Директивата "Янсън"

— Пол — каза Агър. — Слава Богу! Започнах да се безпокоя, че нещо се е случило с теб.

— Движението по „Василисис Софиас“. Бях забравил колко е натоварено в този час на деня.

Янсън сметна, че е по-добре да не го тревожи засега. Агър беше писарушка и подобни явки излизаха извън територията на неговата дейност, дори бяха нарушение на процедурите. Според правилника за всеки опит за установяване на контакт от бивш служител на разузнаването трябваше да се докладва незабавно. Агър беше нарушил правилата още като се съгласи да се срещнат и сигурно нервите му се бяха опънали от шубе.

— Господи, какви бяха тия маневри из целия град. Това шпионска игра ли е? — Усмихна се уморено. — Не ми отговаряй. Толкова се радвам, че се обади, Пол. Тревожех се за теб, наистина. Не знаеш какви гадости говорят по твой адрес.

— Успокой се, стари приятелю — отвърна му Янсън.

Агър като че ли се поуспокои от увереността и самообладанието на Янсън.

— Но аз съм сигурен, че ще успеем да оправим нещата, каквито и да са те. Смятам, че ще се оправим. Остави тия вашингтонски бюрократи на мен. Довери ми се, никой не познава по-добре писарушката от самата писарушка.

Янсън се разсмя главно заради Агър.

— Сутринта забелязах, докато вървях по „Стадиу“, нещо, което ми напомни на другарска сбирка на служителите по сигурността в посолството. Никога досега не съм бил толкова популярен.

— Пълна идиотщина — каза Агър, — но се говори, че си приел някаква работа, която не е трябвало да приемаш, Пол.

— И?

— Всички искат да знаят кой ти е възложил работата. Според някои става дума за шестнайсет милиона.

— Как може някой да си го помисли, Исусе. Всички ме познават.

Погледът на Агър го изучаваше.

— На мен няма какво да ми обясняваш. Виж, всички са откачили. Но аз съм убеден, че можем да оправим нещата. — След това почти небрежно добави: — Е… вярно ли е, че си приел работата?

— Да, приех да свърша нещо за Питър Новак. Неговите хора се свързаха с мен. Имах дълг към него. Както и да е, бяха ме препоръчали от Държавния.

— Слушай, работата е там, че от Държавния департамент отричат.

— Какво?

Вдигна рамене извинително.

— Държавният департамент отрича. ЦРУ също. Не знаят дори какво точно се е случило на Анура. Съобщенията са противоречиви, най-малкото непълни. Но се говори, че са ти платили да направиш така, че Питър Новак никога да не напусне острова.

— Това е безумие.

Агър отново вдигна рамене безпомощно.

— Интересно, че използваш тази дума. Казаха ни, че ти си обезумелият, макар че формулировката е по-завързана. Асоциативно разстройство. Посттравматична реакция…

— Изглеждам ли ти луд, Агър?

— Разбира се, че не — отговори веднага Агър. — Разбира се, че не. — Последва неловка пауза. — Но виж, всички знаем какво си преживял. Месеци мъчения във Виетнам. Искам да кажа, побоищата, глада — сигурно ти се е отразило. Рано или късно ще ти се отрази. Исусе, онова, което си изтърпял… — След това добави с по-тих глас: — Да не говорим за нещата, които ти си извършил.

Ледени тръпки полазиха Янсън.

— Нелсън, какви ги дрънкаш?

— Просто, че има много хора, които се тревожат по цялата верига на разузнаването.

Наистина ли смятаха, че е откачил? Ако бе така, нямаше да го оставят да се разхожда свободно, не и с информацията, която един бивш агент от Консулски операции имаше в главата си — познаването на процедурите, информаторите, мрежите, които все още действаха. Изтичане на информация можеше да разруши структури, градени с години, така че нямаше да го допуснат. Янсън много добре знаеше каква е официалната процедура в подобни случаи.

Въпреки непоносимата жега го втресе.

Агър се разсмя притеснено.

— Не съм експерт в тия неща. Говорят, че си изглеждал благонадежден, убедителен, стабилен, но че шестнайсетте милиона са те поблазнили. Аз поне не бих устоял.

— Нямам никакво обяснение за тия пари — каза Янсън. — Може би фондация „Свобода“ има навика да плаща по ексцентричен начин. Стана дума, че ще ми платят. Но не сме преговаряли, не сме уточнявали сумата. Виж, мотивацията ми беше морална. Беше дълг на честта. Знаеш защо.

— Пол, приятелю, искам да изясня всичко това и ще направя всичко по силите си, знаеш много добре. Но трябва да ми помогнеш. Дай ми малко информация. Кога хората на Новак се свързаха с теб за първи път?

— В понеделник. Четирийсет и осем часа след отвличането на Новак.

— А кога са били прехвърлени първите осем милиона?

— Накъде биеш?

— Парите са преведени преди деня, за който твърдиш, че са те потърсили. Преди да знаят, че ще се съгласиш. Преди да са наясно дали ще се наложи да бъде измъкнат. Няма логика.

— Някой попита ли ги за това?

— Пол, те нямат представа кой си ти. Те не знаят за отвличането. Те дори не знаят, че шефът им е мъртъв.

— А как реагираха, когато им казахте?

— Не сме.

— Защо?

— Заповед от горе. Ние събираме информация, а не я разпространяваме. А като стана дума за събиране на информация, затова нашите хора искат да те разпитат. Това е единственият начин. Ако не се явиш, ще си направят съответни изводи и ще предприемат съответни действия. Нали така? Да продължавам ли?

— Господи!

— Пол, трябва да ми се довериш. Можем да оправим тая каша. _Но трябва да дойдеш._ Трябва.

Янсън изгледа аналитика подозрително. Не му убягна начинът, по който тонът му стана по-малко почтителен и по-малко загрижен в хода на разговора.

— Ще си помисля.

— Това значи не, нали? — попита Агър. — Няма да е добро решение.

Докосна с небрежен жест ревера на сакото си и промуши пръста си през илика.

_Сигнализираше на останалите._

Янсън се протегна и обърна ревера. От обратната страна се показа познатият тъмносин диск. Вцепени се.

Гърците не бяха опашка. Бяха _подкрепление_. Следващият им ход беше насилствено отвличане.

— Имам един въпрос, свързан с времето — каза Янсън. — Кога се получи заповедта?

— Имаш предвид заповедта за издирването ти? Не си спомням.

— Кога?

Янсън застана така, че да прикрие действията си от погледите на случайни минувачи, измъкна валтера и го насочи към аналитика.

— О, Боже, о, Боже — извика Агър. — Пол, какви ги вършиш? Тук съм да ти помогна. Искам само да ти помогна.

— Кога?

Янсън притисна валтера със заглушителя в гърдите на Агър, който веднага проговори.

— Преди десет часа. На съобщението беше отбелязано 10,23 часа източно време.

Агър се огледа, без да може да прикрие ужаса, който го обземаше.

— И какви бяха инструкциите, в случай че откажа да се явя? Имаше ли заповед за ликвидиране?

Той притисна револвера още по-силно към гръдната кост.

— _Престани!_ — викна Агър. — Причиняваш ми болка.

Говореше високо, сякаш се е паникьосал. Но макар да не беше оперативен агент, Агър не беше и аматьор. Колкото и да се уплаши, не изпадна в истерия. Виковете му не бяха предназначени за Янсън. Опитваше се да предупреди останалите.

— Да не би да очакваш компания?

— Нямам представа за какво говориш — излъга Агър.

— Съжалявам. Трябваше да те предупредя по-рано. Гръцките ти приятели са възпрепятствани.

— Ах, ти, мръсно копеле!

Думите изригнаха като вулкан, а лицето му пребледня — не от страх, а от гняв.

— Ще ти поднесат извиненията си веднага щом дойдат в съзнание.

Очите на Агър се разшириха.

— Исусе, значи всичко, което говорят за теб, е истина. _Ти си неконтролируем!_

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Таверната в предната част на пристанището беше западнала и мрачна, дъските на пода изкорубени от разливаните през годините питиета, обикновените дървени столове и маси олющени и нащърбени от небрежната употреба и честите свади. Янсън се насочи с бавни крачки към продълговатия бар с поцинкован плот, за да позволи на очите си да свикнат с мрака. В далечния край вляво седеше намръщен моряк и пиеше сам. Не беше единственият моряк в кръчмата, но най-лесно щеше да го заговори. Янсън не можеше да чака повече. Трябваше да се измъкне от Гърция незабавно.

Само миг преди това бе опитал отново да се свърже с личния номер на Марта Ланг. Безуспешно.

„Те дори не знаят, че шефът им е мъртъв“ — бе казал Агър.

Имаше само един човек, от когото Янсън можеше да научи какво става и с когото можеше да разговаря свободно. Но първо трябваше да вземе предохранителни мерки, за да предпази и себе си, и човека, когото смяташе да посети.

Голямото пристанище на Пирея представляваше обширна кръгла издатина, надвиснала над морето. На Янсън му приличаше на разтворена окова или на такава, която всеки момент щеше да щракне. Тук го доведе неволята. Нямаше никакво намерение да уведомява когото и да било за намеренията си. През последните няколко часа обмисли и отхвърли десетки други начини да се измъкне от страната. Без съмнение на летището в Атина вече гъмжеше от агенти. Съвсем скоро щяха да мобилизират преследвачи на големите летища в Солун и по други места. При всички случаи бе опасно да пътува със собствения си паспорт. Тъй като беше замесено посолството, имаше голяма вероятност да са разпратени предупреждения до местата за международни превози. Не посмя да се свърже със своя човек, който се занимаваше с изготвяне на фалшиви документи, тъй като забеляза, че работилничката му в Омония беше под наблюдение. Едно посещение при него можеше да изложи на опасност или свръзката му, или самия него. А оттук и възможността да прибягва за помощ до онези, чието препитание изискваше задълбочено познаване на формалностите на международния транзит или по-точно на тяхното заобикаляне.

