследяване на поста, от който бе дошло позвъняването.

— Сър Ричард — каза тя, а тонът й сякаш се бе поразмразил малко, — имам името на един затворник от „Уърмуд Скръбс“ — Шон Хенеси, пише се с двойно ен и с двойно ес. Затворен е преди около три месеца. Статутът му е: обвинен, неосъден, очаква съдебен процес.

Очите й потърсиха Янсън за потвърждение и той кимна.

— Необходимо ни е веднага да бъде освободен и натоварен на самолет на… — тя направи пауза, за да помисли. — Самолетът ще чака на летище „Гетуик“. Качете го веднага на борда. Обадете ми се след четирийсет и пет минути, за да ме уведомите за часа на кацането.

Янсън поклати глава в почуда. Явно „сър Ричард“ беше Ричард Уайтхед, директорът на британската следствена служба. Но онова, което направо го сащиса, бе хладният, почти заповеднически тон, с който му говореше. На Уайтхед бе наредено да звънне и да я уведоми не дали молбата й може да бъде изпълнена, а кога ще бъде изпълнена. Като дясна ръка на Новак тя очевидно бе добре известна сред политическите елити в света. Той се притесняваше, че анурийските му врагове имат огромни предимства пред него, но се оказа, че хората на Новак не са лишени от ресурси.

Янсън се възхити на инстинкта за сигурността на операцията, проявен от Ланг. Тя не издаде дестинацията. Самолетът на фондация „Свобода“ на „Гетуик“ щеше само да представи приблизителни сведения за летателния план. Чак когато навлезеше в международното небе, пилотът щеше да узнае мястото за срещата, което Янсън бе определил на архипелага Никобар.

Сега Янсън започна да съставя списъка с нужното военно оборудване заедно с един от помощниците на Ланг на име Джералд Хосчайлд, който бе нещо като специалист по логистика. На всяко искане Хосчайлд отвръщаше не с „да“ или „не“, а с конкретен срок за доставката: дванайсет часа, четири часа, двайсет часа. Времето, за което корабът с оборудването можеше да достигне до мястото на срещата в Никобар.

Беше невероятно лесно, помисли си Янсън. След това си даде сметка защо. Докато организациите за защита на човешките права свикваха конференции, на които обсъждаха проблема за търговията с огнестрелни оръжия в Сиера Леоне или трафика на военни хеликоптери за Казахстан, фондацията на Новак използваше по-директен начин за изземване на пагубните оръжия от пазара: просто ги изкупуваше. Хосчайлд потвърди, че фондацията „Свобода“ наистина изкупува оръжията, складира ги и после ги рециклира като скрап, а военнотранспортните средства префасонира за граждански цели.

След трийсет минути светна зелената лампичка на телефона. Марта Ланг вдигна слушалката.

— Значи е на път? Местоположение — последва пауза, а след това добави: — Тогава ще определим времето за излитане, например след шейсет минути — тонът й омекна. — Много мило от ваша страна. Задължени сме ви. Наистина. Поздравете Джилиън. Липсвахте ни в Давос тази година. Трябва да ви уверя, че Питър скастри премиера ви за това. Да. Да. Ще се справим. До скоро.

Жена на място, помисли си Янсън с възхищение.

— Има голяма вероятност господин Хенеси да ви изпревари за срещата — каза му Марта веднага след като остави слушалката на вилката.

— Ще ми накриви шапката — отвърна Янсън.

През прозорците слънцето се виждаше като златен кръг върху възглавнички от бели пухкави облачета. Макар че летяха към залязващото слънце, времето продължаваше да се изнизва. Ланг погледна часовника си и той осъзна, че тя не се интересуваше колко е часът. Тя отброяваше часовете, които оставаха на Питър Новак. Погледите им се срещнаха. След като се замисли за миг, му каза:

— Каквото и да се случи, искам да ви благодаря за отзивчивостта, която проявихте.

— Няма за какво да ми благодарите — възрази Янсън.

— Вие ни дадохте нещо много съществено — продължи тя. — Дадохте ни надежда.

Янсън се опита да й припомни, че обстоятелствата не бяха никак обещаващи, че има прекалено много рискове и неизвестни. Тя обаче го прекъсна. На този етап на мисията напразните надежди бяха за предпочитане пред никакви.

ТРЕТА ГЛАВА

Спомените му бяха отпреди трийсет години, но си представяше всичко толкова ясно, сякаш се бе случило вчера. Спохождаха го в сънищата му нощем, особено когато на другия ден му предстоеше операция, подхранвани от дълго потискания страх. Всеки път започваха и свършваха на различно място, все едно че бяха кадри от една и съща дълга филмова лента.

В джунглата имаше база. В базата имаше офис. В офиса имаше бюро. Върху бюрото имаше лист хартия.

Беше съобщението за предстояща атака през онзи злощастен ден.

_Възможно ракетно нападение на Виетконг, място на изстрелване с координати АТ384341, между 02,00 и 03,00 часа сутринта. Заседание на политически кадри на Виетконг, Лок Нин, ВТ415341, в 22,00 часа довечера. Опит за проникване на Виетконг, под река Го Ной, АТ404052, между 23,00 и 01,00 часа._

Небрежно струпаната купчина от подобни съобщения върху бюрото на лейтенант Алън Димаръст беше пълна с такива предупреждения. Те се доставяха от информатори на военното разузнаване, което ги изпращаше на свой ред на командването в Северен Виетнам. Всяко от тях имаше буква и номер, по които се оценяваше достоверността им. Повечето от съобщенията бяха със сигнатура Ф/6, което означаваше: надеждност на агента съмнителна, достоверност на съобщението съмнителна.

Съмнителна бе евфемизъм. Информацията се доставяше от двойни агенти, от симпатизанти на виетнамските комунисти, от платени агенти, а понякога просто от селяни, които имаха сметки за уреждане и търсеха лесен начин някой друг да разруши например отводнителния канал на техни съселяни, с които бяха във вражда.

— И въз основа на тия неща трябва да взимам решения кога да организирам бойни акции — каза Димаръст на Янсън и Магайър. — Но това са пълни глупости. Някой очилатко в Ханой ги е написал и ни ги пробутва чрез писарушките в командването. Само че, господа, ние няма да си хабим патроните напразно. И знаете ли откъде знам? — Той взе в ръка тънко листче и го развя като флагче. — Върху тая хартия липсва кръв.

От миниатюрните микрофони на осемпистовия магнетофон звучеше хорал от дванайсети век — едно от малкото неща, към които Димаръст изпитваше страст.

— Искам да ми доведете някой шибан виетнамски куриер — продължи той намръщено. — Не, доведете ми цяла дузина. Ако имат документи в себе си, донесете и тях. С отпечатък от виетнамска кръв. Докажете ми, че военното разузнаване не е недоразумение.

Същата вечер шестима от тях се наместиха върху перилата на гумената лодка „СТАБ“, каквито „тюлените“ използваха за тактически задачи, и се плъзнаха по горещите като в баня води на Хам Луонг. Изминаха широкото една осма от милята корито на реката и доплаваха до крушовидния остров.

— Или се връщате с пленници, или въобще не ми се мяркайте — заповяда им техният командир.

Ако имаха късмет, щяха да го направят. Островът Нок Ло се контролираше от бойците на Виетконг. Напоследък обаче късметът не беше в изобилие.

Шестимата мъже носеха черни дрехи, наподобяващи пижами, като на враговете им. Никакви надписи, никакви нашивки, никакви знаци, че принадлежаха към спецчастите на „тюлените“, още по-малко, че бяха от „дяволите“ на Димаръст. Повече от два часа си прокарваха път през гъстата растителност на острова, внимавайки и за най-малкия знак за вражеско присъствие — звук, отпечатъци от стъпки или дори мирис на нуок шам — соса, с който виетнамците поливаха храната си.

Разделиха се на три групи, двама отпред, втората двойка на десетина метра зад тях. Третата група служеше за ариергард с готови за стрелба картечници М60, за да ги прикрива.

Янсън се придвижваше с Хардуей, който беше висок, с яко телосложение, тъмнокафява кожа и огромни очи. Главата му винаги бе остригана до голо с помощта на електрическата самобръсначка. На Хардуей му оставаха шейсет дни до уволнението и той вече изпитваше ужасно нетърпение да се прибере у дома. Преди месец откъсна средната страница на списание с голи мадами, разграфи я на квадратчета и всеки ден задраскваше по едно. Когато попълнеше всичките, щеше да отнесе със себе си момичето от списанието и да го смени с истинско у дома. Така поне си мислеше Хардуей.

Бяха изминали около триста метра към вътрешността на острова, когато Хардуей вдигна от земята някаква измишльотина, направена от автомобилна гума и брезент, и я показа на Янсън с въпросителен поглед. Бяха самоделни обувки за кал. Слаботелесните виетнамци ги използваха, за да се плъзгат, без да оставят следи, на мочурлив терен. Скоро ли бяха изоставени?

Янсън даде сигнал да спрат за трийсетина секунди и да се огледат. Екипът застина на място и се заослушва за необичайни шумове. Нок Ло се намираше в зона, свободна за стрелба. Там можеше да се стреля по всяко време, без никакви ограничения, и нямаше отърване от приглушения тътен на артилерийските оръдия и на избухващите през половин секунда снаряди. Отвъд растителността се виждаха ясно белите пулсации върху линията на хоризонта. След трийсет секунди им се стори, че няма никакво раздвижване в околността.

— Знаеш ли на какво ми напомня понякога минохвъргачният огън? — попита Хардуей. — На пляскането с ръце в такт с хора в моята църква. Има нещо религиозно в цялата тая работа.

— Напълно си прав. Както би казал Магайър — отвърна Янсън тихичко.

Той беше много привързан към Хардуей, но тази вечер приятелят му изглеждаше необичайно разсеян.

— Хей, неслучайно я наричат Светата църква. Ако дойдеш в Джаксънвил, ще те заведа на неделна литургия — избоботи Хардуей и заклати глава в ритъма на музиката, която явно си тананикаше. — Благослови моя Бог, благослови моя Бог.

— Хардуей — изсъска предупредително Янсън и закри устата му с дланта си.

Зареждане на автомат им подсказа, че врагът е узнал за присъствието им. Трябваше да залегнат моментално на земята.

За Хардуей обаче бе твърде късно. Малък гейзер от кръв бликна от врата му. Наклони се напред и измина няколко крачки като спринтьор, който пресича финиша, след което се свлече на земята.

