Директивата "Янсън"

— На кое ниво?

— Четвърто.

— Да се срещнем след час? Ще донеса копия от документите с куфарчето си. След това може да се поразходим с колата. Будапеща е много специален град. Ще разберете колко е специален.

— Вие сте специален — каза Джеси.

Вратата на асансьора се отвори със скърцане на етаж, две трети от който бе запълнен с автомобили. Един от тях бе жълтият фиат, който тя паркира половин час по-рано. Пристигна малко преди уговореното време. Наоколо нямаше жив човек.

Или имаше някой?

Опита се да си припомни къде остави колата. Този път дойде с друг асансьор откъм обратния край на паркинга. Докато оглеждаше наоколо, долови с периферното си зрение някакво движение. Някой дебнеше и тя го разкри само за части от секундата. Беше признак за липса на професионализъм да те забележат, докато се мъчиш да останеш незабелязан. Дали не си въобразяваше? Не беше изключено да е обикновен крадец, който се опитва да открадне капак от колело или радио. Такива кражби бяха обичайни в Будапеща.

Но да разчиташ на предположения беше неуместно. Да подценяваш рисковете означаваше да ги увеличаваш. Трябваше да се измита от тук, бързо! Как? Вероятността някой да наблюдава асансьорите беше голяма. Трябваше да се измъкне с друга кола.

Тръгна спокойно между редиците от автомобили и изведнъж рязко се спусна към земята, омекотявайки падането с ръце. Започна да лази едновременно с ръцете и краката, прикривайки се зад гумите. Плътно прилепнала към пода, тя се промъкна между две коли и стигна до съседната редица, след което бързо запълзя към мястото, където забеляза дебнещия мъж. Сега се озова точно зад него и виждаше добре слабата му фигура. Не беше чиновникът, а вероятно някой друг, изпратен на негово място. Мъжът стоеше изправен и наблюдаваше. На лицето му се четеше объркване. Очите му шареха напрегнато от входните рампи до вратите на асансьорите. След това присви очи, мъчейки се да види нещо през преднато стъкло на жълтия фиат.

Беше наясно, че е изигран и че ако не успееше да си върне предимството, ще си тегли последиците.

Тя скочи, хвърли се върху него и го просна върху бетона. Притисна като с менгеме врата му. Чу се пукот, когато челюстта му се удари в пода.

— Още някой чака ли ме? — попита тя.

— Сам съм — отговори мъжът.

Джеси замръзна. Беше американец. Обърна го по гръб и опря дулото на пистолета си до дясното му око.

— Къде са другите?

— Двама на улицата, точно отпред — каза той. — Престани! Моля те! Ще ослепея.

— Още не сме стигнали до там — заплаши го тя. — Когато ослепееш, ще го разбереш. Сега ми ги опиши.

Мъжът не отговори и тя притисна дулото по-силно.

— Единият е с къса руса коса. Едър мъж. Другият… с кестенява коса, къса подстрижка, квадратна брадичка.

Тя отслаби натиска. Отвън чакаше екип. Джеси разбра намеренията им. Слабият мъж явно бе дошъл с кола до тук. Задачата му беше да я проследи, след като излезе от гаража, щеше да кара след нея на дискретно разстояние.

— Защо? — попита Джеси. — Защо го правите?

— Янсън знае защо, знае какво е направил. Не сме забравили Меса Гранде.

— О, Боже. Нещо ми подсказва, че не разполагаме с време да навлизаме в тия глупости точно сега. Ето какво ще направим. Влизаш в колата си и ме извеждаш оттук.

— Каква кола?

— Нямаш кола? Щом не шофираш, значи не ти трябва зрение.

Тя притисна отново пистолета към дясното му око.

— Синьото рено — каза той задъхано. — Моля те, престани.

Джеси се настани на задната седалка на седана, а той седна зад волана. Тя се наведе, за да не се вижда, но държеше беретата насочена срещу него. Той знаеше, че куршумът лесно ще пробие през седалката и следваше инструкциите й. Потеглиха на скорост по спираловидната рампа и стигнаха до стъклената будка и дървената бариера, боядисана в оранжево.

— Мини през нея! — извика тя. — Прави каквото ти казвам!

Колата изби с лекота бариерата и изскочи на улицата. Тя дочу стъпките на тичащи мъже.

През огледалото за обратно виждане Джеси успя да разпознае единия от тях — къса подстрижка, квадратна брадичка, точно както й го описа. Беше на отсрещната страна на улицата. Когато колата профуча край него, Джеси забеляза, че се свързва с някого по радиостанцията.

Внезапно предното стъкло се спука под формата на паяжина и колата започна да криволичи безконтролно. Джеси надзърна между двете предни седалки и видя огромен мъж с руса коса на няколко метра пред тях на тротоара с револвер в ръка. Той току-що бе стрелял два пъти.

Американецът зад волана беше мъртъв. От главата му се стичаше тънка струйка кръв. Явно бяха разбрали, че планът им се е объркал, че слаботелесният е взет за заложник, и бяха решили да прибягнат до крайна мярка.

Останала без управление, колата се носеше напосоки по натоварената улица и всеки момент щеше да се забие в насрещното движение. Последва оглушителна какофония от клаксони и резки спирачки.

Трактор с ремарке, който надуваше свирката като параход, се размина на косъм с колата.

Ако колата продължеше напред по този начин, Джеси рискуваше сериозен сблъсък с автомобилите от насрещното движение. Ако се опиташе да се изкачи на шофьорското място и да овладее автомобила, щеше да получи куршум.

След няколко секунди колата забави ход, мина през кръстовището по четирите платна и се блъсна леко в паркиран автомобил. Джеси си отдъхна, когато усети как гърбът й се удря в задната седалка, тъй като това означаваше, че колата е спряла. Тя отвори вратата откъм страната на улицата и побягна по тротоара, смесвайки се с тълпата пешеходци.

Минаха петнайсет минути, преди да се убеди напълно, че са я изгубили. В същото време изискването за оцеляване беше прецакало възможността за разследване. Да, те я бяха загубили, но и обратното беше вярно, тя също ги бе загубила.

Срещнаха се отново в спартанската стая в хотел „Гриф“, който представляваше префасонирано работническо общежитие на улица „Бела Барток“.

Джеси носеше със себе си някакъв том, който бе отмъкнала по време на перипетиите си. Беше нещо в чест на Питър Новак. Текстът беше на унгарски, но това нямаше голямо значение, тъй като материалът в по-голямата си част беше снимков.

Янсън го разлисти.

— Изглежда, е за почитатели, готови да умрат за него — каза той. — Книга за Питър Новак по време на сутрешното кафе. Е, какво откри в архивите?

— Ударих на камък — отговори тя.

Погледна я внимателно и забеляза напрежението в очите й.

— Изплюй камъчето — подкани я той.

Запъвайки се, тя му разказа какво се бе случило. Стана им ясно, че чиновникът е подкупен от хората, които се опитваха да ги спрат, и че ги бе предупредил.

Слушаше я с растяща тревога, граничеща с гняв.

— Не трябваше да ходиш сама — скара й се Янсън, опитвайки се да запази спокойствие. — Среща като тази крие рискове и ти би трябвало да го знаеш. Не може да действаш на своя глава, Джеси. Твърде опасно е, по дяволите…

Янсън млъкна, мъчейки се да се овладее.

Джеси подръпна ухото си.

— Ехо ли чувам?

Янсън въздъхна.

— Спираме до тук.

— И така — каза тя след малко, — какво е Меса Гранде?

— Меса Гранде — повтори той и в главата му нахлуха образи, които никога нямаше да забрави.

_Меса Гранде:_ военният затвор със специален режим, разположен в източните планински райони на Калифорния. На хоризонта се белееха белите склонове на планината Сан Бернардино, на фона на която ниските тухлени постройки изглеждаха като джуджета. Затворникът беше облечен в тъмносини дрехи с кръг от бял плат, закачен с безопасна игла по средата на гърдите му. Специалният стол с леген, за да капе в него кръвта, и с окови, поставени свободно около врата му. Зад него струпани чували с пясък, за да приглушат гърмежите и да предотвратят рикоширането на куршумите. Пред Димаръст имаше стена, на около метър от него. Преграда с отвори зад дулата на пушките за шестимата членове на наказателния взвод. Той протестира най-много против нея. Димаръст настоя да бъде екзекутиран чрез разстрел и желанието му бе удовлетворено. Той поиска също да вижда лицата на екзекуторите си, но му отказаха.

Янсън пое дълбоко дъх.

— Меса Гранде е място, където един лош човек завърши зле.

Завърши зле, но и дръзко. Тъй като през всичкото време Димаръст гледаше дръзко, дори нещо повече, възмутено, докато дръпнаха спусъците и белият кръг се напои с кръвта му.

Янсън пожела да присъства на екзекуцията по причини, които и за него останаха смътни. Молбата му бе удовлетворена, макар и неохотно. И до ден днешен Янсън не беше наясно дали решението му беше правилно. Но вече нямаше значение. Меса Гранде бе част от онова, което беше и в което се превърна.

За него представляваше миг на отплата. Миг на победа на справедливостта над несправедливостта. За други, както се оказа, бе по-различно.

Меса Гранде.

Дали последователите на чудовището се бяха събрали, за да отмъстят за смъртта му след толкова години? Идеята звучеше налудничаво. Но това не означаваше, че може да се отхвърли. Дяволите на Димаръст: вероятно тия ветерани бяха сред наемниците, които враговете на Новак бяха мобилизирали. Какъв по-добър начин да се справиш с ученик на Димаръст с помощта на друг ученик?

_Лудост!_

Знаеше, че Джеси иска да научи повече, но не му се говореше. Всичко, което успя да каже, бе:

— Утре ще ставаме рано. Трябва да се наспим.

А когато тя сложи ръка на рамото му, той я изблъска.

Обърна се и усети, че го спохождат призраците, от които не можеше да се отърве, колкото и да се мъчеше.

Докато беше жив, Димаръст отне голяма част от неговото минало. Сега, когато бе мъртъв, дали нямаше да му отнеме бъдещето?

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Случи се преди три десетилетия, а сякаш се случваше сега. Уж в далечна джунгла, а все едно ставаше тук.

Все същите шумове: минохвъргачният огън бе по-далечен и по-приглушен от всякога, тъй като следата ги отведе на много мили извън бойната зона. Жуженето на комарите и на другите жилещи насекоми се долавяше по-ясно от детонациите от тежката артилерия. По земята дебнеха евтини железни капани и плътно наредени бамбукови пръчки със заострени върхове, скрити в трапове в очакване някой невнимателен да падне вътре.

Янсън погледна още веднъж компаса, за да се увери, че следата ги води в правилната посока. От гъстата растителност в джунглата винаги беше полумрачно, дори когато грееше слънце. Шестимата мъже от екипа се движеха по двойки на прилично разстояние една от друга, за да избягнат опасността от фланкиращ огън на вражеска територия. Само той вървеше без партньор.

— Магайър — обади се тихичко по радиостанцията.

Така и не получи отговор. Вместо това чу автоматичния огън, насечената, поривиста стрелба едновременно от няколко карабини, произведени в Източния блок.

После долови писъците на своите хора и лаещите команди на хората от вражеския патрул. Тъкмо се протегна за автомата си Ml6, когато някой го удари по тила. После не чувстваше нищо.

Намираше се на дъното на дълбоко черно езеро и се носеше бавно из тинята като шаран. Можеше да си остане там завинаги, заровен в мътната чернилка, вкочанен и неподвижен, но нещо започна да го тегли към повърхността далеч от успокоителния и безшумен подводен свят. От светлината го заболяха очите, кожата го засмъдя, а той се бореше да остане долу, но силите, които го теглеха, бяха неустоими, дърпаха го нагоре, все едно беше закачен върху кука. Отвори очи, за да види още един чифт очи, втренчени в него като отвори на цев. Разбра, че водният свят бе отстъпил място на море от болка.

Опита се да седне, но не успя. Предположи, че е от слабост. Отново опита и разбра, че е вързан, прикрепен с въжета към носилка, груб брезент, опънат между два кола. Бяха му свалили панталоните и туниката. Главата му се въртеше, погледът му се размазваше. Стана му ясно, че е ранен в главата и че е безпомощен.

Бърза размяна на реплики на виетнамски. Очите принадлежаха на офицер или от северновиетнамската армия, или от Виетконг. Бяха го пленили, нямаше две мнения по въпроса. От далечината се носеше пращене на радиостанция, като настройване на цигулки. Шумът се усилваше и намаляваше, докато най-после разбра, че не звукът се променяше, а съзнанието му ту идваше, ту си отиваше. Войник в черна униформа му донесе купичка ориз и напълни пресъхналата му уста. Колкото и абсурдно да беше, почувства благодарност. В същото време разбра, че те го смятаха за потенциален източник на информация. Работата им бе да измъкнат от него информация, а неговата работа бе да не позволи това да стане, като едновременно запази живота си. Освен това знаеше, че когато разпитите водеха аматьори, те разкриваха повече информация, отколкото успяваха да измъкнат. Каза си, че трябва да напъне всичката си сила, за да се концентрира… когато се върнеше. В случай, че се върнеше. Парче от оризовата каша заседна на гърлото му и той усети, че е буболечка, попаднала в купичката. Върху лицето на войника, който го хранеше, се появи полуусмивка — унижението да храниш янки се компенсираше с унижението от това с какво го храниш. На Янсън обаче му бе все едно.

— Ксин лой — каза войникът безмилостно.

Беше една от малкото виетнамски фрази, които Янсън разбираше: _Съжалявам за това._

Ксин лой. Съжалявам за това: беше война на празните приказки. Съжаляваме, че ви разрушихме селото, за да го спасим. Съжаляваме, че изгорихме с напалм семейството ви. Съжаляваме, че изтезавахме тези военнопленници. _Съжаляваме за това_ — фраза, подходяща за всякакви случаи. Фраза, в която никой не влагаше смисъл. Светът щеше да е много по-добро място, ако някой можеше да я произнесе, имайки точно това предвид.