Янсън беше облечен в костюм, който не подхождаше за място като бар „Перигаили“, но вратовръзката му висеше развързана под яката, а самият той изглеждаше объркан и почти безпомощен. Пристъпи напред със заучена походка. _Решаваш каква роля ще играеш и след това се обличаш по подходящ начин._ Беше проспериращ бизнесмен, изпаднал в беда. Ако изражението на отчаяние не постигнеше преследвания ефект, две минути в тоалетната и промяна в стойката заличаваше изцяло впечатлението.

Седна точно до моряка и го изгледа с крайчеца на окото си. Беше с яко телосложение и закръгленост, което говореше за голям апетит, но често криеше значителна мускулна сила. Дали говореше английски?

— Шибана албанска курва — измърмори под носа си Янсън, но достатъчно силно да го чуят.

Псувните по адрес на етническите малцинства — особено циганите и албанците — бяха надеждно средство за завързване на разговор в Гърция, където още от древни времена много държаха на чистия произход.

Морякът се обърна към него и се захили. Кръвясалите му очи обаче бяха нащрек. Какво правеше в тая дупка човек, облечен като него?

— Отмъкна ми всичко — продължи Янсън. — Обра ме.

Даде знак, че иска да пие.

— Шиптерска курва ти е откраднала парите, така ли? — попита морякът без грам съчувствие, но с любопитство.

Все пак бе някакво начало.

— Всъщност парите са единственото нещо, което ми остана. Искаш ли да ти разкажа?

Забеляза нашивката върху униформата на моряка: СЛУЖБА ТОВАРНИ ПРЕВОЗИ. Янсън викна на съдържателя:

— Една бира за моя приятел.

— Защо не метакса? — обади се морякът, пробвайки късмета си.

— Това е идея — метакса! — викна отново той. — Двойна. И за двама ни.

Нещо му подсказа, че морякът е запознат с доковете и бреговете на Егейско море и недотам почтения бизнес, който се въртеше там.

Двете чаши коняк „Метакса“ пристигнаха, беше от безцветния вид, ароматизирана с анасон. Янсън си поиска и чаша вода. С неодобрителен поглед съдържателят му подаде жълтеникава чаша възтопла вода от чешмата. Никой бар не работеше, за да пълни коремите на клиентите си с вода, без да се брои водата, с която разреждаха алкохола.

Янсън заразказва на компаньона си как влязъл в една кръчма, докато чакал ферибота на Зеа Марина.

— Тъкмо бях излязъл от петчасова среща. Сключихме сделка, за която преговаряхме месеци наред. Затова ме изпратиха тук лично да се заема. Местните представители са гола вода. Никога не знаеш за кого работят.

— А с какво се занимава компанията ти, ако не е тайна?

Янсън обходи с поглед заведението и очите му се спряха на керамичен пепелник.

— Керамика — отговори той. — Керамична изолация за електрически уреди — Засмя се. — Съжаляваш, че ме попита, нали? Е, не е приятна работа, но все някой трябва да я върши.

— А курвата… прекъсна го морякът, гаврътвайки наведнъж коняка.

— Ами, бях доста напрегнат — знаеш какво е „напрегнат“? А момичето започна да ми се умилква, а аз си помислих, какво пък, защо да не се облекча? Отведе ме в някаква дупка долу, не знам точно къде, и…

— И когато се събуди, те беше обрала?

— Точно така! — Янсън даде знак на съдържателя да им донесе още по едно. — Сигурно съм задрямал или кой знае, а тя ме е пребъркала. Добре, че не е намерила парите ми в колана. Предполагам, че е трябвало да ме обърне, но е решила, че може да се събудя. Но ми е отмъкнала паспорта и кредитните карти…

Янсън доближи дясната си ръка до лицето на моряка, държейки халката върху безименния си пръст, показвайки му с пиянски жест докъде може да те доведе свалянето на годежния пръстен. Дишаше тежко, търговски мениджър, който си припомняше преживения предната нощ кошмар.

— Защо не се обърнеш към астиномия? Пристанищната полиция в Пирея познава всички проститутки наоколо.

Янсън покри лицето си с ръце.

— Не мога. Не мога да рискувам. Ако подам оплакване, може да си докарам неприятности. По същата причина не искам да ходя в посолството. Не мога да допусна да се разчуе — имаме представители навсякъде. Знам, че външно не личи, но трябва да си пазя авторитета. А жена ми, Господи — очите му се напълниха със сълзи. — Не бива да научи!

— Значи си голяма клечка? — попита морякът с преценяващ поглед.

— И още по-голям идиот. Как можах да си го помисля дори!

Янсън пресуши чашата си и напълни устата си с подсладения спирт, после се завъртя със стола и допря чашата с водата до устните си. Само тренирано око можеше да забележи, че без да беше допълвана, равнището на течността се бе покачило.

— Не си мислил с голямата глава — каза нравоучително морякът. — Мислил си с малката.

— Само да можех да се добера до регионалното представителство в Измир, щях да оправя кашата, която забърках.

Морякът се отдръпна рязко.

— Да не си турчин?

— Турчин? Боже, не — Янсън почеса носа си с отвращение. — Как можа да си го помислиш? Ти турчин ли си?

Морякът се изплю на пода вместо отговор.

В Пирея старите вражди още къкреха.

— Виж, ние сме международна компания. Аз съм канадски гражданин, но клиентите ни са всякакви. Няма да ходя в полицията, нито в посолството. Това ще ме съсипе. Вие, гърците, сте хора с широк кръгозор. Разбирате човешките слабости, но хората, с които работя, не са такива. Трябва да се добера до Измир, за да се измъкна от тоя кошмар. Бих дал всичко за това.

Той блъсна чашата с дебело дъно върху дрънчащия ламаринен плот. След това размаха банкнота от петдесет хиляди драхми и направи знак за по още едно питие.

Съдържателят погледна банкнотата и поклати глава.

— Ехете мипос пио псила? Имате ли по-дребни?

Янсън примижа като пияница с раздвоен поглед срещу банкнотата. Стойността й беше над сто американски долара.

— О, извинявам се — каза той, прибра я и подаде на съдържателя четири хиляди драхми.

Грешката не убягна от вниманието на компаньона му, чийто интерес към изпадналия в неволя Янсън се засили, каквато бе целта.

— Доста е далеч да плуваш дотам — каза морякът със закачлива усмивка. — Може би има друг начин.

Янсън го изгледа изпитателно.

— Мислиш ли?

— Специален транспорт — обясни мъжът. — Не много удобен и никак евтин.

— Ще ми уредиш ли да стигна до Измир, ще ти платя две хиляди и петстотин долара — американски, не канадски.

Морякът изгледа Янсън преценяващо.

— Ще ни трябва помощта и на други.

— Две хиляди и петстотин само да го уредиш. Останалите разходи ще покрия отделно.

— Чакай ме тук — заръча му морякът, а очите му присветнаха от алчност. — Ще се обадя по телефона.

Докато чакаше, Янсън потропваше с пръсти върху бара. Ако пиянството му бе престорено, притеснението му бе истинско и не изискваше актьорска игра. Морякът се върна след няколко дълги минути.

— Говорих с един мой познат капитан. Каза, че ако занесеш на борда наркотици, ще те хвърли в Егейско море, без да му мигне окото.

— Какви наркотици — каза Янсън поразен. — Никакви наркотици!

— Значи албанската курва е свила и тях? — отвърна мъжът кисело.

— Какво? — гласът на Янсън се изпълни с възмущение, глас на лишен от чувство за хумор бизнесмен, чието достойнство е засегнато. — Какви ги дрънкаш?

— Шегувам се — успокои го морякът, загрижен за таксата си. — Но обещах на капитана да ти предам предупреждението му — Замълча за миг. — Товарен контейнер като моя. Тръгва в четири сутринта. Пуска котва на стоянка номер шест на пристанището в Измир четири часа по-късно, разбра ли? Какво ще правиш в Измир си е твоя работа. Няма да споменаваш пред никого как си се озовал там. — Показа с жест как се прерязва гърло. — Много е важно. Още нещо много важно: плащаш му хиляда долара на двайсет и трети кей. Ще бъда там да ви запозная.

Янсън кимна и започна да отброява едри банкноти деноминирани драхми с ръце под плота.

— Останалата половина, когато се срещнем сутринта.

Очите на моряка заиграха.

— Така е справедливо. Но по-късно, ако капитанът те попита дали си ми платил, му кажи, че не съм получил нищо, разбра ли, приятел?

— Ти си шибан ангел спасител — каза Янсън.

Морякът обгърна с пръсти свитите на руло банкноти, оценявайки по достойнство количеството им, и се усмихна.

— Нещо друго мога ли да направя за теб?

Янсън поклати глава разсеяно, посочвайки халката върху пръста си.

— Ще й кажа, че са ме ограбили.

— Ще кажеш на жена си, че те е ограбил албанец — посъветва го морякът. — Никой не би се усъмнил в това.

По-късно на пристанището в Измир Янсън се замисли колко странни бяха подобни хитрости. Хората бяха склонни да ти повярват, когато ги убедиш, че не заслужаваш доверие. По-лесно проявяваха съчувствие към някой, който е станал жертва на собствената си алчност или похотливост, отколкото на някой, който е честен, но е имал лош късмет. Застанал със засрамено лице пред британски туристически гид, той му разказа версия на историята, която бе разказал на моряка.