Когато картечницата на Магайър започна да бълва куршуми над главите им, Янсън долази до Хардуей. Беше улучен в долната част на врата, близо до дясното рамо. Янсън започна да притиска с две ръце отвора на раната, опитвайки се отчаяно да спре кръвта.

— Благослови ме, Господи — изрече немощно Хардуей.

Натискът с ръце не помагаше. Янсън почувства, че ризата му стана топла и влажна и осъзна какво не беше наред. Куршумът беше излязъл през тила на Хардуей близо до гръбнака и през дупката изтичаше чиста артериална кръв.

С внезапен пристъп на сила той отмести ръцете на Янсън от врата си.

— Остави ме, Янсън — опита се да изкрещи, но се чу само сподавено хъркане. — Остави ме.

Изтърколи се на няколко стъпки от него, подпря се на ръцете си и се изправи, а очите му обхождаха гъстата растителност, търсейки убиеца.

В същия миг нов изстрел в диафрагмата го повали на земята. Коремът цъфна. Янсън осъзна, че никой не би могъл да му помогне. Един убит. Колко ли още щяха да загинат?

Янсън се прикри зад бодлив храст.

Бяха им устроили засада!

Виетнамците ги бяха изпързаляли.

Янсън огледа през оптичния мерник блатото и забеляза трима виетнамци да тичат по една от пътеките в джунглата право към тях.

Веднага ли да стреля? Не, реши, че е по-добре да изчака. Най-вероятно огънят от картечницата М60 ги беше накарал да променят позицията си. Няколко секунди по-късно чу острото свистене на куршуми, които надупчиха земята близо до него.

По дяволите! Нямаше начин огънят да е толкова силен и така точен, ако не бяха информирани предварително за тяхната акция. Но как?

Огледа с оптичния мерник на автомата си околността, местейки го във всички посоки. Ето там: чучело, а точно зад него едно виетнамско копеле насочваше автомата си АК-47 към него. Малко сръчно човече, което най-вероятно бе отговорно за изстрела, повалил Хардуей.

Видя очите му на лунната светлина, а малко под тях и дулото на автомата. Всеки от тях бе забелязал другия. АК-47 не се славеше с кой знае каква точност, но за сметка на това имаше голяма огнева мощност. В този миг виетнамецът вдигна оръжието и се прицели в Янсън, а Янсън взе на мушка главата му. До няколко секунди един от двамата щеше да умре.

За Янсън светът се стесни до три елемента: пръсти, спусък и главата на виетнамеца. В този момент нищо друго не бе от значение.

Два откоса и малкото човече с автомата се просна.

Колко ли още имаше наоколо?

— Трябва да се измитаме веднага — съобщи Янсън по радиостанцията в базата. — Нуждаем се от подкрепление! Прати ни скутер или каквото там, по дяволите, имаш на разположение. Веднага!

— Момент — отвърна радистът. Веднага след това Янсън дочу гласа на командира:

— Държите ли се, синко? — попита Димаръст.

— Сър, те ни очакваха! — викна му Янсън.

След кратка пауза гласът на Димаръст изгърмя в слушалката му:

— Естествено, че са ви очаквали.

— Но откъде са знаели, сър?

— Приеми го като бойна проверка, синко. Проверка, която ще покаже кой от хората ми го бива — Янсън долови звуците на хорала. — И да не съм ви чул да се оплаквате от виетнамците. Те са банда хлапета в пижами.

Независимо от тропическата жега Янсън го побиха ледени тръпки.

— Откъде са научили, сър?

— Ако ви интересува единствено дали стреляте добре по хартиени мишени, да сте си стояли в базата в Литъл Крийк във Вирджиния.

— Но Хардуей…

Димаръст го отряза:

— Беше мекушав. Не издържа проверката.

_Беше мекушав:_ гласът на Алън Димаръст. Но Янсън нямаше намерение да проявава слабост. Отвори очи точно когато самолетът се приземяваше върху чакълестата тясна писта.

Преди години Качал беше обявен от индийския флот за забранен район, част от по-голяма зона за сигурност, която включваше повечето от островите на архипелага Никобар. След като ограниченията отпаднаха, той се превърна в ни повече, ни по-малко търговски пост. Манго, папая, дуриан*, самолети PRC-101 и С-130 непрекъснато кацаха и излитаха от овалното парче земя, огряно от изпепеляващите лъчи на слънцето. На Янсън му бе известно, че това е едно от малкото места по света, където никой нямаше да се учуди, ако неочаквано пристигне военен транспортен самолет или военно оборудване.

[* Плод с бодлива кора и мека вътрешност. — Бел. прев.]

Тук никой не упражняваше граничен контрол. Откараха ги с джип право в импровизираното селище на западното крайбрежие в хижата „Куонсет“ сред маслиновата горичка. Това бе барака от алуминиеви плоскости, наредени върху конструкция от железни пръти. Подът и основата бяха от бетон, вътрешните стени — от пресовано дърво. До нея бе прикачена малка складова постройка. Фондация „Свобода“ разполагаше с представителство в Рангун, така че мястото предварително бе огледано от нейни хора.

Почти всичко бе останало непокътнато от времето, когато Янсън бе използвал хижата като щаб за операции. Тя бе една от многото, които можеха да се наемат на острова и които бяха издигнати от индийската армия, а след това изоставени или превърнати в търговски обекти.

Тео Кацарис бе пристигнал, когато Янсън се появи, и двамата се прегърнаха топло. Кацарис, грък по националност, бе един от любимците на Янсън — невероятно печен. Единственото нещо, което смущаваше Янсън, бе склонността му към риска. Янсън познаваше не един и двама подобни смелчаци от времето, когато служеше при „тюлените“. Те обикновено произхождаха от забутани градчета, където родителите и приятелите им бяха водили мизерен живот. Бяха готови на всичко само и само да се спасят от скуката, та ако ще и да ги изпратят два пъти във Виетнам. На Кацарис обаче нищо не му липсваше, включително ослепително красива жена. Беше невъзможно да не го харесва човек, незнайно как, но винаги се изплъзваше от опасностите, макар да не му пукаше изобщо от тях. Самото му присъствие повдигаше духа на останалите. Хората обичаха да са край него. Притежаваше слънчевата аура на човек, комуто нищо лошо не можеше да се случи.

Мануел Хонуана се намираше в хангара отсреща, но когато чу, че Янсън е пристигнал, се появи веднага. Бивш полковник от военновъздушните сили на Мозамбик, обучаван в Русия, той нямаше равен на себе си в ниско прелитане над хълмист тропически терен. За радост аполитичен, с богат опит в преследването на партизани. В негов плюс бе и обстоятелството, че беше летял предимно с бракми, които бяха единствените машини, до които имаше достъп бедната му страна. Повечето американски пилоти се обучаваха да летят сред дигитална авионика за милиони долари, поради което инстинктите им буквално атрофираха: те бяха по-скоро наблюдатели на машината, по-малко пилоти и повече електронни инженери. За тази задача обаче се изискваше пилот. Хонуана можеше да сглоби двигател на изтребител МиГ с джобното си ножче и две голи ръце. Вече го бе правил. Ако имаше подръка инструменти, още по-добре, но ако нямаше, пак се оправяше. А ако се изискваше аварийно, нестандартно кацане, Хонуана беше насреща. При неговите мисии или полети под негово ръководство нормалните писти за кацане бяха по-скоро изключение.

Накрая дойде Фин Андресен, норвежец и бивш офицер от въоръжените сили на своята родина, който бе завършил геология и притежаваше жесток нюх за преценка на терена. Беше вършил услуги в областта на сигурността на мините из цял свят. Половин час след него пристигна и Шон Хенеси, прочут ирландски ас. Членовете на екипа се поздравиха един друг с тихо ръкостискане или потупване по гърба в зависимост от темперамента им.

Янсън ги запозна с плана на нападението, като започна с общо описание и след това навлезе в подробностите и алтернативните възможности. Докато мъжете обсъждаха мисията, слънцето стана яркочервено, огромно и се спусна към хоризонта, сякаш бе натежало и тежестта му го дърпаше надолу към морето. За тях то бе като гигантски пясъчен часовник, напомняйки им, че времето изтича.

Разделиха се на двойки и се захванаха да изпипат подробностите в плана, пренасяйки схемите в действителността. Наведени над дървена сгъваема маса, Хонуана и Андресен разглеждаха карти с въздушните и морските течения в района. Янсън и Кацарис изучаваха макет на Каменния дворец.

Шон Хенеси през това време пускаше духовити забележки, докато слушаше останалите, седнал върху едно гребло. Това бе едно от малкото му забавления в затвора „Уормуд Скръбс“. Янсън го погледна. Дали щеше да се справи? Нямаше причини да се съмнява. Беше малко по-блед от обичайното, но физически бе изключително як. Янсън го изпробва дали е във форма и установи, че рефлексите му са по-бързи отвсякога.

— Даваш ли си сметка — обърна се Андресен към Янсън, вдигайки поглед от плановете, — че ще има най-малко сто души само в Каменния дворец. Сигурен ли си, че разполагаме с достатъчно жива сила?

— Повече от достатъчно — отвърна Янсън. — Ако се нуждаех от петстотин гурки, щях да ги поискам. Поискал съм каквото ми трябва. Ако може да се направи с по-малко, го предпочитам. Колкото по-малко хора, толкова по-малко усложнения.

Янсън насочи вниманието си от гипсовия макет на двореца към подробните скици. Той бе наясно, че тези скици бяха плод на невероятни усилия. Бяха изготвени през последните чатирийсет и осем часа от набързо сформиран екип архитекти и инженери чрез фондация „Свобода“. Специалистите получиха изобилни устни описания от посетители, предоставиха им исторически снимки и дори сателитни образи. Използвани бяха също услугите на колониалните архиви на Холандия. Въпреки че работата бе свършена със светкавична бързина, хората на Новак го увериха, че до голяма степен информацията е „доста точна“. Предупредиха го също, че за някои от подробностите, особено в онези райони на двореца, които рядко се използваха, не са „съвсем сигурни“ и че част от анализите се основават на догадки, така че не са „сигурни“.

_По-малко сигурни. Несигурни._ Тези думи Янсън чуваше доста често, което не му бе по вкуса.

И все пак имаше ли алтернатива? Картите и скиците бяха всичко, с което разполагаха. Резиденцията на холандския генерал-губернатор бе пригодена от съществувалата преди това крепост, построена върху възвишение с височина триста метра над океана. Стените от варовикови блокове с дебелина пет стъпки бяха издигнати така, че да издържат на топовните изстрели на португалските нашественици преди векове. Стените, които гледаха към океана, имаха бойници, откъдето обстрелваха вражеските шхуни и корвети.

