Директивата "Янсън"

И нямаше да съжалява за това.

Стъпка след стъпка.

Мина още един час, преди Янсън да изкачи последната скалиста тераса и да види имението в планината Смит. Да, беше точно такова, каквото очакваше да бъде, и все пак от гледката остана без дъх.

Беше обло плато, покрито с поне хиляда акра трева, зелена като на игрище за голф. Извади бинокъла. Земята потъваше леко надолу от терасата, на която бе застанал, после образуваше няколко хребета, които опираха в отвесното каменно лице на планинския връх.

Веднага разбра какво е видял Морис Хемпъл и защо мястото е неустоимо за човек, който обича уединението толкова, колкото богатството.

Скрито от чужди погледи, почти недостъпно по обичайните пътища, там се издигаше великолепно, бляскаво имение, по-компактно от това в Балтимор, но също така изящно проектирано. Мащабите на мерките за сигурност предизвикаха у Янсън истинско страхопочитание. Сякаш естествените препятствия, заобикалящи къщата, не стигаха, ами бяха добавени и високо технологични пречки, които правеха невъзможно всякакво проникване.

Точно пред него имаше веригообразна ограда, която беше висока близо три метра и не приличаше на обикновените. Самото й съществуване разколебаваше всеки, който би дръзнал да я прескочи. Янсън забеляза хитроумно вградените детектори за натиск в оградата, които биха отблъснали и най-ловкия нарушител. През брънките бяха опънати и жици, които се свързваха към цяла редица контактни кутии. Тук имаше комбинация от две системи — детектори за засичане на нарушители и детектори за вибрации. Сърцето му щеше да изскочи. Оградите, които имаха само детектори за вибрации, можеха да се преодолеят с помощта на клещи и малко търпение. Системата от жици обаче правеше достъпа невъзможен.

Зад барикадата от вериги забеляза редица от стълбове. На пръв поглед бяха най-обикновени стълбове, високи около метър и двайсет, които нямаха нищо общо помежду си. С по-внимателно вглеждане обаче можеше да се установи какво беше предназначението им. Всеки от тях приемаше и предаваше микровълнови сигнали. При по-простите системи беше възможно да затиснеш с пръст върха на стълба и просто да се изкачиш над него, заглушавайки невидимите вълни. За нещастие тези бяха разположени зигзагообразно и вълните им се препокриваха, което ги защитаваше само по себе си. Просто не съществуваше физически начин да се избегне микровълновият поток.

А в тревната площ зад стълбовете? Там имаше невидими препятствия и Янсън огледа много внимателно терена с максималната яркост на бинокъла, докато забеляза малката кутия близо до чакълестата пътека с логото на компанията „Трайстар Секюрити“. Точно под земята се намираше най-голямото препятствие — закопан сензорен кабел. Не можеше да се заобиколи, нито да се доближи. Дори да успееше да преодолее другите пречки, сензорите щяха да останат.

Проникването беше невъзможно. Това подсказваше логиката. Свали бинокъла и изпълзя обратно до скалистата тераса. Седна на тревата и се замисли. Обзе го чувство на безпомощност и отчаяние. Толкова близо и все пак толкова далече.

Беше мръкнало вече, когато се върна обратно при бежовата таврия. По дрехите му имаше останки от листа и борови иглички. Подкара колата към Милингтън, а след това на север по шосе Петдесет и осем, наблюдавайки внимателно дали някой не го следи.

За малкото време, с което разполагаше, трябваше да се отбие на няколко места и да се снабди с куп неща. От крайпътен магазин купи миксер, макар че му трябваше само електромоторчето. По-надолу по шосето на открита сергия намери евтин клетъчен телефон и няколко нескъпи аксесоара. От бакалията в Милингтън се сдоби с голяма кръгла метална кутия, пълна със сладки, макар да му трябваше само кутията. Следващата спирка беше железарията на улица „Мейн“, откъдето си купи лепило, кутийка въглен на прах, ролка изолирбанд, голяма ножица, пръскачка под налягане и механизъм за дърпане на завеси.

— Сръчно момче, а? — попита го блондинката в тъмносиня спортна фланелка, докато маркираше на касата покупките му. — Много си падам по такива момчета — добави тя и му хвърли приканваща усмивка. Представи си как съдържателят на закусвалнята надничаше под полата й.

Последната му спирка беше на шосе Петдесет и осем. Той пристигна в гаража на Сипърли малко преди да затвори. От физиономията му стана ясно, че търговецът на коли втора употреба не беше очарован да го види отново. Огромният пес наостри уши, но когато разбра кой е дошъл, се успокои и се върна при налигавената си парцалена кукла.

Сипърли дръпна яко от цигарата си и се приближи до Янсън.

— Нали знаеш, че рекламации не се приемат? — каза му той сърдито.

Янсън извади пет долара от портфейла си.

— Идвам за кучето — отговори той.

— Какво?

— Нали каза, че мога да взема кучето за петак — припомни му Янсън — Ето ти петак.

Сипърли прихна да се смее, след което видя, че Янсън е напълно сериозен. Върху месестата му физиономия се изписа алчност.

— Добре, шегата настрана, аз наистина съм привързан към кучето — окопити се той. — То наистина няма равно на себе си. Отличен пазач.

— Само дето не лае — припомни му Янсън.

— Е, вярно, че в това отношение проявява резерви. Но е добро куче. Не знам дали мога да се разделя с него. Доста сантиментален съм.

— Петдесет.

— Сто.

— Седемдесет и пет.

— Продадено — каза Джед Сипърли с ухилена под въздействието на бирата физиономия. — Без рекламации. Запомни това. И не забравяй тая мърлява кукла. Само с нея може да го прилъжеш да влезе в колата.

Помиярът подуши Янсън няколко пъти и загуби интерес към него, но наистина влезе в колата чак когато хвърли куклата на задната седалка. Беше малко тясно за огромното животно, но то не се оплака.

— Благодаря ти — каза Янсън. — А между другото знаеш ли откъде мога да си купя радар?

— Ей, не знаеш ли, че тия неща са незаконни в щата Вирджиния? — отговори му Сипърли с престорена строгост.

Янсън се сконфузи.

— Но ако се интересуваш от изгодна сделка, мога да ти кажа само, че си се обърнал към подходящия човек.

Сипърли се усмихваше, както се усмихва някой, който е осъзнал, че това е щастливият му ден.

Свечеряваше се, когато най-накрая Янсън се върна в стаята си в мотела, а докато събра екипировката в сака, стана тъмно. Наложи се заедно с кучето да вървят на лунната светлина. Вероятно поради силното напрежение този път му се стори, че измина разстоянието по-бързо, макар че носеше тежък сак.

Преди да се изкачат на каменната тераса, Янсън свали каишката от кучето и го погали нежно по главата и по врата. След това размаза няколко шепи кал върху и без това мръсната му козина. Промяната беше незабележима. Без каишка кучето сега изглеждаше бездомно, малко по-голяма версия на планинските песове, които понякога обитават склоновете. След това взе парцалената кукла и я хвърли през оградата. Кучето се втурна нататък, а през това време Янсън се скри в гъсталака и зачака да види какво ще последва.

Песът се хвърли срещу оградата и падна назад, и после се хвърли пак, активирайки сензорите. Те имаха праг на чувствителност, който изключваше възможността да се задействат от полъх на вятъра или катеричка. Силата, с която огромният пес блъскаше по оградата, надхвърляше този праг. Чрез електронен датчик и двете системи регистрираха присъствието на нарушителя и съответният сегмент от оградата се освети. Янсън дочу шум от движеща се миникамера, закачена на висок стълб в очертанията на двора. Тя се спускаше към мястото на нарушението. Силен халогенен прожектор освети оградата там, където Бъч продължаваше атаките си. Дори от прикритието си зад дърветата Янсън забеляза, че светлината беше ослепително ярка, многократно по-силна от слънчевата. От момента на засичането до насочването на камерата имаше интервал от четири секунди. Янсън бе принуден да признае, че беше силно впечатлен от охранителната система.

Междувременно обърканото куче продължаваше да скача срещу оградата, блъскайки с лапи кабелите. То се интересуваше само от любимата си кукла. Когато очите на Янсън привикнаха към светлината, той забеляза, че обективът на камерата се отдалечава. Явно я направляваха дистанционно от охранителните постове. След като засякоха нарушителя, операторите го бяха идентифицирали не след дълго.

Халогенната светлина угасна и камерата се върна в първоначалната си позиция, с обектив насочен към алеята за автомобили.

Янсън чу отново дрънченето на оградата, тъй като кучето се бе хвърлило пак. Бъч продължаваше да атакува. Дали си въобразяваше, че така ще може да си върне куклата? Беше ли това някакъв начин да й покаже колко много я обича? Психологията на звяра беше неразгадаема, за Янсън бе от значение предвидимостта на поведението му.

Както и поведението на онези, които направляваха системите за сигурност. Голямото предимство на скъпата няколко милиона долара система беше това, че спестяваше изпращането на физическа охрана в случай като този. Тя даваше възможност да се направи подробна инспекция от разстояние. Този път след поредния набег на кучето срещу оградата не светнаха никакви лампи. Секторът беше дезактивиран, за да се сложи край на фалшивите сигнали за тревога. Янсън знаеше какви изводи си бяха направили пазачите. Без съмнение кучето преследваше катеричка или полска мишка и скоро щеше да се откаже.

При следващото хвърляне на Бъч Янсън метна сака с оборудването през оградата и на бегом стигна до нея. Засили се от няколко метра и скочи високо във въздуха, както правеше кучето. С петата на единия си крак я разтегна навътре, колкото можа, промуши върха на обувката на другия си крак в една от брънките на веригата и се хвана за оградата с две ръце. Движейки едновременно и ръцете, и краката си, той бързо се изкачи до върха й, а тя се раздрънча. Янсън знаеше, че за да се преметне, трябваше да задържи центъра на тежеста си над върха й, преди да се прехвърли. За целта си представи, че оградата е с метър или повече по-висока от реалното, и се повдигна над въображаемата точка. Обърна се с главата надолу, задържа с всичките си пръсти за кратко едно от разклоненията на веригата и усука тялото си през оградата, използвайки като опорна точка пръстите на ръцете си. Пусна краката си надолу и се изправи и след това скочи върху тревата.

