Директивата "Янсън"

— Разходихте ли се край езерото? — попита Шандор Лакатош. — Толкова е красиво през този сезон.

Отново показа порцелановите си зъби.

— Вярно, много е красиво — съгласи се Янсън.

— Бих ви поканил да се разходим след вечеря.

— Не е ли малко тъмно?

— О, не знам. — Но ще можем да останем насаме, а това е най-добрият начин да се опознаем. — Очите му блестяха като въглени.

— Нямам нищо против — отговори Янсън. — Ще ме извините ли за минутка?

— Бъдете мой гост.

Унгарецът даде знак с очи на двамата костюмирани телохранители на бара.

Янсън мушна своя глок в колана на панталона си, преди да се изправи и да тръгне към тоалетните, които се намираха в края на малък коридор откъм далечния край на ресторанта. Докато отиваше натам, усети силен прилив на адреналин. Пред него вървеше още един мъж в тъмен костюм със същата стойка като на двамата от бара. Той не беше нито клиент, нито служител на ресторанта, а още един от телохранителите на Лакатош, поставен там за всеки случай.

Янсън влезе в тоалетната с мраморен под. Мъжът, който беше висок и широкоплещест и имаше отегчено изражение, го последва. Когато Янсън се обърна към мивките, чу, че мъжът заключи вратата. Това означаваше, че двамата са сами. Незаглушен изстрел щеше да доведе и другите двама, които също бяха въоръжени. Пистолетът на Янсън не му даваше преимуществото, на което се бе надявал. Изискването да бъде скрит от външни погледи надделяваше над изискването да е безшумен: големината на пистолет със заглушител не позволяваше да бъде укрит в кобур за глезен. Янсън се отправи към писоарите. Върху лъскавите батерии на чешмите виждаше разкривеното отражение на плещестия мъжага. Той забелязваше също продълговатото цилиндрично очертание на оръжието му, което беше със заглушител.

Нямаше да се наложи да чакат Янсън да напусне хотел „Палас“. Щяха да се оправят с него още тук.

— Колко ти плащат? — попита Янсън, без да се обръща. — Ще удвоя сумата.

Охранителят не отговори нищо.

— Да не би да не говориш английски? Обзалагам се, че разбираш от долари.

Изражението на бодигарда не се промени, но той свали пистолета. Безпомощната позиция на Янсън му подсказа по-добър метод. Сега мъжът извади тънко въже с миниатюрни пластмасови дискове в двата края, които служеха като дръжки.

Янсън се напъна да долови лекото като шепот шумолене на сакото, което щеше да се чуе, когато мъжът се протегне да прехвърли примката през врата му. Въжето щеше да гарантира не само безшумно убийство, но и убийство без проливане на кръв. Като се имаше предвид колко яко пиеха в Централна Европа, нямаше да предизвика никакви подозрения да измъкне тялото му навън от заведението. Телохранителят можеше дори да го влачи малко или повече в изправено положение, държейки го здраво под мишниците. Една подигравателна усмивка щеше да убеди околните, че гостенинът се е почерпил малко повече със „Свак Уникум“, специалитета на хотел „Палас“.

Янсън се наведе ниско, подпирайки челото си на облицованата с мрамор стена. После се обърна, прегърбеното му тяло изглеждаше отпуснато като на пиян човек. Внезапно той се изправи рязко нагоре и надясно. Телохранителят се олюля от удара и докато бе още замаян, Янсън заби с всичка сила коляното си в слабините му. Мъжът изохка и се отдръпна, но прехвърли примката през раменете на Янсън и започна да прави неистови опити да го издърпа към врата му. Янсън усещаше как въжето се забива в плътта му, причинявайки му пареща болка. Нямаше друг начин, освен да продължи напред. Вместо да се оттегли, Янсън се притисна още по-плътно към нападателя си и заби брадичката си в гърдите на своя противник. С бързи движения на ръката измъкна от кобура под мишницата му дългия пистолет със заглушител. Нападателят не можеше да освободи ръцете си и в същото време да задържи натиска на въжето. Трябваше да избере едно от двете. Мъжът пусна примката и със саблен удар изби пистолета от ръката на Янсън. Оръжието се плъзна по мраморния под.