Къде се намираше? Някаква планинска хижа ли? Увиха главата му с мръсен парцал, развързаха го и започнаха да го теглят надолу, не към дъното на езерото от съня му, а в тунел, изкопан под корените на дърветата. Дърпаха го, докато най-сетне той започна да лази, за да предпази плътта си от още наранявания. Тунелът се извиваше ту в една, ту в друга посока. Издигаше се нагоре и после слизаше надолу, пресичаше се с други тунели. Гласовете се чуваха отблизо, после отдалеч. Миришеше на катран и на керосин, носеше се воня на гнилоч и на нечисти мъже. Когато се намери сред симфонията от жуженето на насекомите в джунглата, което му подсказа, че са напуснали мрежата от тунели, го вързаха отново върху стол. Махнаха парцала от главата му и той пое дълбоко от влажния въздух. Въжето беше грубо, от тези, които използваха да привързват речните салове за бамбуковите докове, протриваше китките и глезените му. Дребни насекоми кръжаха над раните и драскотините, с които бе покрито тялото му. Фланелката и долните му гащи — това бе всичко, което му оставиха — бяха изпоцапани от мръсотията в тунелите.

Едрококалест мъж с очи, които изглеждаха съвсем мънички под очилата с телени рамки, се доближи до него.

— Къде… другите — попита Янсън.

— Членовете на твоя взвод на смъртта ли? Мъртви са. Само ти остана жив.

— Ти от Виетконг ли си?

— Не е правилен термин. Ние представляваме Централния комитет на Националния фронт за освобождение.

— Национален фронт за освобождение — повтори Янсън, а напуканите устни му пречеха да изговаря думите.

— Защо нямаш нашивки?

Янсън вдигна рамене, спечелвайки си моментално удар с бамбукова пръчка по гърба и врата.

— Може да съм ги загубил.

От двете страни на намръщения човек, който го разпитваше, стояха двама войници. Те имаха автомати АК-47 и по един патрондаш през гърдите. От коланите им висяха деветмилиметрови пистолети „Макаров“. Единият си беше закачил и боен нож, каквито носеха „тюлените“ от ВМС на САЩ. Петнайсетсантиметровото острие блестеше. Янсън позна знаците върху дръжката, беше неговият нож.

— Лъжеш! — извика онзи, който го разпитваше.

Очите му се насочиха към мъжа зад гърба на Янсън, който не го виждаше, но усещаше миризмата и топлината от тялото му дори през горещината на влажния въздух в джунглата. Болезнен удар се стовари върху Янсън. Досети се, че беше приклад на пушка.

Прониза го ужасна болка.

Трябваше да се съсредоточи не върху разпита, а върху нещо странично. През бамбуковите подпори на колибата забелязваше огромни плоски листа, от които капеше вода. Той беше листо. Каквото и да капне върху него, щеше да изтече като водна струя.

— Чуваме, че командосите ви не носят нашивки?

— Командоси? Бих искал — Янсън поклати глава. — Не. Изгубил съм ги. Паднах върху трънлив храст, докато търсех следата.

Виетнамецът изглеждаше раздразнен. Примъкна стола си по-близо до Янсън и се наведе. Потупа го по лявата ръка, а после по дясната.

— Можеш да избираш. Коя от двете?

— Коя от двете какво? — попита Янсън смаян.

— Да не избереш — каза намусено кокалестият — е равносилно на избор. — Погледна мъжа зад Янсън и му каза нещо на виетнамски. — Ще ти счупим дясната ръка — уведоми той Янсън почти загрижено.

Ударът се стовари със силата на ковашки чук. Приклад, свален от картечница, послужи като оръдие. Китката и лакетът му бяха вързани върху бамбуковия стол, а долната част на ръката му стоеше изпъната. Прекърши се като сухо дърво. От удара костта се раздроби. Разбра го от мекия хрускащ звук, който по-скоро почувства, и от ужасяващата болка, която го остави без дъх.

Сви пръстите си, за да разбере дали все още се подчиняват. Движеше ги. Бяха счупили коста, без да засегнат нервите. Но така или иначе сега ръката му беше неизползваема.

Триене на метал в метал го разтревожи, тъй като не знаеше какво ще последва. През тежките железа около глезените му промушиха тръба с дебелина около пет сантиметра. После мъчителят му, когото не виждаше, завърза за тръбата въже, преметна го през раменете на Янсън и му издърпа главата между коленете, ръцете му останаха вързани за стола. Прегънатите рамене бяха източник на растяща агония, която се добавяше към пулсиращата болка на счупената ръка.

Чакаше следващия въпрос. Но минутите се изнизваха, а никой не нарушаваше тишината. Мракът се превърна в тъмнина. Дишането му бе силно затруднено, тъй като диафрагмата му се притискаше от превитото тяло. А раменете му сякаш бяха в менгеме, което се затягаше все повече и повече. Янсън изгуби съзнание, а когато то се върна, се състоеше само от болка. Навън беше светло. Утрото ли бе настъпило? Или беше пладне? Все още беше сам. Беше в полусъзнание, когато усети, че развързват въжето. Наляха в устата му каша от бамбук. Долните му гащи сега ги нямаше а под стола бяха пъхнали ръждива метална кофа. После въжетата пак се затегнаха, въжетата, които пристискаха раменете му към глезените и държаха главата му между коленете, които заплашваха да изтръгнат ръцете му от ставите. Повтори си поговорката: Чисто като вода, студено като лед. Раменете му горяха и той си спомни седмиците, които прекара като дете в Аляска, където ловяха риба в леда. Мислеше за капките като смарагди върху огромните листа в джунглата, за начина, по който се стичаха, без да оставят нищо след себе си. По-късно привързаха с канап две дъски към счупената му ръка, направиха нещо като шина.

От глъбините на мозъка му изплуваха думите на Емерсон, които Димаръст толкова често цитираше: _Докато човек се излежава върху удобното ложе на своите преимущества, му се доспива. Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанасят поражение, той има шанс да научи нещо._

Мина още един ден. И още един. И още един.

Вътрешностите му се бяха парализирали. От пълната с мухи каша получи дезинтерия. Отчаяно се опитваше да изчисти червата си с надеждата да се отърве от агонията, която го разкъсваше отвътре, но червата му не функционираха. Пазеха алчно болката си. Врагът отвътре — мислеше си Янсън саркастично.

Беше вечер или сутрин, когато отново чу английска реч. Разхлабиха въжетата и го изправиха в седнало положение. Промяната на стойката първоначално накара нервните му окончания да крещят от болка.

— Сега по-добре ли е? Скоро всичко ще е наред, обещавам.

Човекът, който щеше да го разпитва, беше нов. Досега не го бе виждал. Беше дребен с живи, интелигентни очи. Английският му бе разговорен, акцентът силно изразен, но произношението ясно. Образован човек.

— Знаем, че ти не си империалистически агресор — продължи той. — Ти си оръдие на американските агресори. — Виетнамецът се доближи плътно. Янсън си даваше сметка, че вонята, която се носеше от него, беше противна и за двама им, но виетнамецът не се издаде. Докосна Янсън по обраслата с брада буза и му заговори тихичко: — Но ти демонстрираш неуважение, когато се отнасяш към нас като към будали. Разбираш ли това?

Да, беше образован, а Янсън бе неговата специална задача. Това го разтревожи, тъй като предполагаше, че действително не го смятат за обикновен войник.

Янсън прокара език по зъбите си. Бяха обложени, сякаш бяха чужди, сменени с комплект зъбци, изрязани от някаква смолиста материя. От устата му се изтръгна някакъв звук на съгласие.

— Задай си въпроса как беше пленен.

Мъжът се разхождаше около него, крачейки като учител в класна стая.

— Знаеш ли, ние всъщност много си приличаме. И двамата сме офицери от разузнаването. Ти си изпълнявал своя дълг смело. Надявам се, същото да важи и за мен.

Янсън кимна. За миг през главата му мина мисълта: „При какви ненормални обстоятелства изтезаването на беззащитен пленник може да се смята за мъжество?“ Но той бързо я прогони. Тя едва ли щеше да му е от полза сега. Само можеше да замъгли самообладанието му, да го настрои бунтарски.

_Чисто като вода, студено като лед._

— Казвам се Фан Нгуен и мисля, че за нас е наистина привилегия да се запознаем. Твоето име е…

— Редник Кевин Джоунс — каза Янсън. В миговете, когато идваше в съзнание, той си съчини цяла житейска история, свързана с това име. Пехотинец от Небраска, известни проблеми със закона след гимназията, бременна приятелка вкъщи, бригадата му се загубила, тъй като се отклонила от пътя. Образът му изглеждаше почти реален, макар да бе сглобен от черти на герои от популярни романи, филми, разкази от списания и телевизионни сериали. От хилядите американски истории можеше да се съчини нещо, което да звучи по-истинско и от най-истинската американска история. — От пехотата на САЩ.

Дребосъкът скочи внезапно и го цапардоса по дясното ухо, а то забуча и започна да боли.

— Младши лейтенант Пол Янсън — каза Фан Нгуен. — Не си усложнявай положението.

Откъде знаеха истинското му име и звание?

— _Всичко_ си каза. _Забрави ли?_ Докато си бил в делириум. Така мисля. Така мисля. Често се случва.

Беше ли възможно? Янсън погледна Нгуен в очите и двамата разбраха, че подозренията им са верни. Лъжеха се взаимно. Янсън не беше разкрил нищо, поне досега. Нгуен пък разбра от реакцията му, не на страх или смут, а на гняв, че това беше истинската му самоличност.

Янсън нямаше какво да губи.

— Сега ти лъжеш — изръмжа той.

Усети остра, пареща болка от бамбуковата пръчка по горната част на тялото си. Но ударът бе повече за назидание, отколкото нещо друго. Янсън се бе научил вече да разпознава дребните разлики в градациите.

— Ние на практика сме колеги, ти и аз. Нали това е думата? _Колеги?_ Така мисля. Така мисля. — Очевидно бе, че Фан Нгуен употребяваше често фразата Така мисля, мънкайки под носа си. С нея правеше разлика между въпросите, които не изискваха потвърждение, и онези, които изискваха потвърждение. — Сега ще си говорим любезно като колеги. Ще спреш с лъжите и измислиците от страх, че… ще стане страшно. — Той изглеждаше доволен от знанията си по английски език. — Знам, че си смелчага. Знам, че можеш да понасяш голяма болка. Може би желаеш да проверим колко голяма, само като експеримент?

Янсън поклати глава, гадеше му се. Изведнъж се наведе и повърна. Малко количество повръщано падна на земята. Приличаше на зърна от кафе. Клиничен симптом за вътрешен кръвоизлив.

— Не? Точно сега нямам намерение да те притискам да ми отговаряш. Искам сам да си зададеш въпросите. — Фан Нгуен седна и започна да го наблюдава съсредоточено със своите умни и любопитни очи. — Искам да се запиташ как стана така, че те пленихме. Знаехме къде да те открием. Сигурно си се озадачил? Онова, на което стана свидетел, не беше реакция на учудени мъже, нали? Знаеш, че това, което казвам, е точно така.

На Янсън отново му се доповдига. Онова, което Фан Нгуен казваше, бе вярно. Може и да бе облечена в измама, но истината си оставаше, непоклатима, мъчно смилаема.

— Казваш, че не ти си ни съобщил данните за своята самоличност. Но това повдига още по-тревожен въпрос за теб. Ако не си ти, кой? Как стана така, че пресрещнахме твоя екип и пленихме офицер от легендарната част към легендарното американско контраразузнаване, „Морските тюлени“? Как?

Наистина как? Имаше само един отговор. Лейтенант Алън Димаръст беше подхвърлил информация на северновиетнамската армия или на съюзниците й от Виетконг. Беше нагласил всичко така, че да изглежда, сякаш изтичането на информация е станало неумишлено. Сигурно е било много лесно. Данните са били съобщени „по невнимание“ на някой от командването, за когото е знаел, че поддържа връзки със северновиетнамската армия. Може да е била „скрита“ в чанта с документи, изоставена „небрежно“ в пост в джунглата, който е трябвало набързо да се евакуира заради вражески огън. Подробностите може да са били съобщени чрез код или радиочестоти, известни на врага. Димаръст е искал да се отърве от Янсън. И се е погрижил за това по най-добрия начин, както само той може. Цялата мисия е била шибан капан, хитрост, скроена от майстора на хитростите.

_Димаръст го беше натопил!_

А сега без съмнение лейтенантът си седеше в кабинета и слушаше Хилдегард фон Бинген, а Янсън беше вързан за стол в лагер на Виетконг с гнойни рани от въжетата и с разбито тяло, а главата му се въртеше, главно от мисълта, че мъките му едва сега започват.

— Е — каза Фан Нгуен, — трябва да признаеш, че разузнаването ни е супер. Знаем толкова много за вашите операции, че е безсмислено да увърташ. Все едно да лишиш океана от една сълза. Да, така мисля. Така мисля.

Той се отдалечи за малко, каза нещо на един офицер, после се върна и седна на стола си.

Очите на Янсън се спряха на стъпалата му, които не стигаха до земята, и забеляза големите американски обувки с връзки, тънките му като на дете прасци.

— Трябва да свикнеш с мисълта, че никога няма да се върнеш в САЩ. Скоро ще ти разкажа историята на Виетнам. Ще започна с Чунг Чак и Чунг Ни, двете кралици на Виетнам, които изгонили китайците от нашите земи през трийсет и втора година след Христа — да, преди толкова векове! Преди император Хо живели сестрите Чунг. А къде е била Америка през трийсет и девета година след Христа? Скоро ще разбереш колко безполезни са усилията на твоето правителство да лиши виетнамския народ от правото му на национално самосъзнание. Имаш да учиш доста уроци и аз ще ти ги налея в главата. Но и ние очакваме да ни кажеш много неща. Споразумяхме ли се?

Янсън не отговори нищо.

Виетнамецът даде знак с очи и върху лявата страна на Янсън се стовари карабина. Нова болка премина през него като електрическа дъга.

— Може да започнем с нещо по-леко и след това да преминем към по-сериозните теми. Ще поговорим за теб. За детството ти. За богатата попкултура на Америка.

Янсън мълчеше. Не след дълго обаче дочу стърженето на метал върху метал. Отново промушваха дебелата тръба между оковите на краката му.

— Не — изкрещя той. — Не!