Падна върху нещо меко, куклата. Янсън я хвърли през оградата, кучето я захапа нежно в муцуната си и избяга към дърветата.

След няколко минути чу звука на движението на камерата, която си сменяше местоположението. Халогенният прожектор отново светна. Към него ли се насочваше камерата? Дали не беше задействал някаква друга алармена система?

Притисна тялото си към земята, сърцето му биеше силно. Беше със защитно облекло, което го предпазваше в тъмнината, но на светлината на прожектора то можеше да го издаде върху яркозелената трева. След като очите му свикнаха със светлината, разбра, че не беше обектът на наблюдението. От играта на сенките стана ясно, че отново оглеждаха частта, през която току-що се бе прехвърлил. Пазачите проверяваха дали всичко е наред, преди да активират сегмента. След четири секунди ослепителната светлина угасна и отново се възцари мрак, а с него се върна и облекчението. Слабо светещите диоди показваха, че сензорите за вибрации отново работят.

Сега Янсън се отправи към стълбовете. Разгледа още веднъж конфигурацията им и се обезсърчи. Познаваше модела и бе наясно, че е безупречна система за охрана. Върху всеки от яките стълбове под алуминиев капак бяха закачени по един предавател и приемател. Те бяха нагласени на петнадесет гигахерца, една от възможните честоти в късовълновия обхват. Системата можеше да анализира данните на всяко нарушение — размер, плътност и скорост, и да ги изпрати към сложните комуникационни модули в централната си мрежа.

Двойните сензори бяха разположени зигзагообразно, както забеляза и преди това, така че потоците се наслагваха. Не можеше да се изкачи по някой от стълбовете, за да избегне потока, тъй като той беше двоен на мястото, където стояха стълбовете: ако човек се изкачеше над едното поле, попадаше в средата на другото.

Янсън погледна назад към оградата. Ако късовълновата бариера се задействаше, което най-вероятно щеше да стане, трябваше да се прехвърли обратно през оградата, преди да се появи охраната и да започне стрелбата. При това щеше да действа под светлината на прожектора, чието предназначение освен всичко друго беше да заслепи нарушителя и по този начин да го обездвижи. Ако се наложеше да се оттегли, щеше да се оттегли, но това нямаше да е малко по-безопасно.

Янсън дръпна ципа на сака и извади полицейския радар. Беше модел „Фантом“, предназначен за шофьори, които си падат по високите скорости и не обичат да си плащат глобите за нарушение. Ефективността му се дължеше на обстоятелството, че беше едновременно детектор и заглушител, за да не може шофьорът да разбере, че колата му се следи. Работеше, като прехващаше сигнала и го връщаше обратно към уреда. Преди това Янсън отстрани пластмасовия капак, скъси антената и прикачи допълнителен кондензатор, за да смени радиочестотата му към късовълновия обхват. С помощта на лепенка прикрепи уреда към по-близкия край на дългата пръчка на телескопа. Ако проработеше, както се надяваше, можеше да се възползва от присъщата на всички външни алармени системи особеност, че те предвиждаха известен толеранс за аномалии, причинени от животни или атмосферни условия. Една алармена система е безполезна, ако непрекъснато изпраща фалшива тревога. Външните късовълнови системи използват сигнален процесор, който разпознава нарушителя човек от хиляда други фактори, които могат да предизвикат деформиране на сигнала — люлеенето на клон от вятъра, пробягване на животно.

И въпреки това той поемаше голям риск, от което стомахът му се бе свил. При други обстоятелства, които не са така спешни, той щеше да изпробва първо хипотезата си, преди да си заложи живота на нея.

Още веднъж проучи конфигурацията на стълбовете. Двойните сензори по принцип се монтираха на около двеста метра разстояние един от друг. Тук те бяха поставени на трийсетина метра — доста разточителен подход, който явно бе зарадвал онези, които бяха получили парите да инсталират системата. Разстоянието между сензорите всъщност беше фактор в полза на Янсън. Колкото по-раздалечени бяха те, толкова по-голям периметър покриваха. При разстояние двеста и петдесет метра периметърът на действие щеше да се разширява под формата на овал, който да достига в средата между двата сензора ширина около дванайсет метра. При трийсет метра разстояние покривната площ щеше да е по-свита и съответно с ширина не повече от два метра и половина. Това бе едно от нещата, на които Янсън разчиташе.

Както бе очаквал, стълбовете от втората зигзагообразно разположена редица насочваха вълните към следващия стълб от редицата, която бе по-близо до него и обратно. Точката, където двата потока се пресичаха, беше и най-тясната част от периметъра на покритие. Всеки стълб се намираше на метър и двайсет вляво и осемдесет сантиметра по-назад от другия с по трийсет метра разстояние от двете страни. Конфигурацията се повтаряше. Янсън начерта мислено линия, съединяваща двойките съседни стълбове, след това свърза въображаемата линия със следващата двойка. По средата между тези две паралелни линии трябваше да е мястото, където обхватът на покритие беше минимален. Янсън се премести до въпросното място или там, където интуицията му подсказваше, че се намира то. С помощта на желязна пръчка той доближи радара „Фантом“ до него. Системата трябваше веднага да улови появата на предмет, но веднага след това щеше да установи, че данните не съответстват на модела за проникване на човек. Така че нямаше да реагира, докато Янсън не решеше да прескочи бариерата. А това щеше да е моментът на истината.

Дали заглушителното устройство на радара щеше да деформира сигналите и по този начин да попречи на датчиците да регистират присъствие на човешки нарушител, а именно Пол Янсън?

Той дори не беше сигурен дали фантомът работи. Като предпазна мярка Янсън беше откачил дисплеите му, за да не светят червените индикатори. Трябваше да приеме, че работи, на юнашко доверие. Той продължаваше да държи фантома пред себе си в изправено положение и започна да се промъква през късовълновата бариера.

И …премина.

_Успя да премине._

Беше на безопасно разстояние от другата страна, което не означаваше, че на самото място е безопасно.

Докато Янсън вървеше по леко издигащия се път към къщата, косата му бе настръхнала, предчувствайки инстинктивно, че най-големите опасности предстоят.

Погледна слабо светещия дисплей LCD на черния волтметър „Телтек“, прикривайки го в ръцете си. Не беше от стандартните уреди, каквито използваха агентите на терена, но щеше да свърши работа.

Не регистрира нищо. Никаква активност.

Мина още четири метра. Чертичките върху дисплея започнаха да се издигат. Направи още една крачка и те се извисиха рязко.

Доближаваше мястото с вкопаните в земята сензори. Чрез волтметъра установи, че кабелът е малко по-вътре и разбра, че електромагнитният поток от сензорите „Трайстар“ върху вкопания кабел създава поле на засичане с около два метра и половина ширина.

Данните върху волтметъра му подсказаха, че е близо до активното поле. На двайсетина сантиметра под земята „пропускливият“ коаксиален кабел беше изработен така, че външният проводник имаше пролуки, които позволяваха на електромагнитния поток да изтича към паралелен кабел, който минаваше през същата изолация. Така се получаваше волюметрично поле около коаксиалния кабел с височина около трийсет сантиметра и широчина два метра. Но както и при останалите видове алармени системи за монтиране на открито, и тази беше снабдена с микропроцесори, чиято задача бе да различават отделните нарушители. Десеткилограмово животно не активираше системата, но момче с тегло четирийсет килограма щеше да включи алармата. Атмосферните фактори като сняг, градушка, падащи листа, температурни промени също се регистрараха, но паметта на системата филтрираше тези шумове.

За разлика от късовълновата система, тази не можеше да бъде „излъгана“. Вкопаните кабели бяха недостъпни, а и системата „Трайстар“ имаше допълнителна защита и всеки опит да бъде прекъсната се улавяше и включваше алармата. Имаше само един начин да мине. И това беше над нея.

Янсън разпъна пръчката на радара, завъртя двата сегмента в посока, обратна на часовниковата стрелка, и я застопори в максимално разпъната позиция. Върна се малко назад към стълбовете, засили се, държейки металната пръчка в изправено положение, и си представи, че невидимото сензорно поле е физическа бариера.

Тичайки, той подпря края на пръчката на земята точно до мястото, където предполагаше, че са заровени кабелите, изнесе високо и напред дясното си коляно и скочи, повдигайки нагоре бедрата си. Ако беше изчислил всичко точно, инерцията трябваше да го изтласка и да се преземи на безопасно разстояние от кабелите. Не беше необходим чак овчарски скок, а просто трябваше да е по-дълъг, а тялото му да е на няколо стъпки над земята. Волюметричният детектор щеше да регистрира смущения само на мястото, където бе опрял пръчката, но далеч под параметрите за човешко присъствие. Вперил поглед в мястото на тревата, където се надяваше да се приземи на достатъчно разстояние от вкопаните сензорни кабели, той изведнъж усети, че металната пръчка се изкриви под тежестта му.

_О, Боже, не!_

По средата на скока, пръчката се огъна и той падна тежко на земята само на няколко стъпки от мястото, където предполагаше, че са заровени кабелите.

Беше твърде близо!

Или не? Нямаше как да е сигурен, а пълната несигурност беше едно от най-изнервящите неща.

Студена пот изби върху тялото му, докато се измъкваше от зоната. Всеки момент щеше да разбере дали е задействал сензорите. Прожекторът щеше да светне и камерата — да се задвижи. А когато хванеха образа му на фокус, щяха да се появят тежковъоръжените телохранители. Алармените системи и оградата щяха да направят бягството му невъзможно.

Затаи дъх и зачака, а с всяка изминала секунда изпитваше все по-голямо облекчение. Сега и трите системи за сигурност бяха зад гърба му.

Стоеше и наблюдаваше бляскавата къща пред себе си. Отблизо великолепието й беше ослепително. От двете страни на централната част се издигаха конусовидни кули. Външните стени бяха оформени с пясъчник от Брайър Хил. Покривът беше обточен със сложна балюстрада и завършваше с още една по-малка на върха. Сградата беше съчетание на бомбастични архитектурни стилове. Но какъв бе смисълът на тази показност, след като никой не я виждаше?

Прозорците бяха тъмни с изключение на мъжделивия отблясък вероятно от осветление, което включваха нощно време. Дали обитателите бяха в задните стаи? Беше твърде рано да са си легнали. Нещо в обстановката смущаваше Янсън, но нямаше време да огледа.

Пропълзя в левия край на сградата до тесен страничен вход.