— Не е трябвало да палуваш с такива мръсни момичета — му каза гидът с изпъкнал гръден кош и буйна бяла коса. Усмивката му беше по-скоро садистична, отколкото игрива. — Непристойно, непристойно, непристойно.

Мъжът имаше пластмасова значка с името му върху нея. Над него с ярки цветове бяха изписани логото и мотото на туристическата компания, в която работеше: „Холидей Експрес Лтд. — пакет удоволствия“.

— Бях мъртвопиян! — протестира Янсън с характерния за по-нисшата средна класа акцент. — Мръсни турци. Това девойче ми обеща някакво шоу, доколкото си спомням, спомена нещо за ориенталски танцьорки.

— Обзалагам се — отвърна мъжът с цинична усмивка. — Колко си наивен.

След като няколко дни бе угаждал на поверените му туристи, сега му бе паднало да си го върне, и то на клиент.

— Но да ме зарежат тук! Платих си пълния пакет за ваканцията, а това не влизаше в пакета, нали така. Да ме зарежат, без да им мигне окото.

— Случва се. Случва се. Някой момък се запива някъде или се загубва. Не може цялата група да изпусне полета заради един човек. Не е разумно, нали?

— По дяволите! Показах се като пълен идиот — каза Янсън с нотка на разкаяние в гласа. — Мислил съм с малката, а не с голямата глава.

— Всички сме грешни, както пише в Библията — отговори мъжът с по-мек тон. — Кажи си пак името.

— Каванах, Ричард Каванах.

Беше му отнело цели двайсет минути кибичене в интернет кафе на улица „Кибрис Сехитлери“, за да се докопа до името на един от клиентите на „Холидей Експрес“.

— Добре. Дики Каванах загазва по време на почивка в Турция и си взима бележка да води почтен живот.

По всичко личеше, че му доставяше огромно удоволствие да дразни злочестия клиент, чиито похождения го лишаваха от възможността да подаде оплакване.

Янсън гледаше кръвнишки.

Мъжът с бялата коса се обади по своя водафон до съдружника на „Холидей Експрес“ в Измир „Томас Кук Травъл“ и разказа за перипетиите на клиента, като спести най-пикантните подробности. Повтори два пъти името. Разговорът продължи близо десет минути, като през повечето време слушаше, а не говореше.

Поклати глава, смеейки се, и затвори.

— Ха-ха! Те си мислят, че си пристигнал в Станстед преди два часа заедно с групата.

— Мамка му — каза Янсън с невярващо изражение.

— Случва се — каза философски мъжът. — Случва се. В митническата декларация пише, че туристическа група от двайсет души ще пристигне, на никой не му се занимава с обработката на документите и компютърът регистрира, че всичките двайсет са на линия. При редовен полет не може да се случи, но чартърните линии са малко по-разхайтени. Само не казвай на шефа това, което ти споделих. „Ниски цени — високо обслужване“ — това е мотото ни. Ако компютърът е прав, сега трябваше да дремеш в магазина си за оптика в Ъксбридж, вместо да кършиш ръце в скапания Измир и да се чудиш дали някога ще видиш дома си. Поне биваше ли я?

— Какво?

— Птичката. Биваше ли я?

Янсън се сконфузи.

— Там е трагедията. Бях твърде пиян и нищо не помня.

Мъжът го потупа успокоително по рамото.

— Мисля, че ще мога да уредя нещата — каза той. — Но си набий в главата, че ние нямаме нищо общо с мръсния бизнес. Дръж си панталоните закопчани, приятел. Както казва моето гадже, внимавай да не извадиш нечии очи. — Той се заля от смях от собствената си шега. — А на всичко отгоре имаш магазин за оптика!

— Предпочитаме името „оптичен център“ — каза Янсън студено, вживявайки се в ролята на горд управител на магазин. — Наистина ли смяташ, че няма да имам никакви проблеми да се върна в Станстед?

Туроператорът заговори тихо:

— Наистина. Това се опитвам да ти кажа. „Холидей Експрес“ ще изчисти всички недоразумения. Ще ти помогнем. Разбираш ли?

Янсън кимна с благодарност, макар да знаеше истинския мотив за внезапната проява на алтруизъм — опасението, че обаждането на туроператора може да е стигнало до централата на фирмата. Замисълът на Янсън бе дал резултат. Той бе поставил компанията натясно: служителите й бяха заблудили британските митнически власти, че някой си Ричард Каванах, с постоянен адрес „Кълвърт Лейн“ 43, Ъксбридж, е пристигнал в Обединеното кралство. Единственият начин да се избегне ревизия на нейната дейност и преразглеждане на лиценза бе да се направи всичко възможно Ричард Каванах наистина да се озове в Обединеното кралство, при това без да се сверяват данните, което би могло да повдигне неприятни въпроси, свързани с проява на небрежност от страна на служителите. Временните документи, които мъжът с изпъкналия гръден кош му подготви — Спешен транспорт/Служител на авиокомпанията, — се използваха главно за превоз на медицински персонал при спешни случаи, но щяха да свършат работа. „Холидей Експрес“ щеше да уреди неприятното недоразумение и „Дики“ Каванах да си иде у дома за отрицателно време.

Туроператорът му подаде жълтеникавите бумаги и се захили:

— Бил си прекалено пиян, за да помниш, а? Иска ти се да потънеш в земята, нали?

Малък чартърен самолет ги отведе до Истанбул, откъдето след два часа се прекачиха на по-голям самолет заедно с три туристически групи на „Холидей Експрес“ за летище Станстед, северно от Лондон. При всяко прекачване Каванах развяваше жълтите документи, които му издадоха в Измир, и представител на туристическата компания лично го придружаваше до борда. Явно от централата бе дошла заповед: погрижете се за тоя тъпак, че иначе ще си имаме големи неприятности.

Полетът продължи три часа, през които оптикът от Ъксбридж, засрамен от крайбрежното приключение, се бе затворил в себе си. Злочестият му вид разколебаваше всеки опит за завързване на разговор. Малцината, които чуха историята му, останаха с впечатлението, че е тъп търговец, чиито авантюри щяха да останат завинаги в Ориента.

Някъде над Европа Янсън усети, че очите му се затварят. Накрая се предаде и заспа, макар да знаеше, че старите призраци пак ще го споходят.

Случи се преди три десетилетия, но все едно че се случваше сега. Действието се развиваше в джунглата, но сякаш ставаше тук. Янсън се завърна след поражението при Нок Ло и се втурна в офиса на Димаръст в базовия лагер, без дори да се измие. Бяха му казали, че лейтенантът искал да го види веднага.

Все още с вонята и мръсотията от битката по дрехите си, Янсън се изправи пред Димаръст, който седеше замечтано до бюрото си. Средновековен хорал — ефирно лек и бавен — звучеше от тонколоните.

Накрая Димаръст го погледна.

— Наясно ли си какво се случи там?

— Сър?

— Ако не означава нищо, значи се е случило напразно. Това не е свят, в който искаш да живееш. Трябва да му придадеш някакъв смисъл.

— Както ви уведомих вече, сър, те май са знаели, че ще се появим.

— Изглежда толкова просто, не мислиш ли?

— Вие не сте изненадан, сър.

— Изненадан? Не. Това бе моята първа хипотеза — предположение, което трябваше да проверя. Трябваше да се уверя. Нок Ло беше освен всичко друго експеримент. Ако бъде изготвен план за нахлуване, какви последици да очакваме. Има само един начин да се установи. Сега вече знаем, че сме изправени пред враг, който е решен да ни унищожи до крак и да се бие с цялото си сърце и душа. А от наша страна? Група бюрократи, които си мислят, че работят за щатското правителство в Тенеси, или нещо такова. Преди няколко часа, синко, ти за малко не си загуби живота. Нок Ло победа ли беше или поражение? Не е лесно да се каже, нали?

— Не приличаше на победа, сър.

— Хардуей загина, защото беше слаб. Ти оцеля, както очаквах, защото си силен. Силен като баща си — от втората група десанчици на Ред Бийч, ако не се лъжа. Силен като чичо си в горите и долините на Шумава, където трепеше офицери от Вермахта с ловджийски нож. Няма по-страшни от източноевропейските партизани. Самият аз имах такъв чичо. Войната ни показва кои сме. Надявам се, че днес ти научи нещо за себе си. Нещо, заради което заложих на теб в Литъл Крийк.

Лейтенант Алън Димаръст се протегна за книжка с оръфани страници върху бюрото си.

— Чел ли си Емерсон*? — Започна да чете: — „Големият човек винаги си мечтае да е малък. Докато се излежава върху удобното ложе на своите преимущества, му се доспива. Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанесат поражение, той има шанс да научи нещо. Тогава проявява своята съобразителност, своето мъжество. Обогатява познанията си. Разбира своето невежество. Избавя се от своята самонадеяност.“ Мисля, че Ралф Уолдо се е сблъскал с нещо.

[* Ралф Уолдо Емерсон (1803–1882), американски философ. — Бел. прев.]

— Добре е, че мислите така, сър.

— Битката е също място, където човек се доказва. Там умираш или се прераждаш. И не го приемай като високопарна фраза. Някога говорил ли си с майка си за това какво е раждането? Жените знаят какво означава това парче месо, знаят, че техният живот, животът на техните родители, на родителите на техните родители се въплъщава в това подмокрено, мърдащо, врещящо нещо. Раждането не е удоволствие. Деветмесечен цикъл от удоволствието до болката. Човек се ражда сред каша от телесни течности, разкъсани вътрешности, лайна, урина, кръв. Това е миг на невъобразима агония. Да, раждането е болка, а болката е тази, която му придава смисъл. Гледам те изправен тук с останки от воняща плът на друг войник върху дрехите ти, но виждам в очите ти един прероден мъж.