С рязко движение Янсън блъсна с глава долната му челюст. Чу как зъбите му изтракаха, удряйки се един в друг. Едновременно уви с десния си крак издадения напред крак на мъжа и го задърпа с всичка сила, докато широкоплещестият бодигард падна по гръб върху мраморния под. Охранителят беше добре трениран и заби крака си в стъпалото на Янсън, който също се строполи на пода. Гръбнакът му изпука от удара, но Янсън успя отново да скочи на крака, спусна се към мъжа и го изрита в слабините, забивайки крака си между бедрата му. С дясната си ръка издърпа левия крак на охранителя, а с лявата сви другия му крак към коляното, извъртайки го така, че глезенът се опря върху другото му коляно. В очите на мъжа се четеше гняв и страх. Той започна да се мята, опитвайки се да се освободи от хватката, блъскайки с ръце Янсън. Знаеше какво се опитва да направи Янсън и беше готов на всичко да го предотврати. Янсън обаче не можеше да бъде спрян. Следвайки хладнокръвно усвоеното от тренировките, той повдигна изпънатия крак на мъжа, опря го върху собственото си коляно и с всичка сила го изви, докато чу как ставата се счупи. Поради обвивката от мускулна тъкан звукът не беше като при кършене на дървен клон, а по-скоро глух пукот, придружен от осезаемото усещане как връзките на сложната става се разкъсват непоправимо.

Мъжът отвори уста, сякаш се канеше да извика. Непоносимата болка се подсилваше от съзнанието, че е осакатен за цял живот. Коляното му бе счупено и никога вече нямаше да се възстанови напълно. Травмите от ръкопашния бой обикновено боляха най-силно по-късно. Ендорфините и хормоните на стреса потискаха до голяма степен болката в момента на нараняването. Но приложената хватка на заклещване на краката постигна своя ефект и Янсън знаеше, че болката от счупването често бе достатъчна, за да предизвика загубване на съзнание. Но телохранителят не беше обикновен екземпляр и силните му ръце продължаваха да се вкопчват в Янсън, макар да се гърчеше от болка. Янсън приклекна рязко и притисна с колене лицето на мъжа, използвайки цялата тежест на тялото си. Беше удар чук и наковалня. Янсън чу как мъжът изпусна дъха си и изпадна в безсъзнание.

Докопа пистолета със заглушител и чак сега забеляза, че беше CZ75, много ефективно оръжие чешко производство. Набута го с мъка във вътрешния джоб на сакото си.

На вратата се почука и той смътно си спомни, че и преди това някой беше тропал, но тъй като умът му беше зает с друго, не обърна внимание. Дочу мърморене на унгарски, явно бяха гости на ресторанта, които спешно имаха нужда да се облекчат. Янсън вдигна от земята едрия телохранител, нагласи го внимателно върху една от тоалетните чинии и му смъкна панталоните до глезените. Горната част на тялото му се килна към стената, но само долните крайници щяха да се забелязват от посетителите. Той заключи вратата отвътре, промъкна се под процепа и се изниза от тоалетната, кимайки извинително към четирима почервенели от гняв клиенти.

Обемният пистолет го притискаше неудобно по гърдите. Янсън закопча най-долното копче на сакото си. От края на коридора видя другите двама телохранители до бара. От изражението им — недоумение, преливащо в смразяваща омраза, разбра, че те са очаквали да помогнат на колегата си при извеждането на „пияния“ от ресторанта. Когато сви към ресторанта, единият от тях, по-високият, му препречи пътя. Продълговатото и с остри черти лице на мъжа остана напълно безизразно, когато заговори на Янсън тихичко на английски със силен акцент.

— Предполагам, че нямаш нищо против да кротуваш. Моят партньор е насочил към тебе пистолета си. Много мощен и съвсем безшумен. В Унгария смъртността от сърдечен удар е много висока. И все пак, ако се наложи да те гръмнем тук, това ще привлече внимание. Предпочитам да го избегнем. Има по-елегантни начини.

Откъм ресторанта долитаха радостни викове и звучеше популярната в цял свят песничка „Честит рожден ден“. _Болдог сюлетишнапод!_ Песничката не губеше нищо от това, че я изпълняваха на унгарски. Той си спомни голямата маса с десетина празнично облечени гости, върху която стояха четири изстудени бутилки шампанско.

Със смразен от ужас поглед Янсън сви театрално ръце пред гърдите си уж от страх. Същевременно той пъхна лявата си ръка под сакото и крадешком хвана дръжката на пистолета.

Изчака един миг, за да се чуе звънът, който съпровожда всяко празненство не само в Унгария — от отварянето на шампанско. Много скоро гръмна тапата на първата от четирите бутилки. При отварянето на втората бутилка Янсън натисна спусъка.