Върху каменната фасада близо до тъмната богато резбована врата имаше електростатичен екран с бутони. Като на сметачните машини. С въвеждането на цифрите от кода алармената система се деактивираше. Янсън извади от сака малкия пулверизатор и пръсна върху устройството струйка финосмлян въглен. Ако всичко минеше добре, прахообразният въглен щеше да залепне за отпечатъците от пръстите и така Янсън щеше да разбере цифрите от кода. В зависимост от това колко ясни щяха да са отпечатъците, той можеше също да узнае колко често се използва.

Нищо не се получи. Не се показа никаква ясна схема. Както се опасяваше, алармата използваше видеодисплей, на който знаците се появяваха разбъркано в произволен ред, който никога не се повтаряше.

Чувстваше главата си празна. _Толкова близо и въпреки това толкова…_ Не, нямаше да се предаде. Изключването на алармата щеше да му е от полза, но той не беше изчерпал всичките си резервни планове. На вратата имаше аларма и толкова. Трябваше да го приеме. Ако системата не регистрираше, че вратата се отваря, нямаше да задейства и алармата. С помощта на фенерче писалка Янсън внимателно разгледа боядисаната в тъмен цвят врата, докато накрая откри миниатюрни болтчета в най-горната част — белег за превключвател. В рамката на вратата връзките на ферометалния превключвател бяха съединени в електрическа верига чрез магнит, вдълбан в горния край на вратата. При затворена врата магнитът притискаше бутало в рамката на вратата и така завършваше електрическата верига вътре в превключвателя. Янсън извади мощен магнит от сака и с помощта на бързо съхнещо цианоакрилно лепило го закрепи в долната част на рамката.

После се зае с ключалката. Имаше още една лоша новина: нямаше дупки за ключ. Вратата се отваряше с магнитна карта. А дали просто да не я насили? Не. От вътрешната страна не беше изключено да има тежка метална решетка и заключваща система с многобройни щифтове в рамката на вратата. Тоя тип врати трябваше да бъдат помолени да се отворят. Освен ако човек не решеше да разруши част от сградата, насила не можеше да се отвори.

Беше възможност, която той предвиди. Но с инструментите „направи си сам“ шансовете бяха по-малки, отколкото с вида инструменти, с които бе свикнал да работи. Без съмнение магнитният му шперц не вдъхваше голямо доверие, както го бе омотал с изолирбанд и епоксидна смола. Беше извадил ядрото от соленоида и го бе заменил с метална пръчка. В единия й край беше прикачил правоъгълна пластина, която изряза от металната кутия за сладки с помощта на ножицата. Електронната част — звукогенератор, беше най-проста верига от транзистори, които извади от клетъчния телефон „Рейдио Шак“. Когато към алармата се свържеха чифт батерии, се образуваше бързотрептящо магнитно поле, чиято задача бе да атакува сензорите, докато се активират.

Янсън мушна металната пластина в прореза и зачака. Секундите вървяха бавно.

Нищо не се получаваше.

Преглъщайки огромното си безсилие, той провери дали батериите са добре свързани и отново пъхна металната пластинка. Минаха още няколко дълги секунди и изведнъж чу щракване. Собственият соленоид на ключалката се бе активирал. Щифтовете и резетата на вратата бързо се прибраха.

Той издиша бавно и я отвори.

Ако в къщата имаше хора, фотоклетките на вътрешната алармена система трябваше да са деактивирани. Ако преценката му беше погрешна, щеше да му отнеме дълго време да я открие. Янсън тихичко затвори вратата след себе си и тръгна през тъмния вестибюл.

След няколко крачки видя светлина. Тя се процеждаше през прага на една от вратите вляво от него.

От пръв поглед установи, че е обикновена врата без ключалки и аларма. Какво ли бе това помещение? Кабинет? Конферентна зала?

Вътрешностите му се парализираха от страх. Всеки животински инстинкт, който притежаваше, се бе изострил до краен предел.

_Нещо не беше наред._

Но връщане назад нямаше, каквито и да бяха рисковете. Извади пистолета си от кобура на хълбока и влезе в стаята.

За очите му, които се бяха пригодили към мрака, осветлението беше заслепяващо — светеха лампи на пода, настолни лампи и огромен полилей на тавана. Огледа стаята. Беше в средата на великолепен салон, обзаведен с богато резбовани дървени мебели, столове с красива дамаска и кожени кресла. _А в стаята седяха осем мъже и жени и го гледаха._

Янсън усети как кръвта се дръпна от лицето му.

Те го чакаха.

— Защо се забавихте толкова дълго, господин Янсън? — въпросът прозвуча невероятно любезно. — Колинс ни убеждаваше, че ще влезете не по-късно от осем часа. Всъщност вече е осем и половина.

Янсън примигна към човека, който му зададе въпроса, но изражението му не се промени.

Пред него седеше президентът на Съединените щати.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Президентът на Съединените щати. Директорът на Консулски операции. Ами останалите?

Янсън имаше чувството, че кръвта му е замръзнала от шока. Както седеше закован на място, умът му трескаво се бореше със себе си.

_Не можеше да е истина._ И все пак беше.

Мъже в костюми и вратовръзки го очакваха в луксозната къща, а Янсън познаваше повечето. Тук беше държавният секретар, човек с цветущо здраве, което не изглеждаше в момента толкова цветущо. Заместник-министърът на финансите, отговарящ за международните връзки, закръглен, завършил икономика в Принстънския университет. Заместник-директорът на военното разузнаване, плещест мъж, който вечно пиеше чай. Имаше още няколко безлични, но с нервни погледи технически сътрудници. Той веднага ги позна.

— Седни, Пол. — Да, беше Дерек Колинс, тъмносивите му очи гледаха студено през очилата с кокалени рамки. — Чувствай се като у дома си. — Той посочи наоколо. — Ако това може да се нарече дом.

Стаята беше едновременно просторна и натруфена, с гипсова мазилка и облицовки по стените в английски стил от седемнайсети век. Покритията от полиран махагон върху стените лъщяха под фин кристален полилей. Подовата настилка беше издържана в два вида дърво — по-светло и по-тъмно, дъб и абанос.

— Извинения за неточните указания за мястото.

— Куриерът е ваш човек.

Колинс кимна.

— И на нас ни мина същата мисъл — че ще се опиташ да получиш достъп до кореспонденцията. Веднага щом куриерът ни съобщи, че си влязъл в контакт с него, разбрахме, че ни се отваря златна възможност. Виж, бяхме наясно, че няма да се отзовеш на пряка покана. Това беше единственият начин да те примамим.

— _Да ме примамите!_ — Възмущението задави думите му.

Колинс и президентът си размениха погледи.

— А и беше най-добрият начин тези хора да се убедят, че все още те бива — добави Колинс. — Да видят, че способностите ти отговарят на славата, която се носи за теб. Мамка му, проникването ти тук наистина беше впечатляващо. И преди да се сърдиш и да се цупиш, по-добре да разбереш, че хората в тази стая са единствените, които останаха и които знаят истината за „Мобиъс“. За добро или зло, сега ти си част от тази отбрана група. Което означава, че сме изправени пред ситуация, в която Чичо Сам има нужда от теб.

— Върви по дяволите, Колинс! — той върна пистолета в кобура върху хълбока си. Целият бе обладан от гняв.

Президентът се прокашля.

— Господин Янсън, ние наистина зависим от вас.

— Моите уважение, сър — отговори той, — но вече чух достатъчно лъжи.

— Внимавай какво говориш, Пол — намеси се Колинс.

— Господин Янсън? — президентът го гледаше в очите с прословутия си сияещ поглед, от типа, който можеше да означава и печал, и задоволство. — Лъжите са най-често срещаното нещо в устите на хората от Вашингтон. Лъжи има наистина и сигурно ще продължава да ги има, когато доброто на страната го изисква. Но бих искал да разберете следното. Намирате се в свръхсекретен, суперохраняван федерален обект. Нищо не се записва, не остават никакви документи. Какво означава това? Означава, че сме на място, където можем да открием напълно картите си и точно това ще направим. Тази среща е неофициална. Тя въобще не се е състояла. Аз не съм тук и вие не сте тук. Това е лъжата, която ни служи за прикритие, лъжата, която ще ни помогне да разкрием истината. Тъй като сме се събрали тук и сега, за да си кажем истината — на вас и на себе си. Не става дума за някаква сензация. Но е крайно наложително да ви информираме за ситуацията, свързана с програмата „Мобиъс“:

— Програмата „Мобиъс“ — повтори Янсън. — Вече ме информираха. Най-великият филантроп и хуманист в света, този странстващ посланик, „умиротворител“, е шибана измислица, която са ви пробутали вашите приятели от Вашингтон. Този светец на съвремието е пълна измислица… на кого? Специален екип от стратези?

— Светец? — намеси се председателят на Националния съвет за разузнаване. — Няма нищо религиозно в него. Ние винаги сме се стремели да избегнем подобно внушение.

— Слава Богу — каза Янсън с леден глас.

— Страхувам се, че има много неща, които не знаеш — продължи държавният секретар. — А като се има предвид, че става дума за най-експлозивната тайна в историята на републиката, ще проявиш разбиране, ако сме били малко уплашени.

— Ще ви изложа основната линия — каза президентът. Беше ясно, че той ръководи заседанието. Човек, свикнал да командва, не се нуждаеше да демонстрира властта си. — Нашето създание стана — е, не е вече наше създание. Загубихме контрола си върху него.

— Пол — обади се Колинс. — Седни наистина. Ще отнеме известно време.

Янсън се отпусна върху най-близкото кресло. Напрежението в стаята беше осезаемо.

Погледът на президента Бъркуист се премести към прозореца, който гледаше към задната градина на имението. На лунната светлина не беше трудно да се забележат градината в италиански стил с права редица подкастрени тисове и жив плет. — Ако цитирам един от предшествениците си, бихме могли да кажем, че направихме от него господ, преди да сме завладели рая. — Той погледна към Дъглас Олбрайт, представителя на военното разузнаване. — Дъг, защо не започнеш ти?

— Предполагам, че вече си запознат в общи линии с програмата. В такъв случай знаеш, че възложихме на трима агенти задачата да изпълняват ролята на Питър Новак. „Пренаселеността“ беше наложителна.