Янсън се беше облещил, сащисал. Част от него беше ужасена, останалата част — хипнотизирана.

Димаръст се изправи, без да отмества погледа си. Протегна се и сложи ръка върху рамото на младежа.

— За какво е тази война? В Държавния департамент имат три камари папки, за които претендират, че съдържат отговора. Нищо повече от пушилка и безсмислени аргументи. Всеки конфликт е един и същ. Проверка на бойното поле. През последните четири часа ти разбра какво е сила и изтощение, агония и екстаз, получи прилив на адреналин, какъвто повечето хора никога няма да получат през живота си. Ти просто си по-жив от зомбитата в топлите кокошарници, които са щастливи, че не са на твое място. Те са изгубени души. Прекарват времето си пред скарата за месо и кутии с прах за пране и се чудят дали да поправят мивката или да изчакат водопроводчика. Те са мъртви отвътре и даже не го съзнават. — Очите на Димаръст блестяха. — За какво е войната? Заради нещо много простичко — да убиеш ония, които искат да убият теб. Какво се случи ли? Дали е поражение или победа? Грешно попадение, синко. Ето какво се случи. Почти умря и разбра какво е да си жив.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бял тежкотоварен камион с дървен материал зави от натоварената магистрала M11 по „Куинс Роуд“ към Кеймбридж. Там спря до няколко паркирани камиона, натоварени със строително оборудване. Големи и стари университети като Кеймбриджкия напрекъснато се нуждаеха от ремонт и обновление.

След като шофьорът спря камиона, мъжът, когото бе взел на стоп, му благодари сърдечно и скочи върху насипа от пясък. Но вместо да се присъедини към работниците, мъжът в работнически комбинезон се вмъкна в един от фургоните край строителната площадка. Върху вратата беше закачена табелка с мотото на компанията от Западен Йоркшир — „Напред чрез обновление“. Когато излезе, той носеше сиво сако от туид на рибена кост. Това бе друг вид униформа, с която нямаше да предизвика ни най-малко подозрение, докато крачи край игрището за крикет — широка зелена ивица, която опасваше най-старите колежи в Кеймбридж: „Клеър“, „Тринити Хол“ и „Тринити Колидж“, закъдето се бе запътил. Беше изминал точно час, откакто Пол Янсън пристигна на летището в Станстед, което сега бе смътен спомен за остъклени зали и тавани от хромирано желязо.

Янсън наговори толкова много лъжи, с толкова различни акценти през последните двайсет и четири часа, че главата го цепеше. Съвсем скоро обаче щеше да се срещне с човек, който можеше да разбуди мъглата и мистериите. Човек, на когото можеше да се довери, човек, който единствен имаше вътрешен поглед към трагедията. Единственото му спасение се намираше в „Тринити Колидж“ и то бе блестящият преподавател на име Ангъс Фийлдинг.

Янсън бе учил при него като стипендиант на фондацията „Маршал“ в началото на седемдесетте години. Благият учен с шеговити очи му четеше лекции по история на икономиката. Пъргавият ум на Фийлдинг заплени Янсън, а Янсън притежаваше естественост, която на свой ред ученият намираше за завладяваща. По-късно през годините Янсън избягваше да въвлича Фийлдинг в рискованите си начинания, но сега нямаше избор. Някогашният му научен наставник, специалист по глобалната финансова система, беше член на мозъчен тръст, основан от Питър Новак, за да ръководи фондация „Свобода“. Както Янсън разбра впоследствие, той бе станал ръководител на „Тринити Колидж“.

Докато вървеше покрай игрището за крикет и прекосяваше моста Тринити, го връхлетяха спомените от друг живот, време на учене, изцеление и спокойствие. Всичко наоколо навяваше спомени за онзи златен период в неговия живот. Моравите, сградите в готически стил, дори гребците, които се носеха по река Кем под каменните арки на мостовете и надвисналите като завеси клони на плачещите върби, тласкайки напред своите малки лодки с продълговати носове. Докато доближаваше „Тринити“, спомените напираха все повече. Точно срещу игрището за крикет се намираха студентският стол, построен през седемнайсети век, и величествената библиотека „Рен“ със своите извити сводове и арки. Физическото присъствие на „Тринити“ в Кеймбридж беше осезателно, но бе само малка част от поземлената му собственост. В действителност колежът бе вторият след кралицата поземлен владетел във Великобритания. Янсън мина покрай библиотеката и стигна до малък паркинг пред сградата на ректора.

Натисна звънеца и не след дълго прислужницата отвори прозорчето.

— При ректора ли, миличък?

— Да.

— Малко си подранил, май. Нищо, съкровище. Защо не заобиколиш и ще ти отворя страничния вход.

Явно го взе за някой друг, който имаше насрочена среща в този час.

Никакви мерки за сигурност. Жената дори не го попита за името. Кеймбридж се бе променил, откакто той бе учил тук през седемдесетте години.

В ректорската сграда широко стълбище, постлано с червени пътеки, се извиваше покрай галерията от портрети на светила на „Тринити“ от минали епохи: брадатият Джордж Тревелян, гладко избръснатият Уилям Хюел, Кристофър Уърдсуърт с яка от хермелин. На горния етаж вляво се откриваше голям салон с розов килим и стени, боядисани в бяло, за да не засенчват портретите, които бяха окачени върху тях. Салонът водеше към още по-голямо помещение с тъмен дървен под и персийски килими. Прекрачвайки прага, Янсън видя срещу себе си огромен портрет в цял ръст на кралица Елизабет Първа, рисуван приживе, педантичен до дребнавост към подробностите от роклята й и ласкателно небрежен към набръчканото й лице. Исаак Нютон гледаше високомерно от съседната стена с кафява перука върху главата. Срещу двамата се блещеше нахакано от маслен портрет четиринадесетгодишният лорд Глостър с неестествена усмивка. Всички признаваха, че тук се намира една от най-внушителните колекции на портрети извън Националната галерия. Приличаше на грандиозно шествие на елитни политически и интелектуални фигури, които бяха дали облика на страната, бяха ръководили съдбините й и носеха отговорност за нейните постижения и провали. Ярките образи принадлежаха на отминали векове, но сред тях не липсваше и портретът на Питър Новак. Като всяко истинско лидерство и неговото се основаваше на чувството му за дълг и на проницателното му и дълбоко морално усещане за мисия.

Янсън бе обсебен от лицата на монарси и величия, които отдавна не бяха между живите, и се сепна, когато чу някой да кашля.

— Мили Боже, това си ти! — извика Ангъс Фийлдинг с леко писклив глас. — Извинявай, че не те познах веднага. Видях те да се взираш в портретите и се чудих известно време дали е възможно да си ти. Леко си наедрял. Доста време мина, момчето ми. Но това е най-приятната изненада, която мога да си представя. Джили ми каза, че е пристигнал студентът, с когото имах уговорка за десет часа, и тъкмо се подготвях да разговарям с един от не особено обещаващите студенти за Адам Смит и Кондорсе. Ще си позволя да цитирам лейди Аскуит: „Той притежава ярък ум, само да не го използва.“ Ако знаеш само какво ми спести.

Процеждащата се през облаците слънчева светлина образуваше нещо като полуореол около главата на някогашния научен наставник на Янсън. Лицето му бе набръчкано от възрастта, бялата му коса по-рядка, отколкото Янсън си я спомняше. Но бе все така слаб и елегантен, а бледосините му очи бяха запазили своя шеговит блясък — някакво космическо излъчване на хумор, който те завладяваше, но не можеше да се определи с думи. В края на шейсетте си години Фийлдинг съвсем не беше едър мъж, но неговата енергичност го правеше да изглежда точно такъв.

— Ела, момчето ми — каза Фийлдинг.

Той поведе Янсън по коридора, минаха покрай яката жена на средна възраст, която му бе секретарка, и влязоха в просторния кабинет с огромен прозорец, който гледаше към парка. Белите рафтове по стените бяха претъпкани с книги, списания и отпечатки на негови статии, чиито заглавия гласяха: „Заплашена ли е световната финансова система: макроикономически анализ“, „Ликвидността на централната банка — нуждата от прозрачност“, „Нов подход към изчисляването на сумарния пазарен риск“, „Структурни аспекти на пазарната ликвидност и отражението им върху финансовата стабилност“. Върху масичка в ъгъла се виждаше брой на списание „Фар Истън Икономик Ривю“ с яркожълти корици. Под фотография на Питър Новак заглавието гласеше: „Доларът с променени позиции“.

— Извини ме за безпорядъка — каза ученият и отмести купчина вестници от черния фотьойл в уиндзорски стил до бюрото. — Знаеш ли, донякъде се радвам, че не ме предупреди за посещението си, тъй като щях да се разпоредя да приготвят нещо и тогава и двамата щяхме да се разочароваме. Всички казват, че трябва да сменя готвачката, но бедната жена работи тук още от времето на Реставрацията и сърце не ми дава, а може би стомахът. Сосовете й са особено токсични. Когато кажа, че тя е сив кардинал, колегите ме апострофират, че е мазен кардинал. Домашният уют е странна комбинация от разточителство и пестеливост, да не кажем скъперничество, с които се налага да свикнем. Сигурно си го спомняш от пребиваването си в тези зали, но смея да кажа, че то е същото, като да си спомняш как си играл на гоненица като дете, едно от нещата, които тогава са изглеждали толкова привлекателни и чийто смисъл сега ни убягва. — Той побутна Янсън по ръката. — Сядай, момчето ми.