Мекият пукот се изгуби сред шумното веселие. Сега върху лицето на бодигарда се изписа ужас. Янсън си представи едва забележимата дупка и разкъсаните вълнени нишки върху сакото на мъжа, който се свличаше на земята. Рана в корема сама по себе си не би могла да стовари на земята професионалист, както се случи. Моменталната загуба на съзнание можеше да означава само едно — куршумът беше пробил горната част на корема и се бе забил в гръбнака. Резултатът е незабавно спиране на нервните импулси и парализа на всички мускули на тялото от кръста надолу. Янсън познаваше симптомите на пълната катаплексия и вдървяване и знаеше какво причиняват те на бойците, дори най-коравите — печал. Те започваха да скърбят за безвъзвратно изгубената си физика, забравяйки понякога да вземат мерки, за да спасят живота си.

— Извади си ръката от джоба или ти си следващият — каза той шепнешком на втория телохранител.

Властният му тон беше в този миг по-ценно оръжие и от пистолета в ръката му. На теория бяха в положение на мексиканска двойка, двама мъже с пръсти върху спусъците един срещу друг. Нямаше логика другият телохранител да отстъпи. И все пак Янсън знаеше, че ще го направи. Действията му бяха неочаквани, както и самообладанието му. Много фактори определяха неговата увереност, а не можеха да се преценят точно. Дали Адам Кързуейл беше убеден, че ще натисне пръв спусъка? Дали не носеше бронежилетка под ризата си? Две секунди не бяха достатъчни да се направи точна преценка. А всяко грешно предположение се наказваше. Янсън забеляза как мъжът оглежда неподвижния си партньор с пребледняло лице… и локвата урина около тялото му. Загубата на рефлекса за задържане на урината показваше, че са засегнати кръстните нерви вследствие на раняване в средната или в долната част на гръбнака.

Мъжът изглеждаше отвратен, унизен и уплашен.

„Ако врагът ти има добра идея, открадни я“ — обичаше да повтаря неговият командир лейтенант Алън Димаръст, имайки предвид коварните капани, които им залагаха враговете от Виетконг. Янсън си спомни още по-мрачна мисъл: „Който копае гроб другиму, сам пада в него.“ Онова, което бяха замислили срещу него, той щеше да използва срещу тях, включително заглушения пистолет CZ75 на плещестия охранител.

— Не стой така — прошепна Янсън в ухото на мъжа. — Нашият приятел току-що получи сърдечен удар. Тъкмо ми обясняваше, че във вашата страна често се случвало. Сега ще го вдигнеш, ще го подпреш с тялото си и всички заедно ще излезем от ресторанта. — Докато говореше, Янсън закопча сакото на мъжа, за да прикрие петната от кръв. — И ако не виждам и двете ти ръце, ще разбереш, че болестта му е заразна. Може да сменим диагнозата на тежко отравяне с храна и вие двамата да прекарате остатъка от живота си в инвалидни колички.

Онова, което последва, беше тромаво, но ефектно. Някакъв мъж извеждаше своя компаньон от ресторанта. Когато завиха зад ъгъла, Янсън забеляза, че Шандор Лакатош го нямаше на масата. Опасност.

Янсън внезапно смени посоката и се шмугна през двойната врата в кухнята на ресторанта. Шумът беше невъобразим: цвърчене на месо, което се пържи в гореща мазнина, врящи тенджери, звукът от кълцане на лук и домати, от начукване на телешки котлети, миене на чинии. Той почти не обърна внимание на мъжете и жените с бели престилки, докато минаваше тичешком през кухнята. Знаеше, че някъде трябва да има служебен вход. Беше невъзможно доставките за кухнята да минават през луксозното фоайе.

В най-далечния край откри ръждива метална стълба, която водеше над приземието. Янсън се качи по нея и усети свежия нощен въздух, който му се стори хладен след горещината в кухнята.

Той затвори металната врата тихо, колкото може, и се огледа. Намираше се зад хотел „Палас“, близо до паркинга. След като очите му свикнаха с тъмнината, видя на двеста метра пред себе си високи дървета и тревна площ — осигуряваха прикритие, но не и защита.

Долови някакъв звук — стържещ звук. Някой се придвижваше с гръб опрян към стената, а стъпалата му бяха прилепени плътно към земята. Някой приближаваше към него. Човекът знаеше, че той е въоръжен и се пазеше, доколкото бе възможно.