— Да, да. Много пари сте вложили, за да позволите вашият чичко Добричко да бъде бутнат от такси — прекъсна го Янсън язвително. — Ами съпругата му?

— Друга американска агентка — отговори човекът от ДИА. — Тя също легна под ножа, за да не я познае някой, с когото е работила преди.

— Помниш ли Нел Пиърсън? — попита тихичко Колинс.

Янсън остана като гръмнат. Сега му стана ясно защо нещо у жената на Питър Новак му се стори познато. Аферата му с Нел Пиърсън беше кратка, но запомняща се. Залюбиха се няколко години след като той постъпи в Консулски операции. Също като него неговата партньорка беше неомъжена, млада и неуморна. Двамата работеха заедно под прикритие в Белфаст като съпруг и съпруга. Не им трябваше много време, за да добавят реалистичен елемент към легендата. Връзката им беше гореща, възбуждаща, повече плътска, отколкото сърдечна. Завладя ги като треска и след това се оказа мимолетна като треска. Но явно нещо от нея се бе запазило в съзнанието му. Дългите й елегантни пръсти, нещо, което не може да се промени. И очите, които му подсказаха нещо дори в Амстердам.

Янсън потръпна, като си спомни как жената, която познаваше, бе променена безвъзвратно със студения хирургически скалпел номер две.

— Какво имате предвид, като казвате, че сте загубили контрол — попита той.

Последва неловка тишина, преди заместник-министърът на финансите да вземе думата.

— Да започнем с оперативните предизвикателства. Как се осигурява огромното финансиране, нужно, за да се поддържа илюзията за магната филантроп от световна класа? Излишно е да споменаваме, че за програмата „Мобиъс“ не може просто да се заделят средства от бюджета на разузнаването, който е под строг контрол. Възможно е само да се отпускат дребни суми, но нищо повече. Така че програмата трябва да разполага със собствен фонд, чието създаване се основава на данните, които разузнаването прехваща…

— Исусе, вие говорите за „Ешелон“! — възкликна Янсън. „Ешелон“ беше сложна система за събиране на разузнавателна информация чрез шпионски спътници в ниска орбита около Земята. Тяхното предназначение беше да подслушват международните телефонни разговори и всяка форма на комуникация, осъществявана чрез сателитна връзка. Огромното количество информация се записваше, анализираше и съхраняваше от специално звено под контрола на Агенцията за национална сигурност. Системата беше в състояние да подслушва всички телефонни линии в света. Агенцията отричаше слуховете, че използва информация за цели извън националната сигурност. Но сега прозвуча шокиращо признание за нещо, което дори най-конспиративно мислещите скептици не биха заподозрели. Заместник-министърът на финансите, който имаше огромни челюсти, кимна навъсено.

— „Ешелон“ ни дава достъп до поверителна информация за решенията на централните банки по света. Кога „Дойче банк“ смята да девалвира марката. Дали Малайзия е решила да укрепи валутата си. Дали на „Даунинг Стрийт“ десет имат намерение да оставят лирата да загуби от стойността си. Нашето творение беше захранвано с вътрешна информация, тъй като най-отбраната част от разузнаването беше поставена на негово разположение. Чрез него направихме няколко много големи финансови удара и за нула време двайсетте милиона долара станаха двайсет милиарда, а после още повече. Така създадохме легендарния финансист. И никой дори не подозираше, че невероятната му интуиция и инстинктите му бяха всъщност резултат от…

— Злоупотреба от страна на американското правителство с разузнавателна информация — прекъсна го Янсън.

— Така е — призна мрачно президентът Бъркуист. — Напълно справедлив укор. Излишно е да споменавам, че програмата беше в ход дълго време преди аз да поема поста. По необичаен начин програмата „Мобиъс“ създаде един милиардер с осезаемо физическо присъствие… Но ние не отчетохме човешкия фактор, възможността достъпът и контролът върху това огромно богатство и влияние да се окажат огромно изкушение поне за един от нашите агенти.

— Вие, хора, никога ли не си взимате поуки? — избухна Янсън. — Законът за непредвидимите последици, не сте ли чували за него? Той обаче със сигурност ви познава. — Той изгледа последователно всички присъстващи. — Историята на американското разузнаване изобилства от примери как добронамерени планове завършват с лоши последици за света. Чак сега сте се сетили за „човешкия фактор“, сякаш не е останало място за него в проклетите ви планове. — Янсън се обърна към Колинс: — Когато се видяхме, те попитах кой би се съгласил да играе подобна роля, да бъде сменена самоличността му. Какъв човек би се съгласил на подобно нещо?

— Да — каза Колинс, — отговорих ти, че това може да е човек, който няма избор. Истината е, че ти познаваш този човек. Мъж на име Алън Димаръст.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Кръвта във вените на Янсън замръзна и за миг пред очите му се появи лицето на бившия му командир. Алън Димаръст. Догади му се и главата му започна да пулсира.

_Беше лъжа!_

Алън Димаръст беше _мъртъв_! Екзекутиран от държавата. Мисълта за възмездието беше единственото нещо, което правеше спомените му поносими.

След като Янсън се уволни, подаде подробен рапорт и получи уверения, че Димаръст ще бъде предаден на правосъдието. Свикаха таен военен трибунал. На най-високо равнище решиха, че общественият дух е уязвим, за да се разгласят публично престъпленията на Димаръст, но че правосъдие ще има. Димаръст беше обвинен само след няколкочасови съдебни разисквания и осъден на смърт. Човекът, когото един от агентите на контраразузнаването нарече „господин Кърц от Кейсан“, беше екзекутиран от военен наказателен взвод. _И Янсън видя всичко._

Меса Гранде. В подножието на планината Сан Бернардино. Белият кръг от плат пред сърцето му стана аленочервен.

Янсън се бе втренчил безмълвно в Колинс и усещаше как на челото му пулсира вена.

— Човек, който няма избор — повтори неумолимо Колинс. — Той беше идеалният, идеалният човек, при това с блестящ ум. Както ти самият установи, беше извършил безспорни прегрешения. Нуждаехме се от някой с неговите способности. Освен това лоялността му към страната не беше поставена под съмнение, само методите му.

— Не — каза Янсън почти шепнешком. Поклати бавно глава. — Не може да бъде!

Колинс вдигна рамене.

— Халостни патрони, бутафория. Показахме ти онова, което искаше да видиш.

Янсън се опита да каже нещо, но не можа.

— Съжалявам, че те лъгахме през всичките тези години. Ти смяташе, че Димаръст е осъден за военни престъпления и екзекутиран. Така ти бе казано и показано. Жаждата ти за справедливост беше напълно разбираема, но ти нямаше как да погледнеш на нещата от по-широк ъгъл, не и по начина, по който ги виждаха стратезите от контраразузнаването. Такъв материал не се среща често, не и в нашата област. Така че взехме решение. В края на краищата беше въпрос на човешки ресурси.

— Човешки ресурси — повтори безчувствено Янсън.

— Излъгахме те, тъй като това бе единственият начин да те задържим. Самият ти беше забележителен материал. Единственият начин за теб да забравиш всичко бе да те убедим, че Димаръст си е получил заслуженото наказание. Така беше по-добре за теб, по-добре и за нас, тъй като означаваше да продължаваш да правиш онова, за което те е създал Господ. Така всички бяха доволни. Всичко, което стратезите планираха, изглеждаше логично. На Димаръст беше предложено да избира. Или военен трибунал, или екзекуция, която нямаше да му се размине въз основа на планината от доказателства, които ти предостави. Така че той прие да ни отдаде живота си и да действа по усмотрение на онези, които го контролират, в замяна на живота си. Той се съгласи да изпълнява всяка задача, която му бъде възложена, тъй като нямаше избор. Така се превърна в… необикновен агент.

— Димаръст жив! — Янсън изрече с мъка думите — Вие сте го вербували за работата.

— По начина, по който той вербува теб.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Вероятно „вербуваш“ е прекалено меко — каза Колинс.

Обади се човекът от ДИА.

— Логиката при привличането му беше непоклатима.

— По дяволите! — извика Янсън.

Сега си представи всичко. Димаръст беше първият Питър Новак: _primus inter pares_ — пръв между равни. Останалите бяха нагодени по неговото тяло. Той беше първият заради неоспоримата му дарба за чужди езици, на актьор, невероятна находчивост. Димаръст бе най-добрият, с когото са разполагали. Дали въобще им бе минала мисълта, че има рискове да се възложи отговорност на човек, напълно лишен от съвест — на _социопат_?

Янсън затвори очи и образите нахлуха в главата му. Ненадмината жестокост. За него предизвикването на болка беше просто като две и две равно на четири. Янсън си припомни миризмата на изпържена плът, когато прикачените към слабините на виетнамския пленник проводници предизвикаха искри, а плътта зацвърча. Спомни си спокойния тон, с който Димаръст разпитваше младите рибари.

— Погледни ме в очите — повтаряше той с любезен глас. — Погледни ме в очите.

Пленникът умря, виейки като животно. През това време Димаръст слушаше любимите си хорали. После се доближи до другия пленник.

— Погледни ме в очите — каза му Димаръст, извади малко ножче от калъфа на колана си и резна мъжа по корема. Кожата и плътта под нея цъфнаха от пристягането на въжетата. Мъжът пищеше.

Пищеше ли пищеше.

Янсън чуваше писъците му дори в този момент. Те закънтяха в главата му дори още по-силно, след като разбра, че този човек е бил избран да бъде най-влиятелният в света.

Дерек Колинс обходи с поглед останалите в стаята, сякаш искаше потвърждение.

— Да минем към същината. Димаръст успя да сложи ръка на фондовете, създадени за финанасиране на програмата „Мобиъс“. Без да навлизам в подробности, мога да ти кажа, че е сменил всички банкови кодове, успявайки да пробие всички защитни мерки, които бяхме взели. А те бяха много сериозни. Всичко беше кодирано така, че да изисква одобрение от хората, които отговарят за „Мобиъс“, при транзакции на големи суми. Кодовете се сменяха непрекъснато, бяха поделени между тримата титуляри, за да не може никой индивидуално да установи контрол над всички фондове — защитна стена след защитна стена. Мерките за сигурност се смятаха за непробиваеми.

— Но той ги проби.

— Да. И сложи ръка.

Янсън поклати глава, гадеше му се от това, което чуваше.