Словоохотливостта, умният и шеговит поглед — това бе всъщност Ангъс Фийлдинг, едновременно мъдър и закачлив. Очите му виждаха повече, отколкото показваха, а бъбривостта му бе по-скоро средство за отклоняване на вниманието или служеше за камуфлаж. Член на факултета по икономика, който бе създал такива гиганти като Джордж Маршал, Кейнс, Лорд Колдър и Сен, репутацията на Ангъс Фийлдинг се простираше далеч извън работата му в областта на глобалната финансова система. Той също бе член на „Тюздей Клъб“ — организация на интелектуалци и аналитици, които поддържаха връзки с британското разузнаване. Фийлдинг бе работил като съветник на МИ-6 в началото на кариерата си, съдействайки за откриване на уязвимостта в икономиката на Източния блок.

— Ангъс — започна Янсън с безизразен и тих глас.

— Бутилка червено вино! — викна ректорът на колежа. — Малко е раничко, но с това разполагаме. Виж през прозореца парка. Ако си забравил, под него е избата с вината. Минава точно под градината на колежа. _Катакомби_ с червено вино. _Форт Нокс за напитки!_ Икономът държи огромна връзка с ключове и само той може да те пусне вътре, той е виночерпецът. Специална комисия подбира сортовете, но е разкъсана от фракционни борби като бивша Югославия, но още по-размирна. — След малко се обади на секретарката. — Чудя се дали не бихме могли да получим бутилка „Линч Баджес“, реколта осемдесет и втора. Доколкото си спомням, остана една неотворена от снощи.

— Ангъс — започна отново Янсън, — дойдох да поговорим за Питър Новак.

Фийлдинг изведнъж застана нащрек.

— Носиш новини от него ли?

— За него.

Фийлдинг замълча за миг.

— Имам неприятно предчувствие — каза той и дръпна крайчеца на ухото си. — Чувствам, че ме полазват тръпки.

— Не знам какви новини са стигнали до теб — каза колебливо Янсън.

— Нещо не мога да загрея…

— Ангъс — прекъсна го Янсън. — Той е мъртъв.

Ректорът на „Тринити“ пребледня и се втренчи в Янсън за няколко минути. След това седна върху стола с дървена облегалка зад бюрото и се отпусна така, сякаш бе останал без дъх.

— И в миналото е имало слухове, че е умрял — каза немощно ученият.

Янсън се настани до него.

— Видях с очите си как умря.

Ангъс Фийлдинг се смъкна надолу и изведнъж придоби вид на стар човек.

— Невъзможно — измънка той. — Не може да бъде.

— Видях го как загина.

Разказа на Фийлдинг какво се бе случило в Анура и започна да диша тежко, когато стигна до експлозията във въздуха, от която все още изпитваше ужас. Ангъс слушаше безизразно, кимайки леко с притворени очи, сякаш слушаше студент, когото изпитва.

Някога Янсън бе един от учениците му. Не от малчуганите с розови бузки и раници, препълнени с учебници и подаващи се навън химикалки, които въртят педалите на велосипедите си по „Кингс Парейд“. Когато Янсън дойде в „Тринити“ благодарение на стипендията на фондация „Джордж Маршал“, той беше физическа развалина, блед и изпит като скелет, опитвайки се все още да излекува тялото и опустошената си душа от осемнайсетте месеца изтезания, на които бе подложен, докато беше в плен, и цялата жестокост, която го предхождаше. Годината бе 1974 и той се опитваше да продължи от там, където бе прекъснал програмата по история на икономиката в първи курс в Мичиганския университет „Ан Арбър“. Командосът от корпуса на „тюлените“ се възстановяваше сред дебрите на науката. Отначало се притесняваше, че няма да може да се приспособи. Но пък военната му подготовка не го ли бе приучила да се нагажда към всякаква среда? Исторически текстове и икономически формули замениха уставите и военните карти, а той ги атакуваше със същото настървение, решителност и настойчивост.

В покоите на Фийлдинг в Невил Корт Янсън разсъждаваше върху обсъжданите теми, а преподавателят му дори не кимваше, докато той говори. Но при нужда Фийлдинг отваряше очи и веднага атакуваше слабите страни в аргументите му. Веднъж, докато описваше последиците от икономическия екпанзионизъм на Бисмарк, Янсън наблегна на дребното земеделие и чак като свърши, Фийлдинг се събуди от дрямката си. Но въпросите му заваляха като стрели. Попита го дали е забелязал разликата между експанзионизъм и регионална консолидация? Ами забавените икономически последици от анексирането на херцогствата Шлезвиг и Холщайн няколко години преди това?

— Що се отнася до онези данни за девалвацията на дойче марката между 1873 и 1877 година, върху които изгради тезата си, ако си ги взел от изследването на Ходжман, млади човече, трябва да знаеш, че не са верни. Жалко, но старият Ходжман изцяло греши. Какво друго може да се очаква от един представител на Оксфорд? Мразя да разбивам аргументите ти, млади човече, но преди да издигнеш постройка, трябва да си сигурен, че основата е здрава.

Умът на Фийлдинг сечеше като бръснач, маниерите му бяха изискани, дори префърцунени. Често цитираше фразата на Шекспир за „смеещия се с ножа“ и макар че не беше лицемер, тя много точно характеризираше стила му на учен. Това, че бяха прикрепили Янсън към Фийлдинг, не беше случайно, както сам той му призна само няколко месеца след като започна да го обучава. Приятели на Фийлдинг от Вашингтон, които били впечатлени от необикновените способности на младежа, го помолили да го наглежда. Дори и сега Янсън трудно можеше да прецени дали Фийлдинг го бе вербувал за Консулски операциии, или просто е махнал небрежно и е оставил на Янсън сам да вземе решението си. Припомни си дългите им разговори за „справедливите войни“, за взаимовръзката между реализма и идеализма на одобряваното от държавата насилие. Предизвиквайки Янсън да споделя вижданията си по широк кръг теми, дали ученият наистина изпробваше аналитичните му способности? Или направо пренасочваше тези виждания, подтиквайки един съсипан младеж да отдаде отново живота си в служба на страната?

Фийлдинг избърса очите си с носна кърпа, но те още блестяха от влагата.

— Той беше велик човек, Пол. Сигурно е старомодно да използвам такива думи, но никога не съм срещал друг като него. Мили Боже, далновидност, интелект, състрадателност. Питър Новак беше необикновен. Винаги съм си мислил, че съм благословен, задето го познавам. — Захлупи лицето си с ръце за кратко. — Хленча, започвам да ставам стар глупак. О, Пол, не съм от хората, които са склонни да боготворят някого. Но Питър Новак принадлежеше на някаква планета с по-напреднала еволюция в сравнение с нашата. Докато ние, човешките същества, сме заети да се разкъсваме едни други, той сякаш принадлежеше към друга раса, която знае как да помири мозъка със сърцето и страстите с добротата. Той не беше само фурия със цифрите, той разбираше хората, пукаше му за тях. Мисля, че същото шесто чувство, което му помагаше да разбере накъде ще тръгнат финансовите пазари, да усеща тенденциите на човешката алчност, му помагаше да предвиди намесата в кое общество ще е полезна за цялата планета. Но ако се запиташ защо се нахвърляше да решава проблеми, смятани от всички за безнадеждни, трябва да се абстрахираш от разума. Великите умове са рядкост — големите сърца още повече. А това е изцяло въпрос, свързан със сърцето. Филантропията е в основата си чувство, вид любов.

Фийлдинг си издуха носа тихичко и примигна бавно, опитвайки се да сдържи емоциите си.

— Дължа му живота си — каза Янсън, спомняйки си прахоляка в Бааклина.

— Това се отнася за целия свят — отвърна Фийлдинг. — Затова казах, че не може да е истина. Имах предвид не факта, а последиците. Не може да умре. Твърде много неща зависят от него. Прекалено много усилия за мир и стабилност, спонсорирани от него, направлявани от него, вдъхновявани от него. Ако изчезне, мнозина ще изчезнат заедно с него, жертви на безсмислено страдание и клане — кюрди, хуту, роми, презрените в света. Християните в Судан, мюсюлманите на Филипините, американските индианци в Хондурас. Казаманските сепаратисти в Сенегал… Но защо да изброяваме списъка на презрените на земята. Ще се случат лоши неща. Много, много лоши неща. Явно те победиха.

Сега Фийлдинг изглеждаше по-малък, не само по-стар. Жизнената му енергия сякаш се бе изпарила.

— Вероятно играта може да завърши наравно — каза тихичко Янсън.

В очите на учения се появи отчаяние.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че Америка може да запълни празнината. Може би дори си мислиш, че страната ти е призвана за това. Но вие, американците, въобще не си давате сметка колко силен е антиамериканизмът. В епохата след студената война много народи по света смятат, че живеят под американска икономическа окупация. Вие говорите за „глобализация“, но хората чуват „американизация“. Гледате по телевизията репортажи за антиамерикански демонстрациии в Малайзия или Индонезия, за протести в Мелбърн или Сиатъл, чувате за нападения срещу закусвални на „Макдоналдс“ във Франция, но смятате, че това са изолирани събития. Точно обратното. Това са предвестниците на буря, първите едри капки, които падат, преди да се излее дъждът.

Янсън кимна. Приказки за подобни чувства бе слушал и преди, а също и неотдавна.

— Тия дни един човек ми каза, че враждебността срещу Америка не е свързана с онова, което прави, а с онова, което е.