Мъжете, които Янсън извика в хижата „Куонсет“, знаеха какъв е залогът. Бяха наясно и със спънките, които щяха да срещнат в опита си да предотвратят пъкления замисъл на Халифа. Нищо нямаше да спечелят, ако прибавеха собствената си смърт към смъртта на Новак.

Дойде време за последния разбор. Янсън се изправи. От нервното напрежение не го свърташе на едно място.

— Добре, Андресен — каза той, — да проучим терена.

Норвежецът с червеникава брада разгъна релефните карти и започна да обхожда с показалеца си местността. Пръстът му мина по протежение на планинския масив, чийто връх Пикура Такала бе висок почти три хиляди метра, и след това се плъзна надолу към платото от шисти и гнайс. Посочи към мусоните, които духаха от югозапад. Потропвайки върху Хълма на Адам, Андресен заяви:

— Тези територии отскоро са върнати. Едва ли се охраняват с модерни уреди. До голяма степен тук се разчита на защитата, която предлагат природните особености.

— Препоръчителен маршрут за полета?

— Над джунглата Никала, ако Буревестника се наеме.

Буревестника беше прякорът на Хонуана, който той напълно заслужаваше заради умението си да пилотира самолет ниско до земята, както буревестникът лети над морето.

— Буревестника е навит — каза Хонуана и устните му се разтвориха в широка усмивка, оголвайки зъбите му като слонова кост.

— Внимавайте — продължи Андресен, — ако успеем да се задържим на около четири хиляди и петстотин метра височина, ще имаме през всичкото време дебела облачна покривка за прикритие.

— Да не искаш да кажеш, че ще скачаме през дебела облачна покривка? — попита Хенеси. — На сляпо?

— На късмет — отвърна норвежецът. — Ще разчитаме на Господа.

— Хайде бе, мислех, че е операция на командоси, а не за самоубийци — прекъсна го Хенеси. — Кажи, Пол, кой откачалник ще се навие да скочи по този начин?

Ирландецът изгледа приятелите си със загрижен поглед.

Янсън посочи към Кацарис.

— Ти — каза той на гърка. — И аз.

Кацарис се облещи и след като помълча известно време, отговори:

— Ще го преживея.

— От твоята уста в Божиите уши — каза Хенеси.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Подготовката на парашута беше нещо като ритуал, военно суеверие. Докато дойдеше времето за скока, този навик се вкореняваше така дълбоко, както миенето на зъбите или на ръцете.

За целта Янсън и Кацарис използваха склада до хижата. Отначало сгънаха платната и въжетата върху огромния циментов под. После пръснаха силикон на местата, където въжетата бяха протрити, върху затягащата скоба и клупа. Следващите действия бяха автоматични. Черното платнище беше от импрегнирана материя и Янсън притисна с тялото си местата, където беше останал въздух. Изпъна максимално шевовете и ги изравни, за да осигури равномерно отваряне на парашута, като внимаваше шевовете да са откъм външната страна на гънките. Накрая го пъхна в черната торба, като изкара останалия въздух през отвора, преди да я закопчае.

Кацарис, който бе много по-сръчен от него, се справи два пъти по-бързо.

— Какво ще кажеш да направим набързо оглед на оръжията, които доставиха? — обърна се той към Янсен.

Една от предпоставките за работа в екип беше всеки да е готов да рискува живота си за останалите. Принципът на равенството беше от жизнено значение. Всяка проява на фаворизиране беше пагубна. Когато се събраха за първи път, Янсън се отнасяше с тези мъже едновременно сурово и приятелски. Но дори сред елитите има елити и сред отличниците — отличник, който се откроява сред останалите, златното момче.

Преди трийсетина години това момче бе Янсън. Само няколко седмици след като пристигна в тренировъчния лагер на „тюлените“ в Литъл Крийк, Алън Димаръст го извади от общата група и го премести в още „по-елитна“ бойна част, където тренировките бяха убийствено изтощителни. Местеше го във все по-отбрани и по-отбрани групи, докато накрая Димаръст му назначи интензивни единични тренировки.

_Пръстите ти са оръжие сами по себе си! Не ги занемарявай. Половината от интелекта на боеца се намира в ръцете му._

_Не се цели във вените или жилите, цели се в нервните възли. Запамети ги добре, докато започнеш да ги откриваш с пръстите си, а не с очите. Не гледай — чувствай!_

_Забелязах каската ти над позволената линия. Мъртъв си!_

_Не виждаш начин да се измъкнеш, а? Опитай се да видиш нещата по друг начин. Виж двата бели лебеда вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк вместо към кейка с отрязаното парче. Изнеси лактите напред, не назад. Усъвършенствай движенията, бейби. Ще се чувстваш свободен. Само със стреляне не става. Трябва да мислиш как да се измъкнеш от тая хватка._

Точно така! Превърни ловците си в ловни трофеи!

По този начин всеки легендарен боец създаваше друг. Когато Янсън срещна за първи път Кацарис преди много години, разбра по какъв начин Димаръст беше гледал на него.

Дори Кацарис да не беше така необикновено надарен, оперативната равнопоставеност не можеше да измести лоялността, градена с години, и приятелските отношения на Янсън с него излизаха далеч извън контекста на една мисия на командоси. Те бяха скрепени от общите спомени и взаимния дълг. Спореха и си казваха всичко в очите, но не и пред останалите.

Отправиха се към дъното на склада, където по-рано през деня беше струпано оръжието, доставено чрез фондация „Свобода“. Кацарис чевръсто разглоби и след това сглоби някои от огнестрелните оръжия, за да се увери дали частите са добре смазани. Не биваше да има и прекалено много смазка, тъй като тя бе запалителна и можеше да предизвика струйки дим, видими или доловими с обонянието. Недобре смазаната цев можеше бързо да прегрее. Шарнирите трябваше да се затегнат, но не прекалено. Пълнителят трябваше да се плъзга свободно с нужното съпротивление, за да се закрепя стабилно. Сглобяемите части, като например частите на МР5К, трябваше да се сглобяват с лекота.

— Знаеш защо го правя, нали? — попита Янсън.

— По две причини — отвърна Кацарис. — Същите две причини, поради които можеше и да не го правиш.

Пръстите на Кацарис мърдаха, докато говореше, а щракането на оръжията звучеше като контрапункт на разговора.

— Ако беше на мое място?

— Щях да направя същото — каза Кацарис. — Доближи разглобения магазин на една от карабините до носа си и помириса излишъка от смазка. — Военното крило на „Харакат ал-Мукаама ал-Исламия“ никога не се е ползвало с репутацията, че връща заграбеното имущество.

Под заграбеното имущество той имаше предвид пленници, особено онези от тях, които смяташе за агенти на американското разузнаване. Преди седем години в Бааклина, Ливан, Янсън бе заловен от екстремистката групировка. Похитителите му го бяха сметнали първоначално за американски бизнесмен, взимайки за чиста монета легендата му. Но бързата реакция на най-високо равнище предизвика други подозрения. Преговорите излязоха извън контрол, предизвиквайки разцепление дори вътре в групировката. Само навременната намеса на трета страна — фондацията „Свобода“, както се разбра по-късно — я накара да промени плановете си. След дванайсет дни плен Янсън бе пуснат на свобода.

— Доколкото ми е известно, Новак въобще не е участвал в преговорите и дори не е бил запознат със ситуацията — продължи Кацарис. — Но така или иначе фондацията е негова. Следователно му дължиш живота си. Та тази госпожа идва при теб и ти напомня, че е време да се издължиш за Бааклина. Нямаш друг избор, освен да се съгласиш.

— Когато съм с теб, се чувствам като разтворена книга — каза Янсън, а от усмивката му ъгълчетата на очите му се притвориха.

— Да, написана и шифрована с еднократен код. Я ми признай нещо. Колко често си мислиш за Хелън? — кафявите очи на боеца бяха необикновено топли.

— Непрекъснато.

— Беше като вълшебница, нали? Изглеждаше така ефирна.

— Със свободен дух — отговори Янсън. — Моята пълна противоположност във всяко отношение.

Кацарис мушна четчица с найлонови косми в отвора на цевта на друго автоматично оръжие, провери за пукнатини, напластявания от нагар и други нередности, след което погледна Янсън право в очите:

— Веднъж ми каза нещо, Пол. Преди години. Сега аз ще ти го кажа. — Протегна се и постави ръката си върху рамото на Янсън. — Възмездие няма. Не и на Земята. Освен в романите. На този свят има само удари и ответни удари, и контраудари на ответни удари. Но истинско възмездие, в неговия чист вид от нашите фантазии, не съществува.

— Знам.

— Хелън е мъртва, Пол.

— Така ли. Сигурно затова не отговаря на телефонните ми обаждания.

С тъпия си хумор искаше да прикрие едно огромно море от мъка и болка, но не се получи.

Кацарис дори не мигна, но стисна рамото на Янсън по-здраво.

— Не съществува нищо — нищо, което може да ти я върне. Прави каквото сметнеш за нужно с фанатиците от Кагама, но не забравяй това.

— Минаха пет години оттогава — каза тихичко Янсън.

— А чувстваш ли ги като пет години?

— Все едно, че беше вчера — прошепна той.

Никой командир не разговаряше така с подчинените си. Така един мъж разговаряше само с човек, когото смяташе за най-близък на света, човек, когото не можеше да излъже. Въздъхна тежко.

— Страхувам се, че ще действам безразсъдно и ще иззема функциите на Бог по отношение на терористите, които убиха жена ми.

— Не — отвърна Кацарис. — Страхувам се, че в яростта си може да си въобразиш, че единствият начин да се реваншираш за смъртта на Хелън е да се оставиш на терористите да те убият.

Янсън поклати глава енергично, но се замисли дали нямаше зрънце истина в думите на Кацарис.

— Никой няма да умре тази нощ — каза той.

И двамата знаеха, че това бяха по-скоро ритуални слова на самоуспокоение, отколкото оценка на възможностите.

— Цялата ирония се състои в това, че Хелън изпитваше симпатия към Кагама — каза Янсън след кратка пауза. — Не към терористите от ФОК, разбира се, а към обикновените кагамци. Ако беше жива, не се съмнявам, че щеше да се присъедини към усилията на Новак за постигане на мирно споразумение. Халифа е архиманипулатор, но той дължи съществуванието си на това, че тези хора наистина са неоправдани.