И Янсън започна да говори. Разказваше какви филми прожектират по телевизията и в киносалоните. Фан Нгуен се интересуваше по-специално кое се смята за щастлив край и кой край беше допустим. Янсън му разказа за детските години в Кънетикът. Разказа за живота на баща си като застрахователен агент. Идеята заинтригува Фан Нгуен, той стана съсредоточен и сериозен и подкани Янсън да му обясни цялата концепция, разнищвайки понятията риск и вероятност с почти конфуцианска тънкост. По същия начин Янсън можеше да заплени някой антрополог с разкази за ритуала на обрязване, извършван от жителите на остров Тробриан.

— А твоят баща водеше ли истински живот на американец?

— Той смяташе, че да. Печелеше добре. Притежаваше хубава къща, красива кола. Можеше да си купи каквото пожелае.

Фан Нгуен се облегна на стола си, а широкото му и грубо лице стана напрегнато.

— И това дава смисъл на живота ви? — попита той. Скръсти малките тънки ръчички като на дете пред гърдите си и поклати глава. — Х-м-м? Това дава смисъл на живота ви?

Задаваше този въпрос отново и отново. Нгуен отказваше да го определят като човек, който води разпити. Той настояваше, че е „учител“. С всеки изминал ден позволяваше на Янсън все по-голяма свобода на движение. Той можеше да обикаля около бамбуковата колиба, разбира се, под зоркото око на охраната. Един ден, след като се посмяха, разговаряйки за американския спорт (Нгуен предполагаше, че в капиталистическите общества класовата борба намира въображаем израз на спортния терен), дадоха на Янсън да подпише документ. В него се твърдеше, че Националният фронт за освобождение се е отнасял добре с него, предоставил му е медицинска помощ. Бойците от фронта бяха наречени борци за свобода и демокрация. В него се призоваваше САЩ да се откажат от империалистическата си агресия. Пъхнаха писалка в ръката му, красива перодръжка, френско производство, явно останала от някой от старите колониални владетели. Когато отказа да подпише документа, го биха, докато изпадна в безсъзнание.

А когато отново се съвзе, се намери окован в тясна бамбукова клетка висока метър и петдесет и широка осемдесет сантиметра. Не можеше да стои прав, не можеше да седне. Не можеше да се движи. Нямаше какво да прави. До краката му имаше купичка с почти черна вода с животински косми и умрели насекоми. Беше птица в клетка, която чака само да я нахранят.

Предстоеше му дълго чакане.

— _Ксин лой_ — каза му пазачът. — _Съжалявам за това._

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Молнар. Село, което историята бе заличила.

Молнар. Където всичко бе започнало.

Сега изглеждаше последната им надежда да открият някаква връзка с произхода на Питър Новак. Последната им надежда да разплетат мрежата на измамата, в която бяха впримчени.

Какво друго, ако въобще нещо им оставаше?

Пътят, по който тръгнаха на следващата сутрин, заобикаляше големите градове и магистрали, а ланчията им се задавяше и подскачаше, докато се изкачваха по склоновете на хълма Бюк в Североизточна Унгария. Джеси изглеждаше притеснена през повечето време.

— Имаше нещо смущаващо около тримата мъже от вчера — каза най-после тя. — В начина, по който действаха.

— Триъгълната конфигурация? Съвсем стандартно. Така постъпваш, когато разполагаш само с трима души. Наблюдение и блокиране. Точно като по учебник — отговори Янсън.

— Тъкмо това ме смущава. Че беше като по нашия учебник.

Янсън помълча няколко секунди.

— Явно са обучавани в Консулски операции — предположи той.

— И аз имах такова усещане — съгласи се Джеси. — Точно това усещане. А като видях как действа русият тип…

— Все едно, че е разгадал какво ще предприемаш и е отвърнал на контраудара ти, така ли?

— Нещо такова, да.

— Много стабилно от тактическа гледна точка. Каквито и да са били съображенията му, е трябвало да ликвидира и теб, и заложника ти. И почти е успял. Това, че е застрелял колегата си, означава, че не е искал да рискува да изтече информация.

— Трябва да ти призная, че това ме тревожи — каза Джеси. — Въобще участието на Консулски операции. Все едно всички са се съюзили срещу нас. А може би е по-сложно. Може би е като онова, което влечугото от архивите разказа за начина, по който са били унищожени документите. От огън и вода, които са врагове помежду си.

Теренът ставаше все по-планински. Още щом панелните комплекси от съветската епоха се скриха от погледите им, те знаеха, че наближават крайната си цел. Село Молнар се намираше край реката Тиса, между Мишколц и Ниредихаза. На стотина километра на север беше Словашката република. На стотина километра на изток — Украйна, а точно под него — Румъния. В различни периоди от историята всички те са били експанзионистки сили, геополитически хищници. Планините правеха път на реката, а също и на всяка армия, която би пожелала да премине от източния фронт към сърцето на Унгария. Природата беше измамно красива със смарагдовозелени хълмове, полегати склонове, синеещи планини в далечината. Тук-там някой хълм се извисяваше като връх с лозя по склоновете, разположени терасовидно, и гори като маскировъчно покритие по високите части. И все пак пейзажът беше белязан и визуално, и по начини, които не се виждаха.

Минаха по малък мост над Тиса, който някога бе свързвал двете половини на село Молнар.

— Не е за вярване — каза Джеси. — Селището е изчезнало. Все едно някой е махнал с магическа пръчка.

— Де да беше така — прекъсна я Янсън.

Беше чел, че в един зимен ден на 1945 година Червената армия се спуснала по тези планини, а една от Хитлеровите дивизии й устроила засада. Артилерийските оръдия тъкмо минавали по пътя край Тиса, когато германците и войниците на „Кръстосаните стрели“* се опитали да ги отблъснат без успех, но Съветите дали много жертви. Червената армия сметнала, че жителите на Молнар са знаели за засадата. Земеделското население в района трябвало да си получи заслуженото. И то платило с кръвта си. Селото било изгорено, а жителите му — избити.

[* Унгарско фашистко движение. — Бел. прев.]

Докато Джеси проучваше картите на местността, откри, че на мястото, където преди войната се е намирало малкото село, сега не бе отбелязано нищо. Джеси бе разгледала картите с лупа и чертожна линия. Нямаше никаква грешка — отсъствието бе по-красноречиво от всякакво присъствие.

Спряха до крайпътна кръчма. Вътре двама мъже седяха на дългия бар и пиеха бира. Бяха облечени мизерно. С дрипави и изпоцапани с кал памучни ризи и сини дочени панталони или някаква тяхна стара съветска версия. Никой от двамата не погледна към пристигналите американци. Съдържателят ги проследи безмълвно с очи. Носеше бяла престилка и бършеше халби с кърпа, която изглеждаше мръсна. Оплешивяващата му коса и тъмните торбички под очите го състаряваха.

Янсън се усмихна.

— Говорите ли английски? — обърна се той към кръчмаря.

Мъжът кимна.

— Вижте, двамата със съпругата ми разглеждаме наоколо. Но правим също нещо като проучване на родовите корени. Разбирате ли ме?

— Семейството ви унгарско ли е? — английският на кръчмаря беше с акцент, но разбираем.

— Семейството на жена ми — отвърна Янсън.

Джеси се усмихна и кимна.

— Точно така — потвърди тя.

— Наистина ли?

— Според семейните архиви нейните предци са били родени в село Молнар.

— Вече не съществува — обясни кръчмарят. Сега Янсън видя, че беше по-млад, отколкото предположи от пръв поглед. — А фамилното име как е?

— Фамилното име е Киш — отвърна Янсън.

— Киш е унгарското съответствие на Джоунс. Страхувам се, че това няма да помогне много на проучването ви — тонът му беше студен, официален, резервиран.

Не е типичен селски кръчмар, реши Янсън. Когато се отмести от бара, върху бялата му престилка лъсна мръсна хоризонтална ивица на мястото, където големият му корем се бе опрял о ръба на плота.

— А дали някой друг си спомня за предишните времена? — обади се Джеси.

— Може би… един от онези господа — кръчмарят посочи към единия с брадичката си. — Той дори не е унгарец, а палок и говори на много стар диалект. Едвам му разбирам. Той знае обаче нашата дума за пари, а аз тяхната за бира. Така че се разбираме. Повече не ми трябва. Той хвърли поглед към другия. — А този е рутенец. — Вдигна рамене. — Повече не знам. И неговите форинти са като на останалите. — Беше уж демонстрация на демократично мислене, но се получи обратният ефект.

— Ясно — каза Янсън, чудейки се дали думите на съдържателя бяха проява на отзивчивост, или просто го отряза. — И няма никой наоколо, който да си спомня за миналите времена?

Мъжът зад бара промуши мръсната кърпа в халбата, оставяйки по нея мъх.

— Миналите времена? Преди 1898? Преди 1956? Преди 1944? Преди 1920? Според мен тези са миналите времена. Говори се, че сега времената са нови, но аз не споделям напълно това мнение.

— Слушам ви — каза Янсън дружелюбно.

— От Америка ли идвате? В Будапеща има много хубави музеи. А на запад — красиви селища. Много живописни. Точно като за хора като вас, американски туристи. Тук не е най-подходящото място за посещения. Не разполагаме с пощенски картички. Доколкото знам, американците не си падат по места, за които няма пощенски картички.

— Не всички американци — увери го Янсън.

— Всички американци си мислят, че са различни — каза мъжът кисело. — Това е един от многото, многото начини да бъдеш като останалите.

— Това е явно унгарска констатация — възрази Янсън.

Мъжът му се усмихна и кимна:

— Така е. Но хората тук са страдали твърде много, за да са добра компания. Това е истината. Ние не сме добра компания дори за себе си. Някога хората са прекарвали вечерите пред огнището. Сега гледаме телевизия.

— Електронното огнище.

— Точно. Хващаме дори Си Ен Ен и МТВ. Вие, американците, се оплаквате от контрабандата на наркотици в Азия, а същевременно наводнявате света с техния електронен еквивалент. Нашите деца знаят имената на рапърите и кинозвездите ви, но нито дума за героите на нашия народ. Знаят кой е Стивън Кинг, но не знаят кой е крал Щефан — основателя на нашата нация — Поклати съжалително глава. — Това е невидима инвазия, със сателити и предаватели вместо с артилерия. А вие сте тук за какво? Защото ви е писнало от еднообразния ви живот. Идвате да търсите корените си, защото ви се ще да изглеждате екзотични. Но където и да отидете, откривате собствените си следи. Змийската отрова е навсякъде.

— Господине — прекъсна го Джеси, — да не сте пиян?

— Имам диплома по английски език от университета в Дебрецен — продължи той. — Вероятно това опира до същото нещо. — Усмихна се горчиво. — Учудени сте? Синът на кръчмар учи в университет. Това е от славното комунистическо минало. Завършилият висше образование кръчмарски син не може да си намери работа. Това е от славното капиталистическо настояще. Синът работи за баща си. Това е от славното унгарско семейство.

Джеси се обърна към Янсън и прошепна:

— Там, откъдето идвам, хората казват, че ако до десет минути не откриеш кой е пияният около масата, значи си ти.

Янсън не промени изражението си.

— Тази кръчма още ли е на баща ви? — попита той мъжа с големия корем.

— Все още — отвърна синът внимателно.

— Чудя се дали не си спомня…

— А-а-а, мъдрият стар маджарин, който жули ракия и върти кинолентата като в нямото кино? Баща ми не е местна туристическа атракция, за да го използвате за забавление.

— Знаете ли, ще ви кажа нещо — прекъсна го Джеси. — Някога и аз работех в бар. В моята страна се смята, че това е бизнес за гостоприемство. — В гласа й прозвуча слаба нотка на раздразнение. — Съжалявам, че мечтаното от вас образование не ви е осигурило мечтаната работа и направо ще се разплача, че вашите деца предпочитат МТВ пред вашата унгарска телевизия, но…

— Скъпа — намеси се Янсън с предупредителен тон, — по-добре да си хващаме пътя. Става късно.

Хвана я за ръката и я придружи през вратата. Когато излязоха на слънце, видяха старец върху люлеещ се брезентов стол на верандата. В очите му личеше учудване. Дали е бил там, когато пристигнаха? Вероятно. По някакъв начин мъжът се сливаше с обстановката, все едно беше някаква мебел без име.

Възрастният мъж се потупа по главата и направи с ръка знак, с който искаше да каже, че синът му е побъркан. Очите му сякаш се смееха.

— Моят син е откачен — каза той спокойно. — Иска да ме разори. Видяхте ли му клиентелата. Рутени. Не им се налага да слушат вечните му оплаквания. Никой унгарец няма да стъпи вече тук. За какво да му слушат простотиите. — Лицето му не беше набръчкано, а имаше характерния за някои възрастни хора порцеланов вид, който се дължи на изтънялата кожа и им придава особено деликатно изражение. Голямата му глава бе покрита с бяла коса, по-скоро рядка, а очите му бяха небесносини. Люлееше се напред-назад със стола с неизменната усмивка на уста. — Но Дьорд е прав в едно нещо. Хората тук са страдали твърде много, за да са цивилизовани.

— С изключение на вас — изчетка го Джеси.

— Харесвам американците — каза старецът.

— Вие сте сладур — отговори Джеси.

— Словаците и румънците най-добре да вървят да се обесят. Също германците и руснаците.

— Предполагам, че сте преживели тежки времена — заяви Джеси.

— В кръчмата ми никога не са влизали рутени, когато аз се оправях с нея. — Той смръщи нос. — Тези хора не ги обичам — добави меко. — Те са мързеливи и не правят нищо друго, освен да се оплакват по цял ден.

— Трябва да сте слушали какво говорят за вас — каза тя, приближавайки се до него.

— Те?

— Обзалагам се, че кръчмата ви е била пълна, когато вие сте я обслужвали, и че са идвали много жени.

— Защо смятате така?

— Такъв хубав мъж като вас. А освен това ми се струва, че все още си имате куп главоболия с жените — Джеси клекна до стареца.

Той се усмихна още по-широко. Такава близост с красива жена не беше за вярване.

— Харесвам американците все повече и повече — каза старецът.

— Американците също ви харесват — отговори Джеси и го погали нежно по ръката. — Поне един от тях.

Той пое дълбоко дъх, вдишвайки парфюма й.