Парчета от тухли и мазилка го удариха в лицето, преди да чуе задавения звук от пистолета. Убиецът се бе прицелил в него. Изчисли, че има на разположение четири секунди, за да заеме легнало положение. Четири секунди.

Янсън се хвърли надолу, подпирайки се на коленете си, и протегна напред лявата си ръка, за да омекоти падането, след което легна на земята. После протегна напред ръката, с която държеше пистолета, и я подпря на земята, превъртайки се върху дясната си страна. Сега можеше да постави ръката, с която се подпираше, на оръжието с плътно опряна длан върху земята. Това щеше да му осигури солидно положение за стрелба. Той вкара пръста си в спусъка на CZ75. Чешкият пистолет не можеше да се скрие надеждно, но това се компенсираше с огневата мощ и точността. Той щеше да му гарантира по-точна стрелба от собственото му оръжие с размерите на дланта.

Разпозна мишената си — костюмирания охранител, когото току-що бе оставил долу, и даде два изстрела. Бяха заглушени, но откатът му напомни каква сила криеха. Единият пропусна целта. Другият го улучи по шията и мъжът рухна на земята, целият облян в кръв.

Приглушена експлозия дойде някъде иззад гърба му. Янсън се напрегна, преди да осъзнае, че беше от гумата на автомобил на десетина крачки от него, която явно бе ударена от куршум. Оказа се, че го дебнеше и втори стрелец, а посоката на стрелбата и формата на сградата му подсказаха приблизително къде се е притаил.

Все още в легнало положение, Янсън се извърна на около трийсет градуса и видя самия Шандор Лакатош, който държеше деветмилиметров пистолет „Глок“ с лъскава никелирана дръжка. „Надут паун“ — помисли си Янсън. Лъскавият метал отразяваше светлината от паркинга и го правеше по-лесна мишена. Янсън нагласи пистолета по посока на закръгленото тяло на мъжа и усети ритането, след като даде още два изстрела.

Лакатош отвърна на огъня, а просветването на дулото заслепи Янсън в тъмната нощ. Той чу как единият от куршумите на унгареца удари твърдата настилка на няколко сантиметра от десния му крак. Оказа се опасен враг. Дали Янсън беше пропуснал? Или мъжът имаше бронежилетка?

В този миг чу, че Лакатош диша тежко и се задушава, падайки бавно на земята. Янсън го бе уцелил в долната част на гръдния кош и беше пробил белите му дробове, които сега бавно се пълнеха с кръв. Търговецът на смъртта не беше глупак, за да не знае какво точно става с него: давеше се в собствената си кръв.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

— По дяволите, Пол Янсън — хокаше го Джеси Кинкейд. Той караше взетата под наем кола малко под позволената скорост, докато тя държеше под око картата. Бяха се запътили към Националния архив в Будапеща, но по обиколни пътища, избягвайки главните шосета. — Трябваше да ме вземеш със себе си. Трябваше да бъда там.

След като с триста зора успя да разбере подробностите за случилото се предната нощ, тя се ядосваше и го кореше.

— Нямаш представа какви подводни камъни има понякога на подобни срещи — каза й търпеливо Янсън, който редовно следеше в огледалото за обратно виждане дали няма да се появи нежелана компания. — Освен това срещата беше в ресторант в приземие, без никаква възможност за прикритие. Може би щеше да си оставиш пушката М40А1 върху бара или в тоалетната?

— Вероятно вътре нямаше да съм ти от полза. Но отвън е друго. Наоколо е пълно с дървета и храсти. Това е игра на късмет, знаеш го най-добре от всеки. Признай си, щеше да е важна предохранителна мярка. Но ти не я взе.

— Беше излишен риск.

— Точно така.

— За теб, искам да кажа. Нямаше причина да те излагам на опасност.

— И вместо това изложи себе си на опасност. Това не ми изглежда особено професионално. Искам да ти кажа — използвай ме. Гледай на мен като на партньор.

— Партньор? Наистина ли? Ти си на двайсет и девет. Била си на терена колко години? Не ме разбирай погрешно, но…

— Не казвам, че сме равни. Всичко, което ти казвам, е, научи ме. Ще съм най-добрата ти ученичка.

— Искаш да си мое протеже?

— Много ми харесва, когато говориш на френски.

— Нека ти кажа нещо. Имал съм едно-две протежета. По едно нещо си приличат.

— Нека позная. Всички са мъже.

Янсън поклати глава.

— Всички са мъртви.

В далечината островърха църква от деветнайсети век стърчеше над жилищни блокове от съветската епоха: символи на домогвания, които бяха надживели самите домогвания.

— Идеята ти е, че като ме държиш настрана, ще ме запазиш жива. — Тя се обърна в седалката си и застана срещу него. — Не съм съгласна.

— Всички са мъртви, Джеси. Това е моят принос в развитието на кариерата им. Става дума за великолепни хора. По дяволите, изключителни. Надарени, колкото можеш да си представиш. Тео Кацарис. Имаше потенциал да е по-добър от мен. Само че колкото си по-добър, толкова по-висок е рискът. Не съсипах само собствения си живот. Съсипах живота и на други хора.

— „Всяка операция с благоприятни изгледи крие и потенциални рискове. Изкуството на планирането й се състои в това да се съчетаят тези две зони на неизвестности.“ Това си го писал ти в един от докладите си.

— Поласкан съм от начина, по който си чела писанията ми. Но явно си пропуснала някоя и друга глава: протежетата на Пол Янсън имат гадния навик да бъдат убивани.

Националният архив се помещаваше в дълга неоготическа сграда. Тесните й прозорци с витражи със сложни рисунки бяха разположени под арки като на катедрала, ограничавайки силно достъпа на слънчева светлина до документите във вътрешността. Джеси Кинкейд бе взела присърце идеята на Янсън да започнат от самото начало.

Тя бе съставила списък на липсващата информация, която можеше да им помогне да разгадаят мистерията около унгарския филантроп. Бащата на Питър Новак, граф Ференци-Новак се страхувал до лудост за безопасността на сина си. Фийлдинг му разказа, че графът имал врагове, за които бил убеден, че ще се опитат да си отмъстят на неговия наследник. Не се ли бе случило точно това половин век по-късно? Думите на кеймбриджкия учен прозвучаха проницателно: „Старият благородник може да е страдал от параноя, но дори параноиците имат врагове.“ Тя искаше да проследи пътуванията на графа през онези съдбоносни години, когато унгарската власт беше преживяла такива смутни времена. Дали разполагаха с архив за визи, които можеха да покажат частните пътувания на бащата на Новак със или без сина му? Но най-важната информация, до която можеха да се доберат, беше родовата. За Питър Новак се говореше, че много се грижел за оцелелите си роднини, което беше обичайно за хора, преживели такова нещастие в най-крехката си възраст. И все пак кои бяха тия родственици? Братовчеди, с които поддържаше връзка? Семейната история на граф Ференци-Новак беше обгърната в мъгла, но все някъде из националните унгарски архиви трябваше да има нещо. Само да знаеха имената на тези неизвестни роднини и да можеха да ги открият, вероятно щяха да разбулят най-важната загадка: беше ли жив Питър Новак, или беше мъртъв.

Янсън я остави пред сградата на Националния архив. Той искаше да свърши някои други неща. От годините, прекарани на терен, си бе създал инстинкт да открива черноборсаджиите на фалшиви документи за самоличност и други инструменти, в случай че му дотрябват. Късметът можеше да му се усмихне, но можеше и да не му се усмихне, каза й той, но реши поне да опита.

Джесика Кинкейд, облечена в джинси и тревистозелено поло, влезе във фоайето и започна да разглежда указателя с притежанията на архива, който висеше до ужасно дълъг списък с отделите.

_Архиви на унгарските дипломатически представителства (1414–1848) I. „В“_

_Документация на правителствените органи между 1867 и 1945 г. II. „L“_

_Правителствени органи на Унгарската съветска република (1919) II. „М“_

_Документи на Унгарската работническа партия (УРП) и на Унгарската социалистическа работническа партия (УСРП) VII. „N“_

_Съдебен архив (XIII век — 1869) I. „Р“_

_Семейни архиви, корпорации и институции (1527-ХХ век)._

Списъкът продължаваше.

Джеси влезе през следващата врата, която водеше до огромно помещение, пълно с каталози, маси и десетина гишета. На всяко гише имаше архивар, чиято работа бе да обслужва гражданите и изследователите. Над едно от тях беше закачена табелка, че е предназначено за англоезични посетители. Пред гишето имаше малка опашка и тя наблюдаваше как отегченият чиновник с груби черти обслужваше своите клиенти. В повечето от случаите, забеляза тя, „информацията“ се състоеше от обяснения защо търсените документи не може да бъдат предоставени.

— Казвате, че прадядо ви е бил роден в Секешфехервар през 1870 година — говореше той на англичанка на средна възраст във вълнено карирано сако. — Колко хубаво. За съжаление обаче по онова време в Секешфехервар е имало повече от сто и петдесет енории. Данните, които ми предоставяте, не са достатъчни да открием регистрите.

Англичанката се отдалечи с дълбока въздишка.

Нисичък, закръглен американец загуби всякаква надежда по същата съкратена процедура.

— Роден в Тата през осемдесетте или деветдесетте години на деветнайсети век — повтори чиновникът с провлачен глас. — Искате да прегледаме всички регистри от 1880 до 1889 година? — Язвителностга му премина в обида едва ли не. — Това е просто невъзможно. Неразумно е да се очаква нещо такова. Имате ли представа колко километра материали съхраняваме? Не можем да направим проучване, без да разполагаме с по-конкретни данни.

Когато на Джеси й дойде редът, тя просто му подаде лист хартия, върху който беше написала четливо конкретни имена, места, дати.

— Не очаквам да ми отговорите, че ще се затрудните да откриете тези регистри — каза му тя и му се усмихна ослепително.

— Нужните данни са тук — призна чиновникът, след като прочете написаното. — Позволете да отида да проверя.

Той изчезна в съседното помещение и се върна след няколко минути.

— Съжалявам — каза той. — Не са в наличност.

— Какво искате да кажете? — протестира Джеси.

— За съжаление има някои… липсващи документи. Към края на Втората световна война пожар унищожи част от архивите. После някои от тях, за да се запазят, бяха складирани в криптата на църквата „Свети Стефан“. Предполагаше се, че мястото е безопасно и голяма част от документите останаха там десетилетия наред. За жалост в криптата имало много влага и повечето материали бяха съсипани от мухъл. Огънят и водата са най-големите ни врагове. — Чиновникът закърши ръце, показвайки колко много съжалява. — Документите на граф Ференци-Новак са сред унищожените архиви.

Джеси продължи да настоява.

— Няма ли някакъв начин да проверите още веднъж? — Тя му написа телефонен номер върху листа и го подчерта. — Ако откриете нещо, ще ви бъда толкова признателна… — Пусна му още една ослепителна усмивка. — Много признателна.

Чиновникът омекна изведнъж. Явно не можеше да устои на чара на жена.

— Разбира се. Но аз лично не храня голяма надежда, вие също не трябва да имате големи очаквания.

След три часа чиновникът й се обади. Той призна на Джеси, че песимизмът му е бил донякъде преждевременен. Обясни й, че тъй като усетил колко важно е това за нея, решил да провери допълнително дали наистина документите са се загубили. Поради огромния обем от документи в Националния архив не било необичайно да стане и грешка.

Джеси слушаше многословните излияния на чиновника с нарастващо нетърпение.

— Да не искате да кажете, че сте ги открили и имаме достъп до тях?

— Не точно — отговори чиновникът. — Много странно. По някаква причина документите са преместени в специална секция. Закритата секция. Достъпът до там е строго регламентиран. Не може обикновен посетител просто така да ги прочете. За това са необходими цял куп разрешения от разни министерства и други държавни органи.

— Но това е направо тъпо — каза Джеси.

— Разбирам ви. Вие се интересувате от родословието си и изглежда абсурдно подобни регистри да се смятат за държавна тайна. Самият аз си мисля, че е станала някаква грешка при категоризацията.

— Значи, съм била толкова много път напразно — завайка се Джеси. — Не можете да си представите колко ще ви бъда признателна, ако намерите начин да ми помогнете.

Тя произнесе думата признателна с обещаващ тон.

— Мисля, че съм твърде мекушав — заувърта чиновникът. — Всички ми го казват. Това е най-голямата ми слабост.

— Веднага го разбрах — каза му Джеси сладникаво.

— Една жена от Америка сама в този непознат град, сигурно е доста смущаващо.

— Ех, ако имаше някой местен да ме разведе и да ми покаже забележителностите. Истински унгарец.

— За мен да помагам на хората не е просто работа. — В гласа му имаше топлота. — Това е моята същност.

— Разбрах го в момента, в който ви срещнах.

— Наричайте ме Ищван — каза чиновникът. — Сега да видим. Как ще стане най-лесно. Имате кола, нали?

— Разбира се.

— Къде е паркирана?

— В гаража срещу архивите — излъга Джеси.

Пететажният гаражен комплекс беше масивна конструкция от бетон, чиято грозота контрастираше ярко с великолепието на сградата, в която се помещаваше Националният архив.