— Именно по тази причина ролята на Питър Новак беше безценна и незаменима — Гласът му стана по-разпален. — Той не беше американец, нито пък се смяташе за слуга на американските интереси. Всеки знае, че той се отнасяше с презрение към домогванията на Америка, че вбесяваше дипломатите й със собствения си подход във външната политика. Единственият му маяк бе съвестта. Той можеше да се изправи и да каже на всички ни, че сме загубили ориентирите си. Можеше да каже, че без морал пазарите няма да устоят. Можеше да изрече всичко това и да бъде чут. Магията на пазара не е достатъчна, казваше той. Нуждаем се от морални критерии за онова, което искаме да постигнем.

— Гласът на Фийлдинг започна да пресипва и той задиша тежко. — Това имах предвид, като казах, че този човек не бива да изчезне.

— Но все пак изчезна — напомни му Янсън.

Фийлдинг започна да се люлее напред-назад, все едно че беше в морето. Известно време мълча. След това отвори широко светлосините си очи.

— Най-странното е, че няма никакво съобщение нито за отвличането, нито за убийството му. Много странно. Съобщи ми фактите, но не и обяснението.

Погледът на Фийлдинг се отмести към облачното небе, надвиснало над градината, чието великолепие бе останало непокътнато от времето. Ниските облаци на блатистата местност прихлупили грубо издялания портландски камък в двора: гледка, непроменена от векове.

— Надявах се, че ти ще ми помогнеш — отговори Янсън.

— Въпросът е кой би искал да ликвидира Питър Новак.

Ученият бавно поклати глава.

— Въпросът е, уви, кой не би искал — Янсън забеляза, че Фийлдинг е разстроен. Бледите му очи се разшириха и загледаха в една точка. Лицето му бе напрегнато. — Аз, разбира се, преувеличавам. Малцина простосмъртни са спечелвали толкова любов и благодарност от своите себеподобни. И все пак както пише Бокачо: _Ла гранде беневоленца атира ла гранде малеволенца_ — прекомерната доброжелателност привлича прекомерна злонамереност.

— Въведи ме по-подробно. Преди малко спомена „те“. Каза, че „те“ са победили. Какво имаше предвид?

— Знаеш ли нещо за живота на Новак?

— Много малко. Знам, че е прекарал детските си години в Унгария по време на войната.

— Неговият произход е едновременно привилегирован и не. Той е един от малкото оцелели жители на село, ликвидирано по време на битка между войските на Хитлер и на Сталин. Бащата на Новак е бил съвсем неизвестен дребен благородник, служил през четиридесетте години в правителството на Миклош Калаи, преди да избяга, тъй като бил загрижен за безопасността на единствения си син. Той имал врагове и се страхувал, че те ще се опитат да му отмъстят чрез неговия наследник. Старият благородник вероятно е страдал от параноя, но според известната сентенция дори параноиците имат врагове.

— Но оттогава е минал повече от половин век. След толкова десетилетия за кого би могло да има значение какво е сторил неговият баща през четиридесетте години?

Фийлдинг го погледна строго, както гледат преподавателите от колежите.

— Ти явно не си ходил никога в Унгария. Именно в Унгария се намират най-големите му почитатели и най-непримиримите му врагове. Разбира се, има и милиони хора навсякъде другаде, които се смятат за жертва на финансовите успехи на Питър Новак. Мнозина от обикновените хора в Югоизточна Азия го обвиняват, че е предизвикал срива на валутите им, а гневът им се подхранва от демагози.

— Но тези обвинения са безпочвени, не смяташ ли?

— Новак може да е най-големият финансов спекулант в историята, но никой друг не е заклеймявал по-красноречиво от него същата тая практика. Той е привърженик на политиката за унифициране на валутите, което ще направи тоя вид спекулации невъзможни. Не може да се каже, че защитава собствените си интереси. Точно обратното. Естествено ще се намерят хора, които да напомнят, че добрата стара Англия първа изгоря от спекулативните му умения. Предполагам, че не си забравил какво стана през осемдесетте години по време на голямата валутна криза, когато всички се чудеха кои европейски правителства ще девалвират валутите си. Новак заложи милиарди от собствените си пари върху предчувствието, че Великобритания ще позволи на лирата си да девалвира. Така и стана и „Електра Фънд“ на Новак утрои капиталите си. Невероятен удар! Тогавашният ни премиер накара МИ-6 да души наоколо. Накрая шефът на следствието заяви за „Дейли Телеграф“, цитирам, че „единственият закон, който този приятел е нарушил, е законът за резпределение на загубите“. Естествено, след като малайзийската валута се срина, от което Новак отново се възползва, тамошните политици не погледнаха на това с добро око. Изговориха се куп демагогски приказки за манипулациите на мистериозния жесток чужденец. Питаш ме кой може да желае смъртта на Новак. Отговарям ти, че списъкът на зложелателите му е много дълъг. Да вземем Китай. Тамошната геронтокрация се страхува преди всичко от „износа на демокрация“, на който се е посветила неговата фондация. Те съзнават, че Новак смята Китай за следващата цел на демократизацията, и те са негови непримирими врагове. В Източна Европа има цяла клика от новобогаташи, бивши комунистически величия, които заграбиха лъвския пай от „приватизираните“ предприятия. Кампаниите срещу корупцията, които фондация „Свобода“ организира в задния им двор, са най-голямата заплаха за тях и те се заклеха да противодействат. Както ти казах, невъзможно е някой да върши добри дела, без друг да се почувства заплашен от тях — особено онези, които трупат състояние от непрекъснатата вражда и систематичната корупция. Питаш ме кого визирам, като казвам „те“, ето ти няколко предположения.

Янсън забеляза как Фийлдинг се мъчи да се успокои, да възстанови самообладанието си, да спре треперенето на горната си устна.

— Ти беше част от неговия мозъчен тръст — каза Янсън. — Как работеше той?

Фийлдинг вдигна рамене.

— Понякога се допитваше до мен за съвет. Може би веднъж месечно говорехме по телефона. Веднъж годишно се срещахме очи в очи. Истината е, че аз научавах от него много повече, отколкото той от мен. Но той беше забележителен слушател. Никога не се преструваше, освен може би когато настояваше, че знае по-малко, отколкото знае. Винаги се притесняваше за непредвидими последици от хуманитарните му акции. Искаше да е сигурен, че хуманитарната помощ няма да доведе в крайна сметка до повече страдания — например, че подпомагането на бежанци няма да укрепи режима, предизвикал появата на тези бежанци. Много добре знаеше, че няма еднозначно добро. Всъщност всяко нещо на земята си има и добри, и лоши страни. Всяко нещо трябва да се преценява внимателно и ако се наложи, да бъде ревизирано или изоставено.

Продълговати сенки с неясни очертания започнаха да пълзят, след като предобедното слънце проби през плътните облаци и огря параклиса на колежа. Янсън се надяваше да стесни кръга на заподозрените. Фийлдинг му даде да разбере, че той е дори още по-широк.

— Казваш, че сте се срещали нередовно — каза Янсън.

— Той не беше човек с твърди навици. Бих казал, че водеше по-скоро номадски, отколкото уседнал живот. Странстващ като Епикрат от Хераклея, мъдреца от античната класика.

— Но централата на фондацията му е в Амстердам.

— „Принсенграхт“ единайсет, двайсет и три. Служителите там обичат да се шегуват: „Каква е разликата между Господ и Новак? Господ е навсякъде, докато Новак е навсякъде другаде, но не и в Амстердам.“ — Той повтори изтъркания афоризъм без капка хумор.

Янсън свъси вежди.

— Новак естествено е имал и други съветници. Учени, чиито имена никога не са споменавани в медиите. Може някой от тях да знае нещо важно, без дори да го съзнава. Самата фондация, доколкото успях да установя, е отрязала достъпа. Не мога да се свържа с никого, не мога да разговарям с никого. Това е една от причините да дойда тук. Трябва да се свържа с тези хора, които са работили с Новак. Може би някой от кръга на приближените му, който след това е изпаднал от там. Не мога да изключа възможността Новак да е ликвидиран от човек или хора, близки до него.

Фийлдинг повдигна веждите си.

— По същата логика може да насочиш любопитството си към онези, които са близки с теб.

— Какво намекваш?

— Питаш ме кои са враговете на Питър Новак и аз ти казвам, че са навсякъде. Позволи ми едно неудобно предположение. Сигурен ли си, че собственото ти правителство не е замесено? — Фийлдинг зададе въпроса едновременно с твърд и деликатен тон.

— Нали не искаш да кажеш това, което си мисля, че искаш да кажеш — отвърна Янсън остро.

Той бе наясно, че като представител на легендарния „Тюсдей Клъб“ Фийлдинг говореше по такива въпроси със светска лекота.

— Само задавам въпрос — отвърна Фийлдинг деликатно. — Не е изключено дори твоите бивши колеги от Консулски операции да имат пръст.

Янсън примигна. Предположенията на учения сложиха пръст в раната му. Този въпрос го глождеше още от Атина.

— Но защо? Как? — попита той.

_Беше ли възможно?_

Фийлдинг се размърда неспокойно на стола с твърда облегалка, плъзгайки върховете на пръстите си по боядисаните с черен лак ръбове.

— Не искам да кажа нищо. Дори не правя предположения. Само питам. Помисли. Питър Новак беше станал по-влиятелен от много суверенни държави. Така че може да е объркал волю или неволю нечии сметки, нечии планове, да е застрашил някой бюрократ, да е вбесил някой силен играч… — Фийлдинг махна с ръка, искайки да покаже с жеста си, че възможностите са твърде мъгляви, за да бъдат разбрани. — Може някой американски стратег да е стигнал до извода, че е станал прекалено влиятелен, че се е превърнал в заплаха просто защото е независим играч на международната сцена.