— Скъпа, ухае като токайско вино за императори.

— Сигурна съм, че говорите по този начин на всички момичета — закани му се тя с пръст.

За миг стана сериозен.

— Не — увери я той и отново се усмихна. — Само на красивите.

— Обзалагам се, че сте познавали някое и друго красиво момиче в Молнар навремето.

Той поклати глава.

— Отраснах по-нагоре по Тиса. Близо до Шарошпатак. Преместих се тук през петдесетте години. Молнар вече го нямаше. Само скали, камънаци и дървета. Моят син принадлежи на поколението на разочарованите. Чалодоттак. Хора като мен, оцелели при Бела Кун, Милош Хорти, Ференц Салаши и Матиаш Ракоши, знаят какво е благодарност. Ние никога не сме хранели големи надежди. Затова и не можем да изпитаме голямо разочарование. Моят син продава по цял ден бира на рутените, да забелязвате да се оплаквам?

— Наистина трябва да тръгваме — прекъсна го Янсън.

Джеси не изпускаше от очи стареца.

— Толкова по-различно са стояли тогава нещата. По тия земи не е ли живял някой унгарски благородник?

— Граф Ференци-Новак. Земите му са се простирали чак до склоновете на планината — той посочи с ръка.

— Трябва да е било хубава гледка. Замък и всичко останало?

— Много отдавна — отговори той разсеяно. — Замък и всичко останало.

— А дали все пак има някой, останал жив от онова време, да познава графа. Ференци-Новак, така ли беше?

Старецът замълча, чертите му изглеждаха почти азиатски.

— Е — каза той, — има една старица, баба Гита. Гита Бекеши. Също говори английски. Научила го като момиче, докато работела в замъка. Нали знаете как е било — руските аристократки са държали да се говори на френски, а унгарските — на английски. Хората винаги искат да са това, което не са.

— Бекеши ли казахте? — повтори Джеси.

— Не е много добра идея. Повечето хора казват, че тя живее с миналото. Не мога да ви обещая, че е с всичкия си. Но е истинска унгарка. А това е повече от всичко, което може да се каже за някого. — Той се засмя флегматично. — Живее в стара ферма, втората вляво и после още веднъж вляво. След завоя.

— Може ли да й кажем, че вие ни изпращате?

— По-добре недейте — отговори той. — Не искам да ме кълне. Тя не обича непознати. — Той отново се засмя. — Меко казано.

— Е, нали знаете какво казваме в Америка? — Джеси го погледна дружелюбно. — Тук няма непознати, има само приятели, с които още не сме се срещнали.

Синът, все още с бялата пристилка, завързана около корема му, излезе на верандата и ги изгледа с неприкрита ненавист.

— Има още нещо, което е много характерно за вас, американците — измърмори той. — Имате неизчерпаема самоувереност.

Разположена по средата на пътя, който слизаше по полегатия хълм, старата двуетажна селска къща от тухли приличаше на хилядите други, разхвърляни из околността. Можеше да е на един век или на два, на три века. Някога тя вероятно е била обитавана от заможен селянин и семейството му. Но колкото повече я доближаваха, ставаше ясно, че времето се е отнесло доста безмилостно към нея. Покривът беше заменен с ръждясали тенекета. Наоколо растяха на воля дървета и асми и затулваха прозорците. Малките кръгли прозорчета под покрива бяха затъкнати с пластмаса, която бе започнала да се разпада от слънцето. Няколко големи пукнатини минаваха от основите до средата на фасадата. Боята по външните капандури се беше изполющила. Не беше за вярване, че някой живееше тук. Янсън си припомни присмехулния поглед на стареца и се запита дали не си беше направил някакъв унгарски майтап с тях.

— На това му се вика последна грижа — каза Джеси.

Спряха ланчията встрани от пътя. Път едва ли бе най-точната дума, тъй като настилката беше разбита и цялата на дупки. Продължиха пеша по пътеката, която някога е служела за изкарване на добитъка. Сега беше почти непроходима, обрасла цялата с буренак. Къщата на около миля надолу по склона беше пример за запуснатост.

Докато доближаваха портата, Янсън чу някакъв шум. Тихо ръмжене. След миг позна, че ръмжеше куче. После се чу гърлен лай.

През тясното стъклено прозорче на вратата той забеляза бялата фигура, която се въртеше неспокойно. Беше кувас, древна унгарска порода кучета, отглеждани за пазачи, отпреди повече от хиляда години. Породата бе неизвестна на Запад, но на Янсън му бе добре позната. Преди две години си бе имал работа с едно подобно създание. Като другите домашни кучета, използвани главно като пазачи — мастиф, питбул, алзасец, доберман, — те пазеха ревностно стопаните си и бяха агресивни към непознати. През петнайсети век един от унгарските крале се доверявал само на кучета от порадата кувас, но не и на хора. Животните бяха със знатна осанка, издължен гръден кош, силна мускулатура, дълга муцуна и дебела бяла козина. Янсън беше виждал подобна бяла козина, изцапана с човешка кръв. Знаеше много добре на какво е способен един кувас, когато бъде насъскан. Зъбите му бяха остри, захапката силна, а когато се нахвърлеше, бързоногото животно се превръщаше в кълбо от мускули и зъби.

Кучето на Гита Бекеши не приличаше на гигантското създание, за което се разказваше, че живеело в древността. Беше високо около метър и тежеше шейсетина килограма, изчисли Янсън. В момента беше враждебно настроено. Малко същества бяха така опасни, както настървен кувас.

— Госпожо Бекеши? — викна Янсън.

— Махайте се! — отвърна разтреперан глас.

— Това е кувас, нали? — попита Янсън. — Какво красиво животно! Няма друго като него.

— Това красиво животно само чака да си забие зъбите в гърлото ви — каза старата жена с малко по-решителен глас.

Чуваше се през отворения прозорец. Тя самата остана в сянката.

— Затова ли бихме толкова дълъг път — обади се Джеси. — Чак от Америка. Вижте, моят дядо е пристигнал от село Молнар. Хората казват, че вие сте единствената, която може да ни разкаже нещо за това място.

Последва дълга тишина, като се изключеше ръмженето на настръхналото куче.

Джеси погледна Янсън и прошепна:

— Това куче е наистина страшно.

— Напомни ми да ти разкажа някой път за Анкара 1978 година — отговори Янсън тихичко.

— Знам за Анкара.

— Повярвай ми, нищо не знаеш.

Най-накрая жената наруши мълчанието.

— Как се казва дядо ти?

— Фамилията му е Киш — отговори Джеси и повтори нарочно избраното доста разпространено име. — Но аз се интересувам по-скоро от мястото, от света, в който е отраснал. Не точно от него. Наистина, искам просто да запазя някакъв спомен…

— Лъжеш — викна жената. — Ти лъжеш! — Гласът й беше като стон — Появяват се разни непознати и лъжат. Трябва да се засрамиш. А сега се махайте! Махайте се, иначе ще ви се случи нещо, което наистина ще запомните. — Чуха познатия звук от зареждане на пушка.

— Мамка му — прошепна Джеси. — Сега какво?

Янсън вдигна рамене.

— Когато нищо не се получава, опитваш с истината.

— Хей, госпожо — каза Джеси. — Да сте чували за граф Янош Ференци-Новак?

Възцари се пак дълга тишина. С прегракнал глас жената най-после наруши мълчанието:

— Кои сте вие?

Ахмад Табари бе изумен от експедитивността, с която действаше шефът на разузнаването. Срещаха се едва за трети път, а ал-мусташар вече вършеше чудеса.

— Работим на етапи — уведоми го либиецът със светнали очи. — Пратка огнестрелно оръжие дори в момента пътува към твоите хора в Непура. — Той имаше предвид пристанището в северозападния край на Кена. — Не беше лесно да се уреди. Надявам се да не бъде засечена. Анурийските военни съдове ви създават понякога проблеми, нали?

Отговорът на воина от Кагама беше предпазлив.

— Човек отстъпва назад, за да продължи напред. Дори борбата на Пророка не е била безметежна. Иначе нямаше да е борба. Спомни си примирието от Худайбия.

Той имаше предвид споразумението, което Мохамед сключил с жителите на Хайбар, недалеч от Медина.

Ибрахим Магхур кимна.

— Едва след като войските на Пророка станали силни, той нарушил споразумението, погазено от управниците на Хайбар, и изгонил неверниците от Арабия. — Очите му блестяха. — Твоите войски достатъчно силни ли са?

— С твоя помощ и с помощта на Аллах ще станат.

— Ти си истински Халиф — обяви полковник Магхур.

— Когато се запознахме, ти ми каза, че историята се прави от великите мъже — отбеляза кагамецът, след като помълча известно време.

— Това е моето убеждение.

— От това следва, че историята може да бъде погубена от велики мъже. Мъже с власт и известност, чиито имперски амбиции са маскирани под формата на състрадателност. Мъже, които се опитват да попречат на съпротивата на правоверните с хитри ходове и проповеди за мир, които са готови на всичко, за да предотвратят насилието, което е основен принцип на борбата за справедливост.

Магхур кимна бавно.

— Твоята проницателност и тактически гений ще ти гарантират място в книгите по история и крайна победа в борбата ти в името на умма. Разбирам за кого говориш. Той наистина е враг на революцията. Уви, досегашните ни опити да се справим с него бяха безуспешни.

— Не мога да забравя, че в един момент беше мой пленник.

— Но успя да ти се изплъзне. Той умее да се изплъзва като змия в градината.

Ахмад Табари се намръщи при спомена. Всичките му несполуки се дължаха на този унизителен удар. Перлата в короната му бе отмъкната от крадци в тъмната нощ. Дотогава нищо не бе помрачавало славния му триумф и непоколебима увереност. Последователите му вярваха, че самият Аллах благославя всеки ход на Халифа. Но само дни преди ислямския празник Аид ал-Кабир се случи изненадващото нахлуване в новозавзетата крепост на Халифа и бягството на легендарния пленник. От този момент нататък нищо не вървеше както трябва.

— Змията трябва да бъде уловена и убита, за да тръгне всичко отново — каза Магхур.

Погледът на Табари беше замечтан и далечен, но умът му работеше трескаво. Движение като неговото се нуждаеше от вяра в крайната победа. Събитието беше разклатило усещането за неизбежността на успеха. От спадането на духа се възползва армията на Република Анура и всяко нейно успешно действие разклащаше увереността на последователите на Халифа. Беше порочен кръг, който трябваше да се прекъсне със смела акция. Либиецът разбираше това много добре.

Табари го изгледа съсредоточено:

— Ще ни окажете ли подкрепа?

— Положението, което заемам в моето правителство, е такова, че се налага да действам прикрито. Триполи не бива да се свързва с вашите действия. Има други страни, чието гостоприемство ще ви бъде от полза.

— Отново имаш предвид Ислямска република Мансур — каза проницателният бунтовнически лидер.

Мансур се беше отцепил от Йемен, а сепаратисткото движение се ръководеше от харизматичен молла. Йеменската армия не реагираше бурно, тъй като не беше изгубено нищо ценно. Разположена главно в границите на пустинята Руб ал-Хали с нейните движещи се пясъци, Мансур беше бедна страна. Поминъкът на населението й се състоеше предимно от производство на хат и дребно занаятчийство. Правителството нямаше какво друго да предложи на своите граждани освен шиитската версия на шериата: почит към средновековните порядки. Ако материалните й ресурси обаче бяха нищожни, Република Мансур бе прочута като износител на радикалния ислям с неговия революционен патос.

Ибрахим Магхур се усмихна.

— По няколко повода свещените мъже на Мансур са споделяли с мен притесненията си, свързани с тяхната сигурност. Позволих си да ги осведомя, че съм открил един човек, който е отдаден на Аллах и същевременно голям специалист в тази област. Ще ме придружиш до Хартум, а там ще уредя въздушен транспорт за теб. Ще те приемат в града в пустинята, който наричат своя столица, а ти ще разбереш, надявам се, че са наистина гостоприемни хора. Но сам избирай.

— И те ще ми помогнат да открия змията?

Магхур поклати глава.

— Аз ще ти помогна да откриеш змията. Ще поддържаме връзка, ти и аз. Домакините ти в Мансур само ще те снабдят с официални документи за самоличност, за да можеш свободно да се придвижваш. С две думи, Мансур ще е твоето укритие.

Порив на пустинния вятър развя свободно падащите им дрехи.

— Говори се, че ако се прицелваш в краля, трябва да го убиеш — каза замислено Халифа.

— Твоите врагове много скоро ще разберат тази истина — съгласи се либиецът. — Чрез своите продажници Питър Новак се опита да те удари, но не успя да те убие. Сега ти ще го удариш…

— И ще го убия — думите бяха изречени като свършен факт.

— Разбира се — изрази увереност Магхур. — Справедливостта на Аллах го изисква. Но времето не чака, тъй като апетитът на твоите революционни последователи е голям.

— А какво ще задоволи този апетит?

— Кръвта на неверника — каза Магхур. — Тя ще потече като сока от най-сладкия нар и ще подхрани вашата кауза.

— Кръвта на неверника — повтори Халифа.

— Въпросът е на кого можеш да се довериш, за да я… изцедиш?

— Доверие? — Халифа примигна бавно.

— Кого ще изпратиш за свой заместник?

— Заместник? — Кагамският боец изглеждаше изненадан. — Това не е задача, която може да се повери на друг. Спомни си, че проповедникът сам поведе хората в битката за Хайдар.

Очите на либиеца се разшириха от огромното уважение, което изпита към бунтовническия лидер.

— Кръвта на неверника наистина ще се пролее — каза Халифа и протегна ръце. — Тези длани ще се напоят с кръвта на Питър Новак.

— С благословията на Аллах — либиецът се поклони. — Ела с мен. Да оседлаем коня. Мансур те очаква, Халифе.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

С огромно нежелание най-накрая Гита Бекеши се съгласи да ги пусне вътре в разпадащата се селска къща, където тя живееше сам-самичка с кръвожадното куче. Враждебността на кучето все още бе голяма, макар че то се отдръпна послушно, но от напрегнатата му поза личеше, че е готово при най-малкия сигнал от старицата да се нахвърли върху посетителите с настръхналата си козина и остри зъби.