— Ако сме дошли със задачата да оправяме социалните проблеми, значи сме се въоръжили не с оборудването, което ни е необходимо — Тео прекара пръст по острието на боен нож, пробвайки остротата му. — Да не забравяме, че Питър Новак вече опита и видяхме докъде го докара това. Влизаме и излизаме. Вмъкваме се и след това се измъкваме.

Янсън кимна.

— Ако всичко мине добре, няма да останем повече от сто минути в Анура. Ако отново се наложи да се оправяме с тия хора, поне ще имаме опит.

— Ако стигнем до такъв етап — отвърна му Кацарис мрачно, — значи всичко ще се е прецакало.

— Нямам нищо против да се поразходя с това маце — каза Хонуана с възхищение. Заедно с Янсън и Хенеси стояха в мрачния хангар, а очите им още привикваха с тъмнината след яркото слънце отвън.

ВА-609 беше хидроплан като излезлите от употреба „Оспрей“, но снабден с перки за вертикално излитане и кацане, които можеха да се нагласят и в хоризонтално положение, така че машината да функционира и като самолет с фиксирани крила. Компанията „Бел/Огъста“ беше изработила фюзелажа не от стомана, а от специална сплав, която правеше самолета толкова лек, че той можеше да прелита четири-пет пъти по-дълги разстояния в сравнение с конвенционалните модели при еднакъв разход на гориво. Неговата подвижност щеше да се окаже решаваща за успеха на мисията.

Хонуана поглади с пръсти повърхността му.

— Каква красавица.

— При това невидима, ако боговете са с нас — каза Янсън.

— Ще се помоля на предците си — обеща Хонуана, без дори да се усмихне.

Той беше учил в Москва и бе отявлен атеист.

— Резервоарът е пълен. Ако приемем, че не си качил килограми, откакто работихме заедно последния път, това чудо трябва да ни отведе до там и да ни върне обратно.

— Ти май оценяваш шансовете петдесет на петдесет? — попита мозамбикчанинът със сериозно изражение.

— Нямам избор. Не аз избирам времето и мястото. Може да се каже, че ФОК определят правилата. Опитвам се да импровизирам колкото мога. Планът не е изряден. Ще се наложи да изиграем сценката.

— Мики Руни и Джуди Гарланд в плевнята с цяла бала експлозиви.

Северното крайбрежие на Анура беше вдлъбнато навътре като сърце от любовна картичка за деня на свети Валентин. Източният лоб беше покрит с гъста растителност и рядко населен. Хонуана държеше курс ниско над джунглата Никала. Когато стигна до океана, той издигна самолета рязко нагоре.

Като се изключеше странната траектория, пилотирането беше невероятно гладко, като Хонуана предусещаше и избягваше успешно въздушните течения и ями. Изправените в хоризонтално положение перки издаваха сега постоянен шум, нещо средно между бръмчене и бучене.

Андресен и Хенеси седяха отпред при Хонуана като част от екипажа, оказвайки му навигационна подкрепа. Отзад двамата командоси обсъждаха последните подробности на акцията.

Половин час след излитането Кацарис погледна часовника си и глътна стомилиграмова таблетка „Провижил“. Щеше да стабилизира сърдечния му ритъм и да го държи бодър през нощта, без да стимулира прекалено самоувереността му, както ставаше с амфетамините. Оставаха два часа до мястото, където щяха да скочат. Провижилът щеше да окаже максималния си ефект по време на операцията. След това той глътна още едно малко хапче, което щеше да потисне обилното потене.

Кацарис посочи към опаковката с таблетките.

— Искаш ли една?

Янсън поклати глава. Кацарис знаеше какво прави, но на него му бе известно, че лекарствата може да имат непредвидими странични последици при различните хора и отказа да приеме вещество, което не беше пробвал.

— Кажи ми, Тео, как е госпожата?

Тъй като бяха сами, си позволи да му говори на малко име.

— Госпожата? Тя знае ли, че я наричаш така?

— Хей, аз я познавах преди теб. Красивата Марина.

Кацарис се засмя.

— Нямаш представа колко е красива. Мислиш си, че знаеш, но не е вярно. Защото в момента тя наистина е неотразима — той произнесе последната дума подчертано.

— Чакай малко — каза Янсън. — Да не искаш да кажеш, че тя…

— Съвсем в началото. Само три месеца. Сутрин все още й се повръща. Иначе се чувства превъзходно.

Образът на Хелън просветна в съзнанието на Янсън и той се почувства така, сякаш гиганстка ръка сграбчи сърцето му и го стисна.

— Красива двойка сме, нали? — каза Кацарис уж на шега, но беше самата истина.

Тео и Марина Кацарис бяха сред любимците на Господ, великолепни екземпляри на средиземноморската сила и симетрия. Янсън си припомни седмицата, когато прекара с тях в Миконос и онзи следобед, когато се запознаха с надменна режисьорка на модно шоу от Париж, която търсеше място, съчетаващо в едно оскъдни бански костюми с бели пясъци и лазурно море. Французойката беше убедена, че Тео и Марина са модели и ги попита за името на модната им агенция. Всичко, което забелязваше у тях, бяха блестящо белите им усмивки, безупречните им мургави лица и лъскави черни коси. А фактът, че тези изящни атрибути не се използваха с търговска цел, я порази като разхищаване на ценни природни ресурси.

— Значи ще ставаш баща? — каза Янсън.

Приливът на топлота, който почувства от новината, скоро се охлади.

— Май не се зарадва много? — попита Кацарис.

Янсън помълча известно време и отговори:

— Трябваше да ме предупредиш.

— Защо? — учуди се Тео. — Марина е бременна, не аз.

— Знаеш защо.

— Щяхме скоро да ти съобщим. Дори се надяваме да станеш кръстник на детето. — Тео вдигна рамене. — Смяташ, че един баща не бива да поема рискове. А аз смятам, че прекалено много се притесняваш, Пол. Още съм жив. Виж, разбирам какъв риск съм поел.

— Аз обаче не разбирам, мамка му. Това е проблемът.

— Нали не искаш да обявиш предварително детето ми за сираче. Познай какво. Аз също не искам. Ще бъда баща и това ме изпълва с щастие. Но нямам намерение да променям живота си по тази причина. Марина също го знае. И ти го знаеш. Затова ме избра за мисията.

— Не съм сигурен, че щях да те повикам, ако знаех.

— Не говоря за сега. Говоря за тогава. За Епидаурус.

Преди осем години контингент от двайсет войници от гръцката армия участваше в учение, организирано от отдела за Консулски операции. Целта беше да се обучат гърците да откриват и предотвратяват контрабандата с огнестрелно оръжие, за която се използваха гръцки товарни кораби. Избраха наслуки за тренировката малък кораб на няколко мили от бреговете на Епидаурус. За лош късмет обаче корабът наистина се оказа контрабандистки. Още по-лошо, на борда му се намираше турски наркотрафикант заедно с тежковъоръжената си свита телохранители. Нещата се развиваха от зле по-зле, като лошият късмет се добави към недоразумението. Неопитните мъже и от двете страни се паникьосаха. Инспекторите от Консулски операции веднага го забелязаха през дигиталните телескопи и апаратурата за подслушване, монтирана върху костюмите на плувците. Те обаче бяха твърде далеч да се намесят, без да изложат на риск сигурността на войниците.

От малка фрегата, закотвена на една морска миля разстояние, Янсън наблюдаваше ужасен развитието на събитията. Припомни си двайсетте секунди, изпълнени с напрежение, през които можеше да се случи всичко. Една срещу друга бяха изправени две групи въоръжени мъже. Всеки от тях увеличаваше шансовете си да остане жив, ако стреля пръв. Но пуснеха ли веднъж в действие автоматичните оръжия, оцелелите сред врага нямаше да имат друг избор, освен да отвърнат на огъня. Беше от онзи вид самоубийствена „честна битка“, при която жертвите и от двете страни можеше да са сто процента. В същото време нямаше начин турските охранители да стоят със скръстени ръце, тъй като щеше да се сметне за предателско действие.

— Не стреляйте! — изкрещя млад грък. Той свали оръжието си с жест, който издаваше не страх, а възмущение. Янсън чуваше слабо, но ясно гласа му през слушалките. — Кретени! Идиоти! Ние работим за вас!

Турците заподсвиркаха, но твърдението беше неочаквано и те поискаха допълнителни обяснения.

Обяснението не закъсня. Беше идеална импровизация, пълна с измислици и блестящо изложена. Младият грък спомена името на могъщ турски наркодилър, Орхан Мурат, за когото работеха моряците от товарния кораб. Той обясни, че командирите са им наредили да търсят подозрителни кораби, но че Мурат им е платил щедро, за да не закачат собствените му съдове.

— Щедър човек — изрече младият офицер с тържествен и алчен тон. — Децата ми му дължат благодарност за това, че се хранят три пъти на ден. А какво получаваме от правителството? Нищо!

Останалите гърци отначало мълчаха, а сдържаността им бе възприета като най-обикновен страх и неопитност. След това обаче започнаха да кимат, тъй като разбраха, че колегата им дрънкаше врели-некипели, за да им спаси кожите. Свалиха оръжията и сведоха погледи.

— Ако лъжеш… — закани се старшият на групата турски телохранители.

— Всичко, което искаме от вас, е да не съобщавате нищо по радиостанцията. Шефовете ни следят всички морски комуникации и знаят кодовете ви.

— Лъжеш! — излая като куче турчин с посивяла коса.

Това бе самият търговец, който най-после се бе появил на палубата.

— Вярно е! Американското правителство помага на командирите ни. Ако смятате да съобщите за нас, по-добре ни застреляйте, тъй като така или иначе ще ни екзекутират военните, като се върнем. Всъщност аз бих ви помолил да ни застреляте. Така в гръцката армия ще си помислят, че сме загинали като герои и ще отпуснат пенсии на семействата ни. А дали Орхан Мурат ще прояви подобна щедрост към вашите жени и деца, когато узнае, че сте провалили операция, за която е прахосал доста пари, вие сами трябва да решите.

Възцари се задгробна тишина. Накрая търговецът я наруши.

— Твърденията ви са нелепи. Ако имаха достъп до нашите комуникации…

— Ако? Ако? Смяташ ли за съвпадение това, че ни заповядаха да превземем кораба ви? — изсумтя презрително гъркът. — Питам те. _Наистина ли вярваш в съвпадения?_

Въпросът му спаси ротата. Никой контрабандист, във всеки случай не и който бе оцелял за дълго, не вярваше в съвпадения.