— С две думи: огромната империя на фондация „Свобода“ и финансовите й лостове, всичките, са под контрола на един опасно нестабилен индивид. С две думи, не вие контролирате него, а той контролира вас.

Не последва нито едно възражение.

— И Съединените щати не могат да го разобличат, без да разобличат себе си — каза държавният секретар.

— И кога смятате, че се е случило това? — попита Янсън.

Двамата експерти се размърдаха неспокойно върху фотьойлите „Луи Петнайсети“, заплашвайки да счупят дървените им рамки с тежестта си.

— Преди няколко дни — отговори Колинс. — Както ти казах, програмата „Мобиъс“ беше подсигурена надеждно. Виж, привлякохме едни от най-големите умове. Не си мисли, че сме действали необмислено, тъй като не е вярно. Мерките за контрол бяха страховити. Чак в последно време той успя да ги пробие.

— Ами Анура?

— Най-големият му удар — каза председателят на Националния съвет за разузнаване. — Станахме жертва, всички, на добре изпипан заговор. След като чухме, че нашият човек е бил пленен, се паникьосахме и направихме онова, на което Димаръст е разчитал, че ще направим. Поверихме му втория набор от кодове, които бяха първоначално под контрола на човека, пленен от бунтовниците и когото те имаха намерение да екзекутират. Решихме, че е наложително, за да се запълни дупката. Онова, за което не сме се досетили, е, че Димаръст бе организирал пленяването. Стана ясно, че е използвал свой помощник на име Биуик като посредник, когото Халифа е познавал под прозвището „Посредник“. Всичко е било, как да се изразя, много чисто.

— Господи!

— По същата причина не успяхме да осъзнаем, че той е отговорен за смъртта и на третия агент година по-рано. Мислехме си, че дърпаме конците, а сега знаем, че не е било така.

— Сега е твърде късно — каза Янсън, забелязвайки по напрегнатите лица на мъжете и жените в стаята, че приемат неговия укор като неоспорим. — Въпрос: Защо Димаръст ме въвлече в тая работа?

Колинс пръв взе думата.

— Иска ли питане? Той те ненавижда, обвинява те, че си му съсипал кариерата, свободата, живота, като си го предал на правителството, на което той е смятал, че служи всеотдайно. Той не само иска да те види мъртъв. Той иска да бъдеш обвинен, унизен, скапан, ликвидиран от собственото си правителство. Каквото повикало, такова се обадило — той така разсъждава.

— Иска ти се да кажеш: „Аз ви предупредих, нали“? — обади се президентът Бъркуист. — Имаш пълно основание. Прочетох копия на докладите ти от 1973 година за лейтенант Димаръст. Но трябва да ни влезеш в положението. Димаръст елиминира не само двойниците си, но и започна втора, по-смъртоносна фаза.

— Каква е тя?

— Марионетката ликвидира господарите на марионетката — каза Дъг Олбрайт. — Унищожава програмата. Заличава „Мобиъс“.

— И кои са тия кукловоди?

— В момента са пред теб. Всички ние в стаята.

Янсън се огледа.

— Май, че трябваше да има представител от Съвета за национална сигурност? — попита той.

— Убит.

— Кой е авторът на системата?

— Истински вундеркинд от ЦРУ. Убит.

— И… О, Господи…

— Да, съветникът на президента по националната сигурност — каза Олбрайт. — Шарлот я прегази кола и я погребахме днес. Клейтън Окърли официално се самоуби, намерихме го в колата му с включен двигател и заключена врата. А Димаръст не си поплюва. Има списък и проверява всичко по два пъти…

— На този етап повечето от хората, запознати с истината за Питър Новак, са елиминирани — каза държавният секретар, пресипнал от напрежение.

— С изключение на мъжете и жените в тази стая — обади се Колинс.

Янсън поклати бавно глава. Задаваше се световен катаклизъм, а за живота на хората в стаята без съмнение смъртната опасност беше непосредствена. Докато Димаръст продължаваше да контролира империята на Новак, всички присъстващи трябваше да се молят да останат живи.

— Съжалявам, Пол, твърде късно е — каза Колинс уморено.

— За Бога, Дерек — обърна се Янсън към заместник държавния секретар с неприкрит гняв, — много добре знаехте какъв човек е Димаръст.

— Имахме основание да смятаме, че ще бъде под наш контрол.

— А сега той има основание да смята, че може да контролира вас — прекъсна го Янсън.

— Явно е, че Димаръст е планирал преврата от години — намеси се държавният секретар. — По последни данни той е създал своя частна милиция, вербувайки десет свои бивши колеги, които използва за охрана и за свои цели. Това са агенти, които познават в тънкости работата ни на терен. А и корумпираните магнати от бившите комунистически страни, които привидно са негови врагове, всъщност са в съюз с него. Те също са му предоставили своите центуриони.

— Използвахте термина „преврат“ — каза Янсън. — Той не се ли отнася за сваляне на държавни глави?

— По свой начин фондация „Свобода“ е мощна почти колкото държава — отговори държавният секретар. — А не след дълго може да стане и още по-мощна.

— Истината е — обади се президентът, карайки по същество, — че Димаръст има доказателства за всичко, което сме направили. Може да ни изнудва и да ни принуждава да правим каквото той пожелае. Искам да кажа, Исусе, ако светът научи, че САЩ са манипулирали тайно събитията в света, да не говорим за използването на „Ешелон“ за подкопаване на валутите на други страни, ударът ще бъде съкрушителен — призна той. — Конгресът ще обезумее, разбира се, но това е най-малката беда. Из третия свят ще станат революции в стил „Хомейни“. Ще загубим всичките си съюзници — ще се превърнем в неблагонадеждна страна. НАТО ще се разпадне…

— Също и Пакс Американа — измърмори Янсън.

Беше самата истина. Налице бе толкова експлозивна тайна, че историята щеше да се пренапише, ако излезеше наяве.

Президентът продължи да говори.

— Изпратил ни е телеграма с искане да му прехвърлим контрола над „Ешелон“. И това е само началото. Доколкото сме осведомени, после ще поиска ядрените кодове.

— Какво му отговорихте, господин президент?

— Отказахме естествено. — Размениха си погледи с държавния секретар. — Отказахме, мамка му. Противно на онова, което ме убеждаваха всичките ми съветници. Няма да вляза в историята като президента, предал Съединените щати в ръцете на маниак!

— И сега той ни постави ултиматум — намеси се Колинс.

— А стрелките на часовника се навъртат.

— И вие не можете да го очистите.

— О, какво гениално прозрение — каза Колинс иронично.

— Да съберам банда гневни братя с горелки и клещи и да му прогорим задника като в Средновековието. Как не се сетихме. Момент, сетихме се. По дяволите, Янсън, ако можехме да пипнем кучия син, вече щеше да е мъртъв, независимо колко добре го пазят. Аз лично ще му изтръгна сърцето. Но не можем.

— Опитваме по всякакъв начин — каза председателят на Националния съвет по разузнаването. — Опитахме се да го примамим, да му устроим капан, но нищо не става. Станал е невидим.

— Което не е изненадващо — обади се Колинс. — Димаръст се научи да играе ролята на плутократа отшелник и в това отношение има предимство пред нас. Освен това, посвещавайки още хора в тайната, се излагаме на риск за допълнително изнудване. Не можем да си позволим да разширим броя на участниците. Оперативната логика го изключва. Разбираш ли? Ние сме единствените.

— И ти — додаде президентът Бъркуист. — В теб ни е надеждата.

— Ами хората, които се противопоставят на „Литър Новак“, легендарния хуманист? Истината е, че той има врагове. Няма ли начин да бъдат мобилизирани някакви фанатици, групировка…?

— Предлагаш заговор отвътре? — каза Колинс. — Харесва ми начинът ти на мислене.

— Сега е моментът да му кажем истината — обърна се президентът към Колинс с предупредителен поглед. — Кажи му истината.

— Истината е, че опитахме.

— И…?

— Нищо не се получи, тъй като, както ти казах, е невъзможно да го локализираме. Не можем да го открием. И шантавият крал на терора също не може да го открие.

Янсън погледна злобно.

— Халифа? Господи!

— Схвана — отговори Колинс.

— Човекът иска отмъщение — продължи Янсън. — Живее и диша само заради това. Фактът, че най-прочутият му заложник е избягал, е за него огромно унижение. Загуба на уважение пред последователите му. Загуба на уважение, което може да доведе до загуба на власт.

— Мога да ти покажа дебел анализ, в който се прави същият извод — уведоми го Колинс. — В това отношение сме на една и съща страница.

— Но как успяхте да го подтикнете към това въобще? За него всички западняци са сатани.

Държавният секретар се прокашля.

— Откриваме си пред теб картите — повтори президентът. — Нищо, което се говори в тази стая, не бива да излиза извън нея.

— Добре — каза Колинс. — Работата е деликатна. Има един човек в либийското разузнаване, който… работи за нас понякога. Ибрахим Магхур. Кофти човек, а? Официално го искаме мъртъв. Известно е, че е замесен в атентата в германската дискотека, при който загинаха двамата американски войници. Свързан е също с атентата срещу самолета на „ПанАм“ над Локърби. Съветва и осигурява финансиране на всякакви терористични организации.

— Но работи и за американците — прекъсна го Янсън. — Исусе, човек да е горд, че е войник.

— Както те предупредих, работата е деликатна. Подобна на историята с Али Хасан Саламех.

Янсън усети как го полазват тръпки. Али Хасан Саламех беше организаторът на клането по време на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 година. В продължение на няколко години той беше също агент на ЦРУ в Организацията за освобождение на Палестина. По онова време Съединените щати не признаваха групировката. Но връзките с палестинеца опазиха живота на мнозина американци в Ливан. Когато в Бейрут предстоеше бомбен атентат или убийство, изтичаше информация и така бе спасен животът на мнозина американци. Схемата вършеше работа, но така или иначе си беше сделка със самия дявол. Янсън си спомни цитат от Библията: „Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината“?

— И така този либиец — нашият либиец — напътства Халифа? — попита Янсън, преглъщайки с мъка. — Каква ирония, един от най-върлите терористи на планетата се оказва тройно манипулиран.

— Знам, че звучи абсурдно, но се хванахме за сламка — отговори Колинс — И все още се държим, по дяволите. Искам да кажа, ако намериш начин да се докопаш до него, действай. Но проблемът е, че никой не знае къде се крие Димаръст.