Старицата беше грохнала като къщата си. Кожата й висеше свободно от черепа. През оредялата й коса се провиждаше бледата и суха кожа на главата. Очите й бяха хлътнали, безчувствени и празни зад гънките като ивици на змийска кожа. Ако възрастта бе омекотила чертите, които са били остри, в същото време бе изострила чертите, които са били меки. Бузите й бяха измършавели и хлътнали, а устата се бе свила и й придаваше злобно изражение.

Беше лице на оцелял човек.

От многото статии, които прегледа, Янсън знаеше, че Питър Новак е бил осемгодишен през 1945 година, когато войските под командването на Хитлер и особено на Сталин ликвидирали земеделското селце Молнар, родното му място. Населението на Молнар било малобройно — под хиляда души в началото на четирийсетте години. Всички загинали. Дори да не се смяташе възрастта й, човек едва ли можеше да преживее подобен катаклизъм и той да не остави траен отпечатък върху него.

В огромната дневна печката беше запалена. Върху дървения рафт над нея от стара снимка в потъмняла сребърна рамка гледаше красива млада жена. Гита Бекеши на младини — яка селска мома, пращяща от здраве, и още нещо, закачлив поглед. Гледаше ги така, сякаш се присмиваше на опустошенията, нанесени й от възрастта.

Джеси се приближи до снимката.

— Каква красавица сте била — каза тя откровено.

— Красотата понякога е проклятие — отбеляза старицата. — За щастие не е вечна.

Тя цъкна с език и кучето се настани до нея. Протегна се и го погали по козината с кокалестите си ръце.

— Разбрах, че някога сте работили за графа — обади се Янсън. — Граф Ференци-Новак.

— Избягвам да говоря за това — отряза го тя грубо. Седеше върху очукан стол. Седалката беше наполовина разпрана. На стената точно зад гърба й висеше стара пушка. — Живея сама и единственото, което искам, е никой да не ме безпокои. Предупреждавам ви, че само си губите времето. Е, пуснах ви вътре. Сега можете да разказвате, че сте били при старицата и сте й задавали въпроси. След което да уведомите всички, които ги вълнува, че Гита Бекеши не говори нищо. Само едно ще ви кажа: в Молнар не е живял никой с фамилията Киш.

— Чакайте малко, казахте „който се вълнува“. Кого имате предвид?

— Не себе си — отговори тя, след което млъкна и се загледа пред себе си.

— Това кестени ли са? — попита Джеси, забелязвайки купа върху малката масичка до жената.

Бекеши кимна.

— Може ли да си взема? Толкова е невъзпитано от моя страна, но виждам, че току-що са опечени, защото цялата къща ухае на печени кестени и направо ми потекоха лигите.

Бекеши погледна купата и кимна.

— Още са горещи — отвърна тя одобрително.

— Напомня ми за баба. Когато ходехме при нея, тя ни печеше кестени… — Джеси засия при този спомен. — И всеки ден беше като Коледа. — Тя обели един кестен и го излапа лакомо. — Вкусно. Много вкусни кестени. Само заради тях си струваше петчасовото шофиране.

Жената кимна, а настроението й видимо се промени.

— Стават прекалено сухи, когато ги препечеш.

— Но пък остават твърди, ако са недопечени — отбеляза Джеси. — Но тези са докарани като по учебник.

Върху лицето на старицата премина слаба усмивка.

— Всички свои гости ли черпите с кестени? — попита Джеси.

— Аз не приемам никого.

— Абсолютно никого? Трудно ми е да повярвам.

— Много рядко.

Джеси кимна.

— А как се оправяте с шумните посетители?

— Преди няколко години пристигна един журналист от Англия — заразказва старицата. — Задаваше толкова много въпроси. Пишеше нещо за Унгария през войната и след нея.

— Наистина ли? — попита Янсън с напрегнат поглед. — Ще ми се да прочета онова, което е написал.

Старицата въздъхна.

— Той нищо не написа. Само няколко дни, след като ме посети, загина при катастрофа в Будапеща. Тук стават много катастрофи.

Докато тя говореше, напрежението в къщата сякаш спадна.

— Но винаги съм се чудила…

— Че ви е разпитвал за графа ли? — прекъсна я Джеси.

— Вземи си още кестени — предложи й старицата.

— Може ли? С удоволствие.

Жената кимна доволна. След малко продължи.

— Той беше нашият граф. Човек не можеше да живее в Молнар и да не го познава. Земята, която обработвахме, беше негова. Потомък на древен род, чиито корени водеха до едно от седемте племена, създали през 1000 година Унгария. Тук бе родовото му имение, макар че прекарваше повечето време в столицата — жената впери малките си тъмни очи в тавана. — Казват за мен, че живея в миналото. Може и така да е. Живеехме в размирна земя. Ференци-Новак съзнаваше това за разлика от мнозина други.

— Наистина? — попита Джеси.

Тя я изгледа мълчаливо за момент.

— Ще пийнете ли с мен по чашка палинка?

— Благодаря, не искам, госпожо.

Гита Бекеши смръщи вежди, но не каза нищо, очевидно обидена. Джеси и Янсън се спогледаха.

— Е, ако и вие пийнете.

Старата жена стана от мястото си и отиде, клатушкайки се, до бюфета. После вдигна огромно шише, пълно с безцветна течност, и наля по малко в две чашки.

Джеси взе едната. Старицата седна на стола и започна да наблюдава Джеси, докато тя отпиваше от ракията. Изведнъж тя изплю питието. Беше съвсем неволна реакция.

— Боже, извинявам се! — каза тя със задавен глас.

Старицата се подсмихна весело.

Джеси още се мъчеше да си поеме дъх.

— Какво беше това… — каза Джеси, едвам дишайки и с насълзени очи.

— В тоя край сами си варим ракията — обясни жената. — Осемдесет градуса. Малко силничка е за тебе.

— Малко — призна Джеси.

Старицата погълна остатъка от ракията и като че ли стана по-спокойна, отколкото беше.

— Всичко опира до договора от Трианон през 1920 година и загубените територии. Наложи се да се простим с три четвърти от земите си в полза на румънците и югославяните. Представяте ли си какво е това?

— Нещо като ампутация — предположи Янсън.

— Така е. Имахме усещането, че част от нас е там и не е там. Нет, нет соха! Това се превърна в национален лозунг. Означава _„Не, не, никога!“_ Така всички отговаряха на въпроса: „Ще позволим ли нещата да останат по този начин?“ На всяка гара беше изписано с цветя „Справедливост за Унгария!“. Но никой в света не взимаше на сериозно жаждата ни по изгубените територии. Никой освен Хитлер. Такава лудост. Все едно да яздиш тигър. Правителството в Будапеща се сприятели с тоя човек и скоро попадна в търбуха на звяра. Беше грешка, заради която страната ни пострада много. Но никой не страда колкото нас.

— А вие бяхте ли тук, когато…

— Всички къщи бяха подпалени. Хората, които живееха в тях, чиито деди бяха работили тази земя от векове, бяха изведени от леглата, от полето, от масите, докато закусвали. Събраха ги и под дулата на пушките ги накараха да вървят по леда на Тиса, докато ледът се счупи и те паднаха във водата. Цели семейства, вървейки, хванати за ръце, само за минута се издавиха, измръзнаха в ледените води. Казват, че чупенето на леда се е чувало чак до лозята. Аз по това време бях в замъка, който беше под обстрел. Мислех си, че стените ще се срутят върху нас. Значителна част от него беше разрушена. Но ние бяхме в мазето в безопасност. Един ден по-късно дойде армията и аз се върнах в родното си село, единствения дом, който съм имала. Не беше останало _нищо_.

Гласът й заглъхна и тя започна да шепти.

— Нищо освен разрушения. Бяха оплячкосали всичко. Овъглени руини, черни въглени. Само тази къща на хълма беше оцеляла. Но село Молнар, което беше преживяло нашествието на римляните, татарите и турците, го нямаше. А в реката плуваха толкова много трупове. А сред тях бяха голите, подпухнали и посинели тела на собствените ми родители. — Тя се хвана за челото. — Когато видиш какво човешките същества могат да направят с други човешки същества, те е срам да живееш.

Двамата американци се умълчаха за известно време.

— Как се озовахте в замъка? — попита след малко Янсън.

Жената се усмихна при спомена за това.

— Янош Ференци-Новак беше чудесен човек, а също и неговата Илона. Да им служа бе за мен привилегия, никога няма да ги забравя. Вижте, моите родители и техните родители, и родителите на техните родители обработваха земите им. Бяха селяни, но с течение на времето благородният човек им раздаде малки парцели земя. Отглеждаха картофи, грозде, ягоди, малини. Хранеха за мен надежди. Аз бях малко момиченце. Вярно е. Смятаха, че ако работя като прислужница в замъка, ще понауча това-онова. Надяваха се графът да ме заведе някой ден до Будапеща и там да срещна жених. Майка ми си мечтаеше за неща от тоя род. Познаваше една от жените, които работеха на Ференци-Новак, представи ме на нея и така накрая се срещнах със самия господар, граф Ференци-Новак и красивата му синеока жена Илона. Графът прекарваше повечето време в Будапеща в правителствените кръгове на регента Хорти. Беше близък с Миклош Калай, който след това стана министър-председател. Калай го взе като министър в правителството. Графът беше образован. Кабинетът се нуждаеше от такива хора като него, а и той имаше много силно чувство за обществен дълг. Но и при това положение прекарваше по няколко седмици в имението в Молнар. Малко селце. Кръчмар, бакалин, евреин от Ходжмежовашархели, но предимно земеделци и дървари. Скромни хора, които си изкарваха прехраната на бреговете на Тиса. Дойде денят, когато мама ме отведе в замъка на хълма. Някога като деца си представяхме, че той е част от планината.

— Аз трудно бих си спомнила нещо, което се е случило преди толкова време — призна Джеси.

Старицата поклати глава.

— Вчера ми се губи. Но онова, което се случи преди шест десетилетия, си го спомням, все едно се случва сега. Дългата пътека покрай конюшните, каменната рамка на портата с изронени ръбове. А вътре стръмното стълбище с излъскани стъпала. Задъхвах се по него. Говореше се, че пияни гости падали по стъпалата. По-късно, когато станах част от прислугата, слушах графиня Илона да разказва подобни случки. Толкова беше забавна. Не харесваше еленовите рога по стените, но можеше ли замък да мине без тях? Картини на Тениерс, по-младия Тениерс. „Като във всеки замък в Централна Европа“ чух веднъж да казва графинята. Мебелите бяха от „късния Франц Йосиф“, казваше също тя. В салона беше много тъмно. Не искаха да дупчат фреските, за да прокарат електричество. Така че осветлението беше от свещи. В салона имаше огромно пиано от палисандрово дърво. С красива дантелена покривка отгоре и сребърни свещници, които лъскахме внимателно всяка неделя. Отвън също беше много красиво. Примрях от вълнение, когато се разходих за първи път из английската градина зад къщата. Там растяха дървета каталпа с надвиснали клони и нападали от тях шушулки, подкастрени акации и орехи. Графинята много се гордееше със своята жарден англе. Учеше ни да наричаме всичко с точните имена. На английски, да, английски. Една от жените ме научи на този език. Илона се наслаждаваше да говори с хората на английски, сякаш живеехме в британско имение, така че го научихме. — Тя изглеждаше учудващо спокойна. — Та от тази английска градина се носеше ухание на прясно окосена трева, аромат на рози и на сено. Чувствах се като в рая.

Хората говорят за мен, че живея е миналото, но това беше минало, в което си струваше да се живее.

Янсън се сети за руините, които бяха видели в подножието на хълма. От огромното имение бяха останали само порутени стени, които стърчаха само на няколко стъпки от земята и едвам се забелязваха през избуялата трева. Тухлени купчини от някогашните високи камини се провиждаха през шубраците. Замъкът, който се бе издигал гордо векове наред, се бе превърнал в развалини, ни повече, ни по-малко в каменна градина. Изгубен свят. Старицата някога бе влязла в красива градина. Сега живееше в сенките на нейните руини.

Дърветата в печката пукаха и пращяха тихичко, а за минута всички се умълчаха.

— А шляпането на малки крачета? — попита накрая Джеси.

— Имаха само едно дете. Питър. Още малко _палинка_?

— Много сте мила, госпожо, но благодаря — каза Джеси.

— Питър, казахте — повтори Янсън небрежно. — Кога беше роден?

— Кръстиха го в първата събота на октомври 1937 година. Толкова красиво момченце. Красиво и умно. Сякаш беше орисан да стане забележителен човек.

— А стана ли?

— Още си го представям как тича напред-назад из огромния хол с огледала в моряшкото си костюмче и моряшка шапка. Обичаше да се оглежда между две от огледалата, които бяха закачени едно срещу друго. — Усмихна се и лицето й стана като решетка от бръчки. — Родителите му бяха толкова привързани към него. Напълно обяснимо. Раждането беше трудно и след него графинята не можеше да има повече деца. — Старицата се бе пренесла на друго място, в друг свят. Свят, загубен за всички останали, но не и за нея. — Един ден точно след обяда Питър излапа няколко сладки, които готвачката беше приготвила за следобедния чай, както правят непослушните деца, и тя му се скара. Графинята се случи наблизо и я чу. „Никога не разговаряйте по този начин с детето ни“ — предупреди я тя. Докато изричаше тези думи, от устата й сякаш падаха ледени висулки. Бетина, така се казваше готвачката, пламна цялата, но нищо не каза. Прояви разбиране. Ние всички проявявахме разбиране. Не беше като другите деца. Но не беше и разглезен, не ме разбирайте погрешно. Слънчево дете като първи юли, както казваме ние, унгарците. Когато беше доволен, пускаше такава широка усмивка, сякаш лицето му щеше да се разцепи всеки момент. Беше благословено дете. Вълшебно. От него можеше да излезе всичко. Абсолютно всичко.

— За тях Питър е бил всичко на този свят — каза Джеси.

Старицата започна да гали отново кучето.

— Такова прекрасно момченце.

Очите й се озариха за кратко, сякаш зърна пред себе си момченцето в моряшкото му костюмче и моряшката шапка да се оглежда между двете огледала в салона, а отражението му да се отдалечава бавно към безкрайността.