Аргументите на Фийлдинг изглеждаха необорими, което съвсем не бе успокоително. Марта Ланг се бе срещала с високопоставени служители в Държавния департамент и на други места. Те й бяха препоръчали да наеме Янсън. Доколкото той знаеше, сътрудниците на Ланг набавиха част от необходимата екипировка с тяхна помощ. Те без съмнение й бяха обещали да пазят тайна, приемайки „политическите съображения“, за които Ланг бе намекнала така язвително. На Янсън не му трябваше да знае произхода на оръжията, нямаше причина Ланг да не удържи обещанието си да запази в тайна, че си има взимане-даване с американски служители. Кои бяха те? Не бе споменала нито едно име. Всичко, което каза на Янсън, бе, че те го познават или че са чували за него. Вероятно бяха от Консулски операции. Ами разобличителните парични преводи в сметката му на Каймановите острови. Янсън си мислеше, че бившите му работодатели не знаят нищо за нея. Той обаче бе наясно, че американското правителство, когато пожелае, може да окаже натиск върху официалните банкови институции, ако става дума за активи на американски граждани. Кой друг би могъл да получи информация за финансовото му състояние, ако не високопоставени служители в разузнавателните служби на САЩ? Янсън не бе забравил ненавистта и злобата, които съпътстваха неговото напускане. С познанията си за агентурната мрежа и процедури той беше за тях потенциална заплаха.

_Възможно ли беше?_

Как бяха замислили заговора? Дали съобразителни тактици не бяха решили, че могат да се възползват от златната възможност с един удар да убият два заека — да отстранят досадния магнат и да обвинят за това бившия агент, който отказва да работи повече за тях? И все пак защо не оставиха на кагамските екстремисти да изпълнят своето обявено на всеослушание намерение? Така щеше да е по-удобно, по-безопасно. Освен ако…

Разнесе се приглушеният звън на старовремската камбанка. Някой чакаше пред задния вход, който водеше към външната приемна пред кабинета на ректора.

Фийлдинг излезе от собствения си унес и се изправи.

— Ще ме извиниш ли за минутка. Връщам се веднага — каза той. — Злощастният студент идва на посещение в неподходящо време. Но така се бяхме уговорили.

Схемата беше с няколко разклонения. При едното САЩ оставаха безучастни, светът също и Новак бива убит. Дипломатите и служителите, с които Марта Ланг се консултира, бяха подчертали рисковете, които крие американската намеса. Но и бездействието криеше рискове — рисковете на политическото затруднение. Въпреки насрещните течения, които Фийлдинг описа, Питър Новак беше обичан човек. Ако го убиеха, обикновените хора щяха да се питат защо Съединените щати бяха отказали да се притекат на помощ на един светски светец, изпаднал в нужда? Фондация „Свобода“ можеше да обвини Съединените щати, че са отказали всякакво съдействие. Не беше трудно да си представи човек разпалените дебати в Конгреса, телевизонните репортажи, редакционните статии във вестниците. Древната мъдрост щеше да прокънти отново по целия свят: _За да тържествува злото, е достатъчно добрите хора да стоят със скръстени ръце._ Последвалият шум щеше да съсипе доста кариери. Онова, което изглеждаше като предпазливост, щеше да се окаже пътека, постлана със счупени стъкла.

А дали нямаше друго обяснение?

Фондация „Свобода“ в типичния си независим стил събира група командоси на своя глава в отчаян опит да освободи пленника. Кой ще понесе вината в случай на провал? Чиновниците от среден ранг в Държавния департамент можеха да „пуснат“ на репортерите мухата в качеството им на неназовани източници:

_Хората на Новак отказаха предложението ни да помогнем, явно са се опасявали да не би да засенчим независимия му ореол. Държавният секретар е дълбоко покрусен от случилото се, ние също. Но как да помогнеш на някой, който не желае да приеме помощта ти? Проява на арогантност от тяхна страна? Някой може и така да го изтълкува. Но всъщност това не е ли фатален недостатък на самата фондация?_ Световноизвестните репортери на „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, осведомителните агенции щяха да разпространят незабавно информации за онова, което са чули. Информирани източници казаха, че предложенията за помощ са били отклонени…

На Янсън му се зави свят. Този сценарий не беше ли чиста фантасмагория, несправедлива измислица? Той не знаеше. Нямаше как да знае, още не. Онова, което знаеше, бе, че не може да изключи подобна възможност.

Минутата, която Фийлдинг обеща, нарасна на три минути, а когато се върна и затвори вратата, сякаш се бе променил.

— Студентът, за когото ти споменах — увери го Фийлдинг с леко писклив глас. — Безнадеждният Хол, бих казал за него. Опитва се да разплете един от аргументите на Кондорсе. Не мога да го убедя, че най-интересното у Кондорсе са заплетените му тези.

Тръпки полазиха по гърба на Янсън. Нещо в поведението на неговия учител се бе променило — гласът му бе някак си несигурен, както никога досега. Ръцете му леко трепереха. Янсън разбра, че нещо е разтърсило дълбоко стария учен.

Ректорът отиде до една от лавиците, където стоеше дебел том на речник. Не какъв да е речник, а първият том на рядкото издание от 1759 година на речника на Самюъл Джонсън. Буквите А — О бяха изписани със златно. Янсън си го спомняше от времето, когато учеше в „Тринити“.

— Искам да проверя нещо — каза Фийлдинг.

Но Янсън усети стреса му под любезния тон. Не стресът от тъжната загуба, а от друга емоция. Тревога. Подозрение.

Нещо не беше наред в държанието му: лекото треперене, колебливият глас и още нещо. Какво?

Ангъс Фийлдинг не го гледаше вече в очите. Това беше. Някои хора никога не го правят, но Фийлдинг не беше от тях. Когато разговаряше с теб, очите му гледаха право в твоите, сякаш за да направлява думите. Почти инстинктивно Янсън плъзна едната си ръка към гърба.

Следеше внимателно как Фийлдинг отвори тома и — _не беше истина_!

Ректорът на „Тринити Колидж“ размаха срещу Янсън малък пистолет с трепереща ръка. Точно зад него Янсън видя издълбаната кухина в книгата, където бе скрито оръжието. Пистолетът, който старият му учител държеше срещу него.

— Защо дойде тук? — попита Фийлдинг.

Най-после очите му срещнаха очите на Янсън, чийто дъх секна, когато забеляза убийствения гняв.

— Новак беше добър човек — каза Фийлдинг с треперещ глас. — Може би най-великият. _Току-що научих, че ти си го убил._

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Застаряващият учен сведе за миг поглед и задиша тежко от яд към себе си. Защото Янсън също държеше пистолет, който измъкна със светкавично движение от кобура отзад, след като подсъзнанието му подсказа онова, в което умът му не искаше да повярва.

Без да каже нито дума, Янсън освободи предпазителя. Няколко секунди двамата мъже стояха един срещу друг мълчаливо.

Който и да бе посетителят на Фийлдинг, във всеки случай не беше студент по история на икономиката.

— Томът от А до О. Много подходящо — промълви Янсън. — „О“ за оръжие. Защо не разкараш тази антика в ръката си? Няма да ти помогне.

Икономистът изсумтя.

— За да ме убиеш, така ли?

— За Бога, Ангъс! — избухна Янсън. — Използвай великолепния си ум. Наистина ли не разбираш колко налудничаво звучи всичко това?

— Онова, което разбирам, е, че са те изпратили тук да ме предадеш, да елиминираш всеки, който те познава добре, нямам никакво съмнение. „Машина за убийства“ — така говорят за теб, героичен епитет, който се харесва на онези, които те контролират. О, да, поддържах връзка с американските колеги. Но не вярвах в това, което говореха за теб. До този момент. Лукавството ти заслужава адмирации. Великолепно изигра сцената със скръбта. Направи ме на пълен групак. Не се срамувам да го призная.

— Всичко, което исках да разбера…

— Местонахождението на колегите на Питър, за да ги погнеш, нали? — извика старият професор разпалено — „Близкото му обкръжение“, както се изрази. Щом получиш тази информация, вече ще си сигурен, че мисията на Питър на тази планета е разрушена. — Той се усмихна, студена, ужасна усмивка, която показа безцветните му, неравни зъби. — Трябваше веднага да се досетя, че хитруваш, когато попита какво разбирам под „те“ и „тях“. Естествено „те“ и „тях“ са хората, за които работиш.

— Току-що се срещна с някого. Кажи ми с кого? — попита Янсън, обзет едновременно от ярост и смущение.

Погледът му се върна върху оръжието на ректора, пистолет „Уебли“ двадесет и втори калибър, най-маломерните и лесни за укриване, използвани от агентите на британското разузнаване през шейсетте години.

— С кого, мамка му?

— Много ти се иска да узнаеш, нали? За да добавиш още едно име към кървавия си списък.

— Чуй се какви ги дрънкаш, Ангъс. Това е пълна лудост! Защо аз ще искам…

— Такова е естеството на тайните операции. Те никога не се смятат за напълно приключени. Винаги остава по някоя нишка за разплитане.

— По дяволите, Ангъс. Ти ме познаваш.

— Дали е така наистина? — Двамата продължаваха да стоят изправени един срещу друг с насочено оръжие — старият учител и някогашният му ученик. — Дали някой от нас наистина те познава?

Макар да се преструваше на безразличен, не можеше да прикрие страха и отвращението си. Това не беше игра. Ангъс Фийлдинг наистина вярваше, че Янсън е станал отстъпник и убиец.

А той не можеше по никой начин да докаже обратното.

Какви бяха фактите?