Младият грък поведе останалите плувци обратно във водата към американската фрегата. Отърваха се без никакви загуби. Седем часа по-късно флотилия от кораби на бреговата охрана се струпа край Минас. Артилерийските оръдия взеха на мушка кораба. Пред лицето на превъзхождащата ги сила наркотрафикантите се предадоха.

След случката Янсън се представи лично на младия грък, който бе проявил такава невероятна съобразителност, осъзнавайки простата истина, че бяха попаднали на товарния кораб с трафикантите на наркотици случайно. Младежът, Тео Кацарис, се оказа не само умен, съобразителен и смел. Той бе надарен също със забележителна физическа ловкост и беше показал най-високи резултати по време на тестовете за сръчност. Колкото повече го опознаваше Янсън, толкова повече разбираше неговите изключителни качества. За разлика от повечето си събратя по служба той произхождаше от семейство от средната класа. Баща му беше дипломат, работил някога във Вашингтон, и Кацарис беше учил няколко години в училището „Сейнт Олбан“. Янсън можеше да го отмине незабелязано като поредния пристрастен към адреналина бабаит — и донякъде това бе вярно, — но страстта на Кацарис, неговото желание да постигне нещо в този свят бяха истински.

Няколко дни по-късно Янсън си пийваше с един гръцки генерал, когото познаваше от американската военна академия в Карлайл, Пенсилвания. Янсън му разказа, че е срещнал младеж, чийто потенциал не можеше да се разкрие напълно в условията на твърде ограничената практика в гръцката армия. Той предложи да го вземе под свое шефство и да наблюдава лично обучението му. По онова време ръководството на Консулски операции отговаряше за „стратегическото партньорство“ — общи операции със съюзниците от НАТО. Използвайки го като претекст, отделът за Консулски операции щеше да си осигури надежден кадър за известно време, а в дългосрочен план гръцката армия щеше да разполага с човек, който да предаде уменията и техниките за борба с тероризма на своите сънародници. Сделката бе сключена на третия коктейл.

Сега, докато седяха в задната част на самолета, Янсън изгледа Кацарис с леден поглед.

— Марина знае ли с какво си се захванал?

— Не й казах подробности, но и тя не настоя — захили се Кацарис. — Хайде, Марина е по-смела от цялата Осма дивизия на гръцката армия. Много добре знаеш.

— Знам.

— Тогава ме остави сам да взимам решенията си. Освен това, ако тази операция е толкова рискована за мен, как би се осмелил да помолиш някой друг да заеме мястото ми?

Янсън поклати глава.

— Имаш нужда от мен — каза Кацарис.

— Можех да наема някой друг.

— Не и добър като мен.

— Не отричам.

Никой от двамата не се усмихваше вече.

— И двамата сме наясно какво означава тази операция за теб. Искам да кажа, че това не е работа за наемник.

— Не мога да отрека това. Всъщност означава много за света.

— Говоря за Пол Янсън, не за планетата Земя. Хората преди идеите, ясно ли е? По този въпрос винаги сме споделяли едно и също мнение — кафявите му очи не мигваха. — Няма да те разочаровам — каза му тихо.

Янсън се трогна.

— Можеш ли да ми съобщиш нещо, което да не знам — отвърна му той.

С наближаването на уречения час напрежението растеше. Бяха взели всички възможни предохранителни мерки. Самолетът летеше без светлини и по него нямаше нищо, което би могло да отрази светлина от друг източник. Седнали върху брезентови столчета до мръсната рампа на самолета, Кацарис и Янсън следваха същите правила. Нямаха по себе си нищо, което да отразява светлината. Когато наближиха мястото за скачане, навлякоха черните бойни дрехи и боядисаха лицата си. Ако го бяха направили по-рано, щяха да прегреят от жега. Натъпканите с екипировка жилетки под летателните им костюми изпъкваха на бабуни, но нямаше друг начин.

Бяха изправени пред първата неизвестност. Той и Кацарис имаха по три хиляди скока зад гърба си. Но това, което им предстоеше тази нощ, не се вписваше в досегашния им опит.

Янсън бе доволен от себе си, когато за първи път прозря, че единственият начин да се стигне до двореца незабелязано бе откъм нощното небе до центъра на двора. Но дали имаше сериозни шансове това да се постигне, оставаше пълна загадка.

За да не ги забележат, трябваше да паднат на земята безшумно в тази тъмна нощ без звезди и без луна, характерна за сезона на мусоните. Сателитните метеорологични снимки потвърдиха, че към четири часа сутринта и през следващия час щеше да има плътна облачна покривка.

Но те бяха човешки същества, а не герои от екшън. За да имат успех, трябваше да изпълнят необикновено прецизен скок. Положението се влошаваше допълнително от факта, че същата метеорологична система, която осигуряваше облачното прикритие, криеше опасност от непредвидими ветрове — още един враг на точността. При други обстоятелства всяко от тези усложнения щеше да накара Янсън да се откаже от скока.

Откъдето и да го погледнеше човек, си беше скок в неизвестността. Но беше и единствената възможност Питър Новак да бъде спасен.

Хонуана отвори люка, когато достигнаха предварително съгласуваната височина от около шест хиляди метра. На тази височина въздухът беше леденостуден, под нулата. Но излагането на тази температура щеше да е за кратко. Очилата, ръкавиците и плътно прилепналите към главите им шапки като на плувците щяха да помогнат, както и неопреновите летателни костюми.

Това бе допълнителна причина, поради която искаха да скочат над водата, поне на една миля от Каменния дворец. Докато падаха, щяха да се освободят от ръкавиците и от други ненужни части от екипировката си, без да допуснат да се изсипят над мястото, където отиваха, като предупредителни листовки.

Скокът от голяма височина осигуряваше също така повече време за маневриране, така че да се насочат правилно към мястото за приземяване — или да се отдалечат от него на безнадеждно разстояние. Без физически тренировки бе невъзможно да се вземе правилното решение. Но решение трябваше да се вземе и Янсън го взе.

— Добре — каза той, заставайки пред отвора. — Не забравяй, че това няма да е обичаен скок. Време е. Следвай лидера си.

— Не е честно — викна Кацарис. — Винаги искаш да си пръв.

— Възрастта преди красотата — измърмори Янсън, стъпвайки върху алуминиевата рампа.

После се хвърли в тъмното като в рог небе.

ПЕТА ГЛАВА

Под напора на мощната тяга от самолета и бръснещите ледени въздушни потоци Янсън се бореше отчаяно да удържи краката си в правилно положение. _Свободно падане_ — така се наричаше този скок, но не чувстваше да пада. Оставяйки се на земното притегляне, той имаше усещането, че стои на едно място, неподвижен пред лицето на поривистите свистящи ветрове. Още повече, че в този случай свободното падане беше всичко друго, но не и свободно. На шест километра под него бушуваше океанът. Трябваше да контролира строго всяка секунда от падането, за да се придържа към нужната траектория. Ако през следващите две минути не успееше да удържи предварително планираните координати, мисията щеше да приключи, преди да е започнала.

Турболенцията обаче го затрудняваше да държи нещата под контрол.

Почти веднага усети, че вятърът го изтласква, а след това започна да го върти, отначало бавно, а после по-бързо. По дяволите! Връхлетя го парализиращо виене на свят и чувство за дезориентация. Смъртоносна комбинация на такава височина.

При обикновеното свободно падане максималната скорост достигаше двеста и петдесет километра в час. След като успя да се стабилизира, трябваше да положи усилия да забави спускането колкото може повече. Зае патешка поза с разперени крака и извит гръбнак във формата на буквата С. През това време ледените ветрове, явно ядосани, че се опитва да ги победи, шибаха платната на парашута, екипировката и дрехите му и проникваха под очилата, ръкавиците и шапката. Въобще не усещаше пръстите си, сякаш бяха инжектирани с „Новокаин“. Бавно премести дясната китка към лицето си и избърса очилата и светещите дисплеи на алтиметъра и жироскопа.

Беше висша математика. Трябваше да достигне определена зона за приземяване за четирийсетте секунди, които оставаха. От жироскопа от инертно фибростъкло щеше да разбере дали се движи в правилната посока.

Извърна глава, за да види къде е Кацарис.

От него нямаше и следа. Не беше чудно. При липсата на видимост. Дали Кацарис се намираше на петстотин крачки от него? Петдесет? Сто? Хиляда?

Въпросът не беше неоснователен. Двама мъже, които падат напосоки през черен облак, може да се сблъскат фатално. Шансовете бяха против подобен сблъсък. Само че цялата операция не подлежеше на никакво разумно изчисляване на шансовете.

Ако в края на скока се окажеше, че са се отдалечили от точката на приземяване и със стотина метра, резултатът можеше да е катастрофален. Същата облачна покривка, която ги правеше невидими, правеше неизмеримо трудно прецизното кацане. При нормални обстоятелства парашутистите се приземяваха на определено място, което предварително бе осигурено със светлинна маркировка, за да имат ориентир, по който да насочват парашутите. Опитните парашутисти вършеха това инстинктивно. В този случай обаче и инстинктите не помагаха. Докато стигнеха достатъчно близо до земята, за да имат видимост, можеше да се окаже твърде късно. Вместо да разчитат на инстинктите си, трябваше да следят внимателно закопчаните за китките им уреди и да си играят на електронната игра за Марко Поло.

_Трийсет и пет секунди._ Всеки момент щеше да се приземи. Трябваше да заеме позиция делта възможно най-бързо.

Янсън изпъна назад ръцете си и започна да направлява тялото си с рамене. Никаква полза. Поривистият, почти бурен вятър го изтласка и той започна да пада стръмно надолу. Моментално разбра какво не е наред. Прекалено бързо се снижаваше. Прекалено бързо.

Какво можеше да предприеме?

Единствената му възможност беше да увеличи съпротивлението. Същевременно се налагаше да се напредне към комплекса максимално бързо, ако въобще имаше шанс да го достигне. Но беше немислимо да се направят и двете неща.

Дали не прецака мисията само секунди преди началото й?

_Не беше изключено._

Но можеше и да не е така.