Старицата затвори очи, опитвайки се да задържи образа в съзнанието си.

— Треската му беше ужасяваща. Гореше като чайник и се мяташе в леглото. Имаше холерна епидемия, както знаете. Така пареше, че не можеше да се пипне. И изведнъж изстина. Аз бях една от тези, които седяха край леглото му. — Тя сложи двете си ръце върху главата на кучето, сякаш получаваше утеха от огромната сила на това същество. — Никога няма да забравя онази утрин, когато намериха тялото му изстинало, бледите устни, восъчните бузки. Сърцето да ти се скъса от мъка. Беше само на пет годинки. Какво по-тъжно има от това? Да умреш, преди да си имал възможност да живееш.

Янсън се смути и съвсем се обърка. _Питър Новак беше умрял като дете?_ Как така? Да не би да имаше някаква грешка? Да не би старата жена да описваше друго семейство, _друг_ Питър?

Но основните факти от биографията на филантропа съвпадаха. Питър Новак, многообичаният син на Янош Ференци-Новак беше роден през октомври 1937 година и отраснал в опустошеното по време на войната село Молнар. Така поне пишеше в официалното му досие.

Ами после?

Нямаше никакво съмнение, че старицата разказва истината такава, каквото тя си я спомняше. Какво означаваше това?

_Питър Новак: човекът, който никога не го е имало._

Напълно объркан, Янсън започна да подрежда и пренарежда известните факти.

Джеси разкопча ципа на сака си, извади албума със снимки на Питър Новак и го отвори на голяма цветна фотография. Показа я на Гита Бекеши.

— Виждате ли този мъж? Името му е Питър Новак.

Старата жена разгледа снимката и после вдигна очи към Джеси.

— Не следя новините. Нямам телевизор, не чета вестници. Съжалявам. Но мисля, че съм чувала за този човек.

— Същото име като на момчето на графа. Не може да е той, нали?

— Питър, Новак — често срещани имена у нас — каза тя, вдигайки рамене. — Но това не е синът на Ференци-Новак. Той умря през 1942 година. Вече ви казах. — Очите й се върнаха към снимката. — Освен това този мъж е с кафяви очи. Очите на малкия Питър бяха сини като водите на Балатон. Сини като на майка му.

Напълно шокирани, двамата тръгнаха обратно към ланчията, която бяха оставили на близо километър и половина от хълма. След като се отдалечиха от къщата, се решиха да заговорят и започнаха да обсъждат колебливо задълбочаващата се мистерия.

— Ами ако е имало друго дете? — попита Джеси. — Дете, за което никой не е знаел, което е взело името на брат си. Може би таен близнак.

— Старицата изглеждаше напълно убедена, че той е бил единственото им дете. Не е лесно да се скрие подобно нещо от прислугата. Но ако граф Ференци-Новак е бил параноикът, за когото го представят, са възможни всякакви хитрости.

— Но защо? Той не е бил луд.

— Не е бил луд, но отчаяно се е страхувал за детето си — каза Янсън. — Политическата обстановка в Унгария е била изключително експлозивна. Спомни си какво си чела. Бела Кун взима властта през март 1919 година и управлява сто трийсет и три дни. С терор. След като бил свален, последвало още по-ужасяващо клане на хората, които му помогнали преди това да дойде на власт. Цели семейства са били избити. Това е известният „бял терор“ по времето на адмирал Хорти. Репресиите и контрарепресиите са били начин на живот по онова време. Графът сигурно е съзнавал, че никоя власт не е трайна. Че връзките му с премиера Калай са можели да се превърнат в смъртна присъда не само за него, но и за семейството му.

— Страхувал се е от комунистите?

— И от фашистите, и от комунистите. Стотици хиляди хора са били избити от края на 1944 до началото на 1945 година, след като „Кръстосаните стрели“ взимат властта. Не забравяй, че според привържениците на „Кръстосаните стрели“ Хорти е бил прекалено мек. Доморасли унгарски фашисти. След като Червената армия установява контрол над страната, следват нови чистки. Стотици хиляди хора отново са избити. Врагове на революцията, един вид. Хора като Ференци-Новак са били притиснати в менгеме. Колко други страни са преживели подобни идеологически превратности — от крайно дясно до крайно ляво, а между тях нищо.

— Пак се връщаме на стария въпрос. Как може да се отгледа дете в такъв свят? Може би тези хора са смятали, че е невъзможно. Че трябва да скрият детето си.

— Мойсей в кошницата — промърмори Янсън. — Но това повдига още много въпроси. Новак заявява пред целия свят, че това са били неговите родители. Защо?

— Защото е истина.

— Не е достатъчно убедително. Едно такова дете е възпитано да се страхува от истината, да гледа на нея като на заплаха. За Бога, то дори може да не узнае истината. С децата нещата стоят по този начин — не можеш да им забраниш да говорят. В нацистка Германия, когато християнско семейство укривало евреин, на децата не казвали нищо. Рискът бил твърде голям. Те можели да се изпуснат пред съучениците си, пред учителите. Единственият начин да се опази тайната бил, като се скрие истината от децата. Чак след като детето пораснело, му я казвали. Освен това, ако родителите на Новак са тези, за които той твърди, че са, Гита Бекеши щеше да знае. Сигурен съм в това. Не мисля, че са имали и друго дете. Мисля, че тя ни каза истината: Питър Новак, единственият син на графа, е умрял още като дете.

Слънцето се скри зад далечния връх и се спуснаха сенки като дълги, тесни ивици. Само за няколко минути окъпаната в злато местност стана сива. В планината залезът идва бързо и без предупреждение.

— Тая история ще се окаже проклет салон с огледала като онзи, за който разказа баба Гита. Вчера се питахме дали някой не е откраднал самоличността на Питър Новак. Сега се оказва, че самият Питър Новак е откраднал нечия самоличност. Мъртво дете, унищожено село, идеална възможност.

— Кражба на самоличност — намеси се Янсън. — Красиво изпълнение.

— Гениално, като се замислиш. Избираш село, изличено изцяло по време на войната. Това ще рече, че никой няма да си спомня за твоето детство. Всички архиви — кръщелни, смъртни актове, са унищожени, когато мястото е било опожарено.

— Да се представи за син на аристократ е добър ход — каза Янсън. — Помага да се намерят отговори на много от въпросите, свързани с произхода му. Никой няма да се чуди как е получил толкова добро образование, при това без да има документи в което и да е училище.

— Точно така. За какво да ходи на училище, след като е имал частни учители, дете на граф, нали така? Защо е бил извън светлините на прожекторите? Защото този аристократ, Янош Ференци-Новак, е имал цял тон врагове и основателни причини да се страхува. Всичко пасва.

— Като дъски, закачени с винт. Плътно прилепнали. Прочува се като голям борсов играч.

— Мъж без минало.

— Напротив, има минало. Просто никой не знае за него.

Спомни си изписаните с курсив бели букви върху тъмносиния корпус на самолета „Гълфстрийм“: _Шок киси шокра меди._ Същата унгарска поговорка, която Новак непрекъснато повтаряше пред медиите. Малките неща могат да допринесат за големите. Това бе мисъл, която се свързваше с благотворителността му. Тя му служеше също за измама. Янсън си припомни и думите, които Марта Ланг му каза в самолета, и го побиха тръпки: _Новак доказа кой е всъщност, отново и отново. Човек на всички времена и на всички народи._

И все пак кой бе той?

Джеси прескочи с лекота огромен клон, паднал върху пътеката.

— Непрекъснато си задавам въпроса защо? Защо е нужна тази измама? Всеки го обича. Той е шибан герой на нашето време.

— Дори светците имат какво да крият — каза Янсън, избирайки пътя си по-внимателно. — Ами ако произхождаше от семейство, свързано с жестокостите на „Кръстосаните стрели“? Не трябва да се забравя, че в тази страна хората имат дълга памет. Тук „репресия“ е нарицателно име. Тук са били избити или депортирани цели семейства, включително децата и внуците, тъй като са били на обратната страна. Това циклично отмъщение е било главната движеща сила в унгарската история през двайсети век. Ако в миналото ти е имало такова зло, е нормално да искаш да се отървеш от него, да го загърбиш с всички възможни средства. Баба Гита едва ли е единствената, която живее с миналото. Само помисли. Представи си, че този човек произхожда от семейство, свързано с „Кръстосаните стрели“. Той може да не е направил нищо, но непрекъснато ще му го натякват, във всяко интервю, разговор, обсъждане.

Джеси кимна.

— Бащите са яли кисело грозде, а децата им имат скомина — каза тя. — Както е казано в книгата на Йеремия.

— Мотивът може да е и толкова обикновен — посочи Янсън, но съмненията му, че работата не е толкова проста, си останаха.

Нещо — не точно идея, а неясно подозрение — се прокрадна в съзнанието му, влезе му в главата като муха, която не можеш да изгониш, но чието присъствие усещаш.

Смътно, почти неуловимо, но все пак е там.

Само да можеше да се концентрира, да се абстрахира от всичко останало и да се съсредоточи.

Минаха няколко секунди, преди да разпознае звука, който се чу откъм хълма. Беше далечен и неуловим, но той напъна слуха си и разпозна източника. Сърцето му се сви.

Беше писък на жена.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

О, Боже, _не_!

Тръните и избуялите лозя го удряха и драскаха по лицето, докато Янсън бягаше по криволичещата пътека. Внимаваше само къде стъпва, докато прескачаше камъните и препускаше през храстите. Само една стъпка накриво и можеше да си изкълчи крака или по-лошо. Нареди на Джеси да се върне в ланчията възможно най-бързо. Щеше да е истинско бедствие, ако враговете им я изпревареха. Тя тичаше като газела, макар да беше нанагорнище, и скоро щеше да стигне.

Само след няколко минути, съвсем запъхтян, Янсън пристигна в разнебитената къща на старицата. Писъците бяха спрели, но мъртвата тишина беше още по-зловеща.

Вратата беше открехната, а вътре завари гледка, която никога нямаше да забрави. Благородният кувас лежеше на едната си страна изкормен. Вътрешностите му изсипани на чергата като лъщяща червена купчина, от която излизаше пара в студената стая. В люлеещия се стол се бе отпуснала безжизнено Гита Бекеши, жената, която бе преживяла червения и белия терор, ужасите на две световни войни, танковете от 1956 година, превратностите и бичовете на човешкия род и на природата. Лицето й бе скрито от роклята й от груб плат, която бе вдигната нагоре и метната върху главата, разкривайки слабото й тяло и неописуемите ужаси, които го бяха сполетели. Малки прободни рани с червени ръбове покриваха бледата й плът в странен ред. Нападателите я бяха наръгали с ножовете си десетки пъти. Върху разголените ръце и крака се виждаха червени петна от пръсти. Дали са искали от нея някаква информация? Или просто са я наказали по садистичен начин заради информацията, която бе дала на него?

Какви чудовища биха могли да извършат подобно нещо?

Янсън се беше вцепенил от ужас. Огледа се и видя незасъхналите капки от кръвта на мъртвата жена върху пода и стените. Жестокостта явно бе извършена само преди няколко минути. Нападателите са били колкото жестоки, толкова и бързи.

А къде ли бяха сега? Едва ли далече. Дали не го бяха набелязали за следващата си жертва?

Сърцето на Янсън биеше силно, но със забавен ритъм. Възможността от сблъсък не го изпълваше с безпокойство, а със странно чувство на злорадство. Старата жена се бе оказала лесна плячка, но който и да беше извършителят на злодейството, щеше да открие, че това не се отнася до него. У него се надигна болезнен гняв — познато чувство, което му подейстава успокоително именно защото му бе познато. Щеше да намери удовлетворение.

Спомни си полупрезрителните думи на Дерек Колинс: „Насилието е нещо, в което те бива най-много, Янсън… Твърдиш, че си отвратен от убийствата. Но ще ти кажа нещо, един ден ще откриеш, че те са единственото, което те кара да се чувстваш жив.“

Сега това бе самата истина. От години бягаше от природата си. Днес нямаше да бяга. Огледа пак касапницата и през главата му мина мисълта, че причинителите на това страдание сами ще узнаят какво е страдание.

_Къдели бяха?_

Близо. Съвсем близо. Защото го търсеха. Сигурно бяха горе на хълма. Дали Джеси е стигнала навреме до ланчията?

Трябваше да се качи нависоко, за да огледа добре терена за операцията. Къщата беше издигната в двор под традиционната L-образна форма, като жилищните и работните помещения бяха под един покрив. Под прав ъгъл към къщата имаше голям навес с плевня над него, а в съседство беше конюшнята. Изтича в двора и се качи по дървена стълба до високата плевня отсреща. През капандурата излезе на островърхия покрив и се добра до най-високото място.

На четвърт миля нагоре по хълма видя малка група въоръжени мъже, които си проправяха път към Джеси Кинкейд. Фигурите им трудно се различаваха в сумрака, но по изпочупените клони и утъпканата трева личеше откъде са минали. В тоя миг Янсън видя как ято врани излетяха от храст съвсем наблизо със силно грачене. Нещо ги бе изплашило. В следващия момент забеляза движение сред дърветата и храстите около старата къща и осъзна за какво става дума.

_Беше попаднал в капан!_

Мъжете бяха разчитали той да чуе писъците на старицата. Бяха потърсили начин да го примамят да се върне в старата селска къща.

И той бе точно там, където го искаха. Вените му се изпълниха с адреналин, който изостри до краен предел сетивата му.

Къщата сама по себе си бе укритие, но въоръжените мъже я бяха обградили от четирите страни. Показаха се от укритията си зад храстите и нахлуха в двора. Явно го бяха видели да влиза в къщата, издебвайки го, за да му се нахвърлят. Нямаше начин Янсън да се измъкне незабелязано. Щяха да пресрещнат Кинкейд по пътя, а него да заловят или убият в къщата, която сега се бе превърнала за него в затвор.

Фенерчетата им осветяваха дома на старицата от всички посоки. Янсън виждаше ясно карабините им. Щяха да стрелят при първа възможност. В момента Янсън беше лесна мишена. Нямаше да мине много време, преди да насочат светлината към плевнята и покрива над нея и да очертаят силуета му с дупки от куршуми.