— За разлика от нас обаче, той ни държи под око всички — намеси се единият от експертите с топчесто лице.

— Ти си единствената ни надежда, Пол — каза президентът.

— Ти беше неговият най-голям любимец, Пол — припомни му Колинс. — Не отричай. Работил си с него дълго време, знаеш как мисли, знаеш и най-дребните черти на характера му. Той беше първият ти учител. И, разбира се, няма по-добър от теб на терена, Янсън.

— Четките няма да помогнат — процеди Янсън през зъби.

— Това е истинското ми убеждение, Пол. Професионалната ми оценка. Няма по-добър от теб. Никой не е по-находчив и по-вещ от теб.

— Освен… — започна да изказва на глас опасенията си Дъг Олбрайт, след това помисли и си замълча.

— Да? — настоя Янсън.

— Освен Алън Димаръст — продължи човекът от ДИА с безмилостен поглед.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Красивият западноафриканец с добре подстригана сребриста коса и златни копчета за маншети, които блестяха на слънцето, гледаше замислено през прозореца от трийсет и осмия етаж, очаквайки телефонен разговор. Беше генерален секретар на Организацията на обединените нации от пет години и онова, което му предстоеше да направи, щеше да шокира хората, които го познаваха. Но беше единственият начин да съхрани онова, на което бе посветил живота си.

— Хелга — каза Матю Жинсу, — очаквам телефонно обаждане от Питър Новак. Моля те, да отклониш всички останали разговори.

— Разбира се — отговори дългогодишната сътрудничка на генералния секретар, изпълнителна датчанка на име Хелга Лундгрен.

Беше онази част на деня, когато мебелировката в кабинета му се отразяваше в прозореца. Обстановката не бе променяна от години. Щеше да е кощунство да се сменят модернистичните мебели, проектирани специално за сградата от финландския архитект Ееро Сааринен. Жинсу беше добавил само няколко текстилни пана, традиционни за родината му Бенин, за да й придаде лек индивидуален привкус. Освен това на стратегически места бяха изложени подаръци от различни емисари, останалите бяха складирани и ги изваждаха, когато представител на съответната страна идваше на посещение. Ако финансовият министър на Индонезия имаше среща с него, веднага се появяваше маска от Ява на стената, където по-рано през деня японски украшения от слонова кост бяха посрещнали министъра на външните работи на Япония. „Декорацията като прийом в дипломацията“ — обичаше да се шегува Хелга Лундгрен.

Кабинетът му беше разположен така, че да е далеч от шума на Манхатън. През прозрачните отражения върху стъклата той виждаше отвъд Ист Ривър изоставената индустриална зона Уест Куинс: приличащата на хамбар фабрика от тухли на „Шуорц Кемикъл Къмпъни“ с четирите огромни комина, които отдавна не пушеха. Останките от неизвестно чий склад от жълти тухли. Няколко облачета се стелеха над Хънтърс Пойнт, най-близкия район на Уест Куинс, където стар неонов надпис на „Кока-кола“ все още светеше, както бе правил неизменно още от 1936 година, на върха на затворена вече фабрика за бутилиране. Беше като амулет, който я пази срещу нашествия на врагове, по-специално на търговците за недвижими имоти, но видимо без успех.

Гледката не беше красива, макар че понякога генералният секретар Жинсу я намираше за странно хипнотизираща. Старинен месингов телескоп върху дъбова поставка на пода бе насочен под ъгъл към прозореца, но той рядко го използваше. И с невъоръжени очи се виждаше всичко, което можеше да се види. Каменна гора от някогашните промишлени концерни. Индустриални вкаменелости. Археологията на съвремието, полупогребано, полуразкопано. Залязващото слънце се отразяваше в Ист Ривър, проблясваше от хромираните излезли от употреба знаци. Това бяха отблъскващите останки на отминали индустриални империи. Ами собствената му империя в сърцето на Манхатън? Дали и тя не бе орисана да се превърне в купчина исторически отпадъци?

Слънцето се бе снижило още по-надолу на хоризонта, придавайки на Ист Ривър розовиникав оттенък, когато сътрудничката на генералния секретар го уведоми, че Питър Новак е на телефона. Той веднага грабна слушалката.

— Скъпи Матю — каза гласът с кристална чистота, което се дължеше явно на сериозната намеса на дигиталната телефонна техника.

Той без съмнение говореше по сателитен телефон, върхово постижение на индустрията. Генералният секретар го бе помолил двамата с Новак да разговарят само по кодирана линия, а допълнителните мерки за сигурност вероятно допринасяха още повече за неестествено безшумното качество на сигнала. След размяна на любезности Матю Жинсу започна с подмятания за онова, което си бе наумил.

Обединените нации, каза западноафриканецът на великия мъж, е великолепен товарен кораб, на който му свършва горивото, с други думи, парите. Така стояха нещата.

— В много отношения нашите ресурси са огромни — продължи генералният секретар, — тъй като разполагаме с хиляди войници под наше командване, гордо носещи сините си каски. Имаме представителства във всяка столица, които се обслужват от експерти с посланически статут. Осведомени сме за всичко, което става в тези страни на всяко равнище. Знаем военните им тайни, плановете им за развитие, икономическите им схеми. Едно партньорство с фондация „Свобода“ би било напълно в реда на нещата — сдружение на ресурси и компетенции.

Това все още беше въведение.

— Служителите на ООН работят свободно в почти всяка страна на планетата — продължи Жинсу. — Свидетели сме на страданията на народи, жертва на некомпетентността и алчността на своите лидери. Но не можем да променим политиката им. Нашите правила и регулации, законите ни и системите за контрол ни връзват ръцете и обезсмислят работата ни. Успехите на фондация „Свобода“ засрамиха Обединените нации. А и финансовата криза ни парализира във всяко отношение.

— Всичко това е вярно — каза Питър Новак, — но не е ново.

— Така е — съгласи се Жинсу. — Не е ново. И можем да продължаваме да чакаме, както в миналото, и да не предприемаме нищо. След десет години ООН ще обеднее, колкото подопечните си. Ще стане изцяло неефективна — нищо повече от дискусионен клуб на заядливи емири и деспотчета, дискредитирани и пренебрегвани от развитите страни в света. Ще се превърне в кит, изхвърлен на брега на историята. Другият вариант е да започнем да действаме, докато не е станало твърде късно. Току-що бях избран за втори петгодишен мандат с почти единодушната подкрепа на Общото събрание. В състояние съм да взимам решителни, едностранни решения. Разполагам с достатъчно популярност и доверие за това. И трябва да го направя, за да спася организацията.

— Винаги съм смятал, че репутацията ти на далновиден човек е напълно заслужена — каза Новак. — Но ти си известен и със стратегическата си двусмисленост, мой скъпи приятелю. Бих искал да разбера по-ясно какво предлагаш.

— Казано просто, за нас няма друго спасение освен партньорство с твоята фондация. Можем да основем съвместен орган между фондация „Свобода“ и ООН, който да се посвети на икономическото развитие. С времето все повече и повече институционални ресурси и отговорности на ООН ще се прехвърлят към този съвместен орган. Ще го превърнем в мощен, невидим директорат в рамките на ООН. Аз бих могъл да служа като мост между двете империи, твоята и моята. ООН ще продължи да изпълнява функциите си, разбира се, но фондация „Свобода“ ще може да използва безграничните й човешки ресурси.

— Заинтригува ме, Матю — отговори Новак. — Но и двамата сме наясно с правилата на бюрократичната инертност. Казваш, че ми завиждаш и се възхищаваш на изключителната ефективност на фондация „Свобода“ и аз ти благодаря за любезните думи. Но за успехите ни има една причина, фактът, че аз винаги съм държал в ръцете си абсолютния контрол от горе до долу.

— Знам това — каза генералният секретар. — И когато говоря за „партньорство“, искам да разбереш ясно какво имам предвид. „Стратегическата двусмисленост“, както я наричаш, е нещо, което много често изисква ролята ми в ООН. Но по един въпрос не може да има двусмисленост. Пълния контрол ще упражняваш ти, Питър.

Последва дълга тишина и Жинсу дори се зачуди дали телефонът на Новак не е изключил. Най-накрая той проговори.

— Ти наистина си човек с визия. Много е приятно да срещнеш някой себеподобен.

— Това е огромна, чудовищна отговорност. Готов ли си да я поемеш? — Жинсу не изчака отговора, а продължи да говори разпалено, красноречиво и настойчиво, излагайки подробно идеята си.

Двайсет минути по-късно човекът, който наричаше себе си Новак, продължаваше да проявява необяснима въздържаност.

— Имаме да обсъдим толкова много неща — каза в заключение Жинсу, — че това може да стане само на четири очи. Може да прозвучи малко пресилено, но аз наистина смятам, че бъдещето на света зависи от нас.

Накрая от другия край на линията се чу тъжен смях.

— Звучи така, сякаш ми предлагаш да купя Обединените нации.

— Надявам се да не съм го казал по този начин — възкликна Жинсу. — Това е съкровище, което няма цена. Но, да, мисля, че се разбрахме.

— И в краткосрочна перспектива моите хора от фондация „Свобода“ ще имат посланически ранг и дипломатически имунитет?

— ООН е като корпорация със сто шейсет и девет представителства по света. Едва ли е възможно това да стане веднага, но да, уставът, който ще предложа, ще бъде недвусмислен в това отношение — отговори генералният секретар.

— Ами ти, скъпи Матю? Ще завършиш втория си мандат, а после? — Гласът по телефона като че ли стана по-приятелски — ти служиш на организацията предано от толкова години.

— Много си любезен — отговори генералният секретар, разбирайки го накъде бие. — Личният елемент е на второ място. Истинското ми безпокойство е свързано с оцеляването на институцията. Но ще бъда откровен. ООН не плаща много. Пост като, да речем, директор на новосъздаден институт на фондация „Свобода“… със заплата и условия, които подлежат на договаряне, би бил идеалният начин да продължа да работя за международния мир. Извинявай, че съм толкова директен. Сложността на онова, което ти предлагам, изисква да сме напълно откровени един с друг.

— Мисля, че започвам да разбирам и че ме заинтригува — каза мъжът, който се представяше като Питър Новак. Сега вече гласът му звучеше по-спокойно.