Блъскан от ледените ветрове, Янсън методично следваше правилата, осланяйки се на опита си, и в същото време усети, че вътрешно се самообвинява. _Знаеше, че няма да се получи. Нямаше как. Прекалено много неизвестни, твърде много неконтролируеми променливи величини. Защо въобще се съгласи? Гордост? Реши да се изфукаш, че си голям професионалист. Гордостта е враг на професионализма: Алън Димаръст непрекъснато го повтаряше и беше прав. Гордостта може да те убие. От самото начало беше ясно, че няма никакви шансове за успех. Никой здравомислещ човек или отговорен военен екип не би приел. Затова са потърсили теб._

Както си опяваше обаче, един по-спокоен глас се намеси и му заповяда: _оптимална стойка_.

Трябваше да се задържи на място. Чу собствения си глас отпреди десетилетия, когато обучаваше новобранците в специалния отряд на „тюлените“. _Оптимална стойка._

Щеше ли да успее? Не беше пробвал маневрата от години. А и никога не го бе правил при скок, направляван от жироскоп. Трябваше да превърне тялото си в нещо като носеща повърхност на самолет с извития профил на самолетно крило, за да може да се издигне. За няколко секунди Янсън успя да постигне ускорение, падайки надолу с главата и с леко разперени крака. Изви слабо ръцете и кръста си и изнесе раменете напред, сякаш се канеше да се поклони някому. Хвана ръцете си. Накрая дръпна назад глава и прибра плътно краката един до друг с опънати пръсти като на балетист.

Нищо не се получи.

Минаха десетина секунди, преди да усети, че леко започва да се издига, и забеляза, че пикира по-меко. При оптимална стойка човешкото тяло трябва да постигне ъгъл на приземяване около четирийсет и пет градуса спрямо вертикалата.

На теория.

При оптимална стойка човек трябваше да се движи еднакво бързо и хоризонтално, и вертикално, така че с всеки метър надолу да се премества и с един метър напред към мястото за кацане.

На теория.

На практика той беше командос, натъпкан с всякаква екипировка под летателния костюм, само в жилетката си носеше близо двайсет килограма. На практика беше четирийсет и девет годишен мъж със схванати стави от ледения въздух, който го пронизваше през дрехите. Оптималната стойка изискваше да е в идеална физическа форма и не беше ясно колко дълго мускулите му щяха да издържат.

На практика всеки път щом погледнеше алтиметъра и жироскопа, нарушаваше стойката, от която зависеше. Но без двата уреда беше загубен.

Опита се да се успокои и да се съсредоточи. В този момент трябваше да действа като машина, автомат, който се придържа към траекторията на полета.

Хвърли още един поглед върху уредите на китките си. Лампичката на жироскопа сигнализираше, че се е отклонил от курса. На какво разстояние? Четири градуса, може би пет? Сви двете си ръце паралелно под ъгъл на четирийсет и пет градуса и успя леко да раздвижи въздушната възглавница, която го заобикаляше. Усилието му бе възнаградено с бавно обръщане.

Жироскопът спря да свети и той се изпълни с необяснимо чувство на надежда.

Носеше се през непрогледния мрак, а въздушната възглавница запазваше височината му, докато се приближаваше към дестинацията. Беше целият в черно, небето също беше черно, така че се сливаше с въздушните потоци. Вятърът духаше в лицето му, но му помагаше да задържи височината като ангелска ръка. Беше жив.

Усети вибриране върху китката си. Алармата на алтиметъра.

Предупреждение, че доближава точката върху вертикалата, от която няма измъкване — височината, под която единственото сигурно нещо бе смъртта. Припомни си инструкциите от ръководствата: в тях пишеше за „минимална височина при скачане с парашут“. Ако отварянето на парашута станеше прекалено ниско, земята те удря като ремарке на трактор напряко на аутобан.

И все пак бе още далеч от точката за приземяване. Предварително си представяше, че ще кацне в непосредствена близост до двореца, когато разтвори парашута. Но с отворено платнище маневрирането сред бурните въздушни потоци щеше да е невъобразимо трудно. От друга страна, дрейфането над Каменния дворец криеше по-голяма опасност да бъде разкрит. Човек, който лети надолу с двеста и петдесет километра в час, се забелязва по-трудно от човек, който бавно се носи под огромен правоъгълен парашут.

И при двата случая имаше рискове. Трябваше да вземе решение. Незабавно.

Огледа наоколо, опитвайки се да види нещо, каквото и да било, в гъстия мрак. В условията на свободно падане изпитваше непознато чувство на клаустрофобия.

И тогава реши: щеше да има мъгла. Никой нямаше да го види в беззвездното небе. Зае вертикална позиция, хвана ръчката и я натисна. Парашутът се разтвори с плющене и се изпъна като корабно платно. Усети познатото раздрусване, сякаш някой го бе хванал за раменете. Бученето на вятъра спря, все едно че натисна бутон за изключване на звука.

Отметна дръжката на освободените въжета и се втренчи в платнището, за да се увери, че се е разпънало както трябва. Щеше да е безкрайно трудно да го коригира в непрогледната нощ. При други обстоятелства мракът щеше да е неудобство. Сега му беше от полза.

Изведнъж усети как се измества встрани от нов порив на вятъра, а чувството беше осезаемо, все едно, че някой го подхвана. Трябваше да направлява въжетата внимателно. Ако се отклонеше прекалено, щеше да е невъзможно да се върне към мястото за приземяване. Сега забелязваше нагледно връзката между направляването на парашута и скоростта: платнището осигуряваше максимална скорост, когато въжетата бяха вертикално нагоре.

Жироскопът на ръката му показа, че се е отклонил значително от курса.

_Не, Исусе, не!_

Носейки се из турбулентните въздушни маси, Янсън си даваше сметка, че пред него и Кацарис трудното тепърва предстоеше. Трябваше да се приземят безшумно и незабелязано в затворено пространство. И най-малката грешка щеше да застраши живота и на двамата. А дори да изпълнеха задачата, всяко от хилядите възможни усложнения можеше да се окаже смъртоносно. Ако в двора на двореца попаднеха на въоръжен мъж — а това не противоречеше на логиката, — щяха да са мъртви и мисията щеше да се провали. По всяка вероятност обектът на тази мисия щеше да бъде убит. За онези приятелчета, терористите, убийството не беше нищо друго освен стандартна процедура. Съвсем близко до ума беше, че ще отговорят на спасителната операция, като ликвидират обекта на спасяване — без никаво колебание.

Дръпна десния край на въжетата рязко надолу. Трябваше да направи остър завой, преди още някоя въздушна струя да го отпрати там, откъдето връщане нямаше. Ефектът от маневрата беше почти мигновен — увисна вертикално под платнището и тръгна стремително надолу. Огромният кръгъл алтиметър му показа онова, което вече знаеше: скоростта на снижаване се бе увеличила значително.

Не беше добър ход. Доближи се към земята повече, отколкото трябваше. Но можеше да опита да възстанови предишния ъгъл на летене. Повдигна отново левия край на въжетата, позволявайки на платното да се разгъне изцяло и да увеличи до максимум вертикалната тяга. Имаше опит в маневрирането сред въздушни вихри, но непредвидимост-та на въздушните течения правеше изчисленията несъстоятелни. Всичко, което знаеше, бе, че е извън линията на вятъра. Диагоналното летене бе единственият начин да се върне обратно. Както бе правил стотици пъти преди това, размърда клупа на въжетата, за да налучка посоката на вятъра. Най-после установи, че може да извършва плавни Ес-образни завои, яхнал въздушната струя, задържайки се или забързвайки се всеки път, когато се отклонеше от нея. Упражнението изискваше огромна концентрация, още повече че морето изпращаше периодично изпарения, или поне така му се струваше. Небето над Анура беше като кон, който не желае да бъде обязден.

Пулсът му се ускори. Като мачтата на призрачен кораб през мъглата се показаха смътните очертания на бойници и амбразури, древните белокаменни стени отразяваха и най-слабата светлина, която се процеждаше през облачната покривка. Гледката му подейства като шок: това бе първото нещо, което видя, откакто бе скочил. Бързо свали летателната каска и ръкавиците си. Сега започна да преговаря наум правилата за приземяване.

За да намали скоростта на приземяването, трябваше да доближи дестинацията, като се гмурне във въздушната струя. Тя го изтласка с близо хиляда и петстотин метра надясно. След това се спусна под нея и тя го отблъсна с още петстотин метра. Сега оставаше да пропътува последните седемстотин и петдесет метра, носен от вятъра. Беше проста, но необходима маневра. Можеше да забави движението напред, придърпвайки платнището в двата ъгъла, но така щеше да увеличи многократно скоростта на падане. Тогава трябваше да разчита на самия вятър да намали бързината на хоризонталното придвижване.

Молеше се да не се налага да прави резки завои, за да изведе тялото си в центъра на двора, тъй като резкият завой също ускоряваше опасно снижаването. Последните петнайсет секунди трябваше да са перфектни. Не се допускаха никакви отклонения. Високите стени на дворцовия комплекс правеха плиткото приближаване невъзможно.

Изведнъж си даде сметка колко горещ и влажен бе станал въздухът — сякаш бе попаднал от хладилна камера във врящ казан. Дланите му бяха потни, когато се протегна за въжетата, и той усети прилив на адреналин. Не можеше да позволи на пръстите си да се хлъзгат.

С вертикално изправени въжета и изцяло изпънато платнище той се плъзна към центъра на двора, който му изглеждаше като игра на светлосенки. Когато освободи ръцете си, деактивира уредите на китките си, за да не го издадат светещите дисплеи.

Сърцето му заби лудо: почти стигна. Дали щеше да се справи с влажните си, хлъзгави пръсти на финала?

Изборът на точната секунда беше решаващ. Сега? Краката му бяха на петнайсет стъпки от земята. Беше сигурен, тъй като и земята, и паршутът му се струваха на еднакво разстояние от него. Не. Дори в очертанията на комплекса усложненията бяха непредвидими. Реши да изчака, докато скъси наполовина сегашното разстояние до земята.

Сега.

Дръпна двата края на въжетата до равнището на раменете си и след това с плавно движение отпусна китките си и придърпа въжетата надолу между бедрата си, като по този начин прекрати придвижването на тялото си напред. Докато потъваше надолу в оставащите няколко метра, стегна мускулите си и обърна тялото си в посока на падането, присвивайки леко колене. Две секунди преди да стъпи на земята, трябваше да реши дали да направи меко кацане с преобръщане — със свити колене и стъпала, или да се приземи в изправено положение, което означаваше да ги държи изпънати. Без много да мисли, се спря на изправено положение.

Отпусна мускулите си и стъпи върху подметките на кубинките си. Меката гума беше предназначена да не вдига шум и така и стана. Стъпи напълно безшумно върху земята, очаквайки да падне. Но не падна.