Янсън скочи от покрива максимално бързо и незабелязано. След това се спусна от плевнята върху мръсния под. Преследвачите му още не бяха нахълтали вътре само защото не знаеха дали е въоръжен. Нямаше закъде да бързат, щяха да действат внимателно и да го ликвидират, без да му позволят да убие някого от тях.

Янсън се стрелна през вътрешния двор и бързо се шмугна в дневната. Пламъците в огнището хвърляха призрачна светлина върху касапницата. Но той нямаше друг избор, освен да се върне там. Старицата май имаше пушка.

Пушката беше изчезнала. Естествено. Това не беше предмет, който да убегне от вниманието им, а и разоръжаването на осемдесетгодишната жена едва ли ги бе затруднило. Но след като жената притежаваше пушка, значи имаше и патрони, прибрани някъде.

Движещ се сноп от жълта светлина блестеше през прозореца в дневната на жената в търсене на някакво движение, на признак за неговото присъствие. Янсън се притисна плътно към пода. Искаха да го открият, да стеснят възможностите му да се придвижва. Веднъж да узнаеха в коя постройка се е скрил, можеха да напънат със сила вратата към вътрешния двор и да обкръжат неговото убежище. Несигурността им беше негов съюзник.

Янсън залази към кухнята, като се пазеше да не го забележат. Къде ли беше скрила старицата патроните? Сами по себе си те бяха безполезни като оръжие срещу преследвачите му, но той можеше да измисли някакъв начин да ги използва. Беше жив само защото те още не знаеха местоположението му. Но това не бе достатъчно. Можеше да ги победи само ако превърне несигурноста им в грешка.

Провери няколко чекмеджета в кухненския бюфет, в едното намери прибори, в другото — бурканчета с подправки и сушени треви. До кухнята имаше малък килер и там откри каквото търсеше, при това доста по-голямо количество, отколкото очакваше. Десет кутии с по двайсет патрона десети номер „Байро Сюпър“. Взе две пачки и се върна лазешком в дневната.

Чу отвън викове на език, който не разбираше. Но и без да знае езика, разбра какво означаваше — пристигаха още мъже и заемаха позиции наоколо.

В железния тиган над огнището, в което по-рано през деня жената беше изпекла кестените, Янсън сложи шепа от дългите патрони с месингови капачета от двата края, свързани посредством цилиндрична пластмасова тръбичка. Вътре имаше оловен куршум и барут. Макар да бяха конструирани така, че детонацията да се предизвиква от ударника на огнестрелното оръжие, достатъчно количество топлина можеше да произведе подобен ефект.

Огънят тлееше, а тиганът беше на няколко стъпки над него. Дали можеше да разчита на това?

Янсън добави малко цепеници в огъня и се примъкна към другия край на кухнята. Сложи върху стара поне няколко десетилетия електрическа печка чугунена тенджера и разпръсна на дъното й още една шепа патрони. Включи котлона на средна температура. Щяха да минат няколко минути, преди да се затопли дъното на тежката тенджера.

После отвори фурната, пъхна останалите петдесет патрона върху решетката на трийсетина сантиметра от източника на топлината и включи на най-силно. Най-бавно щяха да се загреят патроните във фурната. Беше наясно, че изчисленията му са груби в най-добрия случай. Но съзнаваше също, че няма алтернатива.

Промъкна се в двора, покрай конюшните и отново се качи по стълбите в плевнята.

И зачака.

Известно време чуваше гласовете на мъжете, които идваха все по-близо и по-близо, заемаха позиции на безопасно разстояние от прозорците и се свързваха помежду си с кратки команди и светлините на фенерчетата. Ненадейно тишината се наруши от взрив, последван почти веднага от още три. После Янсън дочу ответния огън от автомат и звук на строшени стъкла. Старите изкорубени рамки на предните прозорци сигурно бяха станали на трески и прах.

За Янсън поредицата от гърмежи имаше точно определен смисъл. Първо бяха избухнали патроните над огнището, както се бе надявал. Стрелците направиха съответното предположение. Стрелба с оръжие откъм дневната, насочена срещу тях. Бяха намерили това, което търсеха. Точното му местоположение.

Само че беше грешно.

Веднага последваха викове, които подканяха останалите мъже да се включат в престрелката пред къщата. Серия от слаби експлозии подсказа на Янсън, че патроните в тенджерата на електрическата печка се бяха загрели до точката на детонацията. През цепката между гредите на плевнята той видя самотен стрелец с автоматично оръжие, който бе останал зад къщата. Партньорите му бяха изтичали от другата страна, за да се включат в нападението.

Янсън извади малката берета и през същата цепка се прицели в плещестия мъж в зелена униформа. Още не биваше да стреля, за да не го чуят останалите и така да издаде убежището си. Чуваше да тропат из къщата тежките стъпки на мъжете, които стреляха напосоки, търсейки укритието му. Янсън изчакваше взрива на петдесетте патрона във фурната, преди да дръпне спусъка. Изстрелът му щеше да се изгуби сред експлозията и очакваната суматоха.

Стреля точно в този момент.

Плещестият мъж падна по очи. Тялото му не издаде почти никакъв звук, когато се просна върху покритата с листа земя.

Вече никой не пазеше тази позиция. Янсън бутна вратата и се приближи до убития мъж, знаеше, че никой няма да го види. За миг се замисли дали да не изчезне в тъмните дебри на хълмистата област. Можеше да го стори, беше изчезвал на подобен терен при други случаи. Беше сигурен, че е в състояние да се изплъзне от преследвачите си и да се появи след ден-два в някое от околните планински селца.

Точно тогава си спомни закланата жена, нараненото й по жесток начин тяло и мисълта за бягство се изпари. Сърцето му заби лудо и му се стори, че дори сенките на вечерта се процеждаха през червена завеса. Забеляза, че куршумът беше пробил черепа на стрелеца в горния край на челото му и само струйката кръв, която се стичаше надолу по лицето, разкриваше смъртоносния му ефект. Вдигна автомата на мъжа и преметна патрондаша през собственото си рамо.

Нямаше време за губене.

Екипът убийци се бе събрал в къщата. Те претърсваха всяка педя и стреляха. Куршумите летяха към бюфети и гардероби и към всяко място, където някой можеше да се скрие. Оловото разцепваше дървото, търсейки човешка плът.

Сега обаче те бяха в капан.

Заобиколи тихичко къщата, теглейки трупа на убития мъж зад себе си.

На мъждукащата светлина от фенерите той разпозна едно от лицата, второ, после трето. Кръвта му се смрази. Това бяха корави лица. Жестоки лица. Лицата на хора, с които бе работил в Консулски операции преди много години и които още тогава не харесваше. Бяха груби мъже, не по маниери, а като душевност. Мъже, за които насилието не беше крайно, а основно средство, за които цинизмът не беше продукт на разочарованието от идеализма, а на чиста проба хищничество и алчност. Такива хора нямаха място в правителствена служба. По мнението на Янсън само с присъствието си те петняха нейното име. Техническите умения, с които вършеха работата си, се обезсмисляха от липсата на истинска съвест и неспособност да проумеят, че понякога легитимни цели изискваха оспорвани тактики.

Намъкна сакото си върху мъртвия мъж и го закрепи зад клонестия орех. С връзките на обувките му завърза фенерчето за безжизнената ръка. Подпря клепачите му с тънки клечици от паднал клон и очите му се разтвориха в оцъклен поглед. Мъжът заприлича на чучело, но в мрака щеше да свърши работа поне на пръв поглед, а това бе всичко, от което Янсън се нуждаеше. Сега Янсън изстреля един откос през счупения прозорец. Трима от стрелците се олюляха, тъй като куршумите пробиха диафрагма, корем, аорта и бели дробове. В същото време изненадващата стрелба привлече вниманието на останалите.

Янсън се изтърколи до ореха, включи фенерчето, вързано за ръката на мъртвия мъж, тихичко се прикри зад големия объл камък на десетина метра от дървото и зачака в мрака.

— Ето там — извика един от тях.

Чучелото привлече вниманието им само след секунди. Но всичко, което виждаха, бе светлината от фенерчето. Лъчът най-много да осветяваше сакото в бозав цвят и донякъде изцъклените очи на присвитата фигура. Изводът бе направен мигновено — той бе източникът на смъртоносната стрелба.

Отговорът беше такъв, какъвто очакваше — четирима командоси насочиха автоматите си към трупа. Едновременното трещене на мощните оръжия беше оглушително. Мъжете изстреляха стотици куршуми в своя бивш колега.

Шумът и яростното им съсредоточаване към трупа беше за Янсън предимство. С малкия пистолет „Берета Томкет“ той изпрати четири внимателно премерени изстрела в бърза последователност. Разстоянието беше само десетина метра. Точността му бе безпогрешна. И четиримата паднаха безжизнено на земята и автоматите им замлъкнаха.

Остана само един. Янсън забелязваше профила му през завесата на горния етаж. Беше висок, с късо подстригана коса, леко къдрава, с яка стойка. Той бе един от хората, чиито лица Янсън си спомни, а сега го разпозна по походката, по стегнатите и решителни движения. Беше лидер. Беше техният лидер, командващият офицер. Янсън го бе установил и преди това от начина, по който разговаряха с него.

Сети се за името му — Саймън Черни. Оперативен агент от Консулски операции, специалист по тайни нападения. Пътищата им се бяха пресичали повече от веднъж в Салвадор през осемдесетте години и още тогава Янсън го смяташе за опасен човек, който можеше да направи много поразии заради това, че не зачиташе живота на цивилните.

Янсън нямаше да го убива засега. Не и преди да си поговори с него.

Но мъжът щеше ли да му позволи? Беше по-умен от другите. Беше разгадал номера, който Янсън им скрои, по-бързо от тях. Пръв разбра за капана и се опита да ги предупреди с викове. Имаше остри инстинкти за тактика. Човек като него не би се изложил без нужда на опасност, а щеше да изчака да му се отвори добра възможност.

Янсън не можеше да му позволи този лукс.

Командирът на екипа вече не се виждаше и бе извън обсега за стрелба. Янсън притича към къщата, видя разпръснатите стъкла, разхвърчалите се сажди от огнището при експлозията на патроните, разпилените сачми, счупения бюфет.

Накрая забеляза огромната стъклена дамаджана с ракията, отровната палинка.

Пукнатина колкото косъм минаваше от едната й страна, явно от металните сачми, но не беше счупена. Янсън знаеше какво да направи. Пребърка единия от убитите стрелци и извади от дрехите му запалка „Зипо“. След това изля близо стоградусовия спирт из стаята, направи пътечка до вратата и запали течността. Само за секунди из стаята плъзнаха сини пламъци. Скоро към тях се присъединиха жълти пламъци, тъй като огънят обхвана завесите, вестниците и камъшитените столове. Не след дълго щяха да пламнат и останалите мебели, а после и подът, таванът и горният етаж.

Янсън чакаше, а през това време пожарът се разрастваше. Пламъците се издигаха стремително, превръщайки помещението в море от синьо и жълто. Вълни от дим се носеха към горния етаж.

Командирът Саймън Черни трябваше да избира, макар че на практика нямаше избор. Ако останеше вътре, пожарът щеше да го погълне. Не можеше да се измъкне и от задната страна към двора, тъй като Янсън беше взел мерки. Единственият му път беше по стълбите и през входната врата.

Но Черни беше съвършен професионалист и знаеше, че Янсън ще го чака отвън. Щеше да вземе мерки.

Янсън долови тежките стъпки на мъжа дори по-рано, отколкото предполагаше. Когато стигна до прага, Черни изпрати дъжд от куршуми в диапазон от почти сто и осемдесет градуса. Който и да го дебнеше отпред, щеше да бъде пометен от бясната стрелба на автомата. Янсън оцени по достойнство действията на Черни, наблюдавайки въртящото се тяло на стрелеца откъм гърба му.

Той се надигна от мястото, където се криеше — зад парапета на стълбището, което водеше към обхванатия от пожар долен етаж, в опасна близост до пламъците. Нападателят му дори не беше предположил, че може да е там.

Тъкмо когато Черни започна да обстрелва отново района пред входната врата, Янсън скочи върху него, обви с едната си ръка шията му, а с другата му изтръгна оръжието. Черни се съпротивляваше яростно, но гневът бе направил Янсън необуздаем. Заби с всичка сила дясното си коляно в бъбреците на Черни и го измъкна върху циментовата тераса.

После стъпи с крак върху китката на мъжа и изви врата му, причинявайки му непоносима болка.

— Двамата с теб сега ще си поговорим — прошепна Янсън в ухото на Черни.

С нечовешко усилие Черни успя да се обърне и да отблъсне Янсън от себе си. Побягна през двора далече от горящата къща. Янсън се хвърли след него и го събори с мощен удар по рамото върху каменистата земя. Черни изохка силно, когато Янсън изви едната му ръка назад, така че я изкълчи, и едновременно с това го обърна по гръб. Сграбчи го за гушата и се надвеси над него.

— И така, докъде бях стигнал? Точно така: ако не ми кажеш това, което искам да знам, повече никога няма да можеш да говориш. — Янсън измъкна бойния нож от калъфа върху коляното на Черни. — Ще ти разпоря кожата, така че и майка ти няма да те познае. Ясно ли е? Още ли работиш в Консулски операции?

Черни се изсмя.

— Нещастни скаути, това са те. Би трябвало да продават сладки от врата на врата. Само за това ги бива.

— Ами ти по какво се различаваш от тях?

— Я ми кажи как, мамка му, се понасяш? Ти си едно лайно и винаги си бил. Говоря за тогава. Мръсен предател. Един човек се опита да ти помогне, един истински герой, а ти как му се отплати? Предаде го, изправи го пред наказателния взвод. Ти трябваше да си на неговото място в Меса Гранде, ти, кучи сине, теб трябваше да застрелят.

— Ти си мръсно копеле! — избухна Янсън, отвратен и смаян. Притисна ножа откъм широката страна към леко обраслата с брада буза на мъжа. Заплахата не беше абстрактна. — Да не си от някоя група за отмъщение?

— Сигурно се шегуваш.

— За кого работиш? — попита Янсън. — Мамка ти! _За кого работиш?_

— А ти за кого работиш? — Мъжът се закашля. — Дори не знаеш за кого работиш. Програмиран си като шибан компютър.