Че той единствен бе свидетел на случилото се. Че той единствен ръководеше операцията, довела до смъртта на Новак. Че милиони долари бяха преведени в банковата му сметка по начин, за който нямаше никакво смислено обяснение. Мощни интереси явно стояха зад ликвидирането на Новак. Не беше ли съвсем правдоподобно да наемат за целта някой като Янсън, разочарован бивш оперативен агент с безспорни умения?

Янсън си представяше ясно какво досие би изготвил за него специалист по психологически профили: щеше да открие причината в преживяното някога от него предателство и насилие. Колко ли дълбока бе травмата и можеше ли да се прояви отново? Неговите работодатели никога не бяха споменавали за това, но той го разбираше по очите им, по честите тестове, на които го подлагаха — теста на Майърс-Бригс, теста за тематично възприятие, личния профил на Аристъс. Тяхното предназначение беше да открият и най-малкото отклонение в психиката му. _„Насилието е нещо, в което много, много, ама много те бива“_ — беше хладнокръвната оценка на Колинс. Докато действаше като тежко оръдие, насочено срещу враговете, го смятаха за богоизбран, но ако се обърнеше срещу хората, които го бяха обучили, срещу онези, които го използваха, щяха да докажат, че е чудовище.

Връхлетя го спомен отпреди десет години, един от дузината, които смътно разграничаваше. _Той е бойно куче, което се е изплъзнало от каишката си, Янсън. Трябва да го усмириш._ Някой му подаде досие: имена, места, които обикновено посещава, списък с обвинения. Трябваше всичко да наизусти и след това да пъхне документите в торбата с хартия за горене. Твърде много рискове криеха съдебните формалности или „дисциплинарните процедури“, а и агентът беше причинил смъртта на неколцина добри мъже, негови колеги. Възмездието щеше да бъде малокалибрен куршум в тила. Тялото щяха да открият в багажника на автомобил, собственост на руски престъпен бос, който току-що е бил убит. Светът щеше да узнае, че жертвата е още един американски бизнесмен в Москва, който си е помислил, че може да направи бърза печалба чрез сделка с руската мафия и който в крайна сметка си е платил за това.

Бойно куче, което се изплъзне от каишката си, трябва да умре. Това бе стандартният протокол в Консулски операции. Янсън, който неведнъж и дваж бе изпълнявал такива задачи, знаеше това добре като всеки друг.

Опита се да подбере внимателно думите:

— Не мога да разсея с нищо подозренията ти, Ангъс. Не знам с кого разговаря преди малко, така че не мога да кажа нищо за надеждността на източника. За мен е поразително, че някой или група лица са успели да ти донесат посланието толкова бързо. Намирам за поразително това, че само с няколко думи и фрази са успели да те убедят да насочиш смъртоносно оръжие срещу някой, когото познаваш от години като свое протеже и приятел.

— Както някой бе казал за мадам Дьо Стал*, ти си неумолимо права. Повече неумолима, отколкото права — Фийлдинг пусна изкуствена усмивка, все едно че щяха да го фотографират. — Не се опитвай да търсиш аргументи. Това не е урок.

[* Френска интелектуална от XVIII в. — Бел. прев.]

Янсън погледна съсредоточено лицето на застаряващия учен. Видя човек, който се страхуваше, че има срещу себе си изключително коварен противник. Той забеляза обаче и сянка на съмнение, човек, който не е напълно сигурен в преценката си. _Всичко, което знаеш, трябва непрекъснато да подлагаш на критична преценка. Ако се наложи, се отказваш от него._ Двата малокалибрени пистолета продължаваха да сочат един срещу друг като огледален образ.

— Обичаше да казваш, че академичните битки са толкова свирепи, защото ничий живот не е застрашен — Янсън се чувстваше странно спокоен. — Предполагам, че нещата са се променили. Но както знаеш, Ангъс, има хора, които се опитват да ме убият, защото така си изкарват прехраната. Тоест, имат основателни причини или най-малкото обясними. Докато си на терена, не се замисляш за причините, но не и след това. Ако си наранил някого, се молиш на Господа да е в името на справедливата кауза. Не знам какво става, но знам, че някой те е излъгал, Ангъс. Поради тази причина ми е трудно да те обвинявам. За Бога, Ангъс, погледни се само. Не би трябвало да стоиш тук с пистолет в ръка. Нито пък аз. Някой ни е накарал да забравим кои сме всъщност — той поклати тъжно глава. — Иска ти се да натиснеш спусъка ли? Тогава трябва да си повече от сигурен, че постъпваш правилно. Наистина ли си сигурен, Ангъс? Не ти вярвам.

— Винаги съм намирал странна ирония в тези думи — каза Фийлдинг, — изречени от човек, неспособен да се усъмни в собствената си правота, та дори това да е във вреда на страната му.

Продължавайки да го гледа в очите, Янсън протегна ръката си, с която държеше оръжието, отмести пръста си от спусъка, сложи пистолета върху дланта си и го подаде на Ангъс.

— Ако смяташ да ме застреляш, използвай моя. Затворът на твоя е скапан и може да ти гръмне в ръцете.

Ръцете на Фийлдинг затрепериха още по-силно. Мълчанието му беше непоносимо.

— Вземи го — настоя Янсън.

Ректорът на „Тринити“ беше пребледнял като платно, разкъсан между почитта си към благодетеля и привързаността си към своя любим ученик. Янсън го забелязваше много ясно от набръчканото лице на стария човек.

— Нека Господ си смили над душата ти — каза накрая Фийлдинг и свали оръжието.

Думите му бяха нещо средно между благословия и проклятие.

Четирима мъже и една жена седяха около масата в „Меридиън Сентър“. Секретарките им ги бяха оставили сами поради най-различни извънслужебни ангажименти: час при фризьора, детски рецитал на пиано, отдавна отлагано посещение при зъболекаря. Внимателно вглеждане в бележниците и календарите само можеше да разкрие, че и най-високопоставените служители от изпълнителния клон и техните сътрудници имат куп банални и досадни задължения от семеен и личен характер, които не могат да избягнат. Кризата се бе задълбочила от невидимите пропуски вследствие на свръхнатоварения им живот. Нямаше друго обяснение. Програмата „Мобиъс“ бе променила света. Ако я откриеха хора със зли намерения, можеха да разрушат света.

— Не бива да очакваме най-лошия сценарий — каза съветничката по националната сигурност, безупречно елегантна чернокожа жена с кръгло лице и огромни, изучаващи очи.

Това бе първото заседание, в което Шарлот Ейнсли участваше, откакто започна кризата, но заместник-директорът на Съвета за национална сигурност Санфорд Хилдрет я бе държал през всичкото време в течение.

— Преди седмица щях да твърдя същото — обади се инженерът на системата Кацуо Ониши.

В официалните кръгове на бюрокрацията във Вашингтон хора като шефа на Съвета за национална сигурност стояха много нива по-високо от компютърните фурии на ЦРУ. Но свърхсекретният характер на програмата „Мобиъс“, съчетан със сегашната криза, бе станал причина да се създаде ограничена, изкуствена демокрация, демокрацията на спасителната лодка. В момента мненията на високопоставените служители не тежаха повече от мненията на всички останали. Въпросът опираше до убеждаването.

— В каква паяжина се оплетохме… — започна Санфорд Хилдрет от СНС.

— Пощади ни — прекъсна го Дъглас Олбрайт, директорът на военното разузнаване ДИА, опирайки месестите си ръце върху масата. — Какво знаем? Какво сме чули до този момент?

— Че е изчезнал — отговори човекът от СНС, разтривайки слепоочията си с палеца и показалеца. — Беше ни в ръцете и го изпуснахме.

— Не е възможно — каза намръщено представителят на ДИА.

— Не познаваш Янсън — каза Дерек Колинс, заместник държавен секретар и директор на Консулски операции.

— Моли се на Господа, Дерек — намеси се Олбрайт. — Той е шибан голем. Знаеш ли какво е това? Баба ми разказваше за тях. Нещо като фигурка от глина със зъл дух, която се превръща в чудовище. А ла Франкенщайн.

— Голем? — повтори Колинс. — Любопитно. Имаме си работа с голем, но всички знаем, че този голем не е Янсън.

Възцари се гробна тишина.

— Моите уважения — обади се Санди Хилдрет, — но аз мисля, че трябва да се върнем към същината. Програмата застрашена ли е от демаскиране? Янсън ли ще стане причината за това демаскиране?

— Историята се повтаря — каза съветничката по националната сигурност. — Мислим си, че държим нещата в ръцете си, и в следващия миг се издънваме. — Кафявите й очи обходиха лицата на присъстващите в стаята. — Да не би нещо да ни се изплъзва? Да прегледаме още веднъж досието му — обърна се тя към заместник държавния секретар. — Основните неща.

— Пол Ели Янсън — започна Колинс, чиито очи бяха прикрити зад тъмни пластмасови очила. — Отраснал в Норфолк, Кънетикът, завършил училището в Кент. Майка му е родена като Ана Клима — емигрирала от някогашна Чехословакия. Била е преводачка в родината си и се сближила с писателите дисиденти. Посетила своя братовчедка в Ню Хейвън и повече не се върнала в страната си. Писала стихове на чешки и на английски. Някои са поместени в „Ню Йоркър“. Алек Янсън работил като вицепрезидент на застрахователната компания „Долки“, преди да умре. През 1969 година Пол напуска университета в Мичиган точно преди да се дипломира и постъпва във флота. Оказва се, че има талант за бойни изкуства. Преместват го в „тюлените“, най-младият боец, когото някога са приемали за обучение при „тюлените“. Говорим за шеметен напредък.