Остана на крака. Беше в центъра на двора.

Успя.

Огледа се в беззвездната нощ и забеляза само очертанията на огромния празен двор, чиято дължина беше три пъти по-голяма от широчината му. На стотина метра видя голяма бяла структура — стария фонтан, който беше отбелязан на макетите. Беше почти в средата на двора, чиято площ се равняваше приблизително на половин футболно игрище. Нямаше никакви признаци за движение — никакви признаци, че пристигането му е било забелязано.

Откопча парашута, съблече летателния костюм и бързо събра платнището от чакълестия двор. Трябваше да го скрие, преди да предприеме по-нататъшни действия. Дори в нощ без звезди не можеше да се изключи напълно вероятността някой да го забележи. Черното платнище на парашута контрастираше върху бялата настилка. Не биваше да остава дълго там.

Ами Кацарис?

Янсън се огледа. Дали Кацарис не бе пропуснал двора? Дали не е кацнал на плажа или още по-надолу? Или на пътя, който водеше към двореца? Всяка грешка можеше да е фатална — за него и за всички останали участници в мисията.

По дяволите! Отново усети прилив на гняв и страх. Най-много се вбесяваше от прекаленото самочувствие на хората, които планират подобни операции, на грешната представа на писарушките, че онова, което изглежда добро на хартия, може да се приложи на практика. Беше се поддал. А хората от екипа бяха прекалили с благоговението пред опита му да се справя с подобни задачи. Скокът изискваше изпълнение, граничещо с перфектност, а перфектността не беше възможна в този заблуден свят. Янсън се почувства безпомощен. Кой знаеше това по-добре от него? Беше невероятен късмет, че успя да стигне толкова далеч.

Мислите му баха прекъснати от слабо шумолене — звука на падащо платнище на парашут. Янсън погледна нагоре към небето. Беше Кацарис, който се приземяваше бавно. Кацна меко и безшумно се претърколи. Скочи на крака и се приближи до Янсън.

Бяха двама.

Двама печени бойци.

Успяха да стигнат до Каменния дворец — последното място, където очакваха посетители.

Бяха двама срещу цял батальон въоръжени бунтовници.

Все пак бе някакво начало.

ШЕСТА ГЛАВА

Янсън включи радиостанцията и прошепна в микрофона.

Кацарис безшумно свали своя летателен костюм, след което сгъна парашута в стегнат вързоп.

Двамата изхвърлиха парашутите и костюмите в огромния мраморен фонтан в центъра на двора. Някога внушително скулптурно постижение с изваяните си форми, сега той бе пълен с дъждовна вода и водорасли. Мътилката в широкия кръгъл басейн изглеждаше като черна облицовка на фона на белия камък. Щеше да свърши работа. Черно върху черно — маскировъчният цвят на нощта.

Ръцете на Янсън се плъзнаха по жилетката и камуфлажната униформа. Пръстите му опипаха отделните части на екипировката. Кацарис, който стоеше близо до него, направи същото. След това огледаха взаимно камуфлажите и оборудването си — стандартна процедура при подобни операции. Бяха изминали дълго разстояние при бурни атмосферни условия. Всичко можеше да се случи през това време. Блъскан от въздушните потоци и удрян от ветровете, парашутистът можеше да пристигне на земята без част от екипировката си, колкото и здраво да бе прикрепена тя към бойната му униформа. Янсън бе усвоил това през годините, прекарани при „тюлените“. Кацарис го бе научил от него.

Янсън огледа внимателно своя приятел. Само бялото на очите му просветваше върху маскираното му лице. Забеляза светла ивица върху дясното му рамо. Куртката на Кацарис се беше скъсала при търкалянето по време на приземяването и през дупката прозираше кожата му. Янсън му даде знак да не мърда и скъса няколко сантиментра черна лепенка от ролка в джоба на жилетката си. Залепи разкъсания плат и бялата ивица изчезна. „Шивашки услуги в зоната на приземяването“ — помисли си Янсън.

Подобни дреболии обаче имаха голямо значение. Черният цвят щеше да им помогне да се прикрият в тъмнината на двора. И най-дребната светла точица можеше да ги издаде, ако случайно някой от часовите насочеше фенерче срещу тях.

Както бе подчертал предварително, бунтовниците не разполагаха с високотехнологични методи за наблюдение на околността, но имаха на разположение нещо, с което технологията още не можеше да се мери — петте човешки сетива. Способността да се откриват нередности в зрителното, звуковото и обонятелното поле, което надминаваше способността на всеки компютър.

Спускането бе преминало при минусови температури. На земята обаче, макар да беше само четири часа сутринта, температурата надвишаваше четирийсет градуса, а влажността бе непоносима. Янсън усети, че започва да се поти — истинска пот, а не кондензиран атмосферен въздух. Много добре знаеше, че в някакъв момент миризмата на тялото му може да го издаде. Протеините в кожата му, каквито имаха повечето хора на Запад, които се хранеха с месо, бяха непознати за анурийците, чиято храна се състоеше главно от зеленчуци и риба. Оставаше му само надеждата, че соленият бриз ще разнесе всеки доловим чрез обонянието сигнал за неговото присъствие.

Янсън откопча очилата за нощно виждане от жилетката си и ги сложи на очите си. Огромният двор изведнъж се обля в мека зелена светлина. Увери се, че черната гума около окулярите е прилепнала плътно към лицето му, преди да нагласи яркостта на образа. И най-слабата светлина от периметъра на очилата за нощно виждане можеше да предизвика тревога у някой бдителен часови. Веднъж бе свидетел как един командос бе убит от патрул, който бе забелязал издайнически зеленикъв проблясък и бе стрелял на сляпо. Беше виждал също как убиват човек заради светещия циферблат на ръчния му часовник.

Сега двамата с Кацарис стояха с опрени гърбове и наблюдаваха внимателно двете половини на двора.

В северния край се виждаха три оранжеви фосфоресциращи точици. Изведнъж две от тях се приближиха плътно една до друга и за миг се появи ярък отблясък от бяла светлина. Янсън свали очилата, за да огледа сцената с невъоръжени очи. Пламъчето се виждаше дори от голямо разстояние. Гореше газова лампа — вероятно старинна — и двама от охраната си палеха цигарите от нея.

„Аматьори“ — помисли си Янсън. Дежурният постови никога не биваше да издава присъствието си с внезапна светлина и никога не трябваше да излага на показ най-важното си оръжие — ръцете.

Тогава какви бяха тези хора? Имаше огромно несъответствие между Халифа и неговите стратези, които бяха преминали обучение в тренировъчните лагери за терористи в Близкия изток, и техните последователи, набирани от околността, обитавана от невежи селяни. Явно хората, разположени във вътрешния двор, бяха натоварени със сравнително елементарната задача да не допуснат някой да наруши съня на Халифа и на членовете на неговото командване.

Макар да бяха на разстояние няколко стъпки един от друг, Кацарис прошепна в микрофона, а Янсън долови думите му със слушалките:

— Един пост в югоизточния ъгъл. Седнал — пауза. — Вероятно задрямал.

Янсън отговори също шепнешком:

— Три поста на северната веранда. Съвсем будни.

Никой от двамата нямаше нужда от напомняне, че при операция за освобождаване на заложници трябваше да отидат там, където има охрана. Освен ако не бяха организирали засада: на едно място часовите, които се виждаха с просто око, по-ценните — на друго, и още една група часови, които дебнеха някъде. В този случай обаче нямаше място за подобни подозрения. От чертежите ясно личеше, че подземието се намира под северната фасада на двореца.

Янсън пристъпи бавно вляво към стената, мушна се под еркера на западната веранда и полуприведен обходи парапета. Не биваше да разчитат изцяло на мрака. Човешката ретина можеше да реагира и на един-единствен фотон. Дори в най-тъмната нощ имаше сенки. Янсън и Кацарис щяха да се прикриват в тези сенки толкова дълго, колкото можеше. Щяха да се движат покрай двореца и да избягват центъра.

За няколко мига Янсън запази пълна тишина, дори спря да диша, само се ослушваше. От далечината се чуваше бученето на океана, чиито вълни се разбиваха в основата на скалния нос. Пляскане на птичи крила — най-вероятно корморани, и жуженето на тропическите насекоми откъм гористата местност на юг. Това бе звуковият фон на нощта и не беше зле да имат едно наум. Беше невъзможно човек да се придвижва, без да издава никакъв звук, най-малкото триенето на дрехите. Изкуствените влакна на униформите им се разпъваха и събираха около движещите се крака. Подметките, дори от мека гума, също оставяха отпечатък върху земята. Шумът от смачкан бръмбар или друго насекомо също можеше да е издайнически. Нощната акустична картина прикриваше някои от звуците, но не всичките.

Напрегна слуха си, за да долови стъпките на Кацарис, не чу нищо. Постовите едва ли щяха да се напрягат толкова. Дали и той се движеше така безшумно?

Десет стъпки, двайсет стъпки покрай стената. Прозвуча драскане, след това избухване на гориво, третият постови палеше цигара.

Янсън беше съвсем наблизо и видя всичко до най-малката подробност. До тухлената стена гореше газова лампа, а под пламъка й, който наподобяваше пламъка на свещ, се мушна тънка цигара. След двайсет секунди миризмата от тютюна стигна до него — наистина беше цигара — и Янсън си отдъхна. Светлината от газовата лампа намаляваше видимостта на постовите. Димът от тютюна изостряше обонянието им, но го правеше безполезно. А пушенето намаляваше способността им да реагират достатъчно бързо, ако се стигнеше до нежелана схватка. Тогава и частицата от секундата делеше живота от смъртта.

Намираше се на петнайсетина стъпки от северната веранда. Виждаше ясно грубо издяланите варовикови блокове и ръждясалата решетка. Теракотените керемиди върху покрива явно бяха поставени наскоро и изглеждаха странно върху тая постройка, издигната преди векове. Четири етажа. Големите стаи се намираха на втория етаж. Оловните стъкла, извитите корнизи и арковидните прозорчета подсказваха, че построената от португалците крепост е била префасонирана от холандския генерал-губернатор и претенциозно кръстена „дворец“. Повечето от прозорците бяха тъмни. Само през няколко от тях мъждукаше светлина. Явно там спеше Халифа, архитектът на смъртта.

Толкова беше лесно. Една граната през прозореца или ракета „Стингър“ върху леглото. И Ахмад Табари щеше да е мъртвец. От тленната му форма щеше да остане онова, което бе останало от Хелън. Отпъди тази мисъл от главата си. Беше чиста фантазия, не можеше да си позволи да си отмъщава. Противоречеше на целите на мисията. Питър Новак беше велик човек. Не само Янсън му дължеше живота си, светът му дължеше своето оцеляване. Моралните и стратегическите съображения бяха необорими: да се опази животът на един велик човек беше по-важно, отколкото да се ликвидира един човек, макар и олицетворение на злото.

Янсън отмести очи от апартамента на губернатора към северната веранда.

На петнайсет стъпки от най-близкостоящия часови виждаше лицата на останалите мъже. Широки, селски лица, нищо неподозиращи и неодухотворени. Бяха по-млади, отколкото бе очаквал. Сега на четирийсет и девет годишна възраст обаче изведнъж си даде сметка, че нямаше да му изглеждат толкова млади по времето, когато действаше като оперативен агент. Бяха по-големи в сравнение с него, когато извършваше набези зад зелената линия близо до Камбоджа. Когато уби за първи път в живота си, когато за малко самият той не бе убит.

Ръцете им бяха груби, но без съмнение от работата на полето, а не от военни занимания. „Аматьори“ — помисли си отново. Тази мисъл обаче съвсем не го успокои. ФОК беше твърде добре организиран, за да повери най-ценните неща на подобни мъже. Явно бяха част от първата защитна линия. Първата защитна линия, където логично нямаше много за отбраняване.

Къде ли е Кацарис?

Янсън се загледа към вътрешността на двора, не успя да види нищо в мрака. Кацарис бе незабележим или изчезнал?

Бързо издаде шептящ звук в микрофона, опитвайки се да имитира жужене на насекомо.

Чу отговор в слушалката. Кацарис беше наблизо, в готовност.

Точността на първоначалната му преценка щеше да е от съдбовно значение: щеше ли да е безопасно да обезвреди тези мъже? Дали не бяха примамка? Птички върху жицата?

Имаше ли жица?

Янсън се надигна леко и погледна през прозорците зад железните решетки. Потта беше залепнала по тялото му като засъхнала кал. Влажността на въздуха не позволяваше изпаряване. Завидя на Кацарис, че беше взел таблетка за потискане на потенето. То не го охлаждаше. Потта лепнеше върху кожата му и върху дрехите, които така му се искаше да махне от себе си.

Изведнъж се притесни, че се разконцентрира с подобни мисли. Трябваше да се съсредоточи и да установи дали има жица.

Погледна през бинокъла, насочвайки го към металната решетка зад пушещите селяни. Нищо.

Не, _имаше нещо_! Оранжево петно, твърде малко, за да е човешко тяло. Най-вероятно беше ръка, ръка, принадлежаща на някой човек зад каменната стена.

Мъжете на верандата, беше логично предположение, не знаеха, че имат подкрепление. Щеше да намали и без това нищожната им бдителност. Но имаха.

А дали подкрепата им имаше своя подкрепа? Дали охраната не беше кръгова?

Не беше изключено да е така.

От дълбок джоб на бедрото си Янсън измъкна черна алуминиева кутия, дълга около четирийсет сантиметра и с диаметър петнайсет сантиметра. Беше натъпкана с памучна вата, за да не вдига шум намиращото се вътре животинче. Чистият кислород гарантираше, че то няма да се задуши в периода, за който бе разчетена операцията.

Време беше да се вдигне малко врява за отклоняване на вниманието.

Развъртя капачката и измъкна огромния плъх, държейки го за опашката, след което го метна на верандата с голяма парабола. Той се приземи така, сякаш в среднощните си похождения бе загубил ориентация и бе паднал от покрива.

Лъскавата му черна кожа сега се набиваше на очи, а и животното започна да издава наподобяващи квичене на прасе писъци. Постовите разбраха, че имат посетител. Малката главичка, широката муцуна, почти голата опашка — веднага го разпознаха. Трийсет сантиметра дълъг, близо килограм и половина тежък. Едър индийски плъх. Бандикота бенгалензис беше научното му название. За Ахмед Табари беше проклятие.

Кагамците бързо си размениха реплики на своя непонятен език.

— Аяйо, анге паару, адху йенна теридхаа?

— Айо, перихаали!

— Адха йепадияавадху озриканум.

— Андха витаа, наама сетхом.

— Анга подху паару.

Животното, следвайки инстинктите си, се стрелна към един отвор, докато часовите, следвайки своите собствени инстинкти, се опитваха да го спрат. Изкушаваха се да гръмнат огромния плъх, но така щяха да събудят всички в двореца и да се покажат като пълни глупаци. Ако Многообичният, който спеше в апартамента на губернатора, се натъкнеше на този предвестник на смъртта в покоите си, не се знаеше как ще реагира. В уплахата си можеше да изтълкува появата му като пророчество и да заповяда да убият часовите, задето са го пуснали вътре. Спомняха си много добре какво се случи последния път.

Разговорът им, както Янсън се надяваше, накара хората от втората група да се появят. Колко ли бяха? Трима — не четирима.

Членовете на втората група бяха въоръжени с американски автомати Ml6, вероятно останали от Виетнамската война. Те бяха стандартното оръжие на американската пехота във Виетнам и виетнамските войници бяха събрали хиляди от тях след падането на Юга. От там автоматите Ml6 заляха международния пазар и се превърнаха навсякъде по света в най-често използваното оръжие от бунтовническите движения, които не разчитаха на голямо финансиране. Типът движения, които купуваха на изплащане, стискаха се и пестяха, и не харчеха за щяло и нещяло. Бойци на коледните разпродажби. В същото време Ml6 стреляха точно, рядко засичаха и без специална поддръжка бяха устойчиви на ръжда дори във влажен климат. Янсън много уважаваше този вид оръжие. Той уважаваше всички оръжия. Но знаеше, че с тях не бива да се стреля без причина. Никой войник, чиито командири си почиваха, не можеше да вдига шум в четири часа сутринта без наложителна причина.

Янсън измъкна втори индийски плъх, още по-едър и от първия, и докато той се гърчеше и скимтеше в ръката му, мушна в корема му спринцовка с амфетамин. Химикалът щеше да предизвика хиперактивност и животното щеше да се стори на часовите по-агресивно и по-страшно от първото. Щяха да го възприемат като още по-голяма заплаха.

Метна го, този път ниско. С острите си нокти плъхът падна върху главата на един от часовите, който издаде кратък, но пронизителен писък.

Вдигна се по-голяма олелия, отколкото очакваше.

Май преигра. Ако писъкът привлечеше войниците, които не отговаряха за северното крило, като нищо мисията можеше да се издъни. Засега такива признаци нямаше, макар че часовите, които вече се бяха събрали, изглеждаха доста превъзбудени. Приближавайки главата си до ръба на сянката, Янсън видя объркването и суматохата на северната веранда. Неговата цел беше пространството под верандата, а по пътя до там нямаше къде да се прикрие, тъй като каменните пътеки, които излизаха от дългите стени на изток и на запад, прекъсваха около петнайсет стъпки, преди да достигнат до срещуположната стена.

Това, че часовите стояха на светло, а двамата с Кацарис — на тъмно, ги предпазваше донякъде, но не изцяло. Човешкото зрително поле е чувствително на движение, а и част от вътрешното осветление се разсейваше върху чакълестата настилка пред северната веранда. Задачата изискваше да са напълно невидими. Колкото и добре да са обучени, двама души не могат да се справят със сто или двеста въоръжени бунтовници. Ако ги откриеха, щеше да е равносилно на смърт. Толкова бе просто.

На верандата се появи възрастен мъж с набраздено кафеникаво лице и помоли за тишина. Не биваше да безпокоят своите командири, които спяха в двореца в качеството си на истинските му господари. Янсън се вгледа внимателно във възрастния човек и безпокойството му се засили. Той настояваше за тишина, но лицето му го издаваше, че е уплашен. Само силно подозрение можеше да обясни присвития му и търсещ поглед, това, че измести очите си от паникьосаните часови към потъналия в мрак двор, а след това към покритите с метални решетки прозорци над него. Стрелкащите му очи показваха, че е запознат много добре с особеностите на нощното гледане: начина, по който периферното зрение се изостря повече от директното, или начина, по който взирането променя формите според въображението. Нощно време наблюдателните очи никога не спират да се движат. Мозъкът може да възпроизведе образ и от смътните контури, които запечатва. Докато наблюдаваше сбръчканото лице, Янсън си извади набързо няколко заключения. Мъжът беше интелигентен, с изострени сетива, дисциплиниран в достатъчна степен, за да прецени случилото се трезво. От начина, по който се отнасяха към него останалите мъже, беше ясно, че е по-старши от тях. Друг признак за това бе оръжието, което бе преметнал през рамо — руски „Клин“. Обикновено оръжие, но по-малко като размер и по-скъпо от Ml6. Автоматите „Клин“ бяха по-надеждни за стрелба в точна цел за разлика от безразборния огън, който можеше да се очаква от по-неопитните. Останалите щяха да взимат пример от него.

Янсън го наблюдава още няколко минути, видя как разговаря спокойно с другите кагамци и как жестикулира към тъмния двор, критикувайки единия от часовите, който пушеше. Този човек не беше аматьор.

Ако ги откриеха, смъртта не им мърдаше. Дали бяха разбрали за присъствието им?

Налагаше се да се надява на обратното предположение. _Обратното_: какво ли щеше да каже за подобен начин на мислене Алън Димаръст, за оптимистичното очакване светът да се съобразява с оперативните императиви, а не да им пречи? Но Димаръст беше мъртъв — беше застрелян от наказателен взвод — и ако имаше справедливост в света, трябваше да гние в ада. В четири часа в знойното анурийско утро в двора на Каменния дворец, в компанията на тежко въоръжени терористи едва ли имаше смисъл да се изчисляват шансовете за успех на операцията. Само Господ знаеше какво ще се случи. _Credo quia absurdum._ Вярвам, защото е абсурдно.

А възрастният мъж със сбръчканото лице в какво ли вярваше? Той беше първият, в когото трябваше да се прицели. Но не мина ли достатъчно време? Досега новината за малката суматоха трябваше да се разчуе сред дежурните. Беше много важно да се е разчуло и обяснението за нея — появата на прокълнатите индийски плъхове. Тъй като щеше да има още шумове. Беше неизбежно. Шумовете, за които имаше обяснение, бяха безвредни. Шумовете, за които липсваше обяснение, щяха да предизвикат допълнително разследване и можеха да се окажат смъртоносни.