— Защо не вечеряме заедно? Нещо интимно. В моята резиденция. Колкото по-рано, толкова по-добре. Готов съм да го вместя в ангажиментите си.

— Скъпи Матю — отговори мъжът с неприкритото задоволство на човек, комуто току-що бе предложена Организацията на обединените нации. Тя щеше да е последният орнамент в страховитата му империя, при това много подходящ. Изведнъж той каза: — Ще ти се обадя.

След това телефонът прекъсна.

Генералният секретар подържа още малко слушалката, преди да я сложи на мястото й.

— А сега? — обърна се той към Пол Янсън, който седеше в ъгъла на затъмнения кабинет.

Оперативният агент гледаше опитния дипломат с искрено възхищение.

— Сега ще чакаме — отговори Янсън.

Дали щеше да лапне въдицата? Беше смело предложение, при това съдържаше много истински елементи. Финансовото състояние на ООН наистина беше отчайващо. Матю Жинсу имаше действително големи амбиции за организацията. Славеше се като далновиден човек. За пет години начело на ООН той я преобрази така, както никой друг генерален секретар не си бе представял дори. Беше ли подобна стъпка нелогична?

Идеята за заговора му подсказа случайна реплика на Ангъс Фийлдинг. Янсън си припомни разговора от предния ден с човека, който не много отдавна го заплаши с пистолет. Но явно бе модерно съюзници и врагове да минават в другия лагер. Отначало разговорът тръгна неловко. Фийлдинг бе видял Новак по Си Ен Ен и беше объркан, озадачен и унизен, непривични чувства за ректора на „Тринити“. Намеквайки само за експлозивната тайна, Янсън успя да насочи пъргавия ум на учения към въпроса как човек може да стигне до милиардера отшелник.

Имаше още един елемент, който според сметките на Янсън трябваше да придаде достоверност на сценария. От години Жинсу се славеше със склонноста си към корупция, макар и не в големи мащаби. Като млад служител в ЮНЕСКО той беше уредил договорът с една фармацевтична компания да бъде прекратен и прехвърлен към друга корпорация. Ощетените конкуренти го обвиниха, че е получил за услугата „известни компенсации“ в тайна сметка. Обвинението беше безпочвено, но в някои среди хвана дикиш. Полузабравените намеци за корпупцията щяха по ирония на съдбата да направят предложението по-убедително.

Но най-важното в случая бе човешката психология: Димаръст щеше да пожелае да е истина. Голямото желание оставя винаги сериозен отпечатък върху склонноста да повярваш в нещо. Хората вярват повече на онова, което им се иска да е истина.

Янсън отиде до бюрото на Жинсу и извади от огромната уредба касетка със записания разговор, за да го анализира по-късно.

— Направо ме шашнахте — призна Янсън.

— Приемам това като обида — отговори генералният секретар с лека усмивка.

— Смятате това за намек, че очакванията ми не са били толкова големи? Тогава се изразих зле. Приемете го като доказателство, че в тази стая има един истински дипломат.

— Съдбата на света не може да зависи от пропуск в етикета. Но имам усещането, че в този случай може да се окаже именно така. Преценихте ли всичко както трябва?

— Имам пълно доверие у вас — възрази Янсън.

— Израз на доверие, който аз намирам за смущаващ. Аз вярвам в себе си, но не абсолютно. И вие не би трябвало да ми имате пълно доверие. Говоря, разбира се, по принцип.

— Принципи — каза Янсън. — Абстрактни неща.

— Капризи, искахте да кажете — отговори му Матю Жинсу, а върху устните му заигра лека усмивка. — Не е време за това. Сега е време за конкретизация. Ето една: вашият план изисква да се предвиди как ще реагира един човек, който е непредвидим.

— Съгласен съм, че не е възможно да се предвиди нещо сто процента. Но има модели на поведение, има правила, към които се придържа дори този човек, който не признава правилата. Аз го познавам много добре.

— До вчера щях да твърдя същото. Срещал съм се с Питър Новак неколкократно. Веднъж на вечеря в Амстердам. Веднъж в Анкара след резолюцията за Кипър, която той договори — чисто церемониално събитие. Тогава поднесох поздравленията на ООН и обявих изтеглянето на миротворческите сили на организацията от разделителната линия. Сега, разбира се, съм наясно, че съм се срещал с фантом. Вероятно всеки път с различен човек. Вероятно в програмата „Мобиъс“ пазят архиви, от които може да се провери. Но признавам, че го намерих за харизматичен и непринуден. Привлекателна комбинация.

— Комбинация, която приписват и на вас — каза Янсън внимателно.

Жинсу каза нещо на неразбираемия език, който говореше племето на баща му. Баща му беше издънка от кралския род на Дахомей, някога значима западноафриканска империя.

— Това е една от любимите поговорки на моя чичо, върховния вожд, която той често повтаряше на подлизурковците около себе си. В свободен превод означава: „Колкото повече ми лижеш задника, толкова повече имам усещането, че се опитваш да ме подхлъзнеш.“

Янсън се засмя.

— Вие сте дори по-мъдър, отколкото се говори…

Жинсу му размаха пръст, заканвайки му се наужким.

— Не мога да спра да мисля дали Питър Новак повярва и думичка на онова, което му казах, или беше игра от негова страна? Питам от наранена гордост, разбира се. Самата мисъл, че някой може да ме заподозре, че съм готов да продам организацията, на която съм посветил живота си, наранява собственото ми самолюбие. — Жинсу си играеше с дебела писалка „Монблан“. — Но у мен в момента говори гордостта.

— Лошите хора са склонни да смятат, че и другите са лоши. Освен това, ако се получи, ще имаме обилни основания за гордост. Това би било едно от най-големите постижения в кариерата ви.

В стаята настъпи неловка тишина.

Жинсу не беше по природа самотник. След като бе прекарал десетилетия наред в бюрокрацията на ООН, речите и консултациите се бяха превърнали в негова втора природа. Дипломатическите му умения бяха изцяло впрегнати в потушаване на кофликти между отделните агенции на самата Организация — успокояване на враждите между хората от Комитета по миротворческите операции и този по хуманитарните въпроси, за да не се допусне проява на съпротива от служителите или от техните ръководители в главните представителства. Той познаваше хиляди начини, чрез които бюрократите могат да спрат изпълнението на едно решение, тъй като в дългогодишната си кариера самият той се бе възползвал понякога от тия техники. Методите на вътрешните борби между бюрократите бяха не по-малко изобретателни и сложни от техниките за нападение на бойното поле. На собствените си успехи в подобни битки той дължеше бързото си издигане толкова високо. Освен това бюрократичната битка можеше да се спечели само ако на загубилите бъде внушено, че по някакав начин победата е тяхна. Жинсу беше стигнал до извода, че да си генерален секретар на ООН е като да дирижираш оркестър от солисти. Задача, която изглежда непостижима и все пак възможна. Когато беше във форма, Жинсу можеше да накара някой комитет да стигне до консенсус по въпрос, чието решение той предварително е планирал. Умело прикриваше собствените си предпочитания. Дори понякога привидно симпатизираше на позиции, които тайно в себе си не приемаше. Използваше съществуващи напрежения между специалните представители и членовете на комитетите, като ловко ги обединяваше във временна коалиция срещу омразни съперници, после насочваше дискусиите чрез рикошети и сблъсъци като играч на билярд, който постига сложна поредица от предварително планирани удари с внимателно премерена билярдна топка. Накрая, когато комитетът стигнеше до позициите, към които той го бе насочвал, пускаше безпомощна въздишка, демонстрирайки отстъпчивост и великодушие, и казваше, че останалите в залата са успели да го убедят в правотата си. Имаше бюрократични играчи, чието его непременно изискваше да се чувстват победители. Но истинската власт принадлежеше на онези, които се стремяха да печелят в действителност, а не привидно. Определен кръг хора възприемаха любезното и възпитано поведение на Жинсу буквално и не схващаха колко силен ръководител беше той. Те бяха губещите, които си въобразяваха, че са победители. Някои от онези, които подкрепяха Жинсу, го правеха само защото си мислеха, че могат да го контролират. Други, по-умните, го подкрепяха, защото знаеха, че той е най-ефективният лидер, който ООН бе имала от десетилетия, и че организацията се нуждаеше отчаяно от такъв лидер. Това бе печеливш съюз за Жинсу и за организацията, на която той бе посветил живота си.

Сега обаче виртуозът за фабрикуване на съгласие трябваше да действа съвсем сам. Тайната, която му довериха, беше толкова експлозивна, че той не смееше да я довери на никого. Никакви разговори, никакви консултации, речи, истински или нагласени. Само с американския оперативен агент, на когото той не се доверяваше изцяло. Онова, което ги свързваше, не беше само страшната тайна, а съзнанието, че замислените от тях контрамерки можеха да завършат с провал. Така наречената доктрина „Жинсу“, както я наричаха в печата, предполагаше само намеси с реални изгледи за успех. Тази не отговаряше на условията.

И все пак имаше ли алтернатива?

Най-после Янсън наруши тишината.

— Нека да ви разкажа някои неща за човека, когото познавам. Става дума за човек, чийто ум е забележителен инструмент, способен да анализира ситуациите за отрицателно време. Той може да е личност с непреодолим чар и с още по-голяма жестокост. Бившите ми колеги от разузнаването биха могли да потвърдят, че хора като него се смятат за ценни кадри дотогава, докато са силно ограничени от обстоятелствата, при които са поставени. Грешката на създателите на „Мобиъс“ е, че са поставили този човек в контекс, който не само позволява, но и подтиква към свободни импровизации. Контекст, при който огромно богатство и власт са на една ръка разстояние от него. Той е играл ролята на най-мощния плутократ в света. Само правилата на играта са го предпазвали да се въплъти наистина в този човек. Така че се е опитал да се освободи от ограниченията на програмата. И в крайна сметка е успял.

— Не са предвидили тази възможност.

— Не и създателите на „Мобиъс“. Невероятни технически способности, съчетани с пълно неразбиране на човешката природа — типично за породата им. Не, не е било предвидено, но е било предвидимо.

— От вас.

— Разбира се. Но не само от мен. Подозирам, че вие също щяхте да прозрете рисковете.

Генералният секретар Жинсу отиде до огромното си бюро и седна.

— Това чудовище, този мъж, който ни заплашва, вие може да го познавате толкова добре, колкото си мислите, че го познавате. Но мен не ме познавате. Така че съм озадачен. Извинете ме, но вашето доверие към мен подкопава моето доверие към вас.

— Не е много дипломатично от ваша страна, не мислите ли? Оценявам откровеността ви, но може да откриете, че ви познавам малко по-добре, отколкото си представяте.

— Ясно, разузнавателните ви доклади, изготвени от агенти, които си мислят, че хората може да бъдат сведени до наръчници, по същата логика, която е в основата на вашата програма „Мобиъс“.

Янсън поклати глава.

— Не претендирам, че двамата с вас се познаваме в буквалния смисъл. Но под натиска на световните събития през последните две десетилетия ние с вас се намерихме на едно и също размирно място. Аз знам какво точно се случи в Сиера Леоне през онази декемврийска седмица, защото бях там и наблюдавах всички комуникации от щаба на умиротворителните сили на ООН в региона и на специалната делегация, назначена да координира операцията на световната организация. Не е нужно да ви припомням, че миротворчеството не помогна кой знае колко. Кървавата гражданска война бушуваше и излезе извън контрол. Специалният делегат Матю Жинсу беше натоварен да предаде в Ню Йорк рапорта на командващия и молбата за интервенция. Длъжностното лице беше представител на Върховния комисариат на ООН, който след това трябваше да връчи рапорта в Съвета за сигурност, чиито представители щяха да възпрепятстват намесата.

Генералният секретар го погледна, но нищо не каза.

— Ако нещата се развиеха по този начин — продължи Янсън, — вие знаехте, че щяха да загинат поне десет хиляди невинни хора.

Не беше необходимо Янсън да разказва в подробности последвалите събития. В района бяха засечени складове с огнестрелно оръжие, притежание на търговец от Мали. Командването на ООН на място разполагаше с надеждна информация, че бунтовническият лидер възнамерява да се възползва от оръжието, за да си разчисти сметките с друго племе. В малките часове на следващия ден бойците му щяха да нахлуят в района на Байокута, за да избият враговете си, подпалвайки селата и осакатявайки децата. Това можеше да се предотврати, като се унищожат нелегалните оръжейни складове с бърза намеса, която не носеше голям риск. Моралната и военната преценка не подлежеше на съмнение. Но същото важеше и за бюрократичните процедури.

— Сега става най-интересното — продължи Янсън. — Какво прави Матю Жинсу? Той е завършен бюрократ — всеки ще го потвърди. Човек на идеалната организация. Привърженик на правилата. Но е и хитра лисица. След един час вашето представителство изпраща до Върховния комисариат за умиротворителни операции сто двадесет и три доклада и планове за действие, всяка хартийка която ви е под ръка, предполагам. Под номер деветдесет и седем сред купчината от документи е и докладът, в който подробно е изложена замислената операция на ООН и точното време, за което ще бъде изпълнена. Между другото е спомената и фразата: „Освен ако не издадете друга заповед.“ Междувременно уведомявате генерала, чиито сили са разположени в околностите на Фрийтаун, че Централното командване на ООН е уведомено за плановете му и не е изпратило възражение. В буквалния смисъл на думата е абсолютно вярно. Вярно е също, че персоналът на Върховния комисариат забелязва вашия доклад чак три дни след операцията.

— Не разбирам накъде биете — прекъсна го Жинсу с досада.

— Тя вече е история, впечатляващ успех, нападение без нито една жертва, което предотвратява смъртта на хиляди невъоръжени цивилни. Кой не би пожелал да си припише заслугите за това? Малодушен представител на Върховния комисариат гордо казва на своите колеги естествено, че той лично е одобрил операцията, дори намеква, че идеята е била негова. И след като получава поздравления, не може да не е благоразположен към Матю Жинсу.

Жинсу изгледа Янсън втренчено.

— Генералният секретар нито отрича, нито потвърждава. Но бих добавил, че една такава случка не е доказателство за способност да се предвижда човешкото поведение.

— Точно обратното. По-късно започнах да разпознавам личния ви почерк в размирни райони като Ташкент, Мадагаскар и Коморите. Забелязах, че притежавате невероятната дарба да се възползвате и от най-неблагоприятната ситуация. Забелязвах нещо, което другите не виждаха — че не сте от хората, които следват правилата чак толкова стриктно, по-скоро правехте така, че правилата да следват вас.

Той вдигна рамене.

— В моята страна имаме поговорка, която в свободен превод звучи така: „Когато паднеш в дупка, спри да копаеш.“

— Разбрах също, че сте изключително дискретен човек. Имате доста основания да се самоизтъквате, но никога не го правите.

— Всичките ви думи предполагат неоправдана, агресивна и неуместна степен на наблюдение.

— Това само потвърждава, че са самата истина.

— Вие сте човек на дълга, Янсън. Признавам това.

— Нека да ви попитам нещо. Какво ще предложите на човек, който притежава всичко?

— Няма такъв човек — отговори Жинсу.

— Точно така. Димаръст се блазни от властта. Властта е нещо, което никой не смята, че притежава в достатъчна степен.

— Отчасти защото властта носи поквара — Генералният секретар се замисли. — Това е един от уроците на така наречения американски век. Да притежаваш мощ означава да си по-мощен от другите. Никога не подценявай силата на омразата в световната история. Най-силното нещо у слабия е неговата омраза. — Той се облегна на стола си и за първи път от години съжали, че е отказал цигарите. — Но аз виждам накъде биете. Смятате, че този мъж е мегаломан. Човек, който никога не е доволен от властта, която притежава. И именно това е капанът, който му залагате — власт.

— Да — потвърди Янсън.

— Един от известните ми предшественици обичаше да казва: „Нищо не е по-опасно от една идея, ако тя е единственото нещо, което имаш.“ Вчера доста красноречиво разкритикувахте идеята в програмата „Мобиъс“. Внимавайте да не възпроизведете грешката. Вие изграждате модел на този човек…

— Димаръст — прекъсна го Янсън, — но можем да го наричаме засега Питър Новак.

— Всъщност вие изграждате модел на този човек и наблюдавате как едно хипотетично създание действа по този или онзи начин. Но дали поведението на истинския човек ще съвпадне с вашия модел? Онези, които вие гневно нарекохте „стратезите“, са действали именно по такъв начин. А вие? Колко основателна е вашата увереност?

Янсън се вгледа в кафявите очи на генералния секретар, видя сдържания израз, с който той посрещаше стотици държавни глави. Забеляза излъчването на човек, който владее положението, и все пак при по-внимателно взиране се четеше и още нещо, което бе прикрито само наполовина, страх.

По това също си приличаха, тъй като този страх се дължеше чисто и просто на техния реализъм.

— Убеден съм само, че лошият план е за предпочитане пред липсата на план — каза Янсън. — Ще действаме на колкото се може повече фронтове. Може да успеем. Може и да не успеем. Позволете да цитирам един от моите учители: „Благословени са гъвкавите, тъй като никога не губят формата си.“

— Харесва ми — плесна с ръце Жинсу. — Този, който ви го е казал, е умен човек.

— Най-умният, когото някога съм срещал — отговори мрачно Янсън. — Човекът, който сега нарича себе си Питър Новак.

Последва отново продължителна ледена пауза.

Генералният секретар се обърна със стола си към прозореца, преди да заговори.

— Тази организация беше създадена от свят, преживял една жестока война.

— Дъмбъртън Оукс, 1944 година — каза Янсън.

Жинсу кимна.

— Колкото и да се разшириха пълномощията й впоследствие, централната й роля винаги е била опазването на мира. Винаги има и съпътстваща ирония. Знаете ли, че на това място, където се издига тази сграда, навремето е имало кланица. Докарвали добитъка с баржа по Ист Ривър, след това го водели в градската кланица именно на това място. Често си го напомням: това място някога е било кланица. — Обърна се и погледна американеца в очите. — Не трябва да допускаме да се превърне отново в касапница.

— Погледни ме в очите. — Високият чернокос мъж говореше със спокоен тон. Високите скули му придаваха почти азиатски вид. Мъжът, който наричаше себе си Питър Новак, се наведе над възрастния учен, който лежеше проснат върху специална хирургическа маса. Тя представляваше полупрозрачна платформа, която поддържаше гръдния кош и бедрата, докато коремната област висеше свободно. Беше стандартно оборудване за хирургически операции на гръбначния стълб, тъй като позволяваше на кръвта да се оттича от областта на гръбнака и така се намаляваше кървенето.

В лявата му ръка се вливаше венозно някаква течност. Масата беше нагласена така, че главата и раменете на стария учен бяха повдигнати нагоре, за да може мъжът, който наричаше себе си Питър Новак, да го гледа в лицето.

Звучеше църковно песнопение. Бавни, високи гласове в хармония. Думи на екстаз, но на Ангъс Фийлдинг му приличаше на погребална песен.

О ignis spiritus paracliti,

Vita vite omnis creature,

Sanctus es vivificando formas*

[* О, огън, дух на утешението,

живот за живота на цялото сътворение,

свещен си ти, когато съживяваш формите.]

Върху гърба на възрастния човек, точно по средата, имаше разрез около петнайсет сантиметра, а метални скоби държаха разтворени мускулите на гърба, разкривайки оцветените в слонова кост кости на гръбначния стълб.

— Погледни ме в очите, Ангъс — повтори мъжът.

Ангъс Фийлдинг го погледна, нямаше как да не погледне, но очите на мъжа бяха почти черни, без грам милост. Не приличаха въобще на човешки очи. Изглеждаха като кладенец, пълен с болка.

Чернокосият мъж беше изоставил придобития унгарски акцент. Произношението му беше изцяло американско.

— Какво точно ти каза Пол Янсън? — попита той още веднъж, а крехкият възрастен учен потрепери от ужас.

Чернокосият даде знак с глава на млада жена, която беше специалист ортопед. Огромен, островръх троакар* с размерите на кука за плетене се заби през влакнестата обвивка около мекия диск, който отделяше петия от шестия гръден прешлен. След по-малко от минута жената кимна към него: троакарът беше поставен на място.

[* Хирургически инструмент. — Бел. прев.]

— Добри новини — вътре сме.

После тънка медна жичка, изолирана с изключение на върха, бе прокарана през троакара чак до гръбнака, откъдето минаваха нервните импулси на цялото тяло. Димаръст свърза жиците към устройство и пусна малко количество ток. Реакцията бе незабавна.