— Време е да запееш — прекъсна го Янсън със спокоен тон. — Или ще останеш без лице.

— Така са ти объркали представите, че дори не знаеш кое е горе и кое долу, Янсън. И никога няма да разбереш.

— Замръзни! — Ненадейната команда дойде някъде над него. Янсън погледна нагоре и видя шкембестия кръчмар, с когото разговаряха по-рано през деня.

Сега той беше свалил бялата си престилка. Огромните му зачервени ръце стискаха пушка с двойна цев.

— Нали така казват в тъпите ви американски филми за ченгета? Казах ти, че не си добре дошъл — заяви мъжът с рунтави вежди. — А сега ще ти покажа колко си нежелан тук.

Янсън долови стъпки на бягащ човек, който прескачаше трънаците и храстите и се носеше направо през гъсталака. Още отдалече позна жилавата и пъргава фигура. Секунди по-късно се появи Джеси Кинкейд със снайперистката си пушка през рамо.

— Хвърли проклетата антика! — изкрещя тя, държейки пистолет в ръка.

Унгарецът дори не се обърна да я погледне, а зареди пушката от времето на Втората световна война.

Джеси натисна спусъка и го простреля в главата. Мъжът с огромния корем падна назад като отсечено дърво.

Янсън грабна пушката и се изправи.

— Търпението ми се изчерпва, Черни. А ти вече нямаш съюзници.

— Не разбирам — измърмори Черни.

Кинкейд поклати глава.

— Забих четири копелета горе на хълма. — Тя коленичи на земята до Черни. — Твоите момчета, нали? Така си и знаех. Не ми хареса как се държат.

В очите на Черни се прокрадна страх.

— Погледни внимателно онзи кръчмар, ей там. Човек ще си помисли, че някой го е приспал.

— Добър изстрел — каза Янсън и й подхвърли пушката.

Джеси вдигна рамене.

— Не ми хареса от самото начало.

— Скаути! Светът гори, а те събират значки за заслуги — изсъска Черни.

— Питам те за последен път: за кого работиш? — настоя Янсън.

— За същия човек, за когото и ти.

— Не ми се слушат глупости.

— Всички работят за него. Но само част от нас го знаят. — Той се захили. — Мислиш си, че си победител? Заблуждаваш се.

— Опитай, де — каза Янсън и стъпи върху врата на Черни, без да го притиска, но давайки му да разбере, че може да го убие всеки момент.

— Глупак! Цялото правителство върти на малкия си пръст. Сега той диктува играта! Но ти си невеж, за да го разбереш.

— Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?

— Нали знаеш как са те наричали винаги: робот. Все едно, че не си човек. Но има една особеност при роботите. _Те правят само онова, за което са програмирани._

Янсън го изрита в ребрата доста силно.

— Дай да се разберем. В момента не си играем на „Стани богат“, а на „Истината или последиците“.

— Ти си като ония японски войници в пещерите на Филипините, които не разбрали, че войната е свършила и че са загубили — каза Черни. — Всичко свърши. Ти загуби.

Янсън се наведе и опря острието на ножа в лицето на Черни и изрисува черта под лявата му буза.

— За кого работиш?

Черни примигна с мъка, очите му се навлажниха от болка и от мисълта, че няма кой да го спаси.

— Разпори го, бейби — обади се Джеси.

— Ще си кажеш рано или късно — процеди през зъби Янсън. — Много добре знаеш, че ще си кажеш всичко… или ще останеш без лице.

Черни затвори очи, а върху лицето му се изписа решителност. С рязко движение той докопа дръжката на ножа. Янсън се отдръпна назад от острието, а Джеси се хвърли напред с насочен пистолет, но никой от двамата не предвиди следващото действие на мъжа.

Той заби силно ножа в собственото си гърло и го преряза. За по-малко от две секунди разкъса вените и артериите и изгуби съзнание. Гейзер от кръв се издигна на височина половин стъпка, след което спря, тъй като от шока и органът, който го изпомпваше, спря.

Черни се самоуби, предпочете да пререже собственото си гърло, за да не бъде подложен на разпит.

За първи път през последния час гневът, който бе завладял Янсън, утихна и отстъпи място на недоумението. Не можеше да повярва на очите си. Но спектакълът, който се разигра, му подсказа, че Черни предпочете смъртта, за да отнесе със себе си онова, което знаеше. Това говореше, че тези мародери спазваха ужасяваща дисциплина и че ръководителите им упражняваха своята власт с терор.

Милиони в банковата му сметка на Кайманите. Заповед от Консулски операции да бъде ликвидиран. Питър Новак, който не съществуваше, който беше умрял и после възкръснал. Като пародиен месия. Като някакъв унгарски Христос.

Или Антихрист.

И тези мъже, бивши агенти на Консулски операции. Янсън ги познаваше смътно, но нещо проблесна в спомените му. Кои бяха тия убийци? Наистина ли бяха бивши агенти на Консулски операции. А дали не бяха действащи?

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Шофирането до Шарошпатак продължи само два часа, но това бяха два часа, изпълнени с напрежение. Янсън през всичкото време наблюдаваше дали някой не ги следи. В града минаха покрай гимнастическия салон „Арпад“, който беше част от местен колеж и имаше сложна дъговидна фасада. Накрая спряха пред превърната в хотел къща, или както тук ги наричаха, _кащей салода_, принадлежала някога на дребен дворянин.

Регистраторът, мъж на средна възраст с хлътнал гръден кош и обратна захапка, почти не ги погледна, дори не провери документите им.

— Имаме една свободна стая — уведоми ги той. — С две легла.

— Идеално — отговори Янсън.

Чиновникът му подаде от стария вид хотелски ключове с месингова плочка с гумени ръбове. — Закуската е от седем до девет. Добре дошли в Шарошпатак.

— Страната ви е много красива — изчетка го Джеси.

— И ние така смятаме — отговори регистраторът и се усмихна механично, без да покаже зъбите си. — Колко време ще останете?

— Само една нощ — осведоми го Янсън.

— Сигурно ще пожелаете да посетите замъка Шарошпатак, госпожо Пимслър — обърна се той към Джеси така, сякаш я забеляза за първи път. — Крепостната стена е впечатляваща.

— Забелязахме това, когато минавахме край нея — съгласи се Янсън.

— Отблизо усещането е различно — увери ги той.

— Това важи за много неща — отговори Янсън.

В семпло обзаведената стая Джеси прекара двайсет минути с клетъчния телефон на Янсън. Тя държеше листче, на което той бе написал имената на тримата бивши агенти от Консулски операции, които разпозна. След като изключи телефона, тя го погледна видимо объркана.

— Е — подкани я Янсън, — какво ти каза твоят приятел за статута им — бивши ли са или действащи?

— Приятел? Ако го видиш, няма да ревнуваш.

— Ревност? Не си въобразявай.

— Виж — каза Джеси, — работата е там, че не са активни.

— Пенсионирали са се?

— Не са се пенсионирали.

— Тогава какво?

— Според официалните досиета са умрели преди близо десет години.

— Умрели? Това ли ти казаха?

— Помниш ли експлозията в Кадал, в Оман?

В Кадал имаше база на Морската пехота на САЩ. Там се намираше също щабът на разузнаването за Персийския залив. В средата на деветдесетте години терористи взривиха базата и причиниха смъртта на четирийсет и трима американски войници. Десетки „аналитици“ от Държавния департамент също изчезнаха при атентата.

— Една от „неразкритите трагедии“ — спомни си Янсън.

— Да, според архивите трите момчета, за които спомена, са умрели при взрива.

Янсън повдигна вежди, опитвайки се да асимилира информацията. Терористичният акт в Оман явно е бил прикритие. Той е помогнал на целия екип от Консулски операции да изчезне по много удобен начин и след това да възкръсне най-вероятно под нечия друга власт. За кого ли работеха? Каква тайна би могла да мотивира един силен мъж като Черни да пререже собственото си гърло? Дали актът му бе резултат от страх или убеждения?

Джеси се заразхожда из стаята.

— Те са мъртви, но всъщност не са, нали така? А има ли начин — някакъв начин — онзи Питър Новак, когото видяхме по Си Ен Ен, да е същият Питър Новак? Без значение какво е рожденото му име. Възможно ли е — чудя се — той да не е бил в самолета, който избухна? Да се е качил в него и после по някакъв начин да е изчезнал, преди машината да излети?

— Бях там, видях всичко… Не виждам как би могло да стане! — Янсън поклати глава бавно. — Мислил съм го неведнъж и дваж. Не си го представям.

— Това, че не можеш да си го представиш, не значи, че е невъзможно. Все има някакъв начин да докажем дали е същият мъж.

Върху дървената масичка Джеси разхвърля снимки на Новак от последната година, които бе източила от Интернет във вилата на Аласдър Суифт в Ломбардия. Едната беше от сайта на Си Ен Ен и показваше филантропа на церемонията в чест на жената от Калкута, която бяха гледали по телевизията. Тя извади златарската лупа и линията, с които се бе снабдила, за да анализира картата на планината Бюк, и започна да разглежда с тях снимките пред себе си.

— Какво се опитваш да направиш? — попита я Янсън.

— Досещам се какво си мислиш, че си видял. Но трябва да има начин да ти докажа, че си имаме работа със същия човек. Пластичната хирургия не е достатъчна.

След десет минути тя наруши продължителната тишина.

— Исусе! — възкликна Джеси.

Обърна се да го погледне, а лицето й бе пребледняло.

— Е, трябва да се имат предвид неща като размазване на образа от лещата и отначало си помислих, че в това е проблемът. Но има нещо друго. В зависимост от снимките има малка разлика в ръста на тоя човек. Незначителна, около сантиметър и половина. Ето го тук, застанал до директора на Световната банка. Тука също, по друг повод, стои до същия човек. Обувките изглеждат същите и на двете фотографии. По принцип може да е от подметките, нали така? Но съвсем, съвсем малко — и все пак има разлика в дължината на ръцете. А и съотношението между дължината на ръката до лакътя и дължината на бедрата… — Тя показа една от снимките, на която се виждаше как той върви до министър-председателя на Словения. През сивия му панталон личеше извивката на коляното, както и линията, където горната част на бедрото прави извивка към ханша. Посочи подобна конфигурация на друга снимка. — Същите стави, но съотношенията се различават — каза тя и вдиша дълбоко въздух. — Нещо не е наред.

— Какъв е изводът?

Тя прегледа целия албум със снимки, който бяха купили в Будапеща, и отново поработи здраво с линията. Накрая проговори:

— Същите различия в съотношението между дължините на пръстите. Може да има изкривяване на образа, но не вярвам да си сменя ръката, на която е брачната му халка.

Янсън се надвеси над наредените върху масата снимки. Потропа с пръст на няколко места.

— Трапецовидната кост към китката. Това е друг индекс. Провери го. Изпъкналата част на лопатката се вижда през ризата. Да видим и това съотношение.

С помощта на лупата и линията тя продължи да търси и да открива несъответствия. Дължината на показалеца в съотношение със средния пръст, дължината на ръцете, точното разстояние между брадичката и адамовата ябълка. Скептицизмът се стопи след като примерите станаха много.

— Въпросът е кой е този човек? — Тя поклати глава замислено.

— Струва ми се, че искаш да попиташ „Кои са тези мъже?“.

Джеси заразтрива слепоочията си с върховете на пръстите си.

— Добре, да поразсъждаваме. Да кажем, че искаш да отнемеш всичко, което притежава този човек. Убиваш го и заемаш мястото му, тъй като по някакъв начин изглеждаш досущ като него, почти. Сега неговият живот става твой живот. Всичко негово е твое. Гениално. И за да си сигурен в успеха си, участваш в някои публични прояви, правейки се на него. Нещо като генерална репетиция.

— А истинският Питър Новак не е ли подушил?

— Може да е подушил, може и да не е. Да предположим, че имаш преимущество пред него, знаеш за някоя тайна, която той се е опитал да погребе… така че можеш да го изнудваш. Има ли логика?

— Когато няма добро обяснение и лошите вършат работа и ти изглеждат все по-добри.

— Предполагам — Джеси въздъхна.

— Да пробваме друг вариант. Не можем да се доберем до Питър Новак или както там му е името. Познаваме ли някой, който има достъп до него?

— Сигурно не са хората, които се опитват да те спрат, а онези, които дават заповедите.

— Точно така. И силно подозирам, че знам кой е той.

— Говориш за Дерек Колинс — досети се тя. — Директорът на Консулски операции.

— Групата „Ламбда“ никога не действа без директна заповед от него — напомни й той. — Да не говорим за останалите екипи, на които се натъкнахме. Мисля, че е време да го посетя.

— Слушай — притесни се Джеси. — Трябва да се пазиш от този човек. Ако Колинс те иска мъртъв, не разчитай, че ще напуснеш компанията му жив.

— Познавам го — успокои я Янсън. — Знам какво правя.

— Аз също. Ти искаш да си пъхнеш главата в устата на лъва. Даваш ли си сметка, че е лудост?

— Нямам избор — призна Янсън.

— Кога тръгваме — попита Джеси, въздишайки тежко.

— Не „ние“. Отивам сам.

— Смяташ, че не ме бива достатъчно.

— Знаеш, че не е така — възрази Янсън. — Търсиш потвърждение ли? Ти си много добра, Джеси. Най-висока класа. Това ли искаш да чуеш? Е, вярно е. Умна си, бърза си, приспособяваш се лесно, разумна си. Може би си най-добрият командос, когото съм срещал. Но това не променя нещата. Отивам сам. Не можеш да дойдеш с мен. Не е необходимо да поемаш такъв риск.

— Не е нужно да поемаш такъв риск — повтори тя. — А ти отиваш в клетката на лъва без камшик.

— Довери ми се, ще е като разходка в парка — успокои я Янсън с лека усмивка.

— Кажи ми, че не ми се сърдиш повече за Лондон. Защото…

— Джеси, нуждая се от услугите ти да разузнаеш представителството на фондация „Свобода“ в Амстердам. Ще се присъединя към теб скоро. Не можем да пренебрегнем възможността нещо или някой да се появи там. Що се отнася до Дерек Колинс, мога да се справя. Всичко ще